четвъртък, 30 април 2020 г.

ОСКЪДНИ ДНИ

Оскъдни
дни
отмиват умовете ни,
убиват ни...

Убиват ни
главите,
закичени
с корони -
увити са главите ни
със плесени,
отнесени...
оставаме, спасени
сме!

Оставаме в телата си, оставят ни -
спасени
сме... Спестени са телата ни,
оставят ни -
сами... Върнете ги, телата ни -
пуснете ни!
Пуснете ни...




Скъдни
дни -
зелени
поляни
и пусти пътеки ни
давят с ухехи за чужди вини...
В пустини
се давим, не ни
е леко да правим в живота си бездни...
Потъваме бавно, бавни
сме вече, вечни
сме вече - не ни трябват дни.



В бездни
живеем - ни
белег след нас, ни
спомен от нас, ни
мечти - бедни
сме, обречени,
обесени,
с въже от чужди думи, потресени...
Бесни
сме, бесни -
от чужди безумия сме отнесени...



Безсилни,
обсебени
от обидни
мълчания, обидни
терзания за завидни
съдби... бедни
сме, бедни -
обезглавени,
безжизнени -
лишени
от бъднини..



И само оскъдни
щрихи върху стари картони
оформят лицата ни
без спомени...



Смълчани
сме, смирени,
занемарени...
Оропаснени
дни
ни
чакат, от безумието на света ни.
Умираме бавно, самооперирани -
безкритични,
безлични
обезличени,
заличени,
сами...



Умора - като сълзи
пълзи
по лицата ни,
бездихание хрупа
храрупата на дробовете ни...

Умората на голямата ваканция ни изяде -
пълзи -
като охлюв върху напечения камък
на опустялата Земя...

Не ни трябва пандемичен мор,
за да сме мъртви -
умряхме преди това,
дори не разбрахме защо...

Целият свят заспа
и засънува
кошмарите си
за края на света...

сряда, 15 април 2020 г.

СЪНУВАМ ПУСТОТАТА

Сънувам
пустотата ни...
Изметените мозъци,
пропуснатите съдби,
хипнозата,
умората,
онова,
което
сме били...

Това ли е?

Умора...




Умора?

И лечението й;
облекчението,
отърсването
от ежедневието,
от грозното битие,
от релсите
и коловозите на живота;
от „трябва“,
от избора, който тежи,
от всичко, което боли…
Забава…
… не, не „забава“ като „веселие“ –
просто времето е спряло…

Колко лесно е –
да се заспи…

Да захвърлиш всички битки
за „после“,
за края на лятото,
за края на пандемията…
за края на времето…
когато ще чакаме…
винаги…
някой друг да реши…
вместо нас…

Пандемия на уморени души,
генерална репетиция за „края на света“…
пандемия, която руши –
или просто:

Голямата ваканция
на човечеството,
което кротко спи,
в пазвата
на забравата,
удавено
в потопа
от мутирали вируси,
които отдавна
са опустошили
мозъците ни
и способността
да преценяваме.

Умората пълзи,
все по-навътре в нас се впива,
убива
всички намерения,
умората
изяжда
утопиите ни за бъдеще,
желанието ни за щастие,
разгражда ни…

СЪНУВАМ ЗАЛЕЗА


Сънувам залеза...
Не, слънцето вече е отвъд хоризонта,
скрито от погледа гасне...
Илюзията, родена от трептенето на въздуха
го задържа над ръба на земята -
точно там, откъдето ще падне...
Небето е червено,
Венера е в пламъците на залеза,
а Юпитер е високо, там, горе -
където е мястото на боговете...
Властва над небето, свети -
като неподвижен самолет
и премигва -
намигва ми в съня ми,
защото -
сънувам залеза...

Небето е зелено -
над ивицата на пожара,
овъглил хоризонта,
зелено е -
на фона му се очертават,
като изрязани и залепени
върху детска апликация,
силуетите на сгради -
премигват прозорците им,
като звезди,
или като светулки;
намигват ми в съня ми,
защото -
сънувам залеза...

Небето е индигово -
високо над зеленото,
високо - към зенита...
Небето е индигово и свети,
отразило белия гръб на Витоша,
разпилените камъчета
от мигащи сенки...

Светло е, толкова светло,
че виждам сенките на голите дървета
върху снежните поляни…
Тъмнината на нощта
е само на крачка,
сънувам залеза,
сънувам
стотиците хиляди
трепкащи очи
на прозорците,
мигащи в мрака...

Светло е, още...
Суперлуната изгрява зад гърба ми,
не виждам силуета й върху небето,
не виждам светлината й;
само усещам,
че е някъде там,
зад гърба ми -
отразява слънцето -
едно непотребно огледало,
което премигва,
намигва ми -
сънувам
залеза с отворени очи,
а някъде долу,
много надолу
глухарчетата цъфтят
сред тревите
и се превръщат
в звезди...

Свети луната -
самотно кълбо сред талазите
на звездния прах,
сънувам
пустотата
на празните й
кратери,
изметени
от слънчевия вятър.

петък, 3 април 2020 г.

ПТИЦИ ПОД БАЛКОНА

Горещо е на балкона, слънчево. Снегът се топи по тревата, дръвчетата са нацъфтели и птици пищят, гонят се по клоните на бора, под балкона ми... После продължават да се гонят - по тревата, между калта и преспите... чуруликането им ме кара да се усмихвам, вдигам очи нагоре, нагоре, към полите на планината, към побелеия ѝ връх, към слънцето и очите ми премигват, пърхат, като пеперудени криле...

птици под прозореца,
писукането им -
като детски смях