неделя, 25 февруари 2024 г.

ЗА „С ОБИЧ И БОЛКА“ НА СИДОНИЯ ПОЖАРЛИЕВА

ОБИЧТА, БОЛКАТА И ЗЕМЯТА

След нетърпеливо очакване, най-новата книга на Сидония Пожарлиева „С обич и болка“ /изд. „Фараго“, С., 2023/ е в ръцете ми.

Не за първи път авторката – поет, прозаик и преводач от пет езика ни предлага многожанров и многоезичен сборник. И тук тя не ограничава свободата си на изразяване и ни поднася един синтезиран образ на планетата и човечеството – образът на живата Земя – онази, която ни е създала; онази, която трябва да пазим и обичаме. Още въведението – есето-хайбун „Природата на земята“ /публ. в бр. 1/2023 на сп. „Картини с думи и багри/ задава тематичния обхват на книгата, както и нейното жанрово разнообразие, но загатва и за смелия и́, експериментален характер.

Този, както и други текстове се оказаха познати за мен, вероятно и за голяма част от читателите на списанието – разказът „Птичи плач“ /бр. 2/2023/ , хайбунът „Усмивката“ /бр. 4/2022/, великолепното публицистично есе „Очите“ /бр. 3/2022/, есетата „Възхита“ /3/2022/, „ Разговор с Луната“ /бр. 1/2023/, импресията „Неповторим залез“ /бр. 3/2022/.  Бях дълбоко развълнувана и много щастлива, че именно списанието, което създадох и редактирам се оказа творческата лаборатория на поет и преводач от класата на Сидония Пожарлиева. И се надявам, че този факт няма да ме направи пристрастна в следващите редове.

*

Книгата, структурно е композирана в три части – „Природата“, „Земя родна, земя космична“ и „От земята до небесните селения“. И, въпреки тази фрагментация, сборникът остава тематично единен.

Защото всяка творба в него е пропита от болка и обич, във всеки ред тупти сърцето на лирическия Аз, от всяка дума струи светлина – едно добро послание за мир, справедливост, отговорност, грижа и възхита от красотата. Красотата на природата – земна и космична; красотата на човешката същност и душа, на таланта и творчеството, на силата, стремежа, любовта. Любовта – към животни и цветя, към неповторимия залез, неповторимото раждане, живот, съзидание… Съзиданието – огромното мироздание, човешките постижения, божественото начало – Богът в Човека… И отговорността на цивилизацията, отговорността на личността – пред природата.

Всяка дума в този неголям по обем сборник е призив към любов и съзидание; към опазване на живота… И отново стигаме до „живата планета“ –  онази авторова конструкция, прокламирана във въведението и защитавана до последната страница.

*

Не на последно място искам да спомена постиженията в поетичното майсторство, които ме впечатлиха в някои стихотворения: „Разпятие“, „Преобръщане“, „Полет от Сириус“, „Космично“ и др. Поетесата не се ограничава в рамките на класическото четиристишие и класическите стихосложения, в които са издържани някои творби; тя търси белия и свободния стих и не се страхува да руши – ритъм и рима.

Сидония Пожарлиева е и добър автор на хайку. Тук тя често прибягва до естетиката на далекоизточната поетична форма, като отново демонстрира своята освободеност. Нейните тристишия, често с авторски преводи на френски и португалски, са наситени с послания, които не се ограничават до мига на съзерцание. В тази книга, посветена на природата и екологията, авторът не използва хайку в неговата най-често разбирана роля – на „стихотворение за природната красота“.

Ще завърша с полиграфично-художественото оформление на книжното тяло и корицата, издържани изцяло в черно и бяло. Дали защото минималистичното във визуалния прочит предполага максимална анга-жираност с вербално-текстовия ресурс на цялото, или защото такъв е естетическият усет на художника Мая Златева – резултатът е една стойностна творба и един стойностен продукт на полиграфското изкуство – предметът книга „С обич и болка“, за чиято художествена стойност имат заслуга и предговора на Петко Тотев, и работата на редакторите Мая Баева /български текст/, Мари Ноел Опитал /френски текст/ и Георги Митов и Христина Тасева /португалски текст/.

Да пожелаем лек път към читателя на книгата и автора!

сп. "Картини с думи и багри", бр. 1/2024

събота, 17 февруари 2024 г.

ЗИМНОТО НАСТРОЕНИЕ В АКВАРЕЛИТЕ НА ИВАН ДОДОВ

ЗИМНОТО НАСТРОЕНИЕ В АКВАРЕЛИТЕ НА ИВАН ДОДОВ

 „Една прекрасна картина и в най-скромния дом е признак на богатство! Празник за душата...

    Когато се вгледаме в една картина, времето спира. И разбираме колко лесно е да уловим този миг и да си го подарим – за да имаме време. Време, в което да забравим трудностите и да дадем път на добротата. Време, когато отваряме сърцето си! Колко лесно е да го направим – за себе си и за другите. Да подарим на обичните и близки хора миг, в който да потънат – като в прегръдка!

    Зимните акварели на Иван Додов са един чудесен подарък! Зарадвайте себе си или приятелите си с новите творби на един от най-добрите съвременни български акварелисти!“

Зорница Харизанова

    Тези думи на Зорница Харизанова придружаваха писмото ѝ с акварелите на Иван Додов, които споделям тук, както и с читателите на сп. „Картини с думи и багри“!

 


Зимна магия

    „Толкова изящни и ефирни – истинска мечта за зима!“ – мислено възкликнах, а пръстите ми вече пишеха отговора ми – „Как искам да успея да „избягам и да се скрия“ в тези толкова чисти пейзажи!“

    И потъвах в съзерцание – всеки път, когато се вглеждах в тях…

река от течен мраз
и светлина,
замръзнала гора –
изгубени монети
за паничката на просяка

    Не, не търсете непременно пряко съответствие между настроението на пейзажа и моята поетична интерпретация… Не търсете връзка и между авторовото заглавие на картината и нейното въздействие върху сетивата и въображението ви.

затрупани спомени;
клоните на невроните
изпускат родния дом –
хипнотичният поток
на човешки мравуняк

 













Родна топлина

Увлича ме турбулентният поток на облаците, смесени с мъгла. Усещам с кожата си влажността на четката, която очертава билото, но не посяга към небето. Там водата и боята ще се смесят, погълнати от мъхестата структура под тях – сърцето на хартията… А аз потъвам в синия въртоп на планината.

 

 


Зимно настроение

 

отражения –
огледалният образ
на мечтите…
никога не са важни
чуждите сънища

    В сумрака търся отражението си в потния прозорец – ситният дъждец ръси елите под балкона, но пръстта под тях е суха. Някъде съвсем близо, сред зимните дървета криволичи тъничката нишка на Дървенишката река и ми е есенно, есенно-пусто.

Кучешки лай! Връща ми зимата. 

лай и сняг –
в мокра козина търся

звезди…палав смях


Отрупан със сняг

     Бор, отрупан със сняг! Синкави сенки, синкави клони – скрежни, улавят мътните лъчи на слънцето, изпуснати от мъглата. После – подпалват зеленото на игличките, правят го есенно-златно. И някъде снежното става лилаво, и розово, охрено-земно; смекчава синьо-белия здрач.         Колко са цветовете на зимата?!

    Цяла приказка…

Зимна приказка

     И там, сред безликите капки изплуват смътните силуети на треви и храсти, хрупат стъпки.

Стопанинът ли се завръща?

сънува пролет
старата къщурка –
цъфналите сливи

    „Зимна приказка“ е една акварелна симфония! Тази картина съчетава изяществото на техниката мокро в мокро, която оставя на случайността разлива на цветовете и очертанията на формите с една изключителна прецизност на рисунъка, характерна за съвсем различен вид изкуство. Тук петната на облаците и снега съжителстват с начупената линия, чертаеща фракталната плът на клоните – сякаш изписани с писец, а акварелният молив, подсилващ сенките има мекотата и покривността на пастел.

„Светлината на зимата“ е различна. Тук четката на художника създава формите, които ни представят замръзнал снежен храст, натежали борове под белия кожух на зимата и хълмове, потънали в сенки под случайната игра на разкъсани облаци, замръзнало езеро и светлина… 

Тук цветовете на зимата са само загатнати. Тяхното пълно разгръщане ще се случи в „Зимни цветове“.

 

Светлината на зимата

 

зимни пожари –
тихото езеро
зад дърветата

*

залез в планината
маршът на сенките
в затрупано селце

 


Зимни цветове

    Кое прави тези две картини толкова различни, въпреки прожектора на слънцето, насочен срещу нас, въпреки насече-ните сенки, разсичащи пейзажите и лумналата светлина?

    Бодат иглите на боровете и елите.

    И зрителят се свива на кълбо. Самотен атом в окото на Природата. Пронизва го усещане за изолираност и самота. Величие и тишина. Замръзнал миг. И само шепотът на сенките е оня намек за движение, което връща идеята за кръговрат и вечност.

    А после – вижда златото на залеза, разлято в небето над заспало под снега селце.

    Оголени дървета над притихналите покриви, а сенките под стрехите се сливат с настръхналите плетове… Ще цъфнат пролетта дърветата, ще има смях в градините и в горските поляни. Ще има ли? А – пушат ли комините?!

    Тук отново зрителят е лице в лице със самотата. Пустотата на изгубеното присъствие…

И, сякаш загърбили залеза, продължаваме по пътя на сенките, за да постигнем съзнателно сливане с неподвижността на зимата… Спокойствие… И изведнъж – бълбукането на вода сред снежни преспи!

спокойствие –
бълбукането на вода
сред снежни преспи

В този акварел лъкатушенето на реката е изправено от стрелата на сянката на невидим обект. Зад гърба ни е – неизвестен.

 


Спокойствие

    Тази неизвестност разрушава равновесието на композицията. Тя загатва за онова, невидимото, което стои зад всяко спокойствие, зад всяка привидност.

самотен път към върха
шумът на река

зад гърба… животът

    Този пейзаж впечатлява с привидната си простота. На преден план ни посреща чисто, еднородно-синкаво възвишение, на билото на което са сгушени няколко къщи. Да, именно – „на билото сгушени“. Зад тях, загатнати, дърветата се сливат с облаците и небето. Тук къщите са живи – в прозорците под стрехите гори огнището на дом. Светлината е отвътре – излъчена; не отразена.

    И някак – димът се слива с вятъра и клоните, и стига, не – издига – земята към небето… В това ли е смисълът – паралелът „смирение – схлупеност“ като път към небето? Но не.

Има и нещо друго, нещо повече. И това е самото движение в противовес с покоя.

    Тази едновременност на неподвижност и турбулентност добре е предадена чрез рисувалните похвати, използвани за изграждане на изображението.

 


Сгушени в снега

 

 


Приказно

 

    Пожарът на думите! Не цветове виждам в този пейзаж! Той взриви думите в мен.

    Пламъкът на полярното сияние –
    оглежда се във езеро от разтопен метал.
    А между тях – тъй крехки – силуети на ели!

    Това е възприятието ми за тази ярка зимна картина. В нея властват синьото и бялото в най-крайните си нюанси. И все пак – ярка е! Богата на всички цветове.

Триъгълната композиция, изградена от тъмносиньото на реката, очертало линията на бреговете ѝ, подсилено от приведените дървета, стремящи се към деликатно загатнатите склонове на планинския връх в центъра е нарушена от овалната линия на обърнатия хоризонт, по която е подредена гората в среден план. Това създава една странна подвижност, която ни поставя в обектива на приказна реалност, където 

Благовещение предхожда зимните импресии, а пътят към него вече е извървян.

 


Благовещение

                 Но няма пролет, още няма пролет...


Зимна импресия

 пътят –
лъкатушенето
на река
всички завои… ах, ако
можехме да ги видим!