АЛГОРИТЪМЪТ НА ЖИВОТА

АЛГОРИТЪМ

Алгоритъмът на живота се повтаря.
Стъпка по стъпка –
вселената се разширява –
пръстите на гравитацията отслабват
охлажда се плътта на битието
и ето:
енергията намалява,
връзките се заздравяват
все по-здраво стискат
електроните и протоните в атоми,
атомите в молекули,
молекулите в живот…

КИСЛОРОД

Кислород – молекулата на живота…
Бедно антропоцентрично въображение!
Кислород – молекулата на окислението
и разрушението…

Разпад –
Ела на сметището за скраб
и се радвай на живота!
Кислородът хищно изяжда метала –
символа на твоя труд,
на твоя прогрес,
на тържеството ти над природата,
над стихията на битието –
ето,
скраб –
скръбта
над творението ти,
човеко!

Пълниш гърдите си
с миризма на ръжда,
и да –
тъпчеш с крака
зелената фабрика
на съществуването си.
Дишаш отпадния продукт
на фотосинтезата,
храната на друг
превръщаш във враг…
Да, въглеродният ти отпечатък намалява –
но ще спасиш ли своя свят?
Той не се нуждае
от спасители,
както нехае
за действията ти
на разрушител.
Кръговрат.
Алгоритъмът
на вселената.

МОЛЕКУЛИ

Гонят се в космическия мрак
откъснати от звездни
бездни
йони –
оголени ядра –
протони,
безмасови фотони,
електрони,
потъват в тъмни облаци без зрак…
изгубен злак
за очите ни.

И продължават да се разпиляват
все по-далеч от огнения праг,
от който са родени
все по-далеч –
в нагънатата плът на някой друг маяк
потъват
все по-изгубени,
студени
и недостъпни
за сетивата ни –
как бедно са скроени…

Студените пръсти
на гравитацията стискат,
притискат,
смазват,
въртят и всмукват –
все по-навътре,
все по-плътно,
все по-малко
остава
за свобода
И в студа
между слънцата,
в колапса
на нови
атомите се спояват
в строителните единици
на живота –
молекули.

*
Молекулите на аромата ти
полепват по кожата,
вливат се в потока
на кръвта ми,
потъват
в плътта –
стават част от клетките ми?

Колко по-дълбоко могат да влязат в мен –
молекулите на аромата ти
ме преследват в съня ми,
като полъх на вятър
и образ на цвете,
като прах върху крило на пчела
като облак от лунна дъга,
с който бърша тъгата си,
в който потъват поетите.
Молекулите на аромата ти
ме събуждат –
не поглеждам зад себе си,
знам, тук си
Повеят от присъствието ти
свети.

РЕАКТОР

В реактора на сътворението
изгубих очите ти.
Погледът ти в гърба ми
още боли.
Ти –
ще се върнеш ли
от пещта на звездите?
Ще посърнеш ли в шепите ми,
ще полетиш ли?
Ще ме вземеш ли с теб?
Ще бъда тих
спътник
на мечтите ти.
Ще стъпвам в стъпките ти –
те няма да бъдат слани.
Сланите са само
за цветята
и човеците.

СЕНЗОР

Тихо потраква
гайгеровият брояч –
първият сензор
за радиация
повсеместно присъствие

Сянката ти
докосна електронното око
на сензора за движение
сянката ти ли беше,
или вятъра

Докато търся още видове сензори,
колко ли пъти докоснах сензора за допир
на смартфона?

Сянката ти –
няма сензор за налягане,
да измери натиска й
върху спомена ми
за теб

Сензорът за светлина
включи нощната лампа
в тишината ми
още звучат
стъпките ти

ВОЛТАЖ

съскането на лаптопа –
реже мозъка ми,
пробива го,
прогаря го –
волтажът на информацията,
която струи през
полупроводниковите му схеми,
единиците и нулите на магнитното поле
неумолимо крачат през главата ми,
парализират мозъка – пихтия
пия
кафето си,
но то не прояснява мисълта –
разпръсната по пътищата на невроните,
изпепелена от милионите
препускащи импулси
на чужди мисли,
скрити в тихото жужене на лаптопа ми

Жужене на пчела между стъклата
как тихо трака
ударът на тялото й
в двата бряга
на прозрачността,
която слага
край на свободата.

Жужене на пчела между листата
на лалетата –
как тихо се отлепя
от тичинковите полета
и полета й
звънва с вибрациите на тънките крилца
в главата ми

Жужене на пчела –
пак броди в кошера
от клетка в клетка,
изтрива нектара от крачката си –
изгубен електрон
между атомите в кристалната решетка…

В един полупроводников слой
от дънната платка на компютъра ми
се пренесе още един бит информация…

ПРОТОН

трудно е да се повярва –
съставните части на протона
тежат повече от него
затова пътят на истината не е вяра,
а доказателство

ИЗОТОП

вътрешното привличане на
протон и електрон –
в родилната зала на ядрото
обратен бета разпад,
маршът на радиоактивните изотопи

ТУРБИНА

косите на изгорелите газове
вплитат енергията си турбината
на двигателя
едно крило на птица
в пожара на катастрофата

КОДЕКС

свободна воля,
свободен стих,
свободен електрон

космическият вятър
брули окъсания перчем
на магнитосферата

бурният бяг
на електроните
в желязното ядро
на планетата
ни брани от
браните на
космоса

колко са непознатите правила,
които трябва да открием,
за да заключим
познанието за света
в няколко научни свитъка?

сборът на правилата
не прави цялото
сборът на правилата
само взривява
устоите на свободата

кой каза,
че осъзнатият отказ от свобода
на индивида
е най-висшата форма на свобада
на обществото?

кодифицирани норми
кодифицирани мечти
кодифицирани вериги

Габриела Цанева / Gabriela Zaneva

КЛЮЧАЛКА В ОБЛАКА

1.

Вървиш в дъжда
и търсиш ключалката на облака –
да го заключиш в самотата си,
да го отучиш от плача
във вятъра,
да го опитомиш, да го направиш свой –
и този облак да стопи тъгата ти,
да те обвие в меката си пяна,
да те загърне от студа
да те прегърне
с влажните си капки,
да те разтвори в тишината си.

худ. Габриела Цанева

2.

Вървиш в дъжда
и търсиш сметката на дните си.
Не търсиш слънце, смях, игра;
не търсиш радост и победи?
Защо се вглеждаш само
в изгубената синева?
Защо се вглеждаш само
в калните петна
под себе си?
Защо не видиш птицата
под стряхата на пъстър клон?
Защо не видиш вятъра
в перата й?
И синевата в погледа й?..
Неугасимият копнеж към полет…

3.

Вървиш в дъжда –
контейнери за смет
измити светят,
вонята им се стича във канавките,
вонята им –
като изминалите дни потъва,
скрива се от погледа,
следа леплива по пътя ти остава,
следа, която ще изчезне след пороя…
Контейнерите тихичко припламват,
улавят порива на вятъра,
а пръстите на падащия дъжд ги галят.

4.

Вървиш в дъжда
и кабелите капят
над главата ти –
протегнали ръце над сградите,
преплели пръсти със дърветата,
трептят, оголили снаги на вятъра…
Звънят – като китари,
събрали прахоляка на тавана.
Висят по кабелите
над главата ти
дъждовни капки – като броеници,
пищят в сумрака мокри птици,
във вадите покрай бордюрите
препускат есенни листа –
безшумни лодки без платна
и бурята внезапно стихва –
последна капка над усмивка.

5.

Търкаля се на тротоара
смачкан лист – оръфана брошура,
до нея – скъсана фактура…
Вървиш в дъжда –
косата е залепнала за темето
и челото, и капе – във устата,
очите гледат –
отвъд потните стъкла на очилата,
и облаците,
и мъглата…
Дънките се впиват във бедрата,
обувките дълбаят стъпки във водата,
а ризата души гърдите –
защо дъждът се скита в низините,
защо водата търси тъмнината на почвата,
защо реката пада
във водопада,
а после – всичко
се разпада
в океана,
защо,
защо…
Къде са –
пиковете в необята?

6.

Стар болт, забит в греда –
под него – пътека от ръжда.
Протягаш пръст –
пътеката да следваш…
Забива се в плътта
треска –
и…
Капка кръв в пръстта.
Тя става стръв
за блудните ти мисли
и тласка те към размисли
разлистени, цъфтящи
и пречистващи,
омитащи
прахта на прашните ти дни,
прелитащи над тучни планини
и слънчеви полета,
над струните на лунни изгреви,
които хапят твоите мечти
и капят –
пътеката в краката ти гори.

Така улисан си
във дребните неща,
така боли
от малките беди,
така кървиш
и свираш се в калта –
къде остана
блянът ти за път и свобода?!
Дъждът ръми –
вървиш под капките,
потъващи под стъпките ти –
изгубил нишката,
покълнала от погледа встрани.

7.

Трака дъжда по стъклата
с ритъма на вятъра.
Трака клавиатурата в мрака
с ритъма на вихъра
в главата.
Цунами от препинателни –
въпроси и удивителни;
зад всяко многоточие –
още мисли –
за пленителни изгреви над бурни вълни;
за влудяващи вихри над планини;
за завихрени струи в кипяща вода –
колко гейзери стават в разлома,
колко вълма от наслоени облачни структури,
колко вулкани,
странични и вертикални трептения,
разпространени през континенталните плочи;
колко още може да носи тази Земя?

8.

Температурата се покачва –
още един обесен сигнал
на тялото, което крещи.
Стене кожата, настръхнала
като гората на отсрещния хълм.
Тичат през нея:
бурята на нервния срив,
подземната река на кръвта бумти,
земетресения от гладни за кислород мускули,
цунами от спазми на гръдния кош…
Искам почивка!
Разкош…
Температурата се покачва.
Размива се треската
в потните капки,
в пукнатините на устните,
в забързания бяг на клетките –
ах, неуморните войници
на организма –
източникът на покачването
на температурата.

Термометърът
отмерва отстъплението
на болестта –
тремор в пръстите,
тремор в плътта.

9.

Архивът на паметта ми
се задръства.
Страница
по страница –
спомените тежат,
лепнат,
залепват,
сливат се –
стават калъп,
в който личността
изтънява.
Архивът на паметта ти
изтлява –
страниците му
една по една се давят;
страниците му
една по една потъват.
Архивът на паметта ми
тежи.
Архивът на паметта ти
олеква.
Някъде ще се срещнем
отново –
някъде –
по равновесната
пътека.

10.

Бюрокрация.
Лъскавите коридори
да учрежденията,
ненужни, поради настъплението
на онлайн технологиите
пустеят –
като алеи през ноември –
нито сняг, нито листа,
нито цветя, нито трева.
Хлъзгавите коридори
на министерствата,
минирани от безброй
предателства и отстъпления
пустеят –
като гробищен парк в делник –
вече никой не вярва в тях,
вече никой не иска надежда за бъдеще,
вече никой не иска залог за просперитет,
вече никой не иска…
Стерилните коридори
на болниците,
чужди на човешкото страдание,
на болести и отчаяние
пустеят –
роботи-импланти ще се
грижат за здравето на пациента;
роботи-импланти
ще следят
за издайническите следи
на предстоящи болести
и бедствия…
Роботи-импланти
ще спасяват човечеството.
Пустите коридори
на училищата,
лишени от присъствието
на обучители и обучаващи се
още повече пустеят –
ще остане ли
човечество
за спасяване?
Бюрокрация –
замразяване.

КЛЕТВАТА НА ГОРЯНИТЕ

двайсетгодишно –

момчето, което написа
клетвата на горяните

*
двайсет думи –
тежък товар,
кървави пътеки

*
двайсет години затвор
тежка присъда
за двайсетгодишен
дългата стена към бъдното
е затворена

*
двайсет и две годишна –
горянката, която носи товара
на клетвата към разстрела си
още търси
брод към свободата

***

ОБЕЩАВАМ

обещанията на политиците –
празен звук;
обещанието на горяните –
разменна монета
„свободата“

ПРЕД

пред стената
на историята мълчим
изгорели досиета

ЦЕЛИЯ

цял и цел –
думите,
толкова еднакви,
толкова различни…
лицата ми

БЪЛГАРСКИ

ро̀ден, родѐн… тук,
заровен…
изсъхнали кълнове

НАРОД

шепа мъниста
разпиляна в пръстта
няма да поникне
идеалът на героите…
а идеалът на тираните?!

ДА СЕ БОРЯ

борба за хляб
борба за свобода –
изборът да съществуваш

ЗА НЕГОВОТО

да се освободиш
от себе си –
посвещението
не е просветление
сянката на облака

ОСВОБОЖДЕНИЕ

товарът се изхлузва
от приведения гръб,
раздира кожата,
потича кръв…
как да се изправиш?

И ЗА ДА ВЪЗТЪРЖЕСТВУВАТ

в зарята на победата
цветни светлинки
изгарят с глух гърмеж

СВОБОДАТА

свобода?!
лесно е да се умре
за нея
трудно се живее
свободен

И ДЕМОКРАЦИЯТА…

единомислието
на демоса – тържество
на средните стойности
2500 години ад
и мечта

ЗНАЯ, ЧЕ

съзнанието да знаеш…
затворът на
сигурността

ВСЯКО

разпръснати облаци,
разпръснати хълмове –
всяка капка, цвят и трева,
всяка прашнка, мравка, муха –
необятност от разнообразие
и невъзможност за всеобхватност

СВОЕВОЛИЕ

своеволие?!
за какво е свободата,
ако нямаш своя воля

И ПРЕДАТЕЛСТВО

всеки индивид
е предател –
или на себе си, или на другите

СЕ НАКАЗВАТ

наказание –
другата страна на наградата
в състезанието
за възпитаване
в послушание

СЪС

съскане…
състраданието е мит.
състояние на изчакване.

СМЪРТ.

смърт –
една сричка;
зад нея тайната на мирозданието
кове ужаса,
сковаващ живия.

ЗАКЛЕХ СЕ

клетвата –
изгубена сакралност,
намерена сила

***

*
двайсетгодишно  –
момчето, което написа
клетвата на горяните
четирилистни детелини
на гроба му

*
двайсет и две годишна –
учителката, която
остави първокласниците,
за да учи родителите им
на свобода

*
в юнската гора
вари чорба
от детелини –
птиците млъкват
преди песента на куршумите

*
пее учителката,
още изнася
урока си по свобода –
цял народ
лоши ученици

Габриела Цанева

В ШУМА НА ДЕЛНИКА

В шума на делника потъвам - 

като в облак

и плувам в облачна мъгла.

Как капките остават капки,

а не река?

В шума на делника отронвам -

лист след лист

окапалите уморени мисли.

Как листите остават листи,

а не корона?

В шума на делника се взирам.

Не намирам опорна точка, лост,

с които да отговоря на въпроса -

как хората престават да са хора

и стават на тълпа.

СПЛЕТЕНИ КЛОНИ

*

сплетени клони –
като извити ръце;
бурята рони
лице след лице

*
сплетени клони
гонят облаците –
муха в паяжината

*
сплетени клони…
пръстите ти – все по-корави,
все по-неподвластни
на волята ти
и на моите милващи длани

худ. Габриела Цанева

*
сплетени клони –
димът от комините
вплетен в тях,
вместо в облаците…

дращят небето,
разкъсват го –
събличат дрехата
на планетата –
гола и тръпнеща,
зъзнеща,
беззащитна,
безпощадно сама –
издъхва в нозете ни…
тишина…

С ОЧИТЕ НА ПТИЦА

Всеки ден…

Затрупват ме думи,
думи, думи.

Разпридат мислите,
изплитат образи –
бунтуват пръстите
срещу пръските
разпиляна печал,
без смисъл
и жал…

Пищят щурците –
до изнемога…
Тревога!
Свредели в ушите,
дупки дълбаят в мозъка,
проправят чужди пътеки –
не всеки
може да ходи по тях,
прах,
само прах
във въздуха свети…

Затварям очи –
слепи
са –
за света вътре,
за света вън –
през очите на другите
слети,
слепени,
осланени души.

Затрупани
бездни
без дни…

худ. Габриела Цанева

Птици чуруликат.
Свраки тийнейджъри
вдигат квартала на крак
сутрин и вечер –
трак-трак…
замлъква кълвачът,
отлита далече,
далече
от шумната млада тайфа.

По обед и през нощта –
цвъртят, пищят –
в клоните на дърветата,
гонят совите и псетата –
в синия мрак,
под жаркия ад
на цимент и асфалт,
по склона на покриви
и навеси на кафенета,
под комини,
над градини…

Къде ли,
къде ли се крият
когато заспиват –
как намират заслон?

Не,
не се крият,
не спят,
не губят време –
живеят на път,
без да спрат!

Гонят се,
борят се,
бият се,
и се събират
винаги заедно,
винаги – те
четири свраки тийнейджъри…

Намират своето развлечение –
в къшей хляб,
в парче плат
и кълбо разпилени прежди –
о, свят!
за късче внимание,
за признание…
Как пирпилят –
група квартални тийнейджъри
рошат перчеми,
крещят
и пируват,
домуват –
в своето синьо небе
и зелени надежди!

Пия кафе
в сянката на ореха,
зная, горе,
на бора са –
някъде горе
горят им сърцата,
някъде горе
градят в синевата
своето птичешко
щастие –
летят!

И съм щастлива –
за щастливото детство на птиците.
за погледа им – над жиците,
вплели
ни
в себе си,
отнели
ни –
от нас самите.

Как искам да погледна
в очите на птиците –
вътре, в зениците
да надникна –
да стигна до
най-голямото приближение
на извънземен интелект…

Да намеря там
основанието за радост
и смисъл

как искам –
да надникна в света
с очите на птица

ВЪЛНИТЕ НА ТЪГАТА

Вълните на тъгата настъпват,

неумолими като прилива;
и аз – скала сред пясъчния бряг
изгубвам погледа на слънцето,
потъвам – недала пристан
на птици и треви.

Вълните на тъгата връхлитат,
неукротими като ураган;
и аз – дърво на хълма,
изтръгвам листата си –
да съхраня остатъци
от трели и мечти.

худ. Габриела Цанева

Вълните на тъгата експлодират,
неудържими като напъпил цвят;
и аз – като пчела,
забивам жило в залеза –
убивам мрака,
убивам се сама.

ЗМИЙСКА КОЖА

Денят се изхлузи –

сух,
като змийска кожа.
Лющи се опечената пръст,
спътник на ветровете.

Пулсира вената в ухото,
отмерва липсите ми –
метроном на времето.
Разпредените пътеки на битието –
едно търкулнато око.

Плува лодката на луната
покрай брега на хоризонта –
заплашително едра е.
Колко хищно я следват –
бледа котва в небето.

ЛЯТО

 

ЛЯТО

Нощта изгони
бледото сияние на здрача.

Птиците пищят
прощалната си песен.

Похлупакът на жегата
изсмуква хладта от телата.

Лятото гладно пие пак
своя дял от годината.

Тихо вият комари
и впиват хоботи
в цветя и животни.

Тихо изсмукват кръвта
на живота.
Тихо умират във мрак.

ОБЕСЕНА НОЩ

Утихна стаята.
Нощта умря –
обесена
с пердето
на прозореца.

Замръзнали са –
часовете и минутите,
увиснали за
примката,
с която дните са
завързани.

И чувам –
кръвните ми клетки
стържат
по грапавия зид
на вените.

ЛЕТНИЯТ ДЕН

Денят изпи
крехкия хлад на зората.
И властва –
нажежен до бяло;
съскащ от жега;
сладък
от мирис на липи
и пъстър
от изгорели
венчелистчета.

Лятото изпи
крехкия хлад на телата.
И властва:

Въздухът,
натежал от лъчи.

Вятърът,
изял влагата на земята.

Ароматът
на цветя и треви.

Воят
на птиче ято.

Писъкът
на котарак,
изгубил двубоя
с улично псе
и раздраният грак
на някой,
заспал
на паважа…

ПТИЦИТЕ СВИРЯТ НА АРФА

Планината изплува
от сивите валма
на дъжда.

Слънцето простря
лъчи – като
струни на арфа.

Птиците, останали
от цвъртене без глас
засвириха на тях.

ПРОМЕНЯМ

Свилата бавно
ме обгръща.

Онази, която ме кара
да изкривявам
действителността;
да я усуквам;
да я увивам
и в нея
да се скривам –
като в пашкул.

Все по-ясно усещам
другите измерения.

Онези, които се разтягат;
които разцъфтяват –
като пролетна поляна
и ме приютяват,
когато познатите три
не могат да ме поберат.

Понякога почти
истински виждам,
как битието се разслоява;
как еднородната му тъкан
се разцепва…
И как –
разцепена и разслоена –
аз правя крачка, две…
и влизам;
преминавам.

И там оставам.
Не, продължавам.

Вървя –
разцепена и разслоена –
понякога не дишам;
понякога не спя;
понякога сърцето ми
не бие…
Но вървя.
Вселената разцепва се
пред мен.
Докосвам разслоената й
гръд.

Пристъпвам.

Преминавам.

И променям.

*

На сухи лъчи –
облаците
се държат.
На арфа свирят
птици
онемели.

МЕЧТА ЗА УТРЕ

Адът е край мен.
Какво ме чака
Утре?

Нов ден?

Или мечта
за онова
Утре,

когато светът
ще бъде
променен…

ГЛУТНИЦА ОТ МЕЧТИ

Хлад повя от
прозореца –
горещият ад
на пустинята.
Кучета плачат
на двора.
Отчаяние?
Умора…

Дъхът на Сахара
отнесе душите ни.
Сухи и мъртви са…
Вслушвам се.
Камъни пукат
в тъмата… Не…
Скарабеи
драскат по тях.

Воят на вятъра
отвя тишината.

Дюни пълзят
като хищници.

Мигат очи –
сухи главни.

Суши ги –
дъхът на Сахара…

Души ги –
глутница от
мечти.

Габриела Цанева

из „Врабче върху антената“ /“Реши се и ще си свободен“-част XI, изд. „Весела Люцканова“, София, 2001; изд. gabriell-e-lit, С., 2019, 2021; „Врабче върху антената“, изд. еКниги, София, 2010; изд. gabriell-e-lit, София, 2025/

„ВРАБЧЕ ВЪРХУ АНТЕНАТА“ - НА ЧЕТВЪРТ ВЕК, С НОВО ИЗДАНИЕ

 „ВРАБЧЕ ВЪРХУ АНТЕНАТА“ НА ЧЕТВЪРТ ВЕК – предисловие на автора

Врабче е кацнало
върху антената –
надпява се с Вселената.

Издува гръд
до пукване –
напук на
всички
космически
лъчения;
напук на
слънчевия
вятър;
напук на
всички
звездни
населения.

Врабче оспорва си
с Вселената
правото на вечност.

*

Тази стихосбирка има дълга история.

„Врабче върху антената“ трябваше да бъде втората ми поетична книга.

Стиховете, включени между кориците й следват без прекъсване онези, които изградиха първата – „Догонвам бягащия ден“. Някои от тях са непосредствен отзвук на усещанията, родени след публикацията и премиерата й – осъзнатата отговорност на публичността; други следват горещите политически събития от края на ХХ век у нас и в Европа – в тях отеква викът на изненада, ужас, отчаяние и безнадеждност; и резонансът – от съпричастност, устойчивост и тиха решимост – битката за утрешния, по-добър ден на човечеството да продължи.

По онова време, лятото преди четвърт век, за мен бе по-важно сборникът ми с есета и публицистика, с вече избрано заглавие „Реши се и ще си свободен“ да бъде публикуван. Тогава, преди четвърт век, излезе от печат дебютният ми роман „Треви под снега“ /изд. „Весела Люцканова“, С., 2000/, а рецензентът му Георги Цанков и издателката Весела Люцканова, също разбираха нуждата от представянето пред обществото на статиите, събрали най-горещите моменти от началото на промените у нас… Портрет на тихата, революция – първите митинги, площадни бдения, шествия, стачки… първите разцъфнали надежди за демокрация, първите разочарования, предателства, паднали маски – от първо лице и без маска…

Така, стиховете, които можеха да станат втората ми стихосбирка, но носеха общи послания с публицистиката ми, бяха инкорпорирани като част ХІ на сборника с есета и стихове „Реши се и ще си свободен“ – книга, която излезе през късната есен на 2001 г. отново със знака на изд. „Весела Люцканова“ и с рецензенти Георги Цанков и Недялко Йорданов.

*

През 2010 г. събрах поетичната колекция отново и след незначителна авторедакция я предложих на изд. еКниги. Тази електронно издание беше много важно за мен, защото даде самостоятелен живот на стихове, които много обичам и ценя и които, почти десетилетие, оставаха встрани, невидими в моето творчество. И защото считах, че електронната книга е по-близка и по-достъпна за читателя.

Наскоро забелязах, обаче, че сайтът на изд. еКниги вече не съществува, а с него – и електронното издание на стихосбирката ми. Това е причината да я представя отново на вниманието на читателя – отново като електронна книга в двата формата pdf и epub, но освен това и за първи път като самостоятелна печатна книга.

Настоящото издание на „Врабче върху антената“ е второ, но за отделните произведения, които го съставят, изданието е трето.

*

„Реши и ще си свободен“ е дневник; включените в него есета и статии следват хронологичния ред на събитията, които описват и от които са породени. Идеята на книгата е да бъде „документ на епохата“. Дали е изпълнила тази своя роля – не аз трябва да преценявам и обявявам. Да следвам събитията, или – да водя читателя през пътечката, издълбана от тях – бе цел и смисъл на изданието, но „Врабче върху антената“ следваше друга логика – логиката на поета. Стиховете носеха своята дата, но подреждането им, както в общото есеистично-публицистично издание, така и във второто, самостоятелно издание бе подчинено на „поетичната истина“ – онова, което като автор считах, че е важно да споделя и представя.

Когато започнах работа върху настоящия текст, някак неусетно, започнах да следвам друга нишка – на събитията и преживяванията, които са били в основата на създаването на стиховете. И представям пред вас плътта и духа на лирическия „Аз“, не на авторедактора. Може би, гледната точка след четвърт век се променя, може би – приоритетите се губят, за да остане носталгията по онази останала във времето личност, която е създала словесната тъкан – онези „късчета време“, които носят не само отделно, но и общо послание – посланието на мига, от който са кристализирали; на поредицата от мигове – стъпки по гърба на стрелата на времето…

Безвременни оставих само първото и последното стихотворение…

*

Боли –
това, което
в мен
роди
желание
за Друго…

И хвърли
каската
на черепа ми
в младата
трева.

Какъв е
коренът
на онова,
което
тласка ни
към Още?

Себеоткриване?
Себеизвайване?
Себедоказване?

Осъществяване…
Овеществяване?!

Себеизяждане?!
Себеразграждане?
Себераздаване…

24 май 2025 г., София

Габриела Цанева

Книгата е достъпна за свободно четене и сваляне в платформата за електронни книги на издателство gabriell-e-lit: