В шума на делника потъвам -
като в облак
и плувам в облачна мъгла.
Как капките остават капки,
а не река?
В шума на делника отронвам -
лист след лист
окапалите уморени мисли.
Как листите остават листи,
а не корона?
В шума на делника се взирам.
Не намирам опорна точка, лост,
с които да отговоря на въпроса -
как хората престават да са хора
и стават на тълпа.
*
сплетени клони –
като извити ръце;
бурята рони
лице след лице
*
сплетени клони
гонят облаците –
муха в паяжината
*
сплетени клони…
пръстите ти – все по-корави,
все по-неподвластни
на волята ти
и на моите милващи длани
худ. Габриела Цанева
*
сплетени клони –
димът от комините
вплетен в тях,
вместо в облаците…
дращят небето,
разкъсват го –
събличат дрехата
на планетата –
гола и тръпнеща,
зъзнеща,
беззащитна,
безпощадно сама –
издъхва в нозете ни…
тишина…
Всеки ден…
Затрупват ме думи,
думи, думи.
Разпридат мислите,
изплитат образи –
бунтуват пръстите
срещу пръските
разпиляна печал,
без смисъл
и жал…
Пищят щурците –
до изнемога…
Тревога!
Свредели в ушите,
дупки дълбаят в мозъка,
проправят чужди пътеки –
не всеки
може да ходи по тях,
прах,
само прах
във въздуха свети…
Затварям очи –
слепи
са –
за света вътре,
за света вън –
през очите на другите
слети,
слепени,
осланени души.
Затрупани
бездни
без дни…
Птици чуруликат.
Свраки тийнейджъри
вдигат квартала на крак
сутрин и вечер –
трак-трак…
замлъква кълвачът,
отлита далече,
далече
от шумната млада тайфа.
По обед и през нощта –
цвъртят, пищят –
в клоните на дърветата,
гонят совите и псетата –
в синия мрак,
под жаркия ад
на цимент и асфалт,
по склона на покриви
и навеси на кафенета,
под комини,
над градини…
Къде ли,
къде ли се крият
когато заспиват –
как намират заслон?
Не,
не се крият,
не спят,
не губят време –
живеят на път,
без да спрат!
Гонят се,
борят се,
бият се,
и се събират
винаги заедно,
винаги – те
четири свраки тийнейджъри…
Намират своето развлечение –
в къшей хляб,
в парче плат
и кълбо разпилени прежди –
о, свят!
за късче внимание,
за признание…
Как пирпилят –
група квартални тийнейджъри
рошат перчеми,
крещят
и пируват,
домуват –
в своето синьо небе
и зелени надежди!
Пия кафе
в сянката на ореха,
зная, горе,
на бора са –
някъде горе
горят им сърцата,
някъде горе
градят в синевата
своето птичешко
щастие –
летят!
И съм щастлива –
за щастливото детство на птиците.
за погледа им – над жиците,
вплели
ни
в себе си,
отнели
ни –
от нас самите.
Как искам да погледна
в очите на птиците –
вътре, в зениците
да надникна –
да стигна до
най-голямото приближение
на извънземен интелект…
Да намеря там
основанието за радост
и смисъл
как искам –
да надникна в света
с очите на птица
Вълните на тъгата настъпват,
неумолими като прилива;
и аз – скала сред пясъчния бряг
изгубвам погледа на слънцето,
потъвам – недала пристан
на птици и треви.
Вълните на тъгата връхлитат,
неукротими като ураган;
и аз – дърво на хълма,
изтръгвам листата си –
да съхраня остатъци
от трели и мечти.
Вълните на тъгата експлодират,
неудържими като напъпил цвят;
и аз – като пчела,
забивам жило в залеза –
убивам мрака,
убивам се сама.
Денят се изхлузи –
сух,
като змийска кожа.
Лющи се опечената пръст,
спътник на ветровете.
Пулсира вената в ухото,
отмерва липсите ми –
метроном на времето.
Разпредените пътеки на битието –
едно търкулнато око.
Плува лодката на луната
покрай брега на хоризонта –
заплашително едра е.
Колко хищно я следват –
бледа котва в небето.
Нощта изгони
бледото сияние на здрача.
Птиците пищят
прощалната си песен.
Похлупакът на жегата
изсмуква хладта от телата.
Лятото гладно пие пак
своя дял от годината.
Тихо вият комари
и впиват хоботи
в цветя и животни.
Тихо изсмукват кръвта
на живота.
Тихо умират във мрак.
Утихна стаята.
Нощта умря –
обесена
с пердето
на прозореца.
Замръзнали са –
часовете и минутите,
увиснали за
примката,
с която дните са
завързани.
И чувам –
кръвните ми клетки
стържат
по грапавия зид
на вените.
Денят изпи
крехкия хлад на зората.
И властва –
нажежен до бяло;
съскащ от жега;
сладък
от мирис на липи
и пъстър
от изгорели
венчелистчета.
Лятото изпи
крехкия хлад на телата.
И властва:
Въздухът,
натежал от лъчи.
Вятърът,
изял влагата на земята.
Ароматът
на цветя и треви.
Воят
на птиче ято.
Писъкът
на котарак,
изгубил двубоя
с улично псе
и раздраният грак
на някой,
заспал
на паважа…
Планината изплува
от сивите валма
на дъжда.
Слънцето простря
лъчи – като
струни на арфа.
Птиците, останали
от цвъртене без глас
засвириха на тях.
Свилата бавно
ме обгръща.
Онази, която ме кара
да изкривявам
действителността;
да я усуквам;
да я увивам
и в нея
да се скривам –
като в пашкул.
Все по-ясно усещам
другите измерения.
Онези, които се разтягат;
които разцъфтяват –
като пролетна поляна
и ме приютяват,
когато познатите три
не могат да ме поберат.
Понякога почти
истински виждам,
как битието се разслоява;
как еднородната му тъкан
се разцепва…
И как –
разцепена и разслоена –
аз правя крачка, две…
и влизам;
преминавам.
И там оставам.
Не, продължавам.
Вървя –
разцепена и разслоена –
понякога не дишам;
понякога не спя;
понякога сърцето ми
не бие…
Но вървя.
Вселената разцепва се
пред мен.
Докосвам разслоената й
гръд.
Пристъпвам.
Преминавам.
И променям.
На сухи лъчи –
облаците
се държат.
На арфа свирят
птици
онемели.
Адът е край мен.
Какво ме чака
Утре?
Нов ден?
Или мечта
за онова
Утре,
когато светът
ще бъде
променен…
Хлад повя от
прозореца –
горещият ад
на пустинята.
Кучета плачат
на двора.
Отчаяние?
Умора…
Дъхът на Сахара
отнесе душите ни.
Сухи и мъртви са…
Вслушвам се.
Камъни пукат
в тъмата… Не…
Скарабеи
драскат по тях.
Воят на вятъра
отвя тишината.
Дюни пълзят
като хищници.
Мигат очи –
сухи главни.
Суши ги –
дъхът на Сахара…
Души ги –
глутница от
мечти.
Габриела Цанева
из „Врабче върху антената“ /“Реши се и ще си свободен“-част XI, изд. „Весела Люцканова“, София, 2001; изд. gabriell-e-lit, С., 2019, 2021; „Врабче върху антената“, изд. еКниги, София, 2010; изд. gabriell-e-lit, София, 2025/
Врабче е кацнало
върху антената –
надпява се с Вселената.
Издува гръд
до пукване –
напук на
всички
космически
лъчения;
напук на
слънчевия
вятър;
напук на
всички
звездни
населения.
Врабче оспорва си
с Вселената
правото на вечност.
Тази стихосбирка има дълга история.
„Врабче върху антената“ трябваше да бъде втората ми поетична книга.
Стиховете, включени между кориците й следват без прекъсване онези, които изградиха първата – „Догонвам бягащия ден“. Някои от тях са непосредствен отзвук на усещанията, родени след публикацията и премиерата й – осъзнатата отговорност на публичността; други следват горещите политически събития от края на ХХ век у нас и в Европа – в тях отеква викът на изненада, ужас, отчаяние и безнадеждност; и резонансът – от съпричастност, устойчивост и тиха решимост – битката за утрешния, по-добър ден на човечеството да продължи.
По онова време, лятото преди четвърт век, за мен бе по-важно сборникът ми с есета и публицистика, с вече избрано заглавие „Реши се и ще си свободен“ да бъде публикуван. Тогава, преди четвърт век, излезе от печат дебютният ми роман „Треви под снега“ /изд. „Весела Люцканова“, С., 2000/, а рецензентът му Георги Цанков и издателката Весела Люцканова, също разбираха нуждата от представянето пред обществото на статиите, събрали най-горещите моменти от началото на промените у нас… Портрет на тихата, революция – първите митинги, площадни бдения, шествия, стачки… първите разцъфнали надежди за демокрация, първите разочарования, предателства, паднали маски – от първо лице и без маска…
Така, стиховете, които можеха да станат втората ми стихосбирка, но носеха общи послания с публицистиката ми, бяха инкорпорирани като част ХІ на сборника с есета и стихове „Реши се и ще си свободен“ – книга, която излезе през късната есен на 2001 г. отново със знака на изд. „Весела Люцканова“ и с рецензенти Георги Цанков и Недялко Йорданов.
През 2010 г. събрах поетичната колекция отново и след незначителна авторедакция я предложих на изд. еКниги. Тази електронно издание беше много важно за мен, защото даде самостоятелен живот на стихове, които много обичам и ценя и които, почти десетилетие, оставаха встрани, невидими в моето творчество. И защото считах, че електронната книга е по-близка и по-достъпна за читателя.
Наскоро забелязах, обаче, че сайтът на изд. еКниги вече не съществува, а с него – и електронното издание на стихосбирката ми. Това е причината да я представя отново на вниманието на читателя – отново като електронна книга в двата формата pdf и epub, но освен това и за първи път като самостоятелна печатна книга.
Настоящото издание на „Врабче върху антената“ е второ, но за отделните произведения, които го съставят, изданието е трето.
„Реши и ще си свободен“ е дневник; включените в него есета и статии следват хронологичния ред на събитията, които описват и от които са породени. Идеята на книгата е да бъде „документ на епохата“. Дали е изпълнила тази своя роля – не аз трябва да преценявам и обявявам. Да следвам събитията, или – да водя читателя през пътечката, издълбана от тях – бе цел и смисъл на изданието, но „Врабче върху антената“ следваше друга логика – логиката на поета. Стиховете носеха своята дата, но подреждането им, както в общото есеистично-публицистично издание, така и във второто, самостоятелно издание бе подчинено на „поетичната истина“ – онова, което като автор считах, че е важно да споделя и представя.
Когато започнах работа върху настоящия текст, някак неусетно, започнах да следвам друга нишка – на събитията и преживяванията, които са били в основата на създаването на стиховете. И представям пред вас плътта и духа на лирическия „Аз“, не на авторедактора. Може би, гледната точка след четвърт век се променя, може би – приоритетите се губят, за да остане носталгията по онази останала във времето личност, която е създала словесната тъкан – онези „късчета време“, които носят не само отделно, но и общо послание – посланието на мига, от който са кристализирали; на поредицата от мигове – стъпки по гърба на стрелата на времето…
Безвременни оставих само първото и последното стихотворение…
Боли –
това, което
в мен
роди
желание
за Друго…
И хвърли
каската
на черепа ми
в младата
трева.
Какъв е
коренът
на онова,
което
тласка ни
към Още?
Себеоткриване?
Себеизвайване?
Себедоказване?
Осъществяване…
Овеществяване?!
Себеизяждане?!
Себеразграждане?
Себераздаване…
24 май 2025 г., София
Габриела Цанева
Книгата е достъпна за свободно четене и сваляне в платформата за електронни книги на издателство gabriell-e-lit:
толкова дълго ми липсваше,
толкова "винаги",
че те запълних с представата си за теб
сега не мога да си спомня
каква беше
истинската ти същност
сега не мога да те намеря -
истинска
разпръснати камъчета
по пътеката
към себе си
разпръснати трохи
към теб
разкъсани линии
е лицето ти -
буря в небето
късчета спомени,
мигове, в които стоим -
замръзнали, без премигване -
късчета спомени,
мигове, които градим...
светят в тъмното
изстиващи въглени -
звезди в бъдното
изтлели мъглявини
неродени светове и поеми -
как да различим
случването
от искането ни
да се случим...
градим
градините
на непослушанието
градят
оградите
на отрицанието
отричането
на бунта,
на отчуждението
и отчаянието
нищото
на забвението
и всичкото,
което е вън
сградата
на незнанието
е завършена...
съвършенство на затъмнението -
на онова, което не искаме;
на онова, което ни срутва...
падат
ракети -
спагети
от тела...
и намерения
падат
думи -
куплети
от неизмислени
сътворения -
взривени възмездия
и въжделения
на поети
изпускам юздите на живота си –
толкова чужди думи ехтят в главата ми,
копита на коне
*
потъвам в жълти листа –
вихрушки към звездите
*
глъхнат ушите,
вслушвам се –
вятърът изтри всички следи
*
надигам глава –
очите ми пълни с пръст,
разорани пътеки
*
кървят коленете
по пътя след мен –
нито капка
Жълтите езици на тополите
се протягат към мен,Ти дойде с дъжда
с първите капки,
които почукаха
на стъклата.
Ти дойде с дъжда –
като есен,
като тишината
в края на деня.
Ти попи в мен –
като в пръстта,
разрохкана
и кална.
И преливаш –
като вълна
над язовирна стена,
повличаш камъни и дървета,
превръщаш реките в езера и морета.
После се свиваш
под затворените ми очи,
повиваш съня ми,
препускаш в сънищата ми
и ме правиш буден.
Не заспивам –
всяко заспиване е смърт,
всеки сън
е нова реалност,
но тази тук,
пак е вън.
Не заспивай –
сънищата ни се преплитат,
препускаме в гънките между тях –
така ли разпридаме пределите на времето?
Така ли градим паралелни вселени?
Или, по-добре заспи!
Под затворените ни клепачи тупти сърцето на сътворението.
Ти дойде с дъжда.
Тихо влезе през стъклото
с потропването на капките.
Проби тишината ми –
свредел в главата ми.
Ти дойде с дъжда.
Есен си.
Ще заспя под листата ти.
Песен си –
Адажиото на Албинони.
*
ври супата –
какъв мирис
на есен!
*
един миг
след него
враната я няма
*
къде си, камъче,
което ме препъна…
или те ритнах аз?
*
колко трудно се движи
писецът върху листа –
хилядолетната еволюция
на калиграфията
срещу един клик
*
защо да опитвам
да хвана мига с четката си –
АI го прави толкова
лесно, толкова хубаво,
толкова истински мое
*
все още записвам
мислите си и търся очертанията ти–
не да ги видя,
не да ги видят…
да знам, че ни е имало
*
капки роса
върху козината на куче –
а денят е пълен
с политически хаос,
муцуната души
*
главата на кометата *
все по-близо до
гърбицата на Витоша –
политическото
замитане в ход
*
опашката на кометата
все по-далеч от орбитата на Земята
все повече политици
изпадат от орбитата
на поносимостта ми
*
капки роса
върху брадата на скитника
градът е пълен
с боклук,
който сменя собственика си
*
изгубих те във високата
облачност на хоризонта, комето!
небето е пълно с истински звезди,
а аз за теб тъгувам –
няма да има човечество за следваща среща
*
капки роса
върху стъклото на балкона –
искам да изхвърля
туптящата буца в мен
някъде долу
* Кометата C/2023 A3 (Tsuchinshan-ATLAS) идва от облака на Оорт и през октомври 2024 г. преминава на около 70000 км от Земята; става видима с просто око или бинокъл; следващото й приближаване до Слънцето ще бъде след 80000 години.
Луна в огледалото
сянка върху стената
нито звук
Толкова е тихо –
като в мъгла
като в памук
Когато затворя очи –
губя връзката с „тук“
и „вън“.
Нито стена,
нито звън.
Оставам бяло петно
върху релефна карта –
скъсан балон,
сляп грифон…
сравненията бягат.
Мислите се разпадат –
затихващи функции…
И – изненада!
Многозначност
в словосъчетанието
„затихваща функция“!
И радост –
разчупена скука!
Вече не съм балон,
който се пука!
Аз съм балконът,
от който гледам –
бездната долу,
полетът – горе.
Тихо и млечно,
мъгла, памук,
замръзнала вечност
Пак е пусто и безразмерно –
Но нещо се случи –
нещо се случва –
скупчвам
в ума си всички емоции –
взривяват ме –
пак съм аз,
още една опция
за пътя към теб…
Очите потъват все по-дълбоко
в трепкащите пиксели на монитора.
Пръстите трепетно търсят клавишите,
а мозъкът трака
о, толкова
чаках –
отново умът ми да ври!
Очите се взират,
търсят,
намират…
Затихваща функция…
Отърсих се
от страха, че си фикция
в измислената ми многомерност
и стигнах до
затихващи трептения
теория на магнетизма и електричеството
математически анализ –
прекъсната и непрекъсната функция
диференциално и интегрално смятане
производна от първа и по-висока степен
интеграл
Лайбниц
Нютон
Лагранж
Ойлер
скорост на изменение
на площ –
о, тиха нощ!
Изгубени камъчета,
разпилени,
падат
в потенциалната яма
на отворения ум.
Като мравки,
тичащи по пътеките на феромоните
наученото някога се връща.
Не съм същата.
Не съм.
Без мощ
остана духът ми –
кух връх,
тъп нож –
лута се стихът ми
и се разпилява –
плява.
Още е тихо,
още сънувам,
но вече чувам –
писъкът на птица,
шуменето на поток
пукането на стените
и съседът, който поправя дома си –
проправя път, някой –
отвъд.
Тук съм –
в рамката на моя живот.
Ти тихо спиш зад гърба ми –
няма да се обърна,
няма да проверя там ли си,
или в съня ми –
тихо плува ума ми
тихо плуваш в неизмерената си
многовалентност
и съществуваш.
Водата в тръбите шуми,
блести
лентата на реката
между сухите клони на гората
кръглото око на Луната бди.
Колко порасна –
откакто я гледам!
Колко вода изтече.
Турбулентност
колко мръсотия
завлече
затлачени брегове
магия
и блянове
Вия.
Воят ми,
като свредел пробива
съня ти.
Чакам те –
до следващия миг
безвремие.
*
капчица вода
върху крилцето на муха -
стига й да се удави
*
Цяла нощ щурците
като свредели
пробиваха съня ми
*
Цяла нощ плетох
паяжина, с която
да уловя песента им
*
на сутринта
песента бе писъкът
на пробуждането
*
гущерче виси
в паяжината на дома ми
намерих го преди паяците
*
гущерче се скри
в пролука между два камъка
това свобода ли е
опашката му още
се бори с пашкула
*
а аз
ще намеря ли пролука
между световете
*
цяла нощ
сънувам как ставам цяла
опашката на конформизма ми
още се бори
с паяжината на нета
*
пропаганда
капките на омерзението
се процеждат -
кървят камъните
на душата ми
*
капките
на омерзението
блестят върху крилцата
на самоизолацията ми
стигат ми да се удавя
вятърът - стихия
свири на всичките ми струни
кога ще изтрие
облаците ми
и мъглите ти, народе
дъждът - спасител
и палач; днес само плач
по рамото на планината
градът се свива - здрач...
и ближе кръв и рани
полумесецът,
тънък като нокът, дращи
небето над Витоша -
градът сънува
кошмара на комата си
пред вратата на баща ми
кльщава котка извива гръб -
брани децата
атаката на слабия
колко могъща е
Никога не съм притежавала нещо толкова красиво! Но – красотата може ли да се притежава?!
Следващите импресии дойдоха спонтанно, нетърсено.
Те са викът на сетивата ми.
А сетивата пулсира, извират, болят. От красота. От
неочакваност.
худ. керамика – Надя Борисова
Ненаситните пръсти,
ненаситните очи...
Само това ли?
Цялата симфония на плътта, която се свива?
Гърлото, стомахът, гръдният кош – колабирал...
Спреният дъх и невъзможността да бъде погълнат.
Спотаеният дъх. И жаждата – за въздух.
Жаждата...
Вода...
Гладкостта на глазурата, по която погледът се плъзга –
като по лед…
разтопеният ад,
сивкавата мекост на кишата,
лепкавата плътност на глината,
грапавата плът на керамиката...
и усещането за огън и студ,
за пещ и изстиване,
за август и зима...
Изтръпването на пръстите –
докосващи, галещи, търсещи, искащи...
Пръстите, намиращи пътеките на извайването,
пътеките на сътворението,
на съ-творението –
на съ-твореното…
защото пръстите ми,
изтръпнали следват линията на твореца,
създават моята линия, моето търсене,
искане
и намиране...
И пръстите на краката –
вкопчени в подметките,
вкопчени в каменната плът на мозайката,
на пътеката,
на пръстта...
Потънали някъде там, в центъра на земята,
където твърдата и́ същност се върти,
вплита магнитните си мрежи
и лови космическите лъчи,
прави възел от измерения,
впримчва ни в тях…
Но – не,
нещо друго тупти
в средата на стъпалата,
в средата на дланите…
Тази мрежеста
структурност под глазурата,
тази разкъсана обемност
на разпадащата се форма,
на изграждащата се форма...
на раждащата се другост...
Тази разсечена повърхност –
плоскост с цвят на пустиня
и напип на пясък –
зъбите скърцат,
хруска някакъв забравен прах между тях
и прахът е с вкус
на безвъздушност...
формите цъфтят
в пустинята на живота ми –
слънчогледите
на живота ми
пеят
разцъфват слънчогледите
на моята пустия –
зелените им пръсти
пият кал,
повръщат слънце
*
някъде в центъра
търся
завръщане
с грапави езици
листите
на слънчоглед ме ближат
омрежени спомени
паяче плете
жаждата
на сухите ми цветя
утолена –
вплетени
калинови клонки
*
пясъчната плът
на битието...
мъждука светлинката
на липсващата
свещ
маргаритки
светят в пръстта –
по скъсаното
венче
бодли поникнаха
защо
не са от рози венците
трънени…
кръв
по пръстите
*
слой след слой –
кожата се бели...
слой след слой -
колко бели
листи ще разлистя?
капят слънчогледи
Текст и стихове: Габриела Цанева
Керамика: Надя Борисова
