неделя, 27 ноември 2022 г.

АКО ОБЪРНА ГЛАВА НАСТРАНИ

Зад гърба ми си; там, съвсем тиха си;

Ако обърна глава настрани – ще те видя… ли?

Не обръщам глава настрани,

не искам да видя липсата ти.


Мониторът ме поглъща, все по-дълбоко потъвам в мрежата,

все повече ме стягат възлите й.

душат ме,

задушавам се –

изхърквам последния дъх, като пред умиране –

и се събуждам;

зад мен си, съвсем тиха си.

И аз.

Стоим в един замръзнал миг на Дискретното Време –

един от многото мигове на нашата обща суперпозиция, в който умираме и възкръсваме вечно.


Аз съм само очи.

Четящи фиксиращи сензори.

Търся – повече наука,

повече физика,

по-високи енергии,

повече разбита материя

повече

повече

Теоретични задънени улици.


Повече математика,

повече,

повече – 

разплетени сингулярности

и съвместими безкрайности.


Не искам да 

търся 

повече,

уморена съм

вече,

заспивам в ръцете ти –

толкова малки и топли са,

вплетени в челото,

твоите пръсти безмислени,

разпридат косите ми,

впиват се в костите

и ми е хубаво – 

но губя очите ти,

бягам от погледа, с който ме виждаш –

толкова дълго бях свикнала – с оня, другия,

който плъзгаш край мен;

оня – с който не дали виждаш.


Заспиваме – сенки под завивката на нощта,

но очертанията ни дишат,

търсят уморените фотони, избягали от другата страна –

колко бавно се въртиш, Земьо, колко бавна си в своя път.


Ретината ми пулсира от желание да улови и най-слабото електромагнитно излъчване,

за да те очертае,

пръчиците и колбичките ѝ се състезават, за да ти дадат цвят и плътност, анализират отражението ти и го препращат към мозъка.

Но той е нечувствителен.

Той те търси в недоказуеми теории,

в пространството на Минковски

и чака да стигнем пресечната точка между лъча на времето

и антивремето.


Губя те, преди да съм те намерила,

защото знам, че не мога да те задържа.

Само този миг е наш.

И той е завинаги.

Ако времето е дискретно и се квантува;

ако времето съществува…

Все едно ми е –

има ли време,

различно от простата последователност

на събития –

трябва ни само способността да осъзнаваме,

че сме навсякъде/всякога едновременно.

И да не забравяме.

вторник, 22 ноември 2022 г.

СУМРАК - И В НЕГО НИЕ

Сумрак

и в него – ние

умислени,

измислени,

смалени

един към друг вървим.


Разпадаме се пак

неразличени силуети,

излишни длани,

лакти, кости, плът;

очи и скули,

които вече не познавам 

и стъпки стържат – да ме заглушат

умора във походката,

във раменете,

и тръни в прешлените –

като бреме

краката тежки са –

къде да спра?


Сумрак. 

И ти си там,

неразличим.


Зениците ти – толкова големи,

изяли целите очи.

Потъвам в тях –

самотно време,

потъвам –

кой ще те спаси?


Сумрак.

И в него ние

един към друг шептим…