АЛЕКСАНДРА ИВОЙЛОВА И НЕЙНИЯТ „ПЪТ НАД СВЕТА“
Не са много книгите, които са ме карали да се замислям
толкова, колкото „Път над света“ на Александра Ивойлова, а стихосбирките, които
тласкат читателя към неистово желание да научи повече, за да разбере и осмисли
прочетеното по-добре, са още по-малко…
Но аз не съм точна в изказа – тук става дума за нещо
повече от „разбиране“ и „размисъл“, от мислене и стремеж към познание, към
задълбочаване на познанието… Да, и към търсене на смисъла – смисъла на
съществуването, смисъла на изкуството, на красивото и онова, което е отвъд
красотата и променя критериите, определенията и сетивата за красота…
„Път над света“ – една малка книжка, събрала 33
стихотворения на Александра Ивойлова, посветени на конкретни творци или на
конкретна творба, а понякога – просто на едно изпълнение… и 21 портретни
графики на Калин Николов /Сергей Ивойлов, Харолд Пинтър, Мишел Деги, Кристоф
Мекел, Джорджо де Кирико, Блез Сандрар, Антон фон Веберн, Жан Арп, Гийом
Аполинер, Анри дьо Тулуз-Лотрек, Любомир Савинов, Пабло Пикасо, Константин
Балмонт, Диди Арнаудов, Ингеборг Бахман, Николай Кънчев, Игор Стравински, Рьоне
Магрит, Мстислав Ростропович, Андре Бретон, и Макс Ернст/. Тези, но не само, са
портретирани или само загатнати и с думи – Кенет Уайт, Фернанду Песоа, Луи
Арагон, Хуан Миро, Хелмут Лахенман… както и незабравимите наши много познати и
непознаваемо-непознати Станка Пенчева, Пламен Анакиев, Любомир Савинов, проф.
Илия Главанов…
Още когато разгърнах кориците за първи път, дори преди да
прочета посвещението от поетесата, видях илюстрациите на Калин Николов. Лицата
почти в упор гледат читателя… някои познати, други – не съвсем… И силуетът на
Тулуз-Лотрек, който не може да бъде сгрешен, кристализира от утайката на
сумрака…
Разбрах, че в ръцете си държа книга, която носи много
послания на различни езици – поне за два бях сигурна още в първи миг – езика на
поезията и езика на графичното изкуство… После се оказаха повече…
Предговорът на Кирил Попов донякъде ме подготви за
предстоящото, донякъде познанството ми с авторката и нейната удивителна личност
с широки творчески търсения също бе индикация за онова, което мога да очаквам,
но…
Всъщност, оказах се неготова за духовното пътешествие,
което последва.
Композиционно, стихосбирката е
изградена от три части – „Hommages“ /почит към/, „Парижки пристрастия“,
„Път над света“ и две стихотворения, които не са включени в цикъл. Това
подреждане, обаче, не оставя усещането за фрагментарност у читателя, а още
по-плътно гради образа на цялото – пътят, който не свършва, който ни води отвъд
собствените ни предели, някъде там, където е вселената на съвършенството.
Без съмнение книга, която кара читателя да чете – още и
още, да се опитва да разбере – кое е онова, което е провокирало поета да напише
точно тези редове, точно за тези личности. Има ли свързаност, има ли друго? И
дали това е „същността“ на твореца – на автора като творец и на твореца, за
когото авторът пише? Дали той, читателят, би открил друга същност… и същността
ли е най-важната?
Какво е посланието? Каква е истината за изкуството – и
трябва ли да я търсим…
Разграждането,
разкрепостяването, потъването в екзотиката на всеки екзистенциален миг,
откъснат от правата на времето… оня миг, който се врязва във въображението ни,
който съществува само там… Той никога не е един и същ. Оня детайл, който е
направил за нас една картина специална, неповторима – дори в милионната й
репродукция, оня детайл, който прави едно платно изкуство, защото го прави
уникално по някакъв немислим, трансцедентен начин…
Героите на тази стихосбирка, на пръв прочит, могат да
бъдат изброени и изречени… Не, тези имена не са най-известните… не са, макар да
са известни. Някои са били приживе пренебрегвани, други са забравени, всички –
неразбрани, макар и величани… Някои са останали само имена, или едно
произведение… други са безименни… Но всички – по някакъв начин близки до автора
– от бащата, като синтез на личност, художник, път към разбирането на живота,
изкуството и вечността до образа на низвергнатите, изхвърлените, но
съществуващи в своята неповторимост, изящност, безнадеждност и величие…
Един образ, който графиката на Калин Николов ни представя
като сбор от разбягващи се съзвездия, а дъщерята-поет събира с думи:
Не зная
кой си –
и по какви спирали
ти тук си слязъл
от безкрая…
/„Художник“/
Или …
Диаболичното излъчване от портрета на Мишел Деги, съчетано с импресията:
тези тъй красиви и жестоки
мрежи от безсъние
които те оплитат
………………………
додето се научиш най-накрая
да сънуваш и наяве
/Hommages,
2/
Не мога да не спомена още две стихотворения, този път,
посветени на музиката – областта, в която Александра Ивойлова е професионалист,
както по призвание, така и по образование:
Веберн, Веберн, Веберн
вибрации от същностите на нещата
…………………
многозвучие просветляващо мрака
зародиш на нови галактики
в едно дихание само
Път към една Вселена, родена,
/така помислих в началото,/ само от звуко-графията на името и вибрацията, но
всъщност, болезнено поантата разкрива друго:
…………………………..
смъртта на композитора
куршумено многоточие
енигма
с окървавено слепоочие
/Hommages,
8/
Лахенман –
те недоумяват
но чувстват
те понечват да
отрекат
но чувстват
чувстват
те изпитват страх
ужас
………………….
няма /повече/ време
няма измерения
раят ги приема
отново
/„Музика за соло кларинет“ от цикъла „Път над света“/
… и уточнението „След изпълнение на проф. Илия Главанов…
Музиката, родена от композитора, преродена от изпълнителя,
превъплътена от слушателя… трябва всеки от тях да бъде артист, да бъде пропит
от „всепроникващите звукови кодове“, за да прозре прозре през ужаса и да
достигне до рая.
Едно от най-изящните като
изказ стихотворения е „Балада за момичетата от Сен Дени“ от цикъла „Парижки
пристрастия“ – …„момичета на нощта/…/ затворници на открити прос-транства/… от
небето се отронват звезди“, а друго, също тъй затрогващо и същевременно –
метафора-шедьовър, е „Клошарят“ от същия цикъл – „В ръцете си държи света/
огромен хляб,/ обрасъл с гълъби./ Творби, които насищат с човечност тази книга,
посветена на изкуството и пътя му над света.
Не написах тези редове наведнъж, четох и мислих още и
още… за „Път над света“, книгата, която те кара да надскочиш себе… стихове,
които взривяват въображението, а после продължаваш да четеш… и още, и още…
Да, тази стихосбирка ме накара да преоткрия познатите ми
поети и художници, да открия нови –
личности, стихове, картини, багри, усещания, простори.
Накара ме да гледам с други очи, да търся други
взаимовръзки, тенденции, пътища, които не свършват.
В заключение ще добавя, че за възприемането на стихосбирката допринася и доброто оформление на корицата, и цялостния дизайн на изданието, дело на Калин Николов и Виктор Гуцев, и предговора на Кирил Попов, и редакторската работа на Пламен Анакиев.
На добър път на "Път над света" на Александра Ивойлова, издание на ИК "Огледала", София!
