събота, 17 април 2021 г.

ПРИРОДАТА ЦЪФТИ

Природата цъфти,

нехае

за дребните 

ни сметки,

възходи

и падения,

мечти

и отчаяния,

надежди

и победи,

пандемия,

мълчания...


Природата цъфти -

глухарчета

греят като звезди,

разхвърляни в тревата

светят

и прецъфтяват

в бяло -

разселват се

в зелената вселена

на пролетния вятър,

проскубани

остават да стърчат

стъблата,

а козината им се мята

по къщи и огради,

залепва по стъклата,

по локви и по вади -

покълват семената,

все някъде кълнат

и пак се раждат -

жълти,

жилави

и живи...


Миришат

цветовете

на цъфналите сливи,

миришат -

по-силно от кофите за смет.


Косите

на тревите

скриват всички

смачкани торбички,

лъщящи станиоли,

кутии от цигари

и автобусни билетчета;

поглъщат 

разпиляна

покъщнина -

изтърбушени табуретки

и криви кресла,

ръждясали хладилници,

телевизори с кинескопи

и развалена храна...


Цъфтят жълтите храсти

и игликите,

лопушът расте на туфи -

ще нахрани скитника,

вятърът свисти

в шубраците,

вдига прахоляка

от неизметените улици

и го захвърля в лицата

на минувачите -

сиви,

унили,

увили с маски

усмивките...

Не -

усмивките

отдавна си отидоха,

скриха се някъде

и не смеят да се върнат...


Природата цъфти,

нехае -

вървим сред цветовете

мрачни

и чакаме

нещо да се случи,

да ни отмине

краят 

някак,

да ни отключи...


И само 

кучетата лаят,

не питат "дали" -

въртят 

опашки радостно

докато гонят

в разлистените храсти

разгонените котараци

и ранобудните пчели... 


петък, 16 април 2021 г.

ИЛЮЗИИ... ИЛИ???

 Дъждът измива всичко -

и калните отрови на деня,

и цветните прашники

от крилата на пчелите,

и тичинките в ирисите ти -

усмихват се,

уханно-жълти,

разпръскват се -

сред капките безоки

и падат като звън

от счупени стъкла.

И падам -

капка от капчук,

потъвам

в прашната земя -

една оплождаща целувка,

една мечта...


Дъждът измива всичко -

и черното на вчерашния ден,

и бялото на липсващото утре,

и твоето лице,

обрало паяжинни светове

мъждиво свети,

примамва ме

към някаква устойчивост,

която се изплъзва...


Броеници

от единици -

събитията 

не отмиват 

заразната корозия

на обществото;

шляпаме

в локвите 

на изгнилите си илюзии,

болно кашляме

с продрани 

дробове -

болестта 

е в нас,

дълбоко 

в нас,

изгубили

компас

за правилно 

и грешно,

за зло,

добро

и равновесие -

защо

още

мислим двуполюсно

защо

още

не разбираме,

че в дъното

няма нищо положително,

че към изхода

не можем да пълзим...


Колко безумно е

да напиша - "трябва да летим"...


Все по-дълбоко потъваме,

все по-дълбоко,

изгубили взор

се препъваме

и уморени дишаме

тъга

и издишваме

позор....


Пробитите ни дробове

пищят,

хриптят,

изпускат слуз,

която бавно слиза

към пръстта на овъглена

свобода

и там попива -

без следа.


Дращя ламариненените лица

на олуците

гледат ме -

палачи

на дъжда.


РЪЦЕТЕ ТИ

 РЪЦЕТЕ ТИ


Не мога да държа

лицето ти -

безмерно

уморено,

скрито зад маската

на усмивки,

насмешки,

покруса,

умора...

Искам да прегърна

лицето ти, в дъжда -

докосвам само

мокра маска

и тъга...


Искам

да прегърна 

лицето ти -

искам очите ти,

синият поглед на ирисите ти,

златистите им капки,

искам -

далеч от стихията си

да се скрия...



Искам

да залепна 

за дланите ти -

да изям топлината им,

да изпия устойчивостта им,

да се задържа -

като кораб за котва...


Не мога да прегъна 

ръбестите пръсти на ръцете ти -

като клещи са,

като дъга -

онази, която се ражда 

в дъжда,

която обесва

облаците,

под която ще мина,

за да намеря остатъците си

и да продължа.


Потъвам

в небитието си.


събота, 3 април 2021 г.

СТАРИТЕ КЪЩИ

 Старите къщи 

заспиват под уморени листа.

Треви и цветя - съхнат 

в схватката на есента.

Тихи стъпки глъхнат

в напуканите плочки

и разораната земя -

мравките събират

последна 

зимнина.


"Старата къща" - художник Габриела Цанева



Селото заспива -

студът прогонва

временните обитатели -

човеците ги няма!

Идва ред 

на подземните твари -

дълбаят канали

под пръстта,

строят гнезда

за пролетта.


Косове и врабчета -

настръхнали търсят

подслон в осиротелите къщи.

И губят местообитания -

няма да преживеят зимата сами.


Враните тревожно пищят -

викат порасналите си деца

в сгъстения мрак на късите дни -

сплотяват птичата си общонст,

чаткат клюнове  

и чакат, чакат да се запролети -

да се завърнат временните обитатели.


Ще се завърнат ли?!


Старите къщи умират...