Зад гърба ми си; там, съвсем тиха си;
Ако обърна глава настрани – ще те видя… ли?
Не обръщам глава настрани,
не искам да видя липсата ти.
Мониторът ме поглъща, все по-дълбоко потъвам в мрежата,
все повече ме стягат възлите й.
душат ме,
задушавам се –
изхърквам последния дъх, като пред умиране –
и се събуждам;
зад мен си, съвсем тиха си.
И аз.
Стоим в един замръзнал миг на Дискретното Време –
един от многото мигове на нашата обща суперпозиция, в който умираме и възкръсваме вечно.
Аз съм само очи.
Четящи фиксиращи сензори.
Търся – повече наука,
повече физика,
по-високи енергии,
повече разбита материя
повече
повече
Теоретични задънени улици.
Повече математика,
повече,
повече –
разплетени сингулярности
и съвместими безкрайности.
Не искам да
търся
повече,
уморена съм
вече,
заспивам в ръцете ти –
толкова малки и топли са,
вплетени в челото,
твоите пръсти безмислени,
разпридат косите ми,
впиват се в костите
и ми е хубаво –
но губя очите ти,
бягам от погледа, с който ме виждаш –
толкова дълго бях свикнала – с оня, другия,
който плъзгаш край мен;
оня – с който не дали виждаш.
Заспиваме – сенки под завивката на нощта,
но очертанията ни дишат,
търсят уморените фотони, избягали от другата страна –
колко бавно се въртиш, Земьо, колко бавна си в своя път.
Ретината ми пулсира от желание да улови и най-слабото електромагнитно излъчване,
за да те очертае,
пръчиците и колбичките ѝ се състезават, за да ти дадат цвят и плътност, анализират отражението ти и го препращат към мозъка.
Но той е нечувствителен.
Той те търси в недоказуеми теории,
в пространството на Минковски
и чака да стигнем пресечната точка между лъча на времето
и антивремето.
Губя те, преди да съм те намерила,
защото знам, че не мога да те задържа.
Само този миг е наш.
И той е завинаги.
Ако времето е дискретно и се квантува;
ако времето съществува…
Все едно ми е –
има ли време,
различно от простата последователност
на събития –
трябва ни само способността да осъзнаваме,
че сме навсякъде/всякога едновременно.
И да не забравяме.
