понеделник, 21 декември 2020 г.

АЛЕКСАНДРА ИВОЙЛОВА И НЕЙНИЯТ „ПЪТ НАД СВЕТА“ - рецензия

 АЛЕКСАНДРА ИВОЙЛОВА И НЕЙНИЯТ „ПЪТ НАД СВЕТА“

Не са много книгите, които са ме карали да се замислям толкова, колкото „Път над света“ на Александра Ивойлова, а стихосбирките, които тласкат читателя към неистово желание да научи повече, за да разбере и осмисли прочетеното по-добре, са още по-малко…

Но аз не съм точна в изказа – тук става дума за нещо повече от „разбиране“ и „размисъл“, от мислене и стремеж към познание, към задълбочаване на познанието… Да, и към търсене на смисъла – смисъла на съществуването, смисъла на изкуството, на красивото и онова, което е отвъд красотата и променя критериите, определенията и сетивата за красота…

„Път над света“ – една малка книжка, събрала 33 стихотворения на Александра Ивойлова, посветени на конкретни творци или на конкретна творба, а понякога – просто на едно изпълнение… и 21 портретни графики на Калин Николов /Сергей Ивойлов, Харолд Пинтър, Мишел Деги, Кристоф Мекел, Джорджо де Кирико, Блез Сандрар, Антон фон Веберн, Жан Арп, Гийом Аполинер, Анри дьо Тулуз-Лотрек, Любомир Савинов, Пабло Пикасо, Константин Балмонт, Диди Арнаудов, Ингеборг Бахман, Николай Кънчев, Игор Стравински, Рьоне Магрит, Мстислав Ростропович, Андре Бретон, и Макс Ернст/. Тези, но не само, са портретирани или само загатнати и с думи – Кенет Уайт, Фернанду Песоа, Луи Арагон, Хуан Миро, Хелмут Лахенман… както и незабравимите наши много познати и непознаваемо-непознати Станка Пенчева, Пламен Анакиев, Любомир Савинов, проф. Илия Главанов…

Още когато разгърнах кориците за първи път, дори преди да прочета посвещението от поетесата, видях илюстрациите на Калин Николов. Лицата почти в упор гледат читателя… някои познати, други – не съвсем… И силуетът на Тулуз-Лотрек, който не може да бъде сгрешен, кристализира от утайката на сумрака…

Разбрах, че в ръцете си държа книга, която носи много послания на различни езици – поне за два бях сигурна още в първи миг – езика на поезията и езика на графичното изкуство… После се оказаха повече…

Предговорът на Кирил Попов донякъде ме подготви за предстоящото, донякъде познанството ми с авторката и нейната удивителна личност с широки творчески търсения също бе индикация за онова, което мога да очаквам, но…

Всъщност, оказах се неготова за духовното пътешествие, което последва.

Композиционно, стихосбирката е изградена от три части – „Hommages /почит към/, „Парижки пристрастия“, „Път над света“ и две стихотворения, които не са включени в цикъл. Това подреждане, обаче, не оставя усещането за фрагментарност у читателя, а още по-плътно гради образа на цялото – пътят, който не свършва, който ни води отвъд собствените ни предели, някъде там, където е вселената на съвършенството.

Без съмнение книга, която кара читателя да чете – още и още, да се опитва да разбере – кое е онова, което е провокирало поета да напише точно тези редове, точно за тези личности. Има ли свързаност, има ли друго? И дали това е „същността“ на твореца – на автора като творец и на твореца, за когото авторът пише? Дали той, читателят, би открил друга същност… и същността ли е най-важната?

Какво е посланието? Каква е истината за изкуството – и трябва ли да я търсим…

Разграждането, разкрепостяването, потъването в екзотиката на всеки екзистенциален миг, откъснат от правата на времето… оня миг, който се врязва във въображението ни, който съществува само там… Той никога не е един и същ. Оня детайл, който е направил за нас една картина специална, неповторима – дори в милионната й репродукция, оня детайл, който прави едно платно изкуство, защото го прави уникално по някакъв немислим, трансцедентен начин…

Героите на тази стихосбирка, на пръв прочит, могат да бъдат изброени и изречени… Не, тези имена не са най-известните… не са, макар да са известни. Някои са били приживе пренебрегвани, други са забравени, всички – неразбрани, макар и величани… Някои са останали само имена, или едно произведение… други са безименни… Но всички – по някакъв начин близки до автора – от бащата, като синтез на личност, художник, път към разбирането на живота, изкуството и вечността до образа на низвергнатите, изхвърлените, но съществуващи в своята неповторимост, изящност, безнадеждност и величие…

Един образ, който графиката на Калин Николов ни представя като сбор от разбягващи се съзвездия, а дъщерята-поет събира с думи:

 

Не зная

кой си –

и по какви спирали

ти тук си слязъл

от безкрая…

 

худ. Калин Николов, портрет на Сергей Ивойлов


/„Художник“/

 

Или …

Диаболичното излъчване от портрета на Мишел Деги, съчетано с импресията:

худ. Калин Николов, портрет на Мишел Деги

тези тъй красиви и жестоки

мрежи от безсъние

които те оплитат

………………………

додето се научиш най-накрая

да сънуваш и наяве

 

/Hommages, 2/

 

Не мога да не спомена още две стихотворения, този път, посветени на музиката – областта, в която Александра Ивойлова е професионалист, както по призвание, така и по образование:


худ. Калин Николов, портрет на Антон фон Веберн

Веберн, Веберн, Веберн

вибрации от същностите на нещата

…………………

многозвучие просветляващо мрака

зародиш на нови галактики

в едно дихание само

 

Път към една Вселена, родена, /така помислих в началото,/ само от звуко-графията на името и вибрацията, но всъщност, болезнено поантата разкрива друго:

…………………………..

смъртта на композитора

куршумено многоточие

енигма

с окървавено слепоочие

 

/Hommages, 8/

 

Лахенман –

те недоумяват

но чувстват

те понечват да отрекат

но чувстват чувстват

те изпитват страх

ужас

………………….

няма /повече/ време

няма измерения

раят ги приема

отново

 

/„Музика за соло кларинет“ от цикъла „Път над света“/

… и уточнението „След изпълнение на проф. Илия Главанов…

Музиката, родена от композитора, преродена от изпълнителя, превъплътена от слушателя… трябва всеки от тях да бъде артист, да бъде пропит от „всепроникващите звукови кодове“, за да прозре прозре през ужаса и да достигне до рая.

Едно от най-изящните като изказ стихотворения е „Балада за момичетата от Сен Дени“ от цикъла „Парижки пристрастия“ – …„момичета на нощта/…/ затворници на открити прос-транства/… от небето се отронват звезди“, а друго, също тъй затрогващо и същевременно – метафора-шедьовър, е „Клошарят“ от същия цикъл – „В ръцете си държи света/ огромен хляб,/ обрасъл с гълъби./ Творби, които насищат с човечност тази книга, посветена на изкуството и пътя му над света.

Не написах тези редове наведнъж, четох и мислих още и още… за „Път над света“, книгата, която те кара да надскочиш себе… стихове, които взривяват въображението, а после продължаваш да четеш… и още, и още…

Да, тази стихосбирка ме накара да преоткрия познатите ми поети и художници,  да открия нови – личности, стихове, картини, багри, усещания, простори.

Накара ме да гледам с други очи, да търся други взаимовръзки, тенденции, пътища, които не свършват.

В заключение ще добавя, че за възприемането на стихосбирката допринася и доброто оформление на корицата, и цялостния дизайн на изданието, дело на Калин Николов и Виктор Гуцев, и предговора на Кирил Попов, и редакторската работа на Пламен Анакиев. 

На добър път на "Път над света" на Александра Ивойлова, издание на ИК "Огледала", София!

четвъртък, 10 декември 2020 г.

ЗА ГОСПОЖИЦА РАДКА, НЕЙНИЯ ДНЕВНИК И МАРУСЯ НИКОЛОВА

Няма да сгреша ако кажа, че „Дневникът на госпожица Радка“ е книга, която се чете „на един дъх“. Трудно ми беше, като редактор и издател, да се отдалеча от текста достатъчно, за да забравя, че съм читател…

Познавам Маруся Николова като творец сравнително отскоро. Тя навлезе смело, като стихия в съвременната българска литература с късите си разкази и с двата си по-късни романа – „Мост през времето“ и „Образи и сенки“. Безспорен талант – разказвач на истории, който може да се мери с най-добрите в жанра. Езикът й е образен, но естествен; богат, но без да натоварва излишно читателя; понякога разговорен, но винаги премерен. Речта се лее леко, сюжетът се разплита – като конец от кълбо и ни кара да тичаме по пътищата на нейните герои, да се идентифицираме с тях, да преживяваме житейските им драми…

Когато, като редактор на списание „Картини с думи и багри“ прочетох първия (за мен) разказ на Маруся Николова „Нещо за убиване“ (публикуван в брой 1/2019 на списанието) бях разтърсена от заглавието, от разказаната история, от поуката, от простотата, с която е поднесена… Беше толкова истинска, та реших, че е преживяна от автора… Но, последваха други разкази. Разбрах, че съм срещнала един многолик творец, който умее да влиза в съзнанието на своите герои, да се идентифицира с тях и разказаното от тяхно име да звучи автентично.

Много ме зарадва фактът, че Маруся избра за заглавие на последната си книга заглавието на друг неин разказ, публикуван в „Картини и багри“ – „Кално приключение“ (брой 2/2019).

Преди няколко месеца за първи път срещнах в интернет откъси от „Дневникът на госпожица Радка“.

Зачетох се. Всеки от тях изглеждаше напълно завършен – завръзка, развитие, кулминация, развръзка… Реших, че това ще бъде нов сборник с къси разкази, и, като читател, предвкусвах удоволствието от неговото четене.

Изненадах се, когато преди броени дни Маруся Николова се обърна към мен с въпроса – дали бихме могли да издадем новия й роман, „Дневникът на госпожица Радка“, преди Коледа?

Съгласих се с радост и веднага пристъпихме към работа по оформлението на книгата и подготвянето на ръкописа за печат… Тук не мога да не спомена изящната корица, дело на художничката Кремена Николова – кожена подвързия, точно такава, в каквато читателят си представя, че е съхранен един дневник от първата половина на миналия век…

Направих кратка анкета сред близки и приятели като зададох въпроса – какви асоциации предизвиква у вас заглавието „Дневникът на госпожица Радка“?

Очертаха се два отговора – госпожица Радка е стара мома, която събира и споделя пикантни истории за свои познати и по този начин „се храни“ с чужд живот… и – госпожица Радка е дама на преклонна възраст с минало на лека жена, която описва с носталгия младежките си завоевания… Лично аз клонях към първия отговор…

Но, оказа се, че госпожица Радка е 18-годишно момиче, което поверява на хартията не просто първите си любовни трепети, а първата си изпепеляваща, опустошителна любов, а после – следващата, живителната, разтърсващата, съвършената – онази, която дава и отнема живот…

И все пак, „Дневникът…“ не е само това… И не защото в него не е писала само Рада, а следи са оставили и други хора, имали ключова роля в нейния кратък живот… Този дневник е една епоха, една карта на живота от края на 30-те до средата на 40-те години на 20 век… Персонажите са ярки личности, жилави, мотивирани – да се борят за живота си и правото да бъдат щастливи, да поемат с пълни гърди всяка глътка от битието, което пулсира край тях, въпреки болестта, която ги убива, въпреки войната, която опустошава света, въпреки изневярата, себичността, лекомислието, слабостта на най-близките – от които и за които най-много боли – в името на любовта, приятелството и живота.

Умението на Маруся Николова не просто да разказва увлекателно интригуващи истории, но и да вниква в психиката на героите си е добре познато на нейните читатели. Добре позната ни е вече и способността й да гради запомнящи, пълнокръвни образи, не само като се превъплъщава в тях, но и като се дистанцира, за да надгради субективното с обективното, да даде плътност, устойчивост и равновесие на вътрешните противоречия, от които всеки е изграден, на пътеките на миналото и бъдещето, на чиито пресечни точни сме продукт и които изживяваме.

Но, както често се случва с хубавите истории, те тръгват и стигат до днешния ден…

неделя, 6 декември 2020 г.

"ДО ПОИСКВАНЕ"

 Мъглата се процежда през прозореца,

пълзи към мен, прескочила терасата,

изпълва с меката си плът плътта на стаята

и ме увива - в паяжина съм...


Мъглата се процежда през очите ми,

навлиза като дим в главата ми,

и се просмуква в мозъка -

навива се като кълбо,

отмества сетивата

и се намества в мисълта ми...


Мъглата заглушава всички стъпки

и някак - много тихо става;

мъгливо виждам, 

недовиждам, не ща

да виждам онези неща

в света -

оголели,

оголени,

оглозгани,

озъбени истини

за стари илюзии, 

вяра,

надежди,

мечти...


Мъглата се превръща в тих дъждец -

обмива отеснялата ми кожа

и връща оня стар копнеж

за чисто и простори. 

 

Сега се усмихваме -

вече всичко е смешно -

онова, безпогрешното,

и всичките грешки.


Неуловимо

смисъла се отмести,

обезсмисли се

всичко значимо

и пак сме

без същности,

безсъщностни,

неразличими; 

обезличихме се пак -

и пак

"до поискване"

чакат... 

"душите" ли?!

четвъртък, 3 декември 2020 г.

САМОДОСТАТЪЧНОСТ

 Самодостатъчност

не е достатъчна

за днес.


Затворих всички врати,

зад сто ключалки

се заключих - 

и теб при мене скрих,

притихнахме,

добре обучени

сме вече...

Пет маски преброих

и подредих -

за всеки ден да има...

Заключих се зад сто врати

и искам от света

да се изтрия...


Достатъчно ми е -

да бъда тук,

със теб.

Достатъчен ми е

домът ни.

Достатъчно ми е

да гледам през прозореца

света,

достатъчно ми е

да бъда 

тишината

на съня ти.


Не искам да вървя

по заскрежени

тротоари,

не искам 

в мъглата да

намирам

на слънцето цвета

Не искам студовете

на света,

не искам...


да тъпча мъртвите листа,

червени, огненокафяви,

зелено-жълтеникави,

охранени 

охрени

орехови...


да виждам хора без лица -

забързани,

затворени,

убийственочерни

с черните дрехи

на отчаянието,

което не знаят,

че ги изяжда,

защото отдавна са изгубили

усещането за надежда...


Достатъчно ми е да бъда сам,

да бъда вечност

и тихо да изтичам

към безкрая на времето

в една отворена вселена...


Не искам да чувам

истерични гласове

от монитора на телевизора,

лаптопа,

смартфона,

гласове,

които изливат

отрова

в сивата кал

на мозъка ми


Не искам чуждото отчаяние,

страх,

умора,

безсилие

безмислие -

моите ми стигат,

напълно

достатъчни са -


не, не съм отчаяна от вируса;

не ме е страх, че ще умра,

че ще умреш;

не съм безсилна -

съпротивителните сили

на организма ми са налице

и знам, че ако трявба, ще...


не, не...

достатъчно!


Отчаяна съм от това,

че ми харесва - 

да бъда с маска,

затворена,

отдалечена,

безконтактна -

да бъда вън,

вътре,

или

някъде там - 

безпроблемна отломка от нещо -

безполезно,

безболезнено

отстранено

и нужно -

за оцеляването на цялото...


Една клетка,

изхвърлена от организма си съм -

самодостатъчна съм си -

да оцелея...


Не е достатъчно

за оцеляването 

на цялото...

понеделник, 30 ноември 2020 г.

СКИТНИКЪТ И ЛУНАТА

 Мъглата пови диска на луната,

уличните лампи – далечни съзвездия
опитват се да намерят пътя си
към уморените очи на скитника…
Къде ще се подслониш тази нощ, човече?
Къде е шлемът ти?
Къде е маската?
И как ще те стоплят?
Как ще те спасят от премръзване?
Как ще защитят дробовете ти,
раздрани от кашлица,

разядени от студа и от липсата?

Луната е повита в мъглата си
и е далеч, далеч е…
Далечна е и светлината
на уличните лампи – съзвездия…
Онази, която ти даваше
петаче за кафе
не слиза вече
от дома си –
кой ще ти стопли душата,
старче?

Само той е до теб,
твоят космат приятел –
ближе лицето ти
с лепкав език,
ближе космите
на брадата ти,
но теб вече те няма,
няма те –
само той,
вие
срещу луната,
вие –
срещу лъжата…

Но няма
кой да ви види,
няма
кой да ви чуе –
само мъглата,
която
се превръща във сняг
ще ви вае.


вторник, 24 ноември 2020 г.

СЪРПЪТ НА ЛУНАТА

 Сърпът на Луната

надебеля -

заприлича

на резен от диня...

Но кой ще разреже динята,

ако сърпът вече го няма?


Не поглеждам в огледалото -

имам време да гледам

само твоето лице,

само него мога бавно да губя,

зад воала на бръчките...

Не ми трябва огледало,

знам, аз съм същата -

за мен времето не тече

но защо ми е да бъда същата,

ако ти вече си друг?

понеделник, 16 ноември 2020 г.

ГЛАВОБОЛИЕ

Главоболие -

очните орбити се въртят

като обръчи, около кръста

на клоун,

червеният му нос

се търкулва -

топка, с която 

кучето ми иска

да поиграе...


Главоболие -

стискам очите си,

а в тях е Слънцето -

черно зад клепачите,

парещо, като сингулярност...


Очните орбити туптят 

като уморените орбити на планети,

които ще обикалат 

в безкрая около червено джудже...


Главоболие -

бавно пропадане

в брауновото движение

на прахта, блуждаеща в лъчите

между щорите...

Угасва със смъртта на деня, 

удушен с последния отблясък,

откраднат от гърба на Витоша...


Здрачът е бърз, като на екватора -

докато мигнеш с очи

и вече

е нощ,

черна и безпрогледна -

с нож

да я мажеш -

като маслинова паста

по пастта

на бяла филия...


Бяла и кръгла - 

като пълнолуние...


Главоболие...


Луната, напръскана от кратери,

като надупчен от деменция мозък

свети -

високо горе, над върхарите

на боровете

и острите й ръбове,

като ренде

раздират пихтиестата цялост

на главата ми.


Небето е мастилено -

петно от тест на Роршах...

Излива се върху града,

а ние тихо пием

мастилената му утайка

и бавно падаме,

пропадаме -

дълбоко долу, 

дотам,

докъдето можем

да стигнем,

защото пътят надолу

ни е проправен -

просто поредната

магистрала,

но тази е истинска,

тази не е парадна... 

събота, 31 октомври 2020 г.

"НА КАФЕ" ПРЕЗ ВАЙБЪР

Слънцето потъва

в чашата ми с кафе.

Гласът ти потъва

в мен 

след последното 

изписукване на телефона.

Пак всеки е в самотата си.

Кафето горчи

в дъното на чашата -

не мога да го изпия,

не знам ти дали

изпи твоето.

Следващият път

трябва да се срещнем

на кафе

през вайбър.

събота, 17 октомври 2020 г.

ТЕЖЕСТТА НА МИНУТИТЕ

 Днес пак чувам:

тежестта на минутите,

които безсмислено се утаяват

върху дъното на дните;

тихият съсък на нечие дишане -

на твоето накъсано дишане;

шумът на водата

в тръбите...

Не, не оня шум на придошлата река,

не оня, на окъпаната от дъжда дъга...


Минутите падат,

като отломени камъни,

като капката от върха на незатегната чешма,

като капката, която не смее да бъде сълза...

И стонът, между накъсаното ти дишане

пада -

тежък

като изминала вечност...


Искам да я забравя -

пропастта от години,

в които се давя,

пропастта от безвремие,

в което потъваме,

в което изграждаме друга реалност...


Искам да избягам от Вселената,

която създадохме,

знам, наша е, но боли;

искам да дезертирам някъде другаде,

само за миг -

да погледна с моите предишни очи

да вдъхна пак онова нанякъде-никъде -

където не е "Тук" и "Сега"

как искам -

пак онова слънце,

в което потъвах

в което изхвърлях,

трохите на самотата си,

на страха си 

от Утре,

от безживотното днес...


После пак ще се върна -

във Вселената, която изградихме,

в нашата паралелна реалност,

в която единствената ценност 

е "щастие"

и ще нося:


тежестта на минутите,

които се утаяват

върху дъното на живота

петък, 16 октомври 2020 г.

САМОТНИКЪТ

 Днес пак се спънах

в тихата самотност на оня черен силует,

останал там, на пейката във парка,

когато слънцето разхвърляше лъчи

между листата

и сенки падаха като погълнал сажди сняг...

Когато вятърът разресваше косите

на тревата,

а въздухът тежеше от писъците

на играещи деца,

самотникът унило ставаше,

изтърсваше трохите от краката си -

/коя ли птица ще ги събере?

или ще бъдат мравките?/

прегърбен тръгваше

със бавна крачка

по разбитата алея

потъваше 

в сумрака на дърветата...

Очите ни се срещаха

понякога,

при разминаване -

очите-котви,

просещи

надежда...

сряда, 14 октомври 2020 г.

НОСТАЛГИЧНО

Слънцето припича
есенно,
носталгично -
по лятото,
по пустинносвободното,
по пустиннодалечното;
по водното
огледало -
на капчиците роса върху тревите
и пясъка,
на капчиците вълни върху прибоя -
над разломените скали,
над гладкото чело
на морето, отгоре;
огледалото
от сълзи -
протеклите вади
по калните улици,
наводнените подлези,
мостове
и бразди...

Носталгично
припича 
слънцето -
прилича
на лято -
горещо е под лъчите му,
още 
тупти пулса на живото.

Припича слънцето -
студени са сенките,
влажни мъгли
отнасят жълтото
от олселите 
клони
на кестени 
и върби...

Тихо е,
топло е -
тук, долу, в ниското -
облаци крият 
лицето 
на Витоша -
взирам се в Слънцето -
то
е маскирано,
то 
е клонирано -
ще намеря ли Пътя?
Оня,
който тръгна
от нищетата на лятото,
който тръгна
от песента на щурците,
който събра вулкана
на душите,
изригнали по площадите,
който изтръгна
пустинята от гърдите -
оня,
който трябва да извървим,
за да подквасим
бъдещето на дните?

петък, 9 октомври 2020 г.

ПРЕЗ ДЪЖДА

Вървя през дъжда -

като през чистилище.

Капките бодат ръцете ми -

като копия сърце;

не гвоздеи трябват 

за разпятие -

апатията

е достатъчна...


Вървя през града

и гледам дърветата

в огледалата на локвите -

още зелени са,

но ще пъстреят довечера,

ще примигват с гирляндите

от светлините

на уличните лапми -

потънали в листата им...


Вървя край огради

и сиви стени -

все едно ми е

дали 

край стъклени 

или 

каменни фасади -

в езерата на тротоарите

се отразяват

минувачите -

оголени, 

празни, 

черни - без дни,

само разперени силуети...


Тихо крачим край сградите,

безлики се разминаваме,

дъждът тече по ръкавите

в нищо не се съмняваме.

четвъртък, 8 октомври 2020 г.

ДЕНОНОЩИЯТА КАТО ЕМАНАЦИЯ НА СЪТВОРЕНИЯТА

ДЕНОНОЩИЯТА КАТО ЕМАНАЦИЯ НА СЪТВОРЕНИЯТА

Трудно се пише за поезията на Рени Васева, защото трудно се пише със суперлативи текст, в който трябва да има нещо повече от емоция… Но за нейните стихове не мога да пиша по друг начин…

 „Денонощия“ на Рени Васева… Една стихосбирка, събрала между кориците си 200 стихотворения, обединени в 40 цикъла. Стихосбирка, която няма аналог в съвременната ни литература, не като обем, който сам по себе си е впечатляващ, но като изобилие и плътност на образи, настроения, внушения и идеи.

Ще си позволя само няколко обобщения и няколко щриха, защото всеки текст от тази книга може да каже онова, което аз не мога – да предаде усещането за недоизказаност; за непълнота, която чака да бъде изпълнена с духовна същност, за препълненост, която избликва от всяка дума, стих, докосване до необятния свят на автора.

Докато четях отделните цикли и подготвях ръкописа за печат осъзнах, че в творчеството на Рени Васева няма върхове и спадове.

Всяка от нейните три издадени до момента стихосбирки („Погледи”, изд. „Многоточия”, 2018 г., „Очите на града”, изд. „Многоточия”, 2019 г. и „Сътворения”, изд. gabriell-e-lit, 2019/2020 г.) е глътка жива вода в буйния и мътен поток на съвременното свободно от литературна критика и автоцензура книгоиздаване; всяка от тях е ярък знак в безпределното сиво на дните.

Филолог по образование и дългогодишен преподавател по български език и литература, Рени Васева е професионалист, който познава до съвършенство инструмента на своето изкуство.

Всяка нейна дума намира точното си място сред останалите, всеки стих е като дихание – необходимо и завършено, всеки образ е огледало, в което виждаш  неизчерпаемата същност на поезията – вечното самопораждане.

Едновременно неочаквани и естествени, сравненията градят светове и всеки от тях е Светът – единствен и различен – оня, в който поетът е решил да отведе читателя…

Трудно е да се каже, че 40-те цикъла на „Денонощия” структурират тематично стихосбирката. По-скоро те бележат времевия диапазон, в който са създавани, без да разрушават цялостността на тази поема, защото „Денонощия” е един монолит, в който отделните стихотворения/фрагменти дават цвят и обем на цялото, без да го раздробяват.

Все пак, няма да сгреша ако кажа, че някои цикли /макар само номерирани/ носят характера на определено произведение в тях и имат самостоятелно битие със собствено звучене и идентичност, които въпреки това добре се вплитат в общото тяло на стихосбирката.

Такива са, както аз условно именувам, „Макондо“, „Мария съм“, „Икони“. В тях намираме един изцяло изграден от авторовата концепция свят, твърде различен от нашия, външния, но не и от оня, споменния, който пазим в себе си и именно чрез който съпреживяваме авторовата идея:

Сто години вали,/ Макондо се пълни с риба./ Плуват цели пасажи,/ а катунът пъстрее сред тях.

........................

И пак се събуждам в Макондо,/ полковниците тъгуват,/ столовете, озарени от мислене,/ в утробите на къщите плуват.

или:

Мария съм. И ме преследва/ твоето безсмъртие.

…………………..

Мария съм. Онази,/ дето жалеше за Лазар/ и дето те повика да го дигнеш.

………………….

Мария съм./ И съм богопомазана.

Но това не променя факта, че „Денонощия” е животът, основен обект на анализ  – сив и скучен, монотонен, хипнотизиращ, ако не можеш да видиш през насъщността на съществуването, през марша на дните и нощите, които могат да ни обезличат, но могат и да ни изпълнят с неведомата красота на онова, което носим скрито в себе си, или което можем да извлечем от околната битийност, за да изградим света си по-ярък, магичен, желан.

Такъв е и езикът на денонощията на Рени Васева – роден не от външното, не от обектността на съществуващото вън, а от субективния поглед на всевиждащото „Аз” на твореца. Характерни за творчеството ѝ са олицетворението и честото използване на умалителни имена, но не като литота, а по-скоро за да създаде близост между читател и автор, от една страна и между читател и предмета на описанието, от друга; едно усещане за съпричастност, която ни кара да изживеем емоцията на лирическия герой, да се идентифицираме с него и със средата, в която съществува, която преживява.

Стихосложението е свободно, стихотворната организация, видимо е астрофична, но стихотворенията не са лишени от рими. При Рени Васева те са толкова естествени, че могат да останат незабелязани. Всичко това създава един само нейн, неповторим поетичен изказ.

И той е ту пълен с пулса на изобилната природа, преливащ във вените на лирическия „Аз”:

Дъждът е отбрулил/ двете жълти листенца

на малката,/ смела вишня./ Ще те целуна./ Скришом.

Ту делнично-скучен като описано преживяване:

Градът се изхлузи/ от сивата риза./ На масичката/ до телевизора/ ти беше оставил / цветя,/ мракът отстъпи,/ денят засия.

Ту носталгично-споменен:

Цигулката във подлеза скърбеше/ с очите на дърво/ през есен./ В краката ми/ на стълбите сълзеше/ на музиката просещата песен.

Ту надвременен, бременен с вечността:

 А няколко наперени/ глухарчета/ поискаха до литнат/ с вятъра / и разпиляха/ своите съзвездия.

И поантата: Видях/ как гордото небе/ приведе рамене / в поклон, / познало в крехкото усилие / на цветето/ щастливо/ сътворената/ Галактика.

Рени Васева черпи темите за своята поезия както от делничността, така и от митологията и литературата, от онези техни пластове, които преливат в архетиповете на колективното несъзнателно на съвременното общество.

В този смисъл четенето на „Денонощия” е и едно съпреживяване на нейните интерпретации на познати образи и конфликти, които дават неочаквани отговори както на вечните философски въпроси, така и на парещите теми на деня или на онова ежедневно, без което не можем:

Преброждах всеки ден/ на лабиринта смислите./ Пътечка по пътечка/ и ъгъл подир ъгъл./ И някъде дълбоко в мен/ откривах с изненада/ един първичен Минотавър.

и:

Като Мойсей/ реши да пресечеш/ пустинята/ на робските копнежи./ ......................../ Не сме прекрачили/ през робската пустиня/ и Ханаан/ е мъртвото ни време.

или:

Дулсинея бавно/ мие чинии,/ Дон Кихот й разказва/ приказка./ Дон Кихот я възпява/ във възвишени стихове/ и я брани/ от злата магия…

Регистърът на настроенията е почти необхватен – от простичката радост, родена от съприкосновението с чистата природа и любимия, от олицетворението на уюта на дома, до безмилостното прозиране на безнадеждната битка на думите с реалността на битието:

В кротката зимна неделя/ небето тъче одеяло/ за една обща постеля./ Моите стъпки в снега,/ твоите длани, оголени…

или:

Къщата е клекнала / и като квачка пази / топлото на своите деца.

и:

Взривени, / застреляни и пребити, / крачат моите думи -/ всичките./ И когато се съмне,/ аз ги погребвам/ в измислени изречения,/ а денят ги чете...

В заключение, отново мога да кажа, че „Денонощия” е единно произведение, както е единен многоликият живот, който е негова основа, същност, отражение...

На добър път към Читателя на книгата и нейния автор!

д-р Габриела Цанева, редактор и издател


ДЪЖДЪТ ЦЕЛУВА СТЪКЛАТА

Дъждът целува стъклата

на всички заспали прозорци -

цикадите плачат

далеч

от площадния шум.

Кой ще избърше

мокрите бузи на сградите?

Кой ще пусне сешоара 

на вятъра -

да се разпухят 

косите на тревите

и перчемите на боровете...

да се разпукат

латексовите маски на фасадите,

да се оголят лицата им...

"Маските" ли казах?

Ние сме Маските

и оголване няма..

събота, 3 октомври 2020 г.

ХИПНОТИЗИРАЩИЯТ МАРШ

Хипнотизиращият

марш

на денонощията

отеква 

в черепната ми кутия

и с равния си

ритъм 

ме изглажда;

разгражда 

безпощадно

същността ми

и ме разпилява...


Утаявам се

по слепоочията ти -

аз съм капката пот,

която попива в косите ти

и ги прави с вкус на море;

аз съм вятърът,

който свири в рапаните

на ушите ти,

за да ти върне морето;

оня лъч съм,

който позлати миглите ти

и те накара 

да се усмихнеш...


Утаявам се

по килима, 

върху който ще стъпваш -

и правя цветовете на

калдаръмчетата още по-цветни,

и правя връхчетата на

тревите още по-зелени,

и бодлите на

розите още по-остри,

и аромата на 

цветовете им още по-вкусен -

опиянявам пчелите,

които ще направят 

меда за теб още по-сладък -

ще го опиташ ли?


Затварям очи

и изчезвам

във въздуха,

който вдишваш -

всъщност,

изчезвам ли?


Хипнотизиращият

марш

на денонощията

ни убива

и ни превръща

в спомен...


неделя, 27 септември 2020 г.

ПРЕГРЪЩАМ ТАРАЛЕЖИ

Заспивам върху ръцете ти,

сърцето ти пулсира в моите -

неравномерният му ритъм 

боде пръстите ми -

прегръщам

таралежи...

Защо лятото си отива,

защо умората те превръща

в плевел,

който не мога да изтръгна,

който не мога да подрежа...

Цветята на лятото се разпиляват -

цъфтят очите ти,

полудели глухарчета;

цъфтят пак в жълто -

есенни минзухари -

свещи в полето -

очите ти светят в зелено -

пролет си,

пак пролет си,

когато лятото си отива...

сряда, 23 септември 2020 г.

ДЪЖДЪТ, НЕКАНЕН ГОСТ

Дъждът,

неканен гост,

слепи прахта по тротоарите...


Слепи са пръстите ми,

с които бърша строшените

камъни на спомените

си

за белите плочи на калдаръмите

за прашните сенки под кестените

за залеза,

който пада като капка кръв,

за изгрева,

който не помня,

защото го мечтая,

за теб

потънал в мълчанието си,

за мен.


Дъждът,

неканен гост,

изми сплъстените треви на лятото,

разреса косите на реките,

пулсира върху кожата на земята -

неканен гост,

който всички

чакат...

неделя, 20 септември 2020 г.

СТРАХ ОТ ПАДАНЕ

 отбрулени листи

стържат с шум на стари тетрадки
върху пясъка

звездите падат
от дупките на небето –
оглеждат се в окото
на птица,
издъхнала от жажда…

гласът на щурците
изтля

само млада трева
през стърнищата никне

четвъртък, 17 септември 2020 г.

НОЩЕМ

 Нощем,

когато щурците шумят -
като водопади,
когато не искам да виждам звезди
и затварям очи
дишам,
въздухът в гърлото ми свисти -
не се обичам,
искам да изчегъртам лицето си,
да се скрия зад челото си -
като зад стена,
като зад барикада,
която не искам вече да браня…

Нощем,
когато щурците вият -
като сирени -
искам -
да налея восък в ушите си
и да не чувам повече писъци…

Писъкът,
на умиращите от жажда щурци,
писъкът на тревите,
писъкът ти -
оня,
който мълчиш…
Него искам да отключа;
искам да пребродя
клокочещите сълзи,
искам -
коленете ми да кървят,
докато вървя по бързеите нагоре…

сряда, 16 септември 2020 г.

ЗАСПИВАМ НАД ТЯЛОТО ТИ

Заспивам над тялото ти -

тежка съм, като зима…
Ръцете ми са изтръпнали
от предчувствие за студ и вихър,
зъбите ми тракат - неудържимо…
Заспивам над коленете ти,
подути и гладки са,
хладки,
като коприна…
Заспивам в лятото,
август е,
август е…
суша и пясък остава

а ти си солена на вкус,
солена си,
като морето,
като русалка си -
неспособна да стъпва на сушата -
върху напуканата почва
с полените…
и кихаш срещу слънцето,
текат сълзи от очите ти
и си солена на вкус,
като русалка си…
пясък на плажа…

понеделник, 14 септември 2020 г.

ЗА ВОДОПОЯ И КРЪВОПИЙЦИТЕ

 

ЗА ВОДОПОЯ И КРЪВОПИЙЦИТЕ - рецензия за стихосбирката "Водопой за кръвопийци" на Тодор Билчев

Получих ръкописа на шестнадесетата стихосбирка на Тодор Билчев в началото на лятото, когато изглеждаше, че пандемията отминава и животът се завръща към нормалността, т. е. към онази банална безпаметност на дните, позната ни от последните десетина години …

Пандемията не отмина – отново сложихме маските, но този път маските вече не бяха намордници…

Не се учудих, че още с първите стихове авторът въвежда темата за пандемията. Явно, не е възможно изкуството да отмине това световно явление, породило недоумение, сепване, страх, подсъзнателна съпротива да се приеме реалността – както умерената опасност от зараза и възможност за тежки последствия, така и умишлено дирижираното нагнетяване на истерия, довели до тотална промяна в ежедневието и поведенческите нагласи на индивидите като клетки и обществото като цялостен организъм.

Онова, което ме впечатли в ръкописа, бе усещането, че сатиричното начало при Тодор Билчев все повече взема връх над лиричното, а умението му да се надсмива /кога добродушно, кога по-бодливо/ над лирическия Аз и над читателя ми допадна и ме накара да се смея... Е, да, то беше смях през сълзи, но по-добре в сълзите на живота да има и малко смях…

Стихосбирката е структурирана в три неравни раздела „Извънредно положение“ /28 стихотворения/, „Извънредните“ /13 стихотворения/ и „Извън реда – безадресно“ /70 стихотворения/ и макар заглавията сами по себе си да внушава „извънредност“, то съдържанието и тематиката на отделните творби, особено от третата част, е разнообразно и често следва своя ритъм  - пулсиращ, жив лиризъм – далечен и чужд на апокалиптичните заклинания, обмиващи мозъците ни в тон с извънредния световен ред, предизвикан от вездесъщия, изпълзяващ от всички канали за информация Covid-19.

Авторът определя като сатира само първата част на стихосбирката, а следващите две като лирика, каквото е и основното звучене на останалите му стихосбирки. Факт е, обаче, че повечето литературни конкурси, които е печелил Тодор Билчев, са за хумор и сатира и този сатиричен „дух в бутилка“ избликва от всеки ред и строфа на настоящата поетична книга…

Не, не се чете лесно „Водопой за кръвопийци“. Стихосложението често се сменя – като графика на кардиограма, ритъмът е неравномерен - понякога спъващ, понякога побутващ, подканящ… Твърде много горчивина и житейска тъга, но и ведрост, улавяне на мига…

Усещането, че надничаме зад рамото на автора и четем заедно неговия дневник е още по-осезателно, сравнено с други поетични книги на Тодор Билчев и това чувство идва не от датирането на отделните стихотворения, а по-скоро от общото преживяване на световната криза…

Противно на очакваното, стихосбирката не е конструирана хронологично и именно датирането на произведенията ни показва това. И – противно на очакваното, авторът не ни води по апокалиптичния път към „края на света“, а ни връща към нормалността на празничността, на традицията, на намереното спасение в „святата нощ“ и в устоите на природата и природния кръговрат. Един сложен замисъл за развитието на лирическата личност на поета и своеобразното повествование на неговите преживявания, търсения и открития през лабиринтите на времето, което в тази книга не е линейно, и дава възможност на автор и читател да бродят и търсят в повече от едно измерение.

д-р Габриела Цанева, редактор и издател

събота, 15 август 2020 г.

ЕДНО ЛУДО КУЧЕ

"Като полудяло куче копая пръстта..."

Валентина Григорова

Имах…

Едно лудо куче…


Не спираше да тича,

дори когато спи…

Копаеше -

пръстта в двора,

тревата в кварталната градинка 

и цимента в коридора...

Всички килими разкопа

у дома,

а когато килими не останаха -

прокопа паркета

и теракота…


Не спираше да тича,

дори когато спи…

Сънуваше простора -

на кварталната градинка

и двора,

оградени в стени,

/стени за прескачане, нали?! -

просто така, за отмора/…

Сънуваше зова

на живота,

пулсирането на кръвта,

цъфтежа на цвета,

звука от движението

на сока в тревите,

звъна на крила

и как полита…

Чупеше ноктите си

в твърдия зид на света…


И не спираше да гони,

дори когато спи…

Да гони -

на игра;

да гони

радостта,

присъствието,

топлината,

любовта…


Кехлибарени очи -

мълчи

тишината 

на отсъствието

ти,

мъча се

да спра потока

на спомена,

който

горчи…

Стискам клепачи

и виждам само

опашка,

която се върти,

опашката,

която върти

тялото ти,

която лети…


Летиш!

Бяло

е,

бяло и празно

остана…

Палач е времето -

стискам клепачи -

миглите, като клечици

се забиват дълбоко в плътта на ирисите,

дълбоко,

като копия на разпятие…


Имах

едно лудо куче

и цялата обич

на света…

Разпиля се.


Разпилях я.

петък, 14 август 2020 г.

БЕТОННИТЕ КЛЕТКИ НА ДНИТЕ

Бетонните клетки

на дните тежат

и душат.

Циментови статуи

в дните пълзят.


Циментови статуи -

в бетонните клетки

на дните

все пак оживяваме...


Тела без души

в сивите клетки

пируваме -

с оглозгани

сиви съдби...


И мечтаем... за:


Ледови нощи.

Мониторите жужат,

хипнотизират,

убиват...


Циментови статуи -

зомбирани спят,

не умират,

не спират

да смилат

духовен боклук,

не спират

да искат -

да са доволни,

напук:

на беззаконното битие,

на битите с юмрук,

на безбъдното утре,

на беззъбите медии

без право на мнение,

на премазания поминък,

на невъзможността

да поминуват,

ако не са на колене...


Колене ли?

Отдавна са станали

ходила...


Циментови статуи -

лежим на боклука...


Животът,

горчив и оскъден

премина -

през еуфории

и луди надежди за друго,

през отминали пориви

и озъбени зими,

през разрушение,

нови копнения

и онова "остави ме...

...вече не ми пука"!


През сито премина животът 

и в ситото

не остави следи...


... само бетонните клетки

на дните,

само нощите, 

покриващи с ледови блянове

болните мозъци -

сиви,

без мисли,

пълни само

с клишета,

бълвани 

от всички кюшета -

през телевизори,

от всички ефири;

през монитори -

на компютри 

и умни телефони,

от профили

и в анфас -

на приятели,

оплетени в социални мрежи,

отвсякъде -

през очи и уши...


В бетонните клетки

на дните,

в безлунните ледови нощи

отникъде 

не можеш

да се спасиш

от онова,

което не искаш

да посадиш

в ума си...

Сивите клетки

още не спят -

сивите клетки,

циментови...



Ледови нощи...

Мониторите 

тихо жужат -

приспиващи,

хипнотизиращи,

убиващи...


Циментови статуи

в бетонните клетки

на дните -

на пепел ли станахме?

Като пепел ли 

се утаихме...


*** 


Ледови нощи -

щурци

пищят

и рушат

бетонните клетки

на дните.

вторник, 11 август 2020 г.

БАСЕЙНЪТ, ИЛИ МОРЕТО В ЧАША

Морето, в чаша...

Соленият зов на вълните,

пяната на прибоя

сърфирането с делфини,

песента на Кита,

дочута през проливите -

всичко ми даваш -

всичко, 

във чаша.


Стихията блъска

кръвта в артериите,

сърцето тупти

с ритъма на Вселена...


Синьото на безкрая,

отразено в сините стени,

Синьото на безкрая,

затворено във чаша...


Бурята плиска дъжда си

в гърба ми -

ледени копия 

ме пробождат,

пробуждат съня ми,

дъхът ми се слива с водата -

дишам я - пълна съм с нея...


Кожата, загоряла от лято 

пее песента на тялото...

Капилярите се смеят -

цъфтят, като тичинки, 

оплодени от есен...


Клетките ми 

звънят 

с мелодията на пороя,

кипят

и ме будят,

прохождам...


Кипя и умирам,

затворена в чаша,

кипя, пак се раждам -

пак там,

в морето,

пак там,

където 

ще плувам с делфини

и 

ще пирувам със свободата...

НОЩТА НА ЩУРЦИТЕ

Щурците пищят -

надлайват се с кучетата,

надсвирват се с прилепите,

шумят с вятъра...

Шуми воят в ушите ми,

свистенето в гърдите ти,

нощта умира в прегръдката на луната -

разплискано пълнолуние,

липсваш ми -

защо утрото е толкова старо,

защо щурците пеят само за мен.


Като струни на вятъра...

Опитвам се да ловя 

звуците на нощта 

с върховете на пръстите -

не свиря, 

тъка

с цветовете на лятото,

с опустелите пастели на поляните,

с овехтелите постели на тревите.

Пия носталгията на август,

попивам аромата на прах,

дъждът се изпарява преди да достигне

опустелите пастели на поляните

с овехтелите постели на тревите -

нощта връхлита

измита,

измита безсънието ми -

клепачите падат

върху зида на бузите -

звънят,

като клепала

в утрото.

петък, 26 юни 2020 г.

БОЖЕСТВЕНОТО В СЪЩНОСТТА НА ПОЕТА

БОЖЕСТВЕНОТО В СЪЩНОСТТА НА ПОЕТА - послеслов на стихосбирката "Светата троица човек", автор Тодор Билчев

Отново чета и препрочитам новия поетичен ръкопис на Тодор Билчев – четвърти за тази високосна 2020 година! Погледът ми остава върху последните думи от творческата му биог-рафия – „Тази е петнадесетата му стихосбирка и осемдесета книга. “
Огромната му продуктивност вече не ме смайва – човек свиква дори с необичайните неща, когато често ги среща…
С интерес и нетърпение очаквах тази нова стихосбирка, която почти бях прочела предва-рително, а някои от стихотворенията в нея дори бяхме публикували в сп. „Картини с думи и багри“.
Но истината е, че когато получих файла на електронната си поща инстинктивно понечих да го върна на автора… заради заглавието, което ме стресна с божествения си привкус.
Аз съм атеист, за мен е неестествено и непонятно образован човек от 21 век да търси и да намира обяснението за произхода на вселената, живота, разума и духа в свръхсили, още по-малко в митологията на традиционните религии.
Мигът на инстинктивното отмина; отворих „Светата троица човек“…
И още първият прочит, оня бръснещ полет над думите, който като дрон събира информа-ция за структурата на цялото, за общото между частите, за усещането, за посланието, за при-съствието на лирическия „Аз“, за съотнасянето му към сплавта автор-читател, за…, прочитът, който отговаря на единствения важен въпрос в изкуството – има ли го, или го няма, ми при-помни, че Тодор Билчев е майстор на заглавието и добре премерената реч…
С онова сетиво, което улавя нюансите на надделничното, надтленното, разбрах, че всъщ-ност, заглавието ми харесва… защото въздига човека до божествените висоти… или поне сла-га равенство между човека и триединния бог на християнската религия!
И продължих да чета с нова нагласа; всяко следващо стихотворение, всяка следваща част-частица от цялостното внушение, които водеха към триумфа на човешките чувства, към емо-цията на осъзнатата принадлежност към природата, към стихията и необята на творението и духа!


Изящна словесност и пищна образност, възвишение към съвършената духовност, детайл-но взиране в ежедневността, пръски от водопада на разтърсващи емоции и мощното, равно течение на овладяната метафоричност на преживяното…
Ще илюстрирам казаното само с няколко щриха:

Животът се търкулна като питка,
омесена от майчини ръце.
И от пещта на детството излитна
в окървавено-звездното небе.    /Звън от сълзи на дете/


Само срутени кумири 
днес във нозете ми лежат.
По балконските простири
все кърпени души висят.     /Разпятие/

или

В зеленото око на океана
мастилено кълбо от мисли спи.
От дъното надигна се и стана,
желание човек да се роди.   /Новият човек/

или

На корабите мачтите белеят –
две щипки сол в чорбата на морето.
И сякаш буца ледена в сърцето,
надеждите за път далечен тлеят. /С море любов в сърцето/

Бих могла да цитирам цялата стихосбирка, омесена от различни, почти еклектични късове поезия – вариращи от пародийната делничност до медитативното самовгъбяване, от баснята до притчата, от лириката до сатирата, споени в единството на търсенето.
Неслучайно заглавието търси паралел с християнското тълкуване на божествената същност като триединство Отец-Син-Дух.
Структурата на книгата, изградена от три части, търси отговора на философската парадигма за същността в трите въпроса, заглавия на отделните части: «Кой е човекът», «Къде е човекът» и «Какво е човекът».
Трябва ли да се търси по-дълбок смисъл и същностна връзка между заглавията на трите части на стихосбирката и християнската философска доктрина, дава ли книгата отговор на повдигнатите въпроси?
Не, не се опитвайте да анализирате повече, не се опитвайте да отговаряте…
Просто – нека поезията попие в душите ви, нека оцвети умовете и очите ви… Защото по-езията не дава отговори, тя поставя въпроси…
И още нещо – поезията дава повече от един поглед. Това е моят поглед.
А ето и погледа на автора, синтезиран в две изречения – «Аз наистина съм дълбоко рели-гиозен и вярващ християнин и това заглавие съм поставил не да въздигна човека до Бог, а тъкмо обратното - с него аз показвам как Бог, както и със Сина си, се смалява до човека, за да Го направи част от Себе си, избавяйки Го така от грехопадението и разбожествяването му. Това може да напишеш и в предговора, за да стане ясно и на читателя, който също може да приеме твоята теза за въздигането на човека до Бог, която на пръв поглед наистина изглежда, че следва от заглавието, но нали знаеш, че поетите и лудите имат повече от един поглед.“

д-р Габриела Цанева, редактор и издател

четвъртък, 18 юни 2020 г.

РАЗСЛОЕНИЕТО НА ДНИТЕ

Разслоението
на ежедневието
започва
преди да се събудиш -
първо дишаш студа на сивия здрач,
който идва преди изгрева;
после те убожда грохота на камиона,
събиращ сметта от вчера,
вонята е още далеч,
вонята
на деня, като вчера,
който идва със студа на сивия здрач
отпреди да се събудиш.

Кошмарът на утрото се впива
в топлата кожа, влажна от сънища,
кожата ти, с миризма на уют,
лепкава от защитеност,
от клетка,
от дупка -
и всичко онова,
в което се криеш.

Патерицата на закуската
те привлича като спасителен остров,
вкусваш сухия хляб на тостера,
попиваш аромата на кафе,
сетивата се разтварят от опиянение и бягство -
търсиш топлината на привичното,
търсиш ъгъла, от който да избягаш в измеренията,
които не намираш...
но ъгълът е само триизмерен
и знаеш, няма да те всмуче в себе си...

Прагът, като пропаст се отваря пред краката ти,
прагът, който всеки ден прескачаш,
надскачаш се,
удавяш се в бушуващия водопад на битието,
от което
искаш да избягаш...
вратата е затворена и продължаваш
по стъпките на ежедневието,
което се разслоява -

като черен сняг капе пред очите ти,
очите, които криеш зад слюдатата на очилата -
битието се разслоява,
като битките,
които печелиш с дните, чиито лица не различаваш;
не помниш как прескачаш стълбищни площадки,
асансьорни шахти, входни врати, затворени стени...

Това ли е щастието, към което бягаш?
Щастието на последните дни,
което крещиш, че ти е отнето?
Не...

Възхудът е сладък,
въздухът щипе кожата,
топла е още,
настръхнала,
жадна е още,
изпръхнала -
за топлина,
за закрила,
за клетка,
за "у дома"...

Делниците я раздират,
на кървящи парцали я свличат
от тръпнещите мускули,
от белите кости под тях;
настръхнали от безполезност,
косъмчетата ловят -
като безсмислени антени,
насочени към дълбокия космос -
утайката на дните.

Не помниш дните -
безоки,
безлики,
безпосоки,
безбитие и бъдеще,
без мисъл, без следи...
дните без часове и минути -
кухи...

Полепнали със сивата пепел
на вечерта,
която носиш по кожата -
вече изстинала, без сетива,
вече нетвоя, безтленна -
кожа целофан -
непотребна,
само покритие на онова,
което не си ти,
но което трябва да се съхрани,
за да произвежда -
да служи,
да  множи
онова, под нея,
което денят е оставил за теб -
нечовек,
неличност -
само жили и кръв,
кости и слуз -
безсъщност...

Домът те привлича -
домът като котва;
домът те привлича
в безплодна посока...

Заспиваш, без да разбереш...

Само ръцете пишат поема,
още сричат
неизречени изречения,
които остават вечно недовършени -
умората не си отива,
умората от вчера,
което се превръща в утре
преди да се събудиш,
преди отново да заспиш...
нощта е твърде кратка,
умората застива
ти пак си тук,
не си отиваш...
ти пак си тук,
дните изчезват в еднаквостта си,
не заспиваш,
защото е безсмислено,
ако не си се будил...

понеделник, 15 юни 2020 г.

ШУМЪТ НА ГРАДА

Шумът на града
се просмуква през
безоките капки -
капсулован фойерверк,
без фитил за запалване.

Заспивам върху ръцете ти -
очите тежат, като стопено олово са,
ирисите им, като куршуми изтичат,
клепачите, разкъсани кървят,
като взривени катедрали са.

Заспивам върху гърдите ти -
вулкани са, свистят,
свирят симфонията на тялото,
изпомпват лавата на кръвта ти,
заспивам, пеперуда съм,
опарена от дъха ти...

Бродя в пустия мрак на живота -
далеч от шума на града,
далеч от мъглата, изтъкала паяжината си
между игличките на бора,
далеч от липсващата енергия на вселената
и ми е все едно
колко е критичната маса,
и ми е все едно
каква е кривината на пространството -
нашето време
не е онова,
което теорията пресмята...

неделя, 14 юни 2020 г.

ШОКОЛАДОВИ КЪЩИЧКИ

Стените пукат -
като смачкан станиол...
... шоколадови къщички,
приказки,
вещици -
ужас зад всяка сричка
и врата...

Дъждът изми стрехите
и страховете,
мокри врабчета
пърхат в калта -
ще изкълват
трохите
от пътеките,
ще заличат
илюзиите 
за завръщане...

ПРОЛЕТ СЪМ ОЩЕ

Птиците пируват
в окосената трева -
мирис на сено

и есен...

А е пролет,
пролет е още,
пролет е -
устните ми изпръхват от вятъра,
кожата ми боли от слънцето -
пролет е -
земята още
чака плодовете си,
още чака най-дългия ден...

Само изсъхналата трева
е есен,
само умората
в умовете ни...

Но, не -
пролет съм още,
пролет съм...

Пролет са още очите ми,
и гърдите ми още са пролет,
пролет са и мечтите ми,
пролет съм -
твоята пролет...

Птиците пируват
в окосената трева -
косовете
и врабчетата
се смесиха -
щрихи
от настръхнали крила...

четвъртък, 11 юни 2020 г.

СИНьО СЛЪНЦЕ


Пътят потъва в небето,
синьо слънце целува житата,
острите връхчета на семената,
острите връхчета на листата им...

Облаци бършат ходилата ти,
галят пръстите,
полепват по прасците ти,
по бедрата,
пият влагата на кожата ти и плачат –
някъде вали дъжд с гръмотевици
и картата е жълта,
и картата е оранжева...

Синьо слънце изгаря очите ми,
пътят потъва в залеза...

Картата е червена.

Листенцата на гората трепкат от вятъра,
сребърно-черни са,
остриета са –
кинжали, забити
в очите ти...
Плачеш -
сезонът на бурите е в разгара си.

Пътят потъва в небето,
сиво е,
облаци лепнат върху житото -
сребърно-жълто е,
младо е
още,
още
чака бури да го поливат,
още чака очите ти –
преди да узрее…

После –
ще го ожънат...
Жадна, земята
ще пие слънцето
и пак ще чака –
облаците да съберат влагата ти,
за да я облекат с ново зелено...

петък, 22 май 2020 г.

КОГАТО ОТВОРЯ ОЧИТЕ СИ

Когато отворя очите си,
ще те видя,
знам...
Горещо,
парещо,
знойно е в мрака ми.
Когато отворя очите си -
ще си там -
като в спомена
ми за теб,
като лятото,
залепнало под клепачите...


Ще си там -
морски бриз
след който вървя,
ще си капки по пясъка
и писък на чайка,
ще си мирис на йод преди изгрева,
ще си гривата
на вълната,
която изтрива
следите от стъпки
по плажа...

Когато отворя очите си...

четвъртък, 21 май 2020 г.

ЧУКАШ ПО СТЪКЛОТО

Чукаш по стъклото -
като пътник,
останал в безлунието си...
Чукаш -
припряно-тревожно,
настойчиво,
властно...
Тук съм,
оглеждам се в огледалото
на безлунието ти,
търся те -
виждам само
отражението на очите си,
които пробиват
граничната равнина между
уюта ми
и стихията ти,
проникват през
повърхностното напрежение на капките...
Тук съм.
А ти?



Чукаш по стъклото -
настойчиво
и разрушително,
като дъжд,
който
ще отнесе
повърхностния слой на почвата,
ще изтръгне
растенията от средата и препитанието им,
ще руши
безмилостно всичко слабо по пътя си,
ще разруши пътя
и ще се влее...

Ще ме чакаш ли там?

Потракваш
като уморен старец
с тояжката си.
Стъклото е потно,
като челото ми.
Отиваш си,
знам,
дъждът си...

ЦЯЛА НОЩ ЧАКАХ ДЪЖДА

Цяла нощ
чаках дъжда...
Чух вятъра,
който шибаше върховете
на боровете под прозореца,
чух грохота
на реката,
която къртеше бреговете си...
Видях мъглата -
като дрипа
покриваше посивелите хълмове...
И облаците -
през дупките им
прозираха звезди.
Дъждът не дойде.


И ти не идваш.
Стоиш някъде там,
в затвора си от тишина
и бездумие.
Очите се превръщат
в сингулярности,
през които
ще стигна
до отговорите,
за които още няма
въпроси.

неделя, 10 май 2020 г.

НОЩТА И ЛУНАТА

Още чакам да се събудиш,
за да довършим оня разговор,
който прекъсна преди вечност...
Нощта влиза през щорите
с пълния диск на луната...
Лунни лъчи играят по лицето ти -
каква романтика...
Спиш -
говоря ти тихо,
ти мълчиш...
Нощта през прозореца въздиша
със стона на вятъра
и ромоленето на една забравена река,
с чуруликането на птиците
в клоните на оределите дървета край нея...
Панелите
са замрели
в настъплението си
към зеленото петно на гората...
Занемели
са в мрака,
дори светлинките в прозорците им
са удавени от пълнолунието...
Птищите, полудели от любов, пеят в нощта,
трелите им се сливат с накъсаното ти
дишане...
Спиш,
говоря ти тихо -
ти мълчиш...
Някъде абсурдно близо кукурига петел -
навявро е сбъркал луната с изгрева...
Новото строителство настъпва,
изяжда поляната
на коня, който още гони мухите си
и размахва опашка -
толкова смешен е,
изгубен между реката
и зеления ръкав на метрото,
затрупан между
шарените кубчета
и папалелепипеди
човешки уют...
Дишането ти се слива
с ритмичен кучешки лай...
Спиш,
говоря ти тихо,
ти мълчиш...
Сезоните се сменят през песента на птиците,
аз се уча да познавам езика им,
защото ти вече говориш само техния език
и в него трябва да те намеря...

четвъртък, 30 април 2020 г.

ОСКЪДНИ ДНИ

Оскъдни
дни
отмиват умовете ни,
убиват ни...

Убиват ни
главите,
закичени
с корони -
увити са главите ни
със плесени,
отнесени...
оставаме, спасени
сме!

Оставаме в телата си, оставят ни -
спасени
сме... Спестени са телата ни,
оставят ни -
сами... Върнете ги, телата ни -
пуснете ни!
Пуснете ни...




Скъдни
дни -
зелени
поляни
и пусти пътеки ни
давят с ухехи за чужди вини...
В пустини
се давим, не ни
е леко да правим в живота си бездни...
Потъваме бавно, бавни
сме вече, вечни
сме вече - не ни трябват дни.



В бездни
живеем - ни
белег след нас, ни
спомен от нас, ни
мечти - бедни
сме, обречени,
обесени,
с въже от чужди думи, потресени...
Бесни
сме, бесни -
от чужди безумия сме отнесени...



Безсилни,
обсебени
от обидни
мълчания, обидни
терзания за завидни
съдби... бедни
сме, бедни -
обезглавени,
безжизнени -
лишени
от бъднини..



И само оскъдни
щрихи върху стари картони
оформят лицата ни
без спомени...



Смълчани
сме, смирени,
занемарени...
Оропаснени
дни
ни
чакат, от безумието на света ни.
Умираме бавно, самооперирани -
безкритични,
безлични
обезличени,
заличени,
сами...



Умора - като сълзи
пълзи
по лицата ни,
бездихание хрупа
храрупата на дробовете ни...

Умората на голямата ваканция ни изяде -
пълзи -
като охлюв върху напечения камък
на опустялата Земя...

Не ни трябва пандемичен мор,
за да сме мъртви -
умряхме преди това,
дори не разбрахме защо...

Целият свят заспа
и засънува
кошмарите си
за края на света...

сряда, 15 април 2020 г.

СЪНУВАМ ПУСТОТАТА

Сънувам
пустотата ни...
Изметените мозъци,
пропуснатите съдби,
хипнозата,
умората,
онова,
което
сме били...

Това ли е?

Умора...




Умора?

И лечението й;
облекчението,
отърсването
от ежедневието,
от грозното битие,
от релсите
и коловозите на живота;
от „трябва“,
от избора, който тежи,
от всичко, което боли…
Забава…
… не, не „забава“ като „веселие“ –
просто времето е спряло…

Колко лесно е –
да се заспи…

Да захвърлиш всички битки
за „после“,
за края на лятото,
за края на пандемията…
за края на времето…
когато ще чакаме…
винаги…
някой друг да реши…
вместо нас…

Пандемия на уморени души,
генерална репетиция за „края на света“…
пандемия, която руши –
или просто:

Голямата ваканция
на човечеството,
което кротко спи,
в пазвата
на забравата,
удавено
в потопа
от мутирали вируси,
които отдавна
са опустошили
мозъците ни
и способността
да преценяваме.

Умората пълзи,
все по-навътре в нас се впива,
убива
всички намерения,
умората
изяжда
утопиите ни за бъдеще,
желанието ни за щастие,
разгражда ни…

СЪНУВАМ ЗАЛЕЗА


Сънувам залеза...
Не, слънцето вече е отвъд хоризонта,
скрито от погледа гасне...
Илюзията, родена от трептенето на въздуха
го задържа над ръба на земята -
точно там, откъдето ще падне...
Небето е червено,
Венера е в пламъците на залеза,
а Юпитер е високо, там, горе -
където е мястото на боговете...
Властва над небето, свети -
като неподвижен самолет
и премигва -
намигва ми в съня ми,
защото -
сънувам залеза...

Небето е зелено -
над ивицата на пожара,
овъглил хоризонта,
зелено е -
на фона му се очертават,
като изрязани и залепени
върху детска апликация,
силуетите на сгради -
премигват прозорците им,
като звезди,
или като светулки;
намигват ми в съня ми,
защото -
сънувам залеза...

Небето е индигово -
високо над зеленото,
високо - към зенита...
Небето е индигово и свети,
отразило белия гръб на Витоша,
разпилените камъчета
от мигащи сенки...

Светло е, толкова светло,
че виждам сенките на голите дървета
върху снежните поляни…
Тъмнината на нощта
е само на крачка,
сънувам залеза,
сънувам
стотиците хиляди
трепкащи очи
на прозорците,
мигащи в мрака...

Светло е, още...
Суперлуната изгрява зад гърба ми,
не виждам силуета й върху небето,
не виждам светлината й;
само усещам,
че е някъде там,
зад гърба ми -
отразява слънцето -
едно непотребно огледало,
което премигва,
намигва ми -
сънувам
залеза с отворени очи,
а някъде долу,
много надолу
глухарчетата цъфтят
сред тревите
и се превръщат
в звезди...

Свети луната -
самотно кълбо сред талазите
на звездния прах,
сънувам
пустотата
на празните й
кратери,
изметени
от слънчевия вятър.

петък, 3 април 2020 г.

ПТИЦИ ПОД БАЛКОНА

Горещо е на балкона, слънчево. Снегът се топи по тревата, дръвчетата са нацъфтели и птици пищят, гонят се по клоните на бора, под балкона ми... После продължават да се гонят - по тревата, между калта и преспите... чуруликането им ме кара да се усмихвам, вдигам очи нагоре, нагоре, към полите на планината, към побелеия ѝ връх, към слънцето и очите ми премигват, пърхат, като пеперудени криле...

птици под прозореца,
писукането им -
като детски смях

петък, 20 март 2020 г.

ПРОЛЕТТА ОТ ПРОЗОРЕЦА

Пролетта от прозореца -
долу е,
на тревата под балкона,
зелена е,
все по-зелена е...
Пролетта от прозореца -
да протегнеш ръка, ще я вземеш,
долу е -
цъфнала сред
дърветата в гората,
зелена е,
целебна е -
пролетта от прозореца
с птичата песен,
там някъде, сред листата,
които още са пъпки,
само загатване,
само зелено
очакване...



Пищят птиците,
нетърпеливи са,
слънцето вече
пече, влива жарта си в яйцата им,
живи са,
пеят, раздират гърдите си,
зоват живота
искат,
щастливи са...

Белият връх на Черни връх
свети между синьото на небето
и зеления ръкав на метрото...
Слънцето обжарва
лицето ти,
лицето ми...
И само стъклото пред нас
стои между
полета ни надолу -
към зеленото на тревата,
към цъфналите дървета в гората,
към сребърната дъга на реката,
която се провира през тях...
към тъгата на пролетта,
останала там, зад прозореца...
Злачно е...
Вън, зад прозореца...
Злачно е в погледа ти,
злачни са очите ти,
и светлината им...
Само моята утрин
тъне в мрака ми.
Ще го взривиш ли?
Ще освободиш ли
сетивата ми -
да пия злака ти,
да пия пролетта!