ВЯТЪРЪТ - СТИХИЯ

вятърът - стихия
свири на всичките ми струни

кога ще изтрие
облаците ми
и мъглите ти, народе

ДЪЖДЪТ - СПАСИТЕЛ

дъждът - спасител
и палач; днес само плач
по рамото на планината

градът се свива - здрач...
и ближе кръв и рани

ПОЛУМЕСЕЦЪТ

полумесецът,
тънък като нокът, дращи
небето над Витоша -

градът сънува
кошмара на комата си

КЛЬОЩАВА КОТКА

пред вратата на баща ми
кльщава котка извива гръб -
брани децата

атаката на слабия
колко могъща е

СЛЪНЧОГЛЕДИТЕ

Никога не съм притежавала нещо толкова красиво! Но – красотата може ли да се притежава?!

Следващите импресии дойдоха спонтанно, нетърсено.

Те са викът на сетивата ми.

А сетивата пулсира, извират, болят. От красота. От неочакваност.

 

 

худ. керамика –  Надя Борисова

 

Ненаситните пръсти,

ненаситните очи...

Само това ли?

Цялата симфония на плътта, която се свива?

Гърлото, стомахът, гръдният кош – колабирал...

Спреният дъх и невъзможността да бъде погълнат.

Спотаеният дъх. И жаждата – за въздух.

Жаждата...

Вода...

Гладкостта на глазурата, по която погледът се плъзга – като по лед…

разтопеният ад,

сивкавата мекост на кишата,

лепкавата плътност на глината,

грапавата плът на керамиката...

и усещането за огън и студ,

за пещ и изстиване,

за август и зима...

Изтръпването на пръстите –

докосващи, галещи, търсещи, искащи...

Пръстите, намиращи пътеките на извайването,

пътеките на сътворението,

на съ-творението –

на съ-твореното…

защото пръстите ми,

изтръпнали следват линията на твореца,

създават моята линия, моето търсене,

искане

и намиране...

И пръстите на краката –

вкопчени в подметките,

вкопчени в каменната плът на мозайката,

на пътеката,

на пръстта...

Потънали някъде там, в центъра на земята,

където твърдата и́ същност се върти,

вплита магнитните си мрежи

и лови космическите лъчи,

прави възел от измерения,

впримчва ни в тях…

Но – не,

нещо друго тупти

в средата на стъпалата,

в средата на дланите…

Тази мрежеста структурност под глазурата,

тази разкъсана обемност

на разпадащата се форма,

на изграждащата се форма...

на раждащата се другост...

Тази разсечена повърхност –

плоскост с цвят на пустиня

и напип на пясък –

зъбите скърцат,

хруска някакъв забравен прах между тях

и прахът е с вкус

на безвъздушност...

*

формите цъфтят

в пустинята на живота ми –

слънчогледите

на живота ми

пеят

разцъфват слънчогледите

на моята пустия –

зелените им пръсти

пият кал,

повръщат слънце

*

някъде в центъра

търся

завръщане

 

с грапави езици

листите

на слънчоглед ме ближат

омрежени спомени

паяче плете

жаждата

на сухите ми цветя

утолена –

вплетени

калинови клонки

*

пясъчната плът

на битието...

мъждука светлинката

на липсващата

свещ

 

маргаритки

светят в пръстта –

по скъсаното

венче

бодли поникнаха

 

защо

не са от рози венците

трънени…

 

кръв

по пръстите

*

слой след слой –

кожата се бели...

слой след слой -

колко бели

листи ще разлистя?

капят слънчогледи

 

Текст и стихове: Габриела Цанева

Керамика: Надя Борисова

УМОРЕНИТЕ МИСЛИ

Уморените мисли са като дъжда

Падат тежко, уморените капки

целуват прахта

и изригват – дъга

Къде отиват уморените капки?

Ръцете тежат върху клавиатурата,

мислите ближат брега на черепа,

някъде се търкалят гръмотевици,

някъде, много далеч, тичаш към мен.

Там, петите ти, копринени, разкъсват пръстта.

Разранената пръст плаче – като роса,

и целува пръстите ти, и целува коленете ти,

падаш – росата мокри лицето ти…

Ще се изправиш ли? Ще продължиш ли –

да щурмуваш живота ми,

да късаш цветята и детелините,

да връзваш дъга след дъжда

и да ми подаряваш облаци,

с които да стигна Луната…

Там, на Луната си,

викаш ме –

очертанията на тялото ти 

са лунни пътеки…

Уморените мисли падат –

като дъжда,

уморените мисли са тежки –

как с тях да преда

прежда 

за облаци,

как с тях да бродирам

лунни пътеки?

*** 

Тихо заспивам –

уморен атом 

от дъждовна капка съм.

Някъде в паметта на протона

ми дреме споменът за дъжд и сълза…

ДАЛИ СЪМ...

 ***

дали

съм птица без крила

дали

съм семенце

от неизсъхнало глухарче

или

съм пак хвърчило

на верига?

дали,

дали -

остана нещо да лети?

дали

следите

във вълните 

ги боли?

заседнал кораб съм -

нали

отдавна платната се прокъсаха,

останали

са само

купища 

стърчащи

мачти

и празни палуби

заседнал кораб съм -

на палубата ми

един изгубен

албатрос

провлачва

ненужните на сушата крила -

едва-едва

поклаща ме,

едва-едва

една вълна

повдига ме -

пропадаме

във падината ѝ

един изгубен албатрос

и аз -

последната вълна

на вплетеното ни 

съзнание -

се спъвам

и 

политаме...

В ЛАСКИТЕ НА ВЯТЪРА

Изгубена съм

в ласките на вятъра,

които ме отнасят надалеч -

не искам да се връщам:

при приятели и сенки,

не искам да извръщам 

главата си назад,

да кърша пръсти 

по пропиляно всякога,

да крещя,

че искам кръговрат.

Денят изтлява -

заседнал кораб съм

във плитчината на небето,

което 

огънят на слънцето изпепелява.

Вятърът

разнася плявата

на окосената трева

остава

само капчица

тъга.

***
след бурята -
свраката още е 
на върха на бора

ЩЕ БОЛЕДУВАМ ОТ ТЪГА

Ще боледувам дълго от тъга.

Ще ходя като сомнамбул между дърветата,

очите ми ще бъдат пълни със листа,

а кожата ми ще е грапава – като кора.

Ще боледувам дълго от тъга.

Ще се усмихвам, без да виждам хората,

очите ми ще гледат в синева,

а всъщност ще се взират зад реалността

на дните

ще търсят силуета ти 

в крило на птица,

в залеза,

в пречупващия светлината прах

на пеперуда,

в извивката на клон,

люлян от вятъра,

в умората на цъфнал цвят...

Ще нарисувам много плачещи лица,

защото няма да искам да пиша за тъгата,

ще скъсам крещящите им устни, 

а после, в тишина ще слушам как дъжда 

ми шепне скъсаните думи...

Накрая – 

пак ще ни спася.

Ще те намеря,

после ще намеря себе си.

Тогава ще направя пак света 

такъв, 

че да ни има в него...

***

Днес боледувам от тъга,

чета и мисля, взирам се в нощта

на всички философии, теории и хипотези,

строя мостове между тях,

руша, градя, промъквам се, пълзя 

и търся онова, което ще ме доведе до тебе...

Днес боледувам от тъга, но вече знам, 

че времето не е стрела, която ни убива.

Разлагам го – безумен блян –

и търся в съставните му кванти

пътеките ни разпилени.

Разстилам го

в безброй размерности,

разгръщам го, 

разлиствам го…

И листите му се отронват –

безброй възможности 

непропилени.

Пролуките към тях са много –

ще вървя през всичките.

Разложена като вълна се скитам

в раздуващите се балони 

на нови светове, интерферирам 

сама със себе си,

мигрирам през плътта им –

изчезвам, появявам се, анихилирам,

разпръсквам се сдвоена,

вплитам се –

частица,

бит,

вселена...

НИЩУВАНЕТО НА ТЯЛОТО МИ

Умореното ми тяло от нищуване,

залепнало във фотьойла…

Мисълта се изтъркули по полегналите рамене –
накъде се е запътила?
Губя я, преди да стигна до края ѝ.
И се питам – къде се изгубиха всичките?
Мислите за бъдещето –
моето бъдеще и
онова, на държавата,
на планетата?

Моето бъдеще – плоска пътека
без възвишения и падини,
без треви, камъчета
и змийчета –
моята пътека –
ще стигне ли далеко-
не искам да знам.
Там,
в бъдещето, няма място за поети.

Бъдещето на държавата уморено лежи
в изранените крака на общество.
Босо общество, изпосталяло, гладно,
мразещо себе си;
жадно –
за самоунижение и безперспективност.
Защото там лесно се живее –
в тинята, където не ти пука за друго,
освен за пари…
Не просто „за пари“, а за „едни пари“,
които могат да бъдат взети –
отнети, убити…
Болно общество, което не иска просперитет,
а само пет.
Не искам да пиша за него.

Остава планетата.
Онази, ограбена, с рани.
Одрана,
взривена,
окървавена –
кръвта ѝ тече от всичките вени.
А ние лицемерно плачем
за „глобалното затопляне“.
И влачим
вериги за вини,
които си самовменяваме…
О, колко е хубаво да сме зли!
Какво безумие: „Променихме климата, човеци!“.
Поредният призив към слабоумие!
Слабоумието да вярваме.
Ти, вярваш ли в глобалното затопляне?
О, ако не вярваш си еретик и плоскоземец…
И ние казваме, че вярваме, защото не сме плоскоземци.
И новата религия шества.

Но на мен не ми пука.
Но и защо да ми пука? За планетата?
Драскаме по милиардната ѝ плът
едва от сто години и си въобразяваме,
че ще я променим необратимо,
дълбоко
и невъобразимо…
Не, не ми пука – за глобалното затопляне.

Пука ми за замърсените реки и почва,
за изчезващите видове,
за унищожения живот…
Пука ми за невежеството,
болестите
и войните.

Не просто „пука ми“. Кървя.

Мислите се плъзгат по гладката ми плът,
търкалят се по мен като водни перли,
а после…
Няма после.
Разбягали са се.
И аз се взирам пусто
във монитора,
и бялата му паст
се взира в мен –
потъваме взаимно в себе си.

Изчезнал пиксел – мигам в затворените си очи.
Ще се пробудя ли?
Ще будя ли.

АКО ОБЪРНА ГЛАВА НАСТРАНИ

Зад гърба ми си; там, съвсем тиха си;

Ако обърна глава настрани – ще те видя… ли?

Не обръщам глава настрани,

не искам да видя липсата ти.

Мониторът ме поглъща, все по-дълбоко потъвам в мрежата,

все повече ме стягат възлите й.

душат ме,

задушавам се –

изхърквам последния дъх, като пред умиране –

и се събуждам;

зад мен си, съвсем тиха си.

И аз.

Стоим в един замръзнал миг на Дискретното Време –

един от многото мигове на нашата обща суперпозиция, в който умираме и възкръсваме вечно.

Аз съм само очи.

Четящи фиксиращи сензори.

Търся – повече наука,

повече физика,

по-високи енергии,

повече разбита материя

повече

повече

Теоретични задънени улици.

Повече математика,

повече,

повече – 

разплетени сингулярности

и съвместими безкрайности.

Не искам да 

търся 

повече,

уморена съм

вече,

заспивам в ръцете ти –

толкова малки и топли са,

вплетени в челото,

твоите пръсти безмислени,

разпридат косите ми,

впиват се в костите

и ми е хубаво – 

но губя очите ти,

бягам от погледа, с който ме виждаш –

толкова дълго бях свикнала – с оня, другия,

който плъзгаш край мен;

оня – с който не дали виждаш.

Заспиваме – сенки под завивката на нощта,

но очертанията ни дишат,

търсят уморените фотони, избягали от другата страна –

колко бавно се въртиш, Земьо, колко бавна си в своя път.

Ретината ми пулсира от желание да улови и най-слабото електромагнитно излъчване,

за да те очертае,

пръчиците и колбичките ѝ се състезават, за да ти дадат цвят и плътност, анализират отражението ти и го препращат към мозъка.

Но той е нечувствителен.

Той те търси в недоказуеми теории,

в пространството на Минковски

и чака да стигнем пресечната точка между лъча на времето

и антивремето.

Губя те, преди да съм те намерила,

защото знам, че не мога да те задържа.

Само този миг е наш.

И той е завинаги.

Ако времето е дискретно и се квантува;

ако времето съществува…

Все едно ми е –

има ли време,

различно от простата последователност

на събития –

трябва ни само способността да осъзнаваме,

че сме навсякъде/всякога едновременно.

И да не забравяме.

СУМРАК - И В НЕГО НИЕ

Сумрак

и в него – ние

умислени,

измислени,

смалени

един към друг вървим.

Разпадаме се пак

неразличени силуети,

излишни длани,

лакти, кости, плът;

очи и скули,

които вече не познавам 

и стъпки стържат – да ме заглушат

умора във походката,

във раменете,

и тръни в прешлените –

като бреме

краката тежки са –

къде да спра?

Сумрак. 

И ти си там,

неразличим.

Зениците ти – толкова големи,

изяли целите очи.

Потъвам в тях –

самотно време,

потъвам –

кой ще те спаси?

Сумрак.

И в него ние

един към друг шептим…

ПЪЛЗИ ОПУСТОШЕНИЕТО

Пълзи опустошението –

отхапва късчета

от скъсаната 

плът на личности, 

съдби, идеологии.

Дори не ги поглъща –

изплюва ги 

ненужни –

като листата на октомври,

захвърлени

между бордюра

и асфалта.

И залезът пълзи към Витоша,

по-бързо иска да потъне

зад синкавата й гърбица,

по-бързо – да погълне

остатъка от трескава

изнервеност –

последната преграда

на изнурената тълпа

пред рухването 

в немощта

на предтелевизорната

нищета…

Хипнотизирани,

дрогирани,

зазидани в килиите

на домовете 

си оставаме.

Оставяме

забравени идилии

встрани,

отровени

отваряме глави

за всички мрачни тролове,

пълзящи в мрежата

през долове 

и висини,

вонящи 

и копнеещи 

внимание,

влияние 

и

бълващи

страдание...

Зазидани в килиите

на домовете

си стоим.

Очите си убиваме,

не спим

и врастваме,

все

по-дълбоко срастваме

с плътта на милионното чудовище,

разстлало гниещо туловище

по сгради,

улици,

площади,

под безистени

подлези,

тунели,

под стрехи,

страхове

и безпределие...

Изтощени,

вгорчени,

вманиачени,

вкаменени,

смазани

от виртуални схеми,

опорки и лъжи,

от мними мнения

влияния

презрения...

Мълча и спирам,

стискам устни и очи –

да не гледам звездите

и светлините,

трептящи,

струящи,

искрящи –

търкулнати трохи надежда,

чертаещи пътека 

някаква, далека.

Навеждам 

шия

и свивам вежди...

Да не говоря –

изхабена от спорове

изхвърлям духа си,

превръщам се в спора –

загръщам зрънце

същност зад дебели стени.

От потенциалната яма на автохипнозата

отскачам с невероятна вероятност 

в посока, която не зная

/защото никой не знае 

и скоростта ми коя е/

и скачам...

С тунелен преход 

прескачам в автохибернация –

като бактерия от мезозоя

ще чакам – 

благоприятните условия на средата

да ме събудят.

Уморих се да будя.

Уморих се – да се чудя

защо никой

не гледа звездите

и светлините,

избликнали 

от прозорци

и улични лампи,

пълзящи нагоре, нагоре – 

лъчисти

и чисти.

Затварям устни.

Стискам очи. 

Потъвам в мрака си

и в тишината си.

И заемам

по-дълбоко,

все по-дълбоко,

по-компресирано,

комплексирано

еднакво

размазано

състояние

на бозе-айнщайнов кондензат.

Стигаме абсолютната нула.

Пълната подреденост.

Пълната определеност.

РАЗПАДАНЕ

Събличам кожите си -

голи същности.

Една по една

застават пред мен.

Все по-безволеви,

все по-безструктурни -

разпадане.

Падение,

пропадане.

Не битие,

а спомени, които чезнат

в разкашканата слуз на мозъка.

Останаха ли?

Петна

по безприютна

памет.

 

Ентропията ме изяжда,

разгражда

изтъканото от мен пространство,

понася ме в стрелата-влак на времето

към избеляващия край

на познаваемата същност...

 

И ставам предварителен свидетел

на разпадането на Вселената.

 

***

сред изстрелите –

песен на дрозд…

пърха надеждата

 

РАЗСЛОЕНИ СВЕТОВЕ

Ти облече тялото ми

върху себе си,

обличам дрехите ти –

сняг и свила

е магистралата към теб.

 

Всяка нощ заспивам,

застигат ме незапомнени сънища

и кошмари,

пари

сланата,

в която потъвам –

все по-дълбоко в небитието падам,

пропадам

и търся забрава за изхода.

 

Паралелни Вселени...

Пътищата се разслояват

и не зная по кой вървя.

Само се надявам,

че в небитието си

ти вървиш по всичките

и е все едно по кой ще тръгна,

за да се срещнем.

 

И ми е все едно –

в тази ли,

или във всичките паралелни вселени

разслоените пътища

ще се слеят

в единствения,

който има значение.

***

в замръзнала локва

войнишки ботуш –

лицето на войната

***

Утрото винаги

е разкъсване на целостта

на континуума на времето.

Утрото лепне

от сънища, страх, разцепление.

Утрото…

Ще дойде ли утрото-спасение?!

СЛЕДОБЕДЪТ КЛОНИ КЪМ ЗАЛЕЗ

Следобедът клони към Залез.

Бледнеят цветовете на тревите

и тихичко заспиват в изнемога,

затварят чашки, впиват се в очите ми

и хоризонтът пада.

Светът хищно пълзи, пъпли, протяга безструктурни пръсти

към гърлото и краката ми.

Душа се и падам.

Къде е главата ти, приятелю?

Моята се търкулна в прахта,

очите ми оцъклени гледат небето – като врата.

Вратата на врата ми зее безгърлена, олющена, изплезена,

гола кост стърчи, забита в гръбнака.

А той, гръбнакът ми – настръхнал трънак

върху гладката плът на пустиня е.

Къде е главата ти, приятелю?

Аз взех моята, изтупах я от мръсотията,

оправих й перчема и без да гледам очите си –

завъртях я обратно на шията.

Обратно вървя 

и броя

изтърваните мигове.

Не, не онези, „екзистенциалните“, 

в които живеем завинаги.

А онези,

в които грешим.

Тялото ми, обезмислено крачи напред,

към нови предели, към нови мечти –

счупени мачти

на заседнали кораби /ние нямаме кораби –

небето ръми/.

Зомбирани,

с малтретирани мисли

безоки, безгледни мълчим.

И търчим /по чужди команди/

и търпим /кой до когато отпадне/…

Ти крачиш до мен, стигнал предела си,

и викаш в ухото ми,

а гласът ти е чужд.

Нищо твое няма в теб, приятелю –

пръст при пръст, плът при плът.

Потънал дълбоко в безструктурна паст,

главата се смила далеч от врата ти,

смалила е вече ума, безструктурна власт

засмуква втечненото тяло...

Хелицерите на паяка ти ме болят.

Вадя ги от кожата, която се разпада –

приличат на тръните от гръбнака ми

/но те са си мои – хелицерите на паяка ти ме болят/.

Следвам стъпките ти, приятелю,

стъпвам в тях – но главата ми

си е моя.

Обърната наопаки, гледа назад… и да мога, не мога

да викам с твоя чужд глас.

Свободното слово – онова, което искаме да слушаме

и чакаме да чуем

се лее, като порой смила 

всяко възвишенийце по пътя си

и оставя чисти и гладки следи, по които да крачим,

да грачим

и да пълзим.

Всеобщият хор заличава следите 

на новините,

те не ни интересуват –

искаме да знаем какво ще ни кажат,

че означават…

не фактите,

не случките,

а онова, което онези, които слушаме ще ни кажат, че се крие зад тях.

И ние вярваме,

че нищо не се случва.

Или пък – че идва краят на света.

Не, не – това бе вчера.

А днес – обречени сме: 

да сме все най-зле;

най-бедни,

отритнати,

несретни…

Не, не –

най-зли,

продажни, лицемерни,

подметки нечии,

проводници на чужди интереси…

Вървя до теб, приятелю,

а ти вървиш по мен

и крачките ни смесват се.

И виковете ти фучат в ушите ми.

И недоволството ти е така ужасно истинско

и мое,

така наистина заслужено и чисто…

Но твое ли е,

мое ли е?

Нечие ли е?!

И случва ли се?

Истина ли е,

или една привидност?!

Вървим,

мълвим

мълчим…

Посоката ни – същата.

Ти гледаш все напред, /където ти е казано, че е напред/

аз гледам пътя в крачките зад нас,

където погледът ми пак

събира камъчета-мигове.

А смисълът отдавна е избягал.

Война на истини и полуистини –

студът пълзи по вените,

не ни убива –

със нея свикнали отдавна вече 

сме.

Война на нищо и спасение –

как всичко скучно и банално е,

прежйвяно

и преживяно вечер.

Следобедът клони към Залез.

Бледнеят цветовете на тревите. 

И чакам, Слънцето да падне,

и да го ритам като тлъста мръсна топка,

попила кръв и плът, попила цялата история

на дивите, безмозъчни човечета,

ламтящи само за все повече –

димяща топла кръв и козина…

ПЪТЕКИТЕ ОТ СТЪПКИТЕ МИ

къде ще те гоня?

къде ще те стигна?

тази вселена няма да стигне...

***

самота -

пътеките от стъпките ми

пусти

АГОНИЯТА НА НОЩТА

Агонията на нощта -

светлините се разливат по асфалта,

оранжевоискрящи,

уморени пламъци

попиват в мрака

и тежки облаци от черни сажди

изяждат

дъха на живите заклещени тела.

Пътят назад е променливотруден,

криволичещозаблудени,

уморени,

забуленооблачни,

променени...

Пътеките се разпадат 

под нас,

разплитат,

разпридат

всеки

знак -

съпричастност,

съвършена

разграбеност,

зейнала

паст...

Тихо пада снегът,

закичва с венци

главите на храстите,

буковете се оглеждат

в огледалото на мъглата,

боровете вдигат мигли нагоре

и плачат,

стволовете им се изплезват като езици,

замръзват

и звънят

замръзнали камбани 

бият,

урагани

вият -

снежинката

се превръша в лавина...

Тук съм,

под купчините мокър сняг.

Вървя назад,

назад,

назад...

Стяг след стяг -

задъхана умора

спира

ритъма на сърцето ми,

замира

кръвта ми,

бавно попивам студа...

Бавно умирам

и някъде там,

където битието

пробива тъкънта

на съзнанието ми виждам

дъблокото око на вселената,

която тръгва обратно...

Знам, невъзможно е да се случи Днес.

Знам, днес науката сочи,

че е невъзможно да се случи,

защото Тя се разбягва все по-бързо,

защото енергията на вакуума е по-голяма от плътността й...

Но в оня миг, когато срещнах ръба на битието видях

завръщането на Вселената...

Една дълбока въздишка

един последен акорд

изсвистя от тромпетовидното й тяло...

И започна Сривът.

Тромпетът се превърна в ръкав,

а после във сфера...

И времето хукна назад...

Започна да става 

топло,

и светло

и хубаво...

И Сътворението - все по-близко,

И Апокалипсиса - все по-сигурен...

Колкото повече остаряваш,

толкова повече искаш да догониш бъдещето;

колкото си по-млад,

толкова повече търсиш опората

и романтиката на миналото,

на историята,

истината на произхода...

Но кой иска да извърви обратно своите стъпки?

в шепата ми 

оризово зърно -

началото и краят

ОТВОРИ ВРАТАТА!

Залезът, 

като отсечен лъч,

падна зад стената на Витоша.

Мракът идва отведнъж,

дебне зад прозорците,

промъква се през щорите,

обсебва паралелепипеда на стаята -

стяга примката си през врата ми.

Отвори вратата!

Спаси ме от обесване.

Белите стени светят

с енергията на избягалите си електрони

и изяждат бялото на вратата.

Запечатват ме вътре.

В кутията съм.

Чакам - 

невероятната вероятност

макротялото ми

да пробие стената,

да ме изхвърли там,

където Вселената не ме чака.

Отвори вратата!

Пробий стената.

Нека пребродя всички пътеки,

нека стигна до теб.

ШУМЪТ НЕ ШУМИ

пусто е

климатикът ритмично шуми

няма ме

празна е стаята

вече не виждам дори

декора на живота

вече шумът не шуми

няма ме

и няма значение

дали няма е тишината

дали няма да заспя

и в сънища да отнеса

спомена за нещото, което

можеше да е живот

тихо е

и пръстите 

не търсят клавишите 

буквите цъфтят върху монитора -

черни драскотини върху сняг -

как искам да приличат

на птичешки стъпки,

на разхвърляни съчки,

на следи от смях -

бръчки

върху бялата кожа

на нечие лице

на моето лице

лишено от смях

и от израз

има само очи

и мечта

светлина

затварям клепачи

пак пари гръдта

пак дупката празна

ликува

в ребрата ми

нищо не плува,

в ребрата ми

само трепти 

сгушената ти душа,

тялото, което изгуби,

тайното място за среща,

убежището, 

което

ти обещах

тук съм -

твой пристан,

утеха,

подслон

мен ме няма,

но кеят стои

и те чака

аз съм някъде там,

не се търся,

не ще се догоня -

само ти ще ме стигнеш,

ако можеш,

ако поискаш.

вселената все по-бързо се разбягва

инфлацията изяжда

възможността 

да постигнем

едновременност

затварям очи

и знам, че светът ще изчезне

само гнездото

между ребрата ми чака

да дойдеш