сряда, 16 октомври 2019 г.

МАГИЯТА НА БОЖУРИТЕ - рецензия


МАГИЯТА НА БОЖУРИТЕ, или - 

БОЖУРИ, хайку антология

рецензия


Осми октомври, есента едва загатва за настъпването си. Довчера с къси ръкави, днес зъзнем в палтата си,  а лятото още е залепнало за гърбовете ни и още сънуваме пещта му.
Бързам към Столична библиотека за среща с нещо дълго чакано. Потъвам в сутерена... „Литературен клуб”... приглушена светлина, дребни чашки, като мъниста на бара, суетня около микрофона. Бегло познати и много непознати лица, а после... Весислава, която ме покани на събитието, Александра Ивойлова, Александър Дъбнишки. Запознават ме с редактора на антологията Илияна Стоянова. Делнично и магично, а магията идва от присъствието на Марико Китакубо, изящна като пор-целанова фигурка, облечена в традиционно кимоно – коприна и розово. Тя ще чете стиховете на японската поетеса в антология „Божури”и ще представи свои танка на тема „Мир” в съпровод на традиционни японски музикални инструменти. Петър Чухов приветства гостите и участниците в това нетрадиционно събитие, което не се изчерпва с простата премиера на една книга, макар книгата, сама по себе си, да е изключителна. Илияна Стоянова, като редактор и преводач, е избрала хайку на 57 поетеси от 24 държави, за да ги предложи на една многоезична читателска аудитория. Макар обявена като двуезична (българо-английска), антологията звучи с почти всичките родни езици на поетесите. В полумрака на клуба настъпва раздвижване, млад човек с цигулка пее стара българска песен, а после, заедно със свой колега изпълняват импровизиран пърформанс по избрано хайку от публиката:
мълчим скарани –
на предното стъкло
червеникав комар   (Ирина Ваци, Русия)
Усещането е неочаквано, зашеметяващо силно наситено с емоция, която се  простира отвъд трите реда на стиха, но всъщност описва точно и само тях.
След думите на Франк Уилямс, гост от Британското хайку общество, започна рециталът на българските автори. Весислава Савова и Дарина Денева, освен своите хайку, прочетоха по едно тристишие от всички чуждестранни автори, включени в антологията, а всяко от тях носеше своя атмосфера и свой колорит... Ще цитирам само няколко:
просякиня –
ботушите й досущ
като моите (Весислава Савова) –
Запомних го, заради артистичното изпълнение на Велислава...
Ден на майката –
в капучиното ми
повече мляко (Икуйо Йошимура, прочетено от Марико Китакубо, Япония)
Запомних го заради еднаквото звучене на думата „капучино” на всички езици, заради млякото в моето капучино, приготвяно от майка ми и... заради края на вечерта, но за него - после.
дъщеря ми
учи ангели от хартия
как да разперват криле (Радостина Драгостинова)
Това хайку цитирам, защото икебаните на Радостина приличат на ангели, разперили криле...
Понечих да ги снимам, за да включа в това изложение илюстрация на духа, който витаеше в залата, но не го направих... Когато погледнах през камерата на телефона осъзнах, че икебана е триизмерна и духът й се смачква на снимката; не може да се пренесе върху листа. И защото не всичко може да се разкаже и покаже.

Икебана, корица: Радостина Драгостинова


Все пак не мога да отмина танка пърформанса на Марико Китакубо. Очаквах пеене и струнна музика, може би кото. Но онова, което чух бе друго – рецитал на японски и английски, в който емоциите бушуваха, нито казани, нито изпети; между думите като порой се сипеха звуците на перкусионни инструменти... Не разбирах японския текст, често губех смисъла на английския; музикалният съпровод стържеше ту като ръмене на роса, ту виеше като свистенето от откъртване на лавина... Но няколко думи не просто се чуваха; те вибрираха в главите, резонираха в плътта, попиха в нас – Хирошима, Нагасаки, Пърл Харбър, Окинава, Фукушима... атом, war, peace... За да не ги забравим...

вторник, 15 октомври 2019 г.

ОСВОБОДИ СЕ!

Освободи се!
освободи мисълта,
тръсни глава –
нека косите
шибат гърба,
нека станат змии,
нека се впиват
в кожата,
нека убиват,
нека,
не бъди красива,
не бъди мила...
Освободи се!

Луната се търкаля в облаците,
разкъсани от глъхнещия вик
на сова,

Скъсай веригите
на привързаността,
забрави
обичта,
болката в дланите
при докосване;
забрави
опората –
кола,
за който си вързан!
Забрави!
Освободи се,
продължи...

Луната е в очите й –
тави, в които се оглежда
жълтото отражение
на скрито слънце,

Освободи се...
остави думите да текат,
остави ги да те измият,
остави ги –
монотонни и диви,
остави ги да потънат в шума
на ушите ти,
остави ги –
да тлеят,
да вият,
да скитат
в чужди глави –
остави ги –
свободни!
Освободи се...
Думите са мъртви –
на всички езици...

15.10.2019

четвъртък, 10 октомври 2019 г.

"ПОГЛЕДИ" - анонс


НОВИТЕ КНИГИ В е-БИБЛИОТЕКА gabriell-e-lit

Щастливи сме да разкажем за новите книги в е-Библиотека gabriell-e-lit. 
Ще започнем с „Погледи” – първата поетична книга на Рени Васева, спечелила конкурса „Далекогледство” на Литературен клуб „Многоточие”.  
Читателите на списание "Картини с думи и багри" вече познават и обичат стиховете и прозата на авторката, нейният безспорен талант не се нуждае от коментар, и все пак, не мога да не споделя възхищението си от нейната кипяща образност, от дълбочината на философските прозрения, от деликатността на чувствата... 
В „Погледи”, както и в по-късните й стихове, римата и ритъмът са овладени и майсторски използвани, без да се превръщат в шаблон, в рамка, в затвор за думите и посланията.


СТАЛКЕР

Влизам сред къщите почти на пръсти –
в свят на безвремие...
Портите будя с тройно почукване –
вярвам в поверие.
Лепя по прозорците смели усмивки,
разчитам послания.
Моля се искрено днес да открия
тайно имане.
Стъпвам по плочите със вкус на лято,
галя стените,
а те се ронят с мирно стенание...
Пъдя осите.
Привеждат кости осиротелите къщи,
просят на слънце,
но са празни техните длани –
смях – нито зрънце.
Измива раните на старите къщи

със милост дъждът,
а мъглите есенни ги превързват,
да не кървят.
Вървя сред къщите почти на пръсти,
дишам безвремие,
а прашните сенки ме прегръщат
с любовно доверие.
Аз вярвам искрено, че днес съм сталкер,
който открива
кълбото златно, съда чудодеен,
водата жива...
И заедно с къщите в някой миг ангелски
аз ще успея
да дам на всеки щастие даром –
за да живеем.

Можете да прочетете книгата, следвайки връзката:


вторник, 1 октомври 2019 г.

БОС


БОС

на баща ми

Бос.
Суха пръст.
Пепел и пясък.
Отсъствие.
Стъпва бос
по земята –
напукана,
напукани устни,
горчат...

Бос
с изгрева
и тревата,
която
го гали,
с мекота на коса.
Капки роса
се отронват,
мият жаждата,
мият кожата;
пият пиявици
кръв и вода...
Вият комари,
утро е,
хладно е,
лято е –
нощите бягат,
изтървали звездите си –
трохи от камъчета
по тревата,
чисти са,
гладните мравки
ги хапят
безсмислено...

Бос ходи по пясъка...
Пладне е.
Пръст и вода.

Краката му
парят –
твърди ходила,
подути глезени,
високи колена,
охлузени,
прасци като вретена,
бели бедра
се стичат
от крачолите,
бели рамена
носят главата му,
корона
от коса...
Бос ходи по пясъка,
потъва
в посоките,
бос...
без посока е.

Кожата му –
напукана, изпръхнала,
грапава – като гръб на гущер е;
изсъхнала,
кожата на ръцете
и дланите –
жадна е,
за докосване...

Кожата му,
под ризата,
скритата –
бяла е –
като девича гръд,
чиста е,
напращяла
и недокосната.

Косите му
лепнат по челото,
влажно е,
гладко е
още,
капки вода –
пот и роса,
стичат се
по наболата брада,
капят –
попиват някъде,
там –
където свършват
гърдите...

Костите му,
сухожилията,
мускулите –
скърцат –
като зъби,
когато искаш да крещиш,
но мълчиш...
Вените –
усукани пиявици
пият кръв, мият клетките, вият се –
като въжета,
бесят младостта...

Бос –
стъпва в пръстта,
пари му,
тревата, като със сабя
разсича плътта,
жари го,
няма роса,
няма е...
Тя,
без посока е...

Бос –
стъпва по пясъка,
заравя пръсти в земята,
потъва в нея до глезени –
водата е бяла,
разнежена,
вълната го гали,
ближе го –
попива дълбоко в кожата,
облива коленете му,
бялото тяло,
олекнало –
само кожа
над скелета...
Водата го милва,
като момиче е,
обича го,
облича му ризи с дантели,
водата,
като коприна – беси го,
Тя
не е с него.

Бос.
Вечер е.
Стъпва твърдо в пътеката,
твърда е –
камък и пясък, смесени.
Черно е.

Косата му лепне по челото –
още е тъмен перчема,
още е шлем над черепа,
още прилича на гривата,
в която се вкопчвах
някога,
някога –
по кея тичахме,
някога –
върху нея заспивах...

Бос...
Нощ е.
Краката му пускат корени,
пият сок от земята.
Стъпалата му пак са основите,
върху които ще стъпя –
за да догоня вятъра...