понеделник, 29 декември 2014 г.

КЛЕПАЧИТЕ МИ ПЪРХАТ

На Диана

Тъгата лепне по клепачите,
клепалата се блъскат някъде –
като крила на мъртва птица.
Кънти тъгата – под дърветата.
Листата падат по пътеките,
постилат в жълто синевата.
А слънцето гори през клоните...

Не, не през клоните...

Клепачите ми пърхат
и през миглите
лъчите влизат
във очите ми –
насечени,
отсечени лъчи.

Клепачите ти пърхат
и през миглите,
като през счупени криле,
пак гледаш синевата,
пожълтялата,
от падащи листа.

Тъгата лепне по клепачите,
клепалата се блъскат някъде -
като крила на стар прозорец.
Кънти тъгата – под гредите.
Рухна къщата. И прах
покрива руините.

четвъртък, 28 август 2014 г.

НЕ ИСКАМ

Не искам облаци и синева,
и пътища, и безпределно...
Не искам висината – да летя...
Не искам пропастта – да я прегръщам.
Не искам все да чакам Утрото,
не искам – и без Утре мога.

Не искам Слънце и Луна –
звездите са съвсем
достатъчни, когато мога да чета
в очите ти 
светлинни блясъци...

Днес искам само тишина -
от шумните безсмислици,
безпътици...
Без блян, обляна синева...
Без блян и сини облаци...

Облени в облачни води,
затлачени, реките плачат...
Реките - земните очи -
палачи...

Освобождение 
от думи и мечти,
от мисли и копнежи,
от тежко битие,
от болки,
страхове,
от отчаяние
и от победи...

Днес чакам
само онова, 
което ще се случи –
без искане,
без мисъл да се случи...

И тялото ми най-после ще олекне
от цялата вкопана в клетките Вселена,
тежаща с плътността на изродено вещество.
И тялото ми най-после ще празнува,
освободено от всичките умиращи Вселени –
бледни, блудни, 
разпилени – във всяка клетка – по една, 
умираща във черен колапс...

А някъде – квазизвезда – начало, пак, отново... 

четвъртък, 17 юли 2014 г.

СМИСЪЛЪТ Е В ТЪРСЕНЕТО, В ПЪТЯ, НЕ В ЦЕЛТА - интервю в СЕВЕР.БГ

Поетесите са хора, с такава нежна и крехка душа, че е трудно да говориш с тях за по-обикновени неща. Затова ще се опитаме да надникнем хем в света на строгия адвокат, какъвто е нашият главен герой, хем на писателя. Ще се опитаме да разберем и как се справя с вечната игра на въпроси и отговори за живота.
Представяме ви Габриела Цанева.
Тя гостува в Русе преди няколко седмици със свое представяне на най-новата си поетична книга "Състояния. Хайга” чрез изложба на картините, включени в изданието.
Смисълът е в търсенето, в пътя, не в целта...

Г-жо Цанева, как така човек с толкова строга професия като адвокат, пише поезия, издава книги?
Писането на поезия уравновесява писането на адвокатска проза. Преди да започна да пиша стихове, пишех есета, романи и повести, но тогава бях химик. Спомням си, че най-хубавите стихове от първата ми стихосбирка "Догонвам бягащия ден” написах, докато се подготвях за един от най-тежките изпити в правото – граждански процес. Най-силните есета от "Реши се и ще си свободен”, както и повестта "Миналото в мен” написах, докато учех химия. В основата на романа ми "Треви под снега” са студентските ми дневници от ХТМУ.

При повечето хора любовта към писането е заложено и се открива още в младежките години. При вас как се прояви? Какво написахте?
Първите ми публикации бяха в списанието за ученическо творчество "Родна реч” - едно есе за България, един пътепис за Франция. Но всъщност, първото творческо писане все пак беше поезия – думи, избухнали в цвят и светлина, чрез които исках да стигна до края на Вселената... една трудно улавяна поезия. Мисля, че всеки от нас понякога улавя екстремните страни на света като мерено слово; казват, че всеки човек носи в себе си романа на своя живот.
Поетите и писателите са онези хора, които са се научили да записват думите, които звучат в главите им, да превръщат в думи картините, които виждат край себе си, или онези, залепнали за клепачите на очите им; да записват историите, които преживяват, или които се случват около тях... да усещат с думи – и пак – да ги записват.
В една визитка казвате - "Все се питам коя съм?". Отговаряте - "Не знам". Успяхте ли да откриете отговорът? И все още ли сте разнолика и непостоянна, и това за кое ви помага повече - за работата или за писането?
Не, това е един от отговорите, които едва ли ще намеря. И да, разнолика и непостоянна съм – може би затова все се питам коя съм. Помага ми за писането, помага ми да търся – все нови въпроси с трудни отговори, въпроси без отговори. Непостоянството не помага в строгите професии, но мисля, че при мен то се проявява като духовно търсене, а не като бягство от задълженията на професията.
Сложна личност ли сте?
Е, на този въпрос едва ли аз трябва да отговарям.
За кои избягали мигове в живота съжалявате и искате да ги върнете обратно? А какво искате да забравите?
"Избягали мигове”? Надявам се, няма такива... онези прекрасните, незабравимите... те са в мен – непрекъснато, винаги, част от същността и настоящето ми... а онези, които не съм уловила – надявам се, че някога отново ще ги изживея... Тъжно е, когато има неизживени мигове. Не съм от хората, които мислено преравят миналото и търсят в него изгубените си съкровища.
За мен – всичко предстои. И това не са просто думи – когато бях в гимназията, вземах уроци по рисуване, за да кандидатствам в НХА... изживях отново тези мигове, когато тръгнах на курсове в НХА, за да нарисувам картините в книгата си "Състояния. Хайга”... нищо не е същото, но и нищо не изчезва напълно.
Как изливате душата си в хайку и хайга. Посягате към палитрата и четката, за да намерите най-верния път към себе си?
Хайку е твърде кратка форма за "изливане на душата”. Хайку е хванат миг, усещане, настроение, порив... прозрение. Хайку е светът около нас. А палитрата и четката правят този миг-свят по-плътен, по-цветен, по-уловен и вечен... това е очарованието на "хайга” – синтезът на слово и багра, на мисъл и форма...
Коя е тази тишина, "в която пораснахме"? Защо тишина? Сега шумно ли е, хаотично, дискомфортно?
"Тишината, в която пораснахме” – вече много хора я забравиха, не искат да си я спомнят... а много младите хора, за щастие, не познават тази тишина. Това е тишината на натрапените истини, на цензурата, на несвободата на духа. Тишина – безмислие, еднаквост, послушност... тишината на света, изграден върху гръмки фрази, празни думи и скрито насилие. Сега е шумно, хаотично... за някои – може би дискомфортно... Но шумността не е антипод на тишината. Днес също цари тишина - тишина като безмислие, като отказ да бъдеш/да искаш да бъдеш различен, да бъдеш себе си, като доброволно приета послушност – да слушаш все по-популистки, все по-уродливи слова от хора, които почти не могат да си служат със словото... Тишината на липсата на идеи за бъдещето, на идеи за "после”.
Тъжна ли сте през повечето време, поне така усещам в повечето Ви кратки разкази, които прочетох? Кое Ви натъжава, днес?
Тъжна съм не през повечето време изобщо, а само през повечето време за писане. И друг път съм отговаряла на този въпрос... заради мрачната ми поезия, вероятно, често ми го задават. Аз не съм тъжен човек, просто тъгата, болката – това са катализаторите на поезията. И в българската, и в световната поезия – лирическият аз страда.
Живеем в интересно време. Казват, че "Да живееш в интересни времена!” било проклятие при древните китайци. Тъжно е мълчанието, тишината, в нашето интересно време. Обществото ни е болно от негодувание към самото себе си и от безпътие – постигнахме целите си; заявихме, че не сме постигнали нищо. И сега – накъде?
Темата, която винаги ви вълнува?
Темите за произхода на Вселената и Разума, за строежа и същността им – като философски категории и като научна истина... тези теми често присъстват и в творчеството ми.
Как се справяте с вечната игра на въпроси и отговори за живота? И в кое е смисълът - в търсенето на себе си или редица истини за заобикалящия ни свят?
О, смисълът е в търсенето, в пътя; не в целта. Целта никога не оправдава средствата и постигането й не носи удовлетворение.

петък, 6 юни 2014 г.

17-ТЕ СРИЧКИ НА ХАЙКУ - МЯРКАТА ЗА ЕДИН ОТКРАДНАТ МИГ - представяне на СЪСТОЯНИЯ - Ирина Гигова

17-те срички на хайку - мярката за един откраднат миг

Поетесата Габриела Цанева облече в нова форма интимни вълнения и тъгата за съдбата на планетата

Поетесата и писателка Габриела Цанева представи пред ценители на словото и изобразителното изкуство десетата си книга за 20 години литературна кариера - „Състояния“.
Сборникът е новаторски по жанр – едновременно със стихотворенията, повечето създадени в стила на японското хайку, с азиатски финес на чувствата, докосващи интимни вълнения, но и големите проблеми на планета, са включени и авторски илюстрации, родили се почти едновременно с думите. жанрът се нарича хайга. „Това е продължение на визуалния свят, който ни обгръща“, обясни Габриела, признавайки, че за пръв път е дръзнала да съчетае образ със стих в предишна своя книга - „Имам себе си“.
„Състояния“ е изящно продължение на търсенията й в посоките на съвършенството. Дълбоко емоционална и специфична по тематика, поезията на Габриела Цанева деликатно, без евтина патетика, докосва нюансите в човешките отношения, но и се вълнува от съдбата на планетата, от вселенската тъга на застрашените видове.
„Често ме питат достатъчни ли са 17-те срички на хайку да изразят всичко това. Според мен те са точната мярка за един откраднат миг“, сподели авторката по време на представянето на изданието на ИК „Изток-Запад“ в Американския център на Столична библиотека. Публиката, изпълнила до краен предел залата, имаше възможност не само да чуе част от произведенията в томчето в изпълнение на Габриела, но и да се запознае с оригиналите на илюстрациите в него.
На литературната премиера в София присъстваха и много представители на ПП „Обединени земеделци“, тъй като универсалната Габриела Цанева е и дипломиран юрист, защитаващ много от техните каузи. Тя бе поздравена от лидера на партията и бивш евродепутат Петя Ставрева, а един от доайените на поетите земеделци – Петко Огойски, пръв представи професионално сборника „Състояния“ като една от най-оригиналните части от творчеството на Цанева, изтъквайки хуманните идеи в него.
„Тя носи Божията искра с голямо достойнство“, каза Петко Огойски, припомняйки, че освен братова дъщеря на големия поет Стефан Цанев Габриела е и от виден род от с. Червена вода, Русенско, дал на България не един и двама земеделски борци срещу тоталитаризма, а бабата на писателката е убита като горянка. За това разказва и първата мемоарна книга на Цанева „Миналото в мен“: за жертвите на болшевизма у нас, за горянското движение, белязало историята на рода й.
Впечатленията си от Габриела Цанева като отличен поет, публицист и мемоарист споделиха още писателят Кирил Назъров – водещ на представянето, Тодор Анастасов – председател на Съюза на репресираните, Иван Селановски – председател на Съюза на писателите земеделци и др.
Предлагаме на читателите едно от не най-миниатюрните поетични бижута в стихосбирката.
Мълчанието
тежи като рало и
разравя ума...
* * *
Усещам тялото си –
като пръст и топлина,
които ме извайват –
атлазена и гладка...
Усещам всеки мускул,
кост, докосване...
и всяка болка,
трепване, копнеж...
Усещам кислорода -
дълбокото му
сливане с кръвта и
милионното
докосване на
капилярите...
Усещам и войната
в себе си – смъртта на моите
войници... и на победените.
Мълчание...
Усещам битката на мислите
в главата си.

ИРИНА ГИГОВА, ФАКТИ.БГ

вторник, 3 юни 2014 г.

ПОКАНА - представяне на "СЪСТОЯНИЯ. ХАЙГА"

СТОЛИЧНА БИБЛИОТЕКА
Американски център
площад „Славейков” №4а
ПОКАНА
СКЪПИ ПРИЯТЕЛИ,
На 5 юни, четвъртък, от 18:00 часа, в СТОЛИЧНА БИБЛИОТЕКА, Американски център, Петко Огойски ще представи най-новата ми книга „СЪСТОЯНИЯ. хайга *” (изд. „Изток-Запад”).

Водещ ще бъде поетът и журналист Кирил Назъров.

Ще чета стихове, ще отговарям на въпроси и ще давам автографи. Ще имате възможност да се запознаете и с някои от оригиналите на картините, включени в книгата.
Ще бъда много щастлива, ако се видим в залата!
Габриела

* Според класическото определение „хайга” е картина, породена от конкретно хайку, или друга къса форма на източната поезия - синтез на поетично чувство и визуален образ. Традиционната японска хайга най-често е рисунка с туш, съчетана с калиграфски изписан стих. Терминът „хайга”, използван като характеристика на настоящото произведение е малко произволен, тъй като всички илюстрации в него са изпълнени от автора на стиховете с изразните средства, характерни за западната живописна традиция.

неделя, 1 юни 2014 г.

ПРОСТОР

Вървя през гората –
реката шуми –
връхлитат мечти
от сините сенки.

В миг куче излая
и времето стри –
опашка върти,
простора измете.

петък, 30 май 2014 г.

ГАБРИЕЛА ЦАНЕВА - интервю пред Ирина Гигова за новата си книга "Състояния. Хайга"

Габриела Цанева: Знаех стиховете на Стефан Цанев още преди да се науча да чета

Габриела Цанева: Знаех стиховете на Стефан Цанев още преди да се науча да чета

И в световната поезия тъжните балади са повече от жизнерадостните творби, казва авторката, която тези дни ще представи нова поетична книга

Поетесата Габриела Цанева ще представи на 5 юни, четвъртък, в Американския център на Столична библиотека най-новата си книга - „Състояния. Хайга“. Освен лирични тристишия и четиристишия, вдъхновени от формите на традиционната източна поезия, и няколко по-големи творби в мерена реч, верни на европейския стил, томчето, реализирано от Издателска къща „Изток-Запад“, съдържа и илюстрации, създадени от самата авторка.
Според класическото определение „хайга” е картина, породена от конкретно хайку или друга къса форма на източната поезия - синтез на поетично чувство и визуален образ. Традиционната японска хайга най-често е рисунка с туш, съчетана с калиграфски изписан стих. Терминът „хайга”, използван като характеристика на настоящото произведение е малко произволен, тъй като всички илюстрации в него са изпълнени от автора на стиховете с изразните средства, характерни за западната живописна традиция.
Стихосбирката ще бъде представена пред публиката в четвъртък от поета Петко Огойски, а водещ на вечерта ще бъде друг майстор на словото – журналистът Кирил Назъров. Габриела ще чете стихове, ще отговаря на въпроси и ще дава автографи, а ценителите на изкуството ще имат възможност да се запознаят и с някои от оригиналите на картините, включени в книгата – плод на универсалния талант на Габриела Цанева, която освен писател и художник е още математик, дипломиран химик и юрист. Дни преди литературната премиера тя бе любезна да отговори на няколко въпроса на Факти.бг, свързани с вдъхновенията на поета.
Г-жо Цанева, кое беше определящото състояние, станало причина за раждането на новата стихосбирка „Сътояния“?
Може би размисълът за живота и усещането за отделните мигове, през които минава денят. Всъщност тези състояния може да се нарекат откраднати мигове от потока на времето.

Повече със знак „плюс“ или със знак „минус“ са вълненията в основата на тази поетична колекция?
Според мен са със знак „плюс“, въпреки че някои от хората, които вече са чели книгата, отново намират в нея доста тъга. Но има и доста мажорни настроения. Като че ли има и едното, и другото – може би е постигнато някакво състояние на равновесие.

Кое е най-продуктивното настроение за вас като поет - състоянието на равновесие, или  изживяването на драма?
Винаги съм казвала, че за да седне човек да пише, трябва да му е много тежко на душата, да му е много тъжно. Защото когато човек е весел - той се весели. А когато има за какво да мисли, когато му е много черно и нещо го е потресло – това е нещото, което кара човек да хване химикала и да опише състоянието си или да седне пред компютъра. Веселите моменти са по-неангажиращи. Такава е и тенденцията в световната поезия - в края на краищата много повече са тъжните балади, отколкото жизнерадостните стихове.

Кои са вашите учители в родната и световната лирична традиция?
Първото име, което ми идва на ум от българската традиция, е Яворов, а от световната - Франсоа Вийон. Но това е само на пръв поглед. Като се замисля, имам и други учители...

Ваш чичо е големият поет и драматург Стефан Цанев. До каква степен семейната среда е оказала влияние върху реакциите ви към света и изказа ви на майстор на словото?
Неудобно ми беше да започна с това, но всъщност аз знаех стиховете на Стефан Цанев още преди да мога да чета, защото по онова време той дори не беше печатан и стиховете му се разпространяваха на магнетофонни ленти. Аз по този начин възприемах поезията и може да се каже, че наистина първата поезия, която съм чула, бяха именно неговите стихове. Безспорно, това не може да не дава отражение върху начина ми на мислене, дори върху определянето на интересите ми към науката - защото той има стихотворения от онова време, писани в ЦЕРН: „Как искам окото ми да надникне в циклотрона и един електрон от него да види... И това продължава да ме вълнува...

Във време на бум на науката и технологиите фактът, че изначално имате друга професия, свързана с обективните науки, помага ли ви като поет?
Разбира се. Аз мисля, че всеки опит, който човек е натрупал през живота си, му помага да преосмисли света по различен начин, от различен ъгъл и поглед. Това дава широта, която никой не може да си я „купи“, да си я „прочете“, ако не е станала част от неговия живот. Така че моята подготовка като дете в математическата гимназия и начина ми на мислене като програмист ми помагат, както и фактът, че завърших химия, а химията е една много широка наука. Строежът на веществото, стремежът към вникване в дълбочината на нещата, да се разкрият взаимните връзки в действителността, които правят света такъв, какъвто е – това не може да не дава отражение върху начина на мислене и на изразяване, а поезията е именно вид начин на изразяване. 

вторник, 25 март 2014 г.

НЕБЕТО Е ЗЕЛЕНО

Сънувам, че летя.
Високо и злачно.
Сенките на звездите
тичат край мен –
докосват ме
като дъжд,
като мъгла,
тишина.
Може би не сънувам. Летя.
Докосват ме
облаци
и птици.
Небето е под мен.
Греша,
това са твоите
зеници.
Времето ме
задави, хълцам,
преглъщам миговете
на годините.
Падам.
Ударът в тревата
пак боли – зелено.
Небето е зелено.
Не сънувам. Не летя.
Това са твоите очи –
в зелено плачат.

неделя, 2 март 2014 г.

СЕМЕ БЕЗ КРИЛЕ

Денят днес схлупи хоризонта си.
Не ме вълнува, че облаците падат
и тъпча капките им по паважа.

Без празник – дъжд вали...
Роса пълзи във въздуха, 
блъска се в стените...
Ръбовете на тревите 
са стоманени -
превърнати във остриета,
забиват се в краката ни,
раздират ни лицата.
Капе...

Без празник... мислите ми отесняха –
издува ги главата ми – като търбух,
и копчетата им се разхвърчаха.

Издува се главата ми – ще полети,
като балон със хелий...
Ще стихнат мислите ми,
глухо,
ще ги погълне тишината.

Стихът е кух. Главата ми-балон
се люшка - високо в стратосферата.
Защото пак избягах... там, отвън,
където хоризонтът е Вселената.

* * * 
Останах само семе – без обвивка.
Вятърът не ще ме носи над
нивята.
Птиците не ще закусват с мен...
И нищичко не ще поникне –
от семе, без криле.

вторник, 11 февруари 2014 г.

КЕСТЕНЪТ

Кестенът цъфти
в мъглата, сторък, държи
огньовете на
факлите, разкладени
от есента… Изгаря...

Студът чака да
отбрули душите ни –
падащи листа...
Кестенче се търкулна
в краката, живо е. Бяг...

* * *

И тъпча бодли
от плодове на кестен...
Боси ходила...

* * *

Тичат таралежи.



петък, 7 февруари 2014 г.

ДАВЯ СЕ

Светът пак бяга
далече. Далеч е. Не...
тихо се давя.
Изплувах, когато разбрах,
че мога да дишам вода.

И видях глави –
плуват... изтръгнали са
котвите си - вратове.
Разумът виси -
на скъсано въже. Прах...

петък, 31 януари 2014 г.

НОЩ БЕЗ ПОСОКА

Тихо и свежо.
Вали. Дълга есен – до
днес. Стъклата са мокри –
от скреж. Нощ пада...
Измита е. Вятър я
гали, дъжд я изпива
със лунни листа,
разплита косите й...
Закичва челото й...

* * *

Заблестяват алеите
в сребърно...небето – покров
над града става дневно и
каменно.

Спим - под барабанния звън
на дъжда. Ще си отиде
нощта. Ще ни остави – пак –
без посока.

събота, 18 януари 2014 г.

ПОКАНА - ПРЕДСТАВЯНЕ НА "СЪСТОЯНИЯ"

ПОКАНА

СКЪПИ ПРИЯТЕЛИ,
На 23 януари, четвъртък, от 18:30 часа, в кафе-библиотека БУДА ХАУС (Русе, ул. "Добруджа” №4) Нели Пигулева, журналист и поет, ще представи най-новата ми книга

„СЪСТОЯНИЯ” (изд. „Изток-Запад”).


Ще чета стихове, ще отговарям на въпроси и ще давам автографи.
Ще бъда много щастлива, ако се видим в залата!
До скоро
Габриела

сряда, 15 януари 2014 г.

МИСЛИТЕ УМИРАТ, ПРЕДИ ДА СЕ РОДЯТ

Мислите умират, преди да се родят.
Изгубих смисъла,
необходимостта –
да говоря,
да творя,
да вря –
като гейзер,
като вулкан,
като нова звезда,
като сътворение...
Сива кал е мозъкът –
свърталище на сенки
и безпътие;
без пътеки, по които
да вървя.
Просто - мрежа, в която мога да се уловя...
Като предпазна мярка срещу падане?
Или като средство за хващане
на собствената душа...
Средство за самоудушаване,
за автоцензура,
за автосмърт.

Вървя с подгънати колена -
омекнала кал съм –
от недовършено сътворение.
И мълча...

Невроните светят –
лампички върху елха.
Думите пулсират –
като намигване в мрака,
или като звезда.

Нещо се случва с главата ми, 
когато мисля за Днес.
Бягам, логиката се разпада.
Причината и следствието,
съждението,
което ги свързва –
превръщат се в ритъм и образи,
обличат се в рими, оцветени с картини...
И това, което искам да кажа, умира
върху листа.

Оставам няма и гола –
като зимно дърво.
Дори вятър няма –
да свисти в клоните ми.

Тишина –
насечена от
часовник.
Тишина –
скривалище на
старите същности.

***
Удуши ни миг,
разсечен от часовник.
Залък в гърлото.

неделя, 12 януари 2014 г.

ИРИСИТЕ ТИ

Ирисите ти -
син простор над мен. Светят
въгленчета в пепелта.

Докосват ме и
галят като дъжд, като
роса. Тежка тишина.

***

Изпосталяло време –
безцветно,
беззаветно,
безвкусно –
сух залък в гърлото,
преглъщам
беззвучно.

понеделник, 6 януари 2014 г.

ЗАДАВИХ СЕ

Задавих се
с трохите, изпаднали
от торбата на душата ми.

Остана ли нещо, за което да живеем, да се борим, да градим?
Градини и огради,
разграбени.

Вече не питам, за да получа отговор, а за да задам въпроса.
Вече не търся отговори...
Нямат смисъл отговорите, когато никой не пита...
И остават разхвърляните-
нахвърляни
мисли-
безсмислици
асоциации-
пръснати птици...
Цели,
предели,
къде ли?
Къдели... Топли дрехи, овце, тълпа, тъпа... без душа...
Удушавам...
душ,
канал,
отпадък,
упадък
дъно.
Пак стигнахме дъното.
Вече няма надежда за „после”.
Вече няма кой да търси „още”.
Задавих се с трохите, изпаднали от торбата на душата ми.

***

И виждам цветни
слънца, прожектирани
върху клепачите ми.

Думите стържат –
изтриват изтлелите
мигове – като роса.

сряда, 1 януари 2014 г.

МЪГЛА

Мъгла.
Някъде много далеч стъклата на прозорците се изпотяват –
бликнали ручейчета върху челата им,
а дърветата – други Вселени,
са облекли мокри премени –
прилепнали по телата им,
лъщят празнично, текат им сълзи,
искрят...
Отронени капки искреност -
попиват в мъглата.
Нечии стъпки отекват в пустата улица.
Ехото глъхне в сивата плът на асфалта,
попива в мъглата –
като парчета истина...
Изстива...
Някъде много далеч слънцето грее, пламтят клепачите му -
палачи на мъглата,
пламтят капките върху клоните, 
празнично – като пайети на карнавал...
***
Чувствам се клонинг на себе си.
Мъглата пълзи от прозореца,
впива се в стаята, впива се в мен.
После си отива – като прилив,
отмива ме, оставя ме – оглозган бряг;
бягам от себе си, навътре във себе си,
Търся даровете на прилива...
Мъгла.
***
Вслушвам се в отминаващите мигове.
Годината се отрони – като ден.
Ранени оставаме да чакаме –
нов залп от закъснели фойерверки?
Ново бъдеще?
Изхаби се бъдещето.
И фойерверките се изхабиха –
биха,
убиха
бъдещето.
Фойерверки - думи,
фойерверки – обещания;
фойерверки с царски,
с генералски
блясък –
пясък...
Бледни,
уморени,
бедни,
безнадеждни –
ракети и светлинки
мигат в нощта...
Вървим през мъглата унили,
увили тела и глави
в дрипи от мечти...
Само дърветата са облечени празнично –
като фарове светят –
мокри в мъглата.

***

В мъгла намирам
думи-скелети. Плътта
къде остана???

Архив на блога

Търсене в този блог

Популярни публикации