НОСТАЛГИЧНО

Слънцето припича

есенно,

носталгично -

по лятото,

по пустинносвободното,

по пустиннодалечното;

по водното

огледало -

на капчиците роса върху тревите

и пясъка,

на капчиците вълни върху прибоя -

над разломените скали,

над гладкото чело

на морето, отгоре;

огледалото

от сълзи -

протеклите вади

по калните улици,

наводнените подлези,

мостове

и бразди...

Носталгично

припича 

слънцето -

прилича

на лято -

горещо е под лъчите му,

още 

тупти пулса на живото.

Припича слънцето -

студени са сенките,

влажни мъгли

отнасят жълтото

от олселите 

клони

на кестени 

и върби...

Тихо е,

топло е -

тук, долу, в ниското -

облаци крият 

лицето 

на Витоша -

взирам се в Слънцето -

то

е маскирано,

то 

е клонирано -

ще намеря ли Пътя?

Оня,

който тръгна

от нищетата на лятото,

който тръгна

от песента на щурците,

който събра вулкана

на душите,

изригнали по площадите,

който изтръгна

пустинята от гърдите -

оня,

който трябва да извървим,

за да подквасим

бъдещето на дните?