сряда, 30 юни 2010 г.

ПОРОЙ

порой премина
върху тревата блестят
сълзи от диаманти...
слънцето се скри
сред тях... върза цветята
с дъга... и – пак тишина...

петък, 25 юни 2010 г.

четвъртък, 24 юни 2010 г.

МАГЬОСНИЧЕСКА НОЩ

Магьосническа нощ.
С Луна, отворена
като око
в челото
на небето.

Магьосническа нощ -
звездите са избягали
далеко,
подгонени
от злачните
лъчи
на Слънцето,
което
се оглежда
в лицето
на старата Луна.

Магьосническа нощ,
в която светулките
блещукат
над пожълтелите жита -
припламват и угасват -
с ритъм на сърца.

Магьосническа нощ.
Изгубени метеорити
падат като дъжд
в степта.

Магьосническа нощ -
ела!

За да останат
блясъка
и мрака.
За да я няма
сивината,
която впива се
в душите
и в телата -
без дъх оставя ни
зациментира ни;
отравя ни.

Превърнати
във камъни
оставяме душите си
да скитат надалеч…

Магьосническа нощ -
вдигни магията от нас -
с билки и цветя;
с цъфнали жита
с въздишащи светулки…

Магьосническа нощ,
в която майчини милувки
ни правят по-добри.

сряда, 23 юни 2010 г.

РИБАРСКА ПЕСЕН




Стари рибари
мрежи разстилат. Буря.
Гларуси риба ловят.

Рибарска песен
в нощта. Морски вълни се
разбиват в брега. Пуст е.

неделя, 20 юни 2010 г.

СВЕТУЛКА-2

Метеорите
изгарят нощта. Свири
щурецът, търси
свойта светулка за танц,
сред далечните звезди…

понеделник, 14 юни 2010 г.

МИРЕН ПРЕХОД – ИЛИ КАКВО ПОСТИГНАХМЕ... МИР, ИЛИ ПРЕХОД, ИЛИ...

„Мирен преход”, сборник със стихове и проза, е втората книга на поета Иван Селановски, в която е загатната и неговата белетристична дарба. Казвам „загатната”, защото от поместените материали става ясно, че Селановски подготвя за печат и друга книга, проза, с работно заглавие „Спомени из мрака на тоталитарната нощ”...
И макар Иван Селановски да е поет, аз ще започна своето изложение с неговата проза, с неговите спомени...
...Когато написах „Миналото в мен” реших, че вече знам всичко за трагедията и героизма на хората, преминали през месомелачката на тоталитарната система, за хората, защитили с цената на живота и младостта си своите демократични, земеделски идеи.
Стиховете на Йосиф Петров, написани и запаметени в затворите и лагерите, излязоха на свобода и разтърсиха обществото. Един след друг се появиха трите тома на Петко Огойски „Записки за българските страдания”... Един след друг, хората, излезли от ада, започнаха да пишат за него – в стихове и проза. Обществото ни, неподготвено за толкова ужас, болка, талант, запуши ушите си за помръкналите викове на жертвите, затвори очите си за нерадостното съществуване на репресираните от тоталитарния режим лица, които останаха репресирани и през годините на прехода...Обществото се насити, пресити, от истината за онези години... И аз бях започнала да мисля, че всичко, което е трябвало да бъде казано, вече е казано...
Когато прочетох „Изстрели от засада” на Иван Селановски разбрах, че още е рано да затворим тази страница от нашата история, страницата с лагерите и затворите на социалистическия рай; разбрах, че никога няма да бъде казано всичко... и е рано, твърде рано да приемем, че сме извървели трънливия път на мирния преход и сме стигнали донякъде... Защото, докато вината за всичката смърт и терор през годините от 09.09.1944 г. до 10.11.1989 г. не бъде осъзната и призната, докато отговорността не бъде потърсена и поета, то никакъв преход не можем да приемем, че е бил извършен докрай.
Мирният преход... Какво постигнахме? Мир, или преход... С какво платихме, за да стигнем до тук?
Тези и много други въпроси поставя Селановски в новата си книга, която излезе в началото на 2010 г., почти 12 години след стихосбирката „Дните на зората”...
И ако преди 12 години авторът е виждал зората, то днес настроението му е по-мажорно:
„Безкрайна неволя
живота оголя
и всяка надежда
химера изглежда!”
Стихотворението „Настояще” неслучайно е поместено в самото начало на книгата. Неговият накъсан ритъм, изграден върху двустъпния амфибрахий, ни събужда и ни кара да чуем настоящето, да усетим неговата неволя, но и да се замислим – „Защо?”
„А участ зловеща
народът посреща –
без ропот, без вяра,
без Бог и без мяра!”
Какво се случи през тези 20 години свобода, което отново остави народа без Бог и без вяра, което отново го накара да посреща без ропот зловещата си без мяра участ?
Селановски не дава отговор на този въпрос, защото той е различен за всеки човек... а може би защото всеки трябва да търси своя отговор.
Композицията на „Мирен преход” е резултат от многообразието в творческите търсения на автора, от неговата широко скроена личност, която, без съмнение дава отражение и върху лирическия аз на поета.
В първия раздел на книгата, озаглавен „Дни на прехода”, лирическият аз търси първопричината за изгубените изюзии, като дава и своята оценка за разрухата – не толкова материална, колкото разруха в душите –
„А ний мълчиме овчедушно, неми...
Мъгла отровна страшно ни души.
Инертно във безкрая залюлени
и всичко безпощадно се руши!” (из стихотворението „Илюзия”)
Поетът безпощадно вижда своя ден и участта на своите съидейници и състрадалци...
„Днес мъчениците от кладата на мрака
отново са с нерадостна съдба...
И никой светъл ден от тях не ще дочака...
Това ли ще им бъде участта?!” („Участ”)
Въпреки разочарованието си от днешния ден, Селановски не забравя за Вчера, както толкова хора вече забравиха, в стремежа си да охулят днешната демокрация... Демокрация болна, но демокрация, гарантираща свободата ни – политическа, икономическа, свобода на придвижване, на заселване... Свобода, за каквато преди 20 години дори не мечтаехме. Да, когато с болка критикува днешния ден, Селановски не идеализира Вчера... онова Вчера, което отне младостта му, отне правото му на щастие, правото му на глас... И той се обръща в стихотворението „Връстнице моя” към всички нас, които повече или по-малко помним живота отпреди 20 години:
„Ти помниш ли годините на мрака,
зловещо падналата нощ?
Смъртта, която дебнеше в сумрака
със тихи стъпки и свирепа мощ!”
Защото тези години трябва да се помнят, трябва да се познават, трябва да научим потомците си да ги познават, за да не се повторят никога.
Тук ще направя едно отстъпление от строгите правила на критическия анализ и ще представя едно от стихотворенията, заради които Иван Селановски е един от любимите ми поети:
Коя си ти?
Мечта...
или си вест!
Сред дивен лес,
където пролетта
раздипля свойте
красоти!
Прости...
Коя си ти?
Перо...
или си меч!
Кажи!
Кажи!
Защо мълчиш?
А може би
си...
тъй омърсена,
тъй озлобена
във тая тъжна
и кална есен,
о, моя страдна песен!

Това стихотворение със своята архитектоника, със своите рими и ритъм, който в началото е един, мажорен, накъсан, а в края става друг, минорен, обречен, показва своя автор като новатор в търсенията си не само на идеи, но и на стихотворна форма.
Всеки стих в поезията на Селановски и конкретно в „Мирен преход” е изящен; образен, внушаващ, питащ, тревожещ; всяко стихотворение е изградено по начин, който показва познанията и безспорната вещина на своя автор да си служи с класическия стих. Но не липсват и произведения като току-що прочетеното от мен „Пред прага”, които ни показват, че авторът върви не само в утъпканите пътеки на канона, но и много уверено ги нарушава, за да създаде една нова, по-разчупена, по-разкрепостена форма, с която да общува със своя млад читател. Защото факт е, за моето поколение, за поколението след мен, рамката на класическия стих е твърде тясна, неговото звучене понякога е приспивно, а понякога скучно и някак избеляло, като онези стари фотографии, от които ни гледат лицата на предците ни...
Селановски говори на своя модерен читател и със „Съновидение”, с „Вдъхновение”, с „Вяра”, „Пролетни нюанси”, „Привет”... с „Будапеща 56”, писано в Пазарджишкия затвор на 26.11.1956 г. и включено и в първата стихосбирка на автора „Дните на зората”.
Вторият раздел на новата му книга е озаглавен „Сърдечни пориви” и тук ние виждаме земеделеца, общественика Селановски, като любящ син, съпруг, баща и дядо, като човек, който винаги ще бъде подвластен на романтичната любов, на страстта към прекрасното. И докато в „Мамин лик”, „Коледна нощ” (на моите мили внуци), „Очакван ден”, „Прости” чувствата са нежни и баладични, то в „Очи горят”, „Романтика”, „Блян”, „Моминска гръд, небрежно разпиляна” се усеща парещата, изгаряща до болка душа на лирическия аз, устремена към жадувана любов. В този раздел са поместени и 5 стихотворения с общото посвещение „На съпругата ми”. Само заглавията са достатъчни за да усетим, че тук любовното чувство е примесено и с още нещо – доверие („Изповед”, „Откровение”, „Зов”), признателност („Зов”, „Прозрение”, „Преоценка”) и една всепоглъщаща благодарност за цял един съвместно изживян и споделен нелек живот.
Кратък като обем, но не и като относителна тежест в общата идейна натовареност на книгата, е третият раздел „Съюзна обич”. Тук Селановски ни напомня първоапостолите на поетичното земеделско слово Церковски и Румянцев. Тук пулсира огнената мощ на поета-земеделец, окрилен от своята безсмъртна идея, от своята синовна обич към българското изстрадало селячество, към единствената организация, призвана и способна да го поведе към новия век... вече не ХХ, а ХХІ! Тук е събрана любовта на автора към съюзния вестник „Земеделско знаме”, както и към съидейниците му – сдружените земеделци. Не случайно казвам „любовта на автора”, защото във всички произведения, събрани в тази трета част чуваме гласа на Иван Селановски, а не на някакъв абстрактен „лирически аз”. Макар и облечени в стихотворна форма, тези произведения имат остротата и актуалността, характерни за журналистическия жанр и в тях авторовата мисъл и идея са категорично ясни и неопосредствани.
„Мирен преход” е едно добре балансирано произведение, в което стихотворенията, наситени с граждански патос се редуват с творби, носещи аромата на най-нежните човешки чувства – възхищение и преклонение пред красотата, любовта и природата. Четвъртият раздел, озаглавен „Пролетни нюанси”, ни кара не просто да видим, но и да помиришем пролетта, да усетим докосването на вятъра, пробуждането на земята и полета на селската душа. Иван Селановски не би бил той, ако не свързваше своята увереност в по-доброто бъдеще не просто с „камбаната на пролетните дни”, но и с това, че „... вярата в „Съюза” расне”... („Увереност”).
Ако от написаното до тук някой може да остане с впечатлението, че авторът на „Мирен преход” е човек, изтъкан от противоречия, люлян от съмнения и изпълнен с горчивина, то със следващия, пети раздел, начерен „Посвещения” Иван Селановски ни убеждава, че неговата личност е единна, силна, отворена към света и хората, бликаща от обич. Тук, наред със стихотворенията, посветени на велики исторически личности – Александър Стамболийски, Христо Ботев, на утвърдени поети от днешния ден и близкото вчера – Йосиф Петров, Йордан Борисов, той се обръща с нежност и възторг и към свои близки хора – съпругата, приятели, поети-земеделци, като често прави това и чрез трудната, но ефектна форма на акростиха.
Съвсем неочаквано за мен, а и за читателя, се появява шестият раздел „Епиграми и сатиристишия”. Тук Селановски показва, че е овладял и умението чрез горчив смях да подслажда горчивия живот. Да, така оцеляваше българинът през 45-те години тоталитарно управление – чрез словото правеше управниците да изглеждат смешни, а те, управниците, станали смешни, вече никога не можеха да бъдат страшни... И по-лесно се понасяше новоробската участ. Може би неслучайно епиграмите и сатиристишията на Селановски са включени във втората му книга. Фактът, че и днешният ден, денят на мирния преход ражда сатира, недвусмислено говори, че нещо в този преход куца, че нещо в този преход е дълбоко погрешно.
Започнах анализа на „Мирен преход” с прозата на поета Иван Селановски. Дойде време кръгът да се затвори, защото стигаме в анализа до последния, седми раздел на произведението, озаглавен „Проза”. Тук, наред със спомените и разказите, с критиката и очерците, са поместени и два текста, отделени от останалите със скромното заглавие „Другите за Селановски”, с автори Йордан Борисов и Искър Шуманов. Това са текстове, които говорят за трайната следа, която е оставил с цялото си творчество и жизнен път Иван Димитров, нарекъл себе си Селановски, на името на родното си село Селановци и станал известен с това свое име, не рождено, но име, въплътило същността му.
Ще завърша този текст не като се опитвам да вкарам в рамките на литературната критика прозата на моя приятел Иван Селановски, а простичко като си призная, че плаках, да, с горчиви сълзи и буца в гърлото плаках, докато четях краткия разказ „Среща”... един спомен в спомена, едно връщане – първо към далечните 70 години на ХХ век, признати за апогей на развития социализъм, а после... към още по-далечните 50 години на ХХ век... като какви са известни според официалната историческа наука, не знам... но според мен те са били просто адът на земята... Ад, в който обаче бродели ХОРА, един от които, криминалният, циганчето Анчо, с риск за живота си пренесъл на ръце старите политически затворници, заключени на понтона, с което ги спасил от прииждащите води на Дунав, там някъде, между ада Персин и ада България...

четвъртък, 10 юни 2010 г.

РУСАЛКА

Тичам по брега…
Мидени черупки ми
разрязаха краката.

Вълните мият
кръвта. Отново станах
русалка… Тиха сълза.

сряда, 9 юни 2010 г.

МОРЕ-5

Магнолията
цъфна. Лястовица сви
гнездо под стряха.

Морето с бриз ги гали –
дърво и цвят и дом... и...

вторник, 8 юни 2010 г.

неделя, 6 юни 2010 г.

ЩЕ СЕ СРЕЩНЕМ СРЕД ЗВЕЗДНИ ТАЛАЗИ...

на баба

Здравей,
или
довиждане…

До следващия път,
когато пак
ще бродя в мрака;
нощта ще ме души;
ще тичам, ще хвърча -
по черните следи
на звездните талази.
Ще търся твоите очи -
забулени зад пелени
от прах, разпръснат
от раждането на звезди.

Довиждане,
или -
здравей…

Аз пазя всичко
в паметта си.
И още вярвам, че
ще се срещнем
зареяни там някъде,
където свършва
Времето.
Защото още не е
намерена онази
светлина, родена
от избухването
на Вселената.

Архив на блога

Търсене в този блог

Популярни публикации