Няма да сгреша ако кажа, че „Дневникът на госпожица Радка“ е книга, която се чете „на един дъх“. Трудно ми беше, като редактор и издател, да се отдалеча от текста достатъчно, за да забравя, че съм читател…
Познавам Маруся Николова като
творец сравнително отскоро. Тя навлезе смело, като стихия в съвременната
българска литература с късите си разкази и с двата си по-късни романа – „Мост
през времето“ и „Образи и сенки“. Безспорен талант – разказвач на истории,
който може да се мери с най-добрите в жанра. Езикът й е образен, но естествен;
богат, но без да натоварва излишно читателя; понякога разговорен, но винаги
премерен. Речта се лее леко, сюжетът се разплита – като конец от кълбо и ни
кара да тичаме по пътищата на нейните герои, да се идентифицираме с тях, да
преживяваме житейските им драми…
Когато, като редактор на списание
„Картини с думи и багри“ прочетох първия (за мен) разказ
на Маруся Николова „Нещо за убиване“ (публикуван в брой 1/2019 на списанието) бях разтърсена от заглавието, от
разказаната история, от поуката, от простотата, с която е поднесена… Беше
толкова истинска, та реших, че е преживяна от автора… Но, последваха други
разкази. Разбрах, че съм срещнала един многолик творец, който умее да влиза в
съзнанието на своите герои, да се идентифицира с тях и разказаното от тяхно име
да звучи автентично.
Много ме зарадва фактът, че
Маруся избра за заглавие на последната си книга заглавието на друг неин разказ,
публикуван в „Картини и багри“ – „Кално приключение“ (брой 2/2019).
Преди няколко месеца за първи път
срещнах в интернет откъси от „Дневникът на госпожица Радка“.
Зачетох се. Всеки от тях
изглеждаше напълно завършен – завръзка, развитие, кулминация, развръзка… Реших,
че това ще бъде нов сборник с къси разкази, и, като читател, предвкусвах удоволствието
от неговото четене.
Изненадах се, когато преди броени
дни Маруся Николова се обърна към мен с въпроса – дали бихме могли да издадем
новия й роман, „Дневникът на госпожица Радка“, преди Коледа?
Съгласих се с радост и веднага
пристъпихме към работа по оформлението на книгата и подготвянето на ръкописа за
печат… Тук не мога да не спомена изящната корица, дело на художничката Кремена
Николова – кожена подвързия, точно такава, в каквато читателят си представя, че
е съхранен един дневник от първата половина на миналия век…
Направих кратка анкета сред
близки и приятели като зададох въпроса – какви асоциации предизвиква у вас
заглавието „Дневникът на госпожица Радка“?
Очертаха се два отговора –
госпожица Радка е стара мома, която събира и споделя пикантни истории за свои
познати и по този начин „се храни“ с чужд живот… и – госпожица Радка е дама на
преклонна възраст с минало на лека жена, която описва с носталгия младежките си
завоевания… Лично аз клонях към първия отговор…
Но, оказа се, че госпожица Радка
е 18-годишно момиче, което поверява на хартията не просто първите си любовни
трепети, а първата си изпепеляваща, опустошителна любов, а после – следващата,
живителната, разтърсващата, съвършената – онази, която дава и отнема живот…
И все пак, „Дневникът…“ не е само
това… И не защото в него не е писала само Рада, а следи са оставили и други
хора, имали ключова роля в нейния кратък живот… Този дневник е една епоха, една
карта на живота от края на 30-те до средата на 40-те години на 20 век… Персонажите
са ярки личности, жилави, мотивирани – да се борят за живота си и правото да
бъдат щастливи, да поемат с пълни гърди всяка глътка от битието, което пулсира
край тях, въпреки болестта, която ги убива, въпреки войната, която опустошава
света, въпреки изневярата, себичността, лекомислието, слабостта на най-близките
– от които и за които най-много боли – в името на любовта, приятелството и
живота.
Умението на Маруся Николова не
просто да разказва увлекателно интригуващи истории, но и да вниква в психиката
на героите си е добре познато на нейните читатели. Добре позната ни е вече и
способността й да гради запомнящи, пълнокръвни образи, не само като се
превъплъщава в тях, но и като се дистанцира, за да надгради субективното с
обективното, да даде плътност, устойчивост и равновесие на вътрешните
противоречия, от които всеки е изграден, на пътеките на миналото и бъдещето, на
чиито пресечни точни сме продукт и които изживяваме.
Но, както често се случва с
хубавите истории, те тръгват и стигат до днешния ден…
