вторник, 29 септември 2015 г.

ТАРАЛЕЖОВИ БОДЛИ


Таралежови бодли.
Всяко докосване боли.
Всяка дума е камък,
всяка мисъл е стон.
Впримчен живот.
Озъбени същности.
Разсъблечени души.
Примките на годините
белят слой след слой
от личностите ни.
Ставаме все по-голи –
като новородени.
Все по-зли...
Днес падат задръжките
на възпитанието,
на образованието,
на морала –
които са ни втълпили, и
които сами сме изградили...
Рухва сградата
на личността,
остава –
озъбена уста...
И душа – таралеж.
Зъбите хапят –
от глад
и от скреж.
Бодлите бодат –
последен страж
на барикадата
пред времето.
Зад нея вече нищо няма.

вторник, 22 септември 2015 г.

БЕШЕ НОЩ


Беше нощ
и душите ни светеха -
разпилени от вятър светулки?
искри над пожар?
Днес –
души вече нямаме и 
не виждаме тъмното.
Прах от души –
това ли остана?
Стърнищата нямат
нужда от пламъци.
Днес –
крачим щастливи,
вием високо,
пием праха на живота...
Нахлузваме си хомота
на участта
да бъдем асфалта
по магистралата
на Вожда.
Днес.
Избледнява денят, 
става прозрачен,
призрачно крачим.
Затварям очи.
И... 
Изчезвам?
Не се гневя
и не виня
и не отричам...
Не се увличам 
по мечти -
            за бъдеще, за синьо, за свободно.
Дори не стъпвам в стъпките на спомените
            за преди –
            когато имахме желание – за друго.
Душата ми е боса и мълчи...
и не оставя ходилата си по пясъка
            към Утре.
Днес – гола съм
и с мислите си да се облека не мога.
Разбягват се –
като взривените неврони на мозък.
Или като цвета на прецъфтяло глухарче през май.

Архив на блога

Търсене в този блог

Популярни публикации