изпускам юздите на живота си –
толкова чужди думи ехтят в главата ми,
копита на коне
*
потъвам в жълти листа –
вихрушки към звездите
*
глъхнат ушите,
вслушвам се –
вятърът изтри всички следи
*
надигам глава –
очите ми пълни с пръст,
разорани пътеки
*
кървят коленете
по пътя след мен –
нито капка
Жълтите езици на тополите
се протягат към мен,Ти дойде с дъжда
с първите капки,
които почукаха
на стъклата.
Ти дойде с дъжда –
като есен,
като тишината
в края на деня.
Ти попи в мен –
като в пръстта,
разрохкана
и кална.
И преливаш –
като вълна
над язовирна стена,
повличаш камъни и дървета,
превръщаш реките в езера и морета.
После се свиваш
под затворените ми очи,
повиваш съня ми,
препускаш в сънищата ми
и ме правиш буден.
Не заспивам –
всяко заспиване е смърт,
всеки сън
е нова реалност,
но тази тук,
пак е вън.
Не заспивай –
сънищата ни се преплитат,
препускаме в гънките между тях –
така ли разпридаме пределите на времето?
Така ли градим паралелни вселени?
Или, по-добре заспи!
Под затворените ни клепачи тупти сърцето на сътворението.
Ти дойде с дъжда.
Тихо влезе през стъклото
с потропването на капките.
Проби тишината ми –
свредел в главата ми.
Ти дойде с дъжда.
Есен си.
Ще заспя под листата ти.
Песен си –
Адажиото на Албинони.
*
ври супата –
какъв мирис
на есен!
*
един миг
след него
враната я няма
*
къде си, камъче,
което ме препъна…
или те ритнах аз?
*
колко трудно се движи
писецът върху листа –
хилядолетната еволюция
на калиграфията
срещу един клик
*
защо да опитвам
да хвана мига с четката си –
АI го прави толкова
лесно, толкова хубаво,
толкова истински мое
*
все още записвам
мислите си и търся очертанията ти–
не да ги видя,
не да ги видят…
да знам, че ни е имало
*
капки роса
върху козината на куче –
а денят е пълен
с политически хаос,
муцуната души
*
главата на кометата *
все по-близо до
гърбицата на Витоша –
политическото
замитане в ход
*
опашката на кометата
все по-далеч от орбитата на Земята
все повече политици
изпадат от орбитата
на поносимостта ми
*
капки роса
върху брадата на скитника
градът е пълен
с боклук,
който сменя собственика си
*
изгубих те във високата
облачност на хоризонта, комето!
небето е пълно с истински звезди,
а аз за теб тъгувам –
няма да има човечество за следваща среща
*
капки роса
върху стъклото на балкона –
искам да изхвърля
туптящата буца в мен
някъде долу
* Кометата C/2023 A3 (Tsuchinshan-ATLAS) идва от облака на Оорт и през октомври 2024 г. преминава на около 70000 км от Земята; става видима с просто око или бинокъл; следващото й приближаване до Слънцето ще бъде след 80000 години.
Луна в огледалото
сянка върху стената
нито звук
Толкова е тихо –
като в мъгла
като в памук
Когато затворя очи –
губя връзката с „тук“
и „вън“.
Нито стена,
нито звън.
Оставам бяло петно
върху релефна карта –
скъсан балон,
сляп грифон…
сравненията бягат.
Мислите се разпадат –
затихващи функции…
И – изненада!
Многозначност
в словосъчетанието
„затихваща функция“!
И радост –
разчупена скука!
Вече не съм балон,
който се пука!
Аз съм балконът,
от който гледам –
бездната долу,
полетът – горе.
Тихо и млечно,
мъгла, памук,
замръзнала вечност
Пак е пусто и безразмерно –
Но нещо се случи –
нещо се случва –
скупчвам
в ума си всички емоции –
взривяват ме –
пак съм аз,
още една опция
за пътя към теб…
Очите потъват все по-дълбоко
в трепкащите пиксели на монитора.
Пръстите трепетно търсят клавишите,
а мозъкът трака
о, толкова
чаках –
отново умът ми да ври!
Очите се взират,
търсят,
намират…
Затихваща функция…
Отърсих се
от страха, че си фикция
в измислената ми многомерност
и стигнах до
затихващи трептения
теория на магнетизма и електричеството
математически анализ –
прекъсната и непрекъсната функция
диференциално и интегрално смятане
производна от първа и по-висока степен
интеграл
Лайбниц
Нютон
Лагранж
Ойлер
скорост на изменение
на площ –
о, тиха нощ!
Изгубени камъчета,
разпилени,
падат
в потенциалната яма
на отворения ум.
Като мравки,
тичащи по пътеките на феромоните
наученото някога се връща.
Не съм същата.
Не съм.
Без мощ
остана духът ми –
кух връх,
тъп нож –
лута се стихът ми
и се разпилява –
плява.
Още е тихо,
още сънувам,
но вече чувам –
писъкът на птица,
шуменето на поток
пукането на стените
и съседът, който поправя дома си –
проправя път, някой –
отвъд.
Тук съм –
в рамката на моя живот.
Ти тихо спиш зад гърба ми –
няма да се обърна,
няма да проверя там ли си,
или в съня ми –
тихо плува ума ми
тихо плуваш в неизмерената си
многовалентност
и съществуваш.
Водата в тръбите шуми,
блести
лентата на реката
между сухите клони на гората
кръглото око на Луната бди.
Колко порасна –
откакто я гледам!
Колко вода изтече.
Турбулентност
колко мръсотия
завлече
затлачени брегове
магия
и блянове
Вия.
Воят ми,
като свредел пробива
съня ти.
Чакам те –
до следващия миг
безвремие.
*
капчица вода
върху крилцето на муха -
стига й да се удави
*
Цяла нощ щурците
като свредели
пробиваха съня ми
*
Цяла нощ плетох
паяжина, с която
да уловя песента им
*
на сутринта
песента бе писъкът
на пробуждането
*
гущерче виси
в паяжината на дома ми
намерих го преди паяците
*
гущерче се скри
в пролука между два камъка
това свобода ли е
опашката му още
се бори с пашкула
*
а аз
ще намеря ли пролука
между световете
*
цяла нощ
сънувам как ставам цяла
опашката на конформизма ми
още се бори
с паяжината на нета
*
пропаганда
капките на омерзението
се процеждат -
кървят камъните
на душата ми
*
капките
на омерзението
блестят върху крилцата
на самоизолацията ми
стигат ми да се удавя
вятърът - стихия
свири на всичките ми струни
кога ще изтрие
облаците ми
и мъглите ти, народе
дъждът - спасител
и палач; днес само плач
по рамото на планината
градът се свива - здрач...
и ближе кръв и рани
полумесецът,
тънък като нокът, дращи
небето над Витоша -
градът сънува
кошмара на комата си
пред вратата на баща ми
кльщава котка извива гръб -
брани децата
атаката на слабия
колко могъща е
Никога не съм притежавала нещо толкова красиво! Но – красотата може ли да се притежава?!
Следващите импресии дойдоха спонтанно, нетърсено.
Те са викът на сетивата ми.
А сетивата пулсира, извират, болят. От красота. От
неочакваност.
худ. керамика – Надя Борисова
Ненаситните пръсти,
ненаситните очи...
Само това ли?
Цялата симфония на плътта, която се свива?
Гърлото, стомахът, гръдният кош – колабирал...
Спреният дъх и невъзможността да бъде погълнат.
Спотаеният дъх. И жаждата – за въздух.
Жаждата...
Вода...
Гладкостта на глазурата, по която погледът се плъзга –
като по лед…
разтопеният ад,
сивкавата мекост на кишата,
лепкавата плътност на глината,
грапавата плът на керамиката...
и усещането за огън и студ,
за пещ и изстиване,
за август и зима...
Изтръпването на пръстите –
докосващи, галещи, търсещи, искащи...
Пръстите, намиращи пътеките на извайването,
пътеките на сътворението,
на съ-творението –
на съ-твореното…
защото пръстите ми,
изтръпнали следват линията на твореца,
създават моята линия, моето търсене,
искане
и намиране...
И пръстите на краката –
вкопчени в подметките,
вкопчени в каменната плът на мозайката,
на пътеката,
на пръстта...
Потънали някъде там, в центъра на земята,
където твърдата и́ същност се върти,
вплита магнитните си мрежи
и лови космическите лъчи,
прави възел от измерения,
впримчва ни в тях…
Но – не,
нещо друго тупти
в средата на стъпалата,
в средата на дланите…
Тази мрежеста
структурност под глазурата,
тази разкъсана обемност
на разпадащата се форма,
на изграждащата се форма...
на раждащата се другост...
Тази разсечена повърхност –
плоскост с цвят на пустиня
и напип на пясък –
зъбите скърцат,
хруска някакъв забравен прах между тях
и прахът е с вкус
на безвъздушност...
формите цъфтят
в пустинята на живота ми –
слънчогледите
на живота ми
пеят
разцъфват слънчогледите
на моята пустия –
зелените им пръсти
пият кал,
повръщат слънце
*
някъде в центъра
търся
завръщане
с грапави езици
листите
на слънчоглед ме ближат
омрежени спомени
паяче плете
жаждата
на сухите ми цветя
утолена –
вплетени
калинови клонки
*
пясъчната плът
на битието...
мъждука светлинката
на липсващата
свещ
маргаритки
светят в пръстта –
по скъсаното
венче
бодли поникнаха
защо
не са от рози венците
трънени…
кръв
по пръстите
*
слой след слой –
кожата се бели...
слой след слой -
колко бели
листи ще разлистя?
капят слънчогледи
Текст и стихове: Габриела Цанева
Керамика: Надя Борисова
Уморените мисли са като дъжда
Падат тежко, уморените капки
целуват прахта
и изригват – дъга
Къде отиват уморените капки?
Ръцете тежат върху клавиатурата,
мислите ближат брега на черепа,
някъде се търкалят гръмотевици,
някъде, много далеч, тичаш към мен.
Там, петите ти, копринени, разкъсват пръстта.
Разранената пръст плаче – като роса,
и целува пръстите ти, и целува коленете ти,
падаш – росата мокри лицето ти…
Ще се изправиш ли? Ще продължиш ли –
да щурмуваш живота ми,
да късаш цветята и детелините,
да връзваш дъга след дъжда
и да ми подаряваш облаци,
с които да стигна Луната…
Там, на Луната си,
викаш ме –
очертанията на тялото ти
са лунни пътеки…
Уморените мисли падат –
като дъжда,
уморените мисли са тежки –
как с тях да преда
прежда
за облаци,
как с тях да бродирам
лунни пътеки?
***
Тихо заспивам –
уморен атом
от дъждовна капка съм.
Някъде в паметта на протона
ми дреме споменът за дъжд и сълза…
***
дали
съм птица без крила
дали
съм семенце
от неизсъхнало глухарче
или
съм пак хвърчило
на верига?
дали,
дали -
остана нещо да лети?
дали
следите
във вълните
ги боли?
заседнал кораб съм -
нали
отдавна платната се прокъсаха,
останали
са само
купища
стърчащи
мачти
и празни палуби
заседнал кораб съм -
на палубата ми
един изгубен
албатрос
провлачва
ненужните на сушата крила -
едва-едва
поклаща ме,
едва-едва
една вълна
повдига ме -
пропадаме
във падината ѝ
един изгубен албатрос
и аз -
последната вълна
на вплетеното ни
съзнание -
се спъвам
и
политаме...
Изгубена съм
в ласките на вятъра,
които ме отнасят надалеч -
не искам да се връщам:
при приятели и сенки,
не искам да извръщам
главата си назад,
да кърша пръсти
по пропиляно всякога,
да крещя,
че искам кръговрат.
Денят изтлява -
заседнал кораб съм
във плитчината на небето,
което
огънят на слънцето изпепелява.
Вятърът
разнася плявата
на окосената трева
остава
само капчица
тъга.
***
след бурята -
свраката още е
на върха на бора
Ще боледувам дълго от тъга.
Ще ходя като сомнамбул между дърветата,
очите ми ще бъдат пълни със листа,
а кожата ми ще е грапава – като кора.
Ще боледувам дълго от тъга.
Ще се усмихвам, без да виждам хората,
очите ми ще гледат в синева,
а всъщност ще се взират зад реалността
на дните
ще търсят силуета ти
в крило на птица,
в залеза,
в пречупващия светлината прах
на пеперуда,
в извивката на клон,
люлян от вятъра,
в умората на цъфнал цвят...
Ще нарисувам много плачещи лица,
защото няма да искам да пиша за тъгата,
ще скъсам крещящите им устни,
а после, в тишина ще слушам как дъжда
ми шепне скъсаните думи...
Накрая –
пак ще ни спася.
Ще те намеря,
после ще намеря себе си.
Тогава ще направя пак света
такъв,
че да ни има в него...
***
Днес боледувам от тъга,
чета и мисля, взирам се в нощта
на всички философии, теории и хипотези,
строя мостове между тях,
руша, градя, промъквам се, пълзя
и търся онова, което ще ме доведе до тебе...
Днес боледувам от тъга, но вече знам,
че времето не е стрела, която ни убива.
Разлагам го – безумен блян –
и търся в съставните му кванти
пътеките ни разпилени.
Разстилам го
в безброй размерности,
разгръщам го,
разлиствам го…
И листите му се отронват –
безброй възможности
непропилени.
Пролуките към тях са много –
ще вървя през всичките.
Разложена като вълна се скитам
в раздуващите се балони
на нови светове, интерферирам
сама със себе си,
мигрирам през плътта им –
изчезвам, появявам се, анихилирам,
разпръсквам се сдвоена,
вплитам се –
частица,
бит,
вселена...
Умореното ми тяло от нищуване,
залепнало във фотьойла…
Мисълта се изтъркули по полегналите рамене –
накъде се е запътила?
Губя я, преди да стигна до края ѝ.
И се питам – къде се изгубиха всичките?
Мислите за бъдещето –
моето бъдеще и
онова, на държавата,
на планетата?
Моето бъдеще – плоска пътека
без възвишения и падини,
без треви, камъчета
и змийчета –
моята пътека –
ще стигне ли далеко-
не искам да знам.
Там,
в бъдещето, няма място за поети.
Бъдещето на държавата уморено лежи
в изранените крака на общество.
Босо общество, изпосталяло, гладно,
мразещо себе си;
жадно –
за самоунижение и безперспективност.
Защото там лесно се живее –
в тинята, където не ти пука за друго,
освен за пари…
Не просто „за пари“, а за „едни пари“,
които могат да бъдат взети –
отнети, убити…
Болно общество, което не иска просперитет,
а само пет.
Не искам да пиша за него.
Остава планетата.
Онази, ограбена, с рани.
Одрана,
взривена,
окървавена –
кръвта ѝ тече от всичките вени.
А ние лицемерно плачем
за „глобалното затопляне“.
И влачим
вериги за вини,
които си самовменяваме…
О, колко е хубаво да сме зли!
Какво безумие: „Променихме климата, човеци!“.
Поредният призив към слабоумие!
Слабоумието да вярваме.
Ти, вярваш ли в глобалното затопляне?
О, ако не вярваш си еретик и плоскоземец…
И ние казваме, че вярваме, защото не сме плоскоземци.
И новата религия шества.
Но на мен не ми пука.
Но и защо да ми пука? За планетата?
Драскаме по милиардната ѝ плът
едва от сто години и си въобразяваме,
че ще я променим необратимо,
дълбоко
и невъобразимо…
Не, не ми пука – за глобалното затопляне.
Пука ми за замърсените реки и почва,
за изчезващите видове,
за унищожения живот…
Пука ми за невежеството,
болестите
и войните.
Не просто „пука ми“. Кървя.
Мислите се плъзгат по гладката ми плът,
търкалят се по мен като водни перли,
а после…
Няма после.
Разбягали са се.
И аз се взирам пусто
във монитора,
и бялата му паст
се взира в мен –
потъваме взаимно в себе си.
Изчезнал пиксел – мигам в затворените си очи.
Ще се пробудя ли?
Ще будя ли.
Зад гърба ми си; там, съвсем тиха си;
Ако обърна глава настрани – ще те видя… ли?
Не обръщам глава настрани,
не искам да видя липсата ти.
Мониторът ме поглъща, все по-дълбоко потъвам в мрежата,
все повече ме стягат възлите й.
душат ме,
задушавам се –
изхърквам последния дъх, като пред умиране –
и се събуждам;
зад мен си, съвсем тиха си.
И аз.
Стоим в един замръзнал миг на Дискретното Време –
един от многото мигове на нашата обща суперпозиция, в който умираме и възкръсваме вечно.
Аз съм само очи.
Четящи фиксиращи сензори.
Търся – повече наука,
повече физика,
по-високи енергии,
повече разбита материя
повече
повече
Теоретични задънени улици.
Повече математика,
повече,
повече –
разплетени сингулярности
и съвместими безкрайности.
Не искам да
търся
повече,
уморена съм
вече,
заспивам в ръцете ти –
толкова малки и топли са,
вплетени в челото,
твоите пръсти безмислени,
разпридат косите ми,
впиват се в костите
и ми е хубаво –
но губя очите ти,
бягам от погледа, с който ме виждаш –
толкова дълго бях свикнала – с оня, другия,
който плъзгаш край мен;
оня – с който не дали виждаш.
Заспиваме – сенки под завивката на нощта,
но очертанията ни дишат,
търсят уморените фотони, избягали от другата страна –
колко бавно се въртиш, Земьо, колко бавна си в своя път.
Ретината ми пулсира от желание да улови и най-слабото електромагнитно излъчване,
за да те очертае,
пръчиците и колбичките ѝ се състезават, за да ти дадат цвят и плътност, анализират отражението ти и го препращат към мозъка.
Но той е нечувствителен.
Той те търси в недоказуеми теории,
в пространството на Минковски
и чака да стигнем пресечната точка между лъча на времето
и антивремето.
Губя те, преди да съм те намерила,
защото знам, че не мога да те задържа.
Само този миг е наш.
И той е завинаги.
Ако времето е дискретно и се квантува;
ако времето съществува…
Все едно ми е –
има ли време,
различно от простата последователност
на събития –
трябва ни само способността да осъзнаваме,
че сме навсякъде/всякога едновременно.
И да не забравяме.
Сумрак
и в него – ние
умислени,
измислени,
смалени
един към друг вървим.
Разпадаме се пак
неразличени силуети,
излишни длани,
лакти, кости, плът;
очи и скули,
които вече не познавам
и стъпки стържат – да ме заглушат
умора във походката,
във раменете,
и тръни в прешлените –
като бреме
краката тежки са –
къде да спра?
Сумрак.
И ти си там,
неразличим.
Зениците ти – толкова големи,
изяли целите очи.
Потъвам в тях –
самотно време,
потъвам –
кой ще те спаси?
Сумрак.
И в него ние
един към друг шептим…
Пълзи опустошението –
отхапва късчета
от скъсаната
плът на личности,
съдби, идеологии.
Дори не ги поглъща –
изплюва ги
ненужни –
като листата на октомври,
захвърлени
между бордюра
и асфалта.
И залезът пълзи към Витоша,
по-бързо иска да потъне
зад синкавата й гърбица,
по-бързо – да погълне
остатъка от трескава
изнервеност –
последната преграда
на изнурената тълпа
пред рухването
в немощта
на предтелевизорната
нищета…
Хипнотизирани,
дрогирани,
зазидани в килиите
на домовете
си оставаме.
Оставяме
забравени идилии
встрани,
отровени
отваряме глави
за всички мрачни тролове,
пълзящи в мрежата
през долове
и висини,
вонящи
и копнеещи
внимание,
влияние
и
бълващи
страдание...
Зазидани в килиите
на домовете
си стоим.
Очите си убиваме,
не спим
и врастваме,
все
по-дълбоко срастваме
с плътта на милионното чудовище,
разстлало гниещо туловище
по сгради,
улици,
площади,
под безистени
подлези,
тунели,
под стрехи,
страхове
и безпределие...
Изтощени,
вгорчени,
вманиачени,
вкаменени,
смазани
от виртуални схеми,
опорки и лъжи,
от мними мнения
влияния
презрения...
Мълча и спирам,
стискам устни и очи –
да не гледам звездите
и светлините,
трептящи,
струящи,
искрящи –
търкулнати трохи надежда,
чертаещи пътека
някаква, далека.
Навеждам
шия
и свивам вежди...
Да не говоря –
изхабена от спорове
изхвърлям духа си,
превръщам се в спора –
загръщам зрънце
същност зад дебели стени.
От потенциалната яма на автохипнозата
отскачам с невероятна вероятност
в посока, която не зная
/защото никой не знае
и скоростта ми коя е/
и скачам...
С тунелен преход
прескачам в автохибернация –
като бактерия от мезозоя
ще чакам –
благоприятните условия на средата
да ме събудят.
Уморих се да будя.
Уморих се – да се чудя
защо никой
не гледа звездите
и светлините,
избликнали
от прозорци
и улични лампи,
пълзящи нагоре, нагоре –
лъчисти
и чисти.
Затварям устни.
Стискам очи.
Потъвам в мрака си
и в тишината си.
И заемам
по-дълбоко,
все по-дълбоко,
по-компресирано,
комплексирано
еднакво
размазано
състояние
на бозе-айнщайнов кондензат.
Стигаме абсолютната нула.
Пълната подреденост.
Пълната определеност.
