сряда, 24 ноември 2021 г.

ЗА "МОРЕТО"

В средата на есента получих като подарък една малка книжка – „Морето“, двуезична антология /български и английски/ с хайку, издание на Българския хайку съюз и изд. „Фараго“, 2021 г.

Съставители и редакционна колегия са Людмила Христова, Зорница Харизанова, Елисавета Шапкарева, Виолета Пенушлиева, Радост-Лилия Рачева, преводачи на английски език – Светла Христова и Зорница Харизанова, редактор на превода е Илияна Стоянова, а илюстрациите и дизайнът на корицата са дело на Детелина Тихолова. Антоанета Николова въвежда читателя в света на хайку с кратък предговор, който поместваме отделно.

В антологията са включени 60 хайджини, членове на БХС и съдържа 120 хайку, разделени от 5 рисунки с туш, изпълнени с техниката суми-е.

При първо четене – пъстроцветие.

Но всъщност – всичко е издържано в двуцветното черно и бяло на туша и хартията и в лазурното и пясъчното на морския бряг.

Авторите дефилират по азбучен ред пред читателя и представят по две свои хайку на български език и в превод на английски. Само няколко срички, няколко уловени мига, или един полъх, картина, изплъзващо се усещане за загуба, или за нагнетено безвремие.

Образност, която ни връща мечтата за лято и свобода, която създава живо пано от жега и бриз, от вълни и залез, от плясък на крила и платна и онази надсетивна гама от детския смях край срутен пясъчен замък до тежката въздишка на грохнал рибар.

Лично за мен бе удоволствие да срещна имената на познати автори – като творци и личности, които често присъстват и на страниците на списанието. Приятно бе и запознанството ми с нови поети, макар и само чрез няколко бегли щриха от тяхната интерпретация на безбрежната тема „море“. (Тях ще представим в отделна публикация.)

Мозайка – това е може би първата асоциация, която правим, когато става дума за антологии и сборници. А може би също – смес, сплав – от творци и творби.

Книжката, която държа в ръцете си, е нещо различно. Тя е единна – не само в своето послание, но и като естетика и усет към съвършеното, към онова състояние на безметежност, което свързваме с представата за море и което, без да изпадаме в медитация, ни доближава до нирвана. Без съмнение, постижението е на редакционната колегия при подбора на всяко конкретно хайку. Но нека читателят не мисли, че с тези думи определям антологията като монолитно-еднообразна, т. е. монолитно-скучна.

Напротив. При подбора всеки автор е представен с по две резониращи тристишия. Това, заедно с английския превод, създава ярко изображение на поетичната индивидуалност и чувствителност на твореца, като гради отделен свят, в който можем да останем толкова дълго, колкото е нужно, за да наситим носталгията си към безбрежие. В този смисъл антологията може да бъде оприличена на замък с общ архитектурен стил и различни помещения, подредени според вкуса на всеки обитател.

Разходката в този замък е едно незабравимо, вълнуващо, изпълващо със светлина преживяване.

Ще спра дотук. Няма да правя дисекция на това преживяване, нито ще го обременявам с коментари и определения.

Колкото по-дълго чета хайку, толкова по-дълбоко потъвам в поетиката и естетиката на това изкуство, във философията, която му дава своите сокове и основа. И усещането ми за просветление, за разбиране се усилва, става болезнено.

Тогава започвам да ловя мигове, които да препарирам върху листа.

Тогава идва и разривът между това –

да знаеш и да разбираш – защото подсъзнанието знае, но умът не разбира… Или е обратното?!

Отново започвам да търся теорията на хайку. А да търсиш теория за писане, четене, тълкуване; за знаене на това какво е хайку е неблагодарна дейност.  Опитът ми, вече повече от трийсетгодишен показва, че доникъде не се стига. Може би, защото когато се опитаме да обясним хайку, ние го губим.

Ето защо ще кажа само – приятно четене! И нека „Морето“ ви заплени така, както заплени мен…

 

 

четвъртък, 11 ноември 2021 г.

КАДИФЕ

Нощта е пълна с кадифе -

кадифе от мрак,

от тиха болка,

която се просмуква надълбоко,

бълбука някъде

в гъргорещото гърло,

а после става тихо,

тихо

и само 

ехото

от липсващите удари 

на кръвта в китката ти

ме удря

като плесница.


Да можех да сложа

плащеницата

на покаянието,

на страданието,

та угризението...

Да можех да пусна

плъховете на скръбта

да изгризат онова,

което остана

и не остана

н кухата

гръд...


Там само гръдната ми кост

стърчи като копие,

на което

искам да увисна -

разкъсано знаме

от последната битка.

Тя винаги е изгубена.

Кадифе от мъртви победи,

меко, като разложена плът.

Кадифе - като изгубена ласка.


Не можеш да останеш при мен,

знам,

времето ни изтече.

Изгубих ритъма на дъха ти,

потта потече

като сълза...

Не можеш да останеш с мен -

не го искам.


Остани в мен -

влез в бойното поле на гърдите ми,

притаи се зад хълма на някоя кост,

завий се с бялата пяна на дроба ми...

Опитай се да заспиш,

да се стоплиш със сънищата ми за теб

и за мен,

онези,

от времето,

когато скитахме боси

по парещото поле на поезията,

от времето,

когато с трясък отвори в краката ми

бездната на света

и ме блъсна в нея.

Имах само спасителното въже

на твоята вяра в мен.

Не паднах.

Още летя -

някъде между измеренията;

още чакам сблъсъка

с реалността на битието.

Държиш ме - 

с паяжинната нишка,

която изплете за мен -

онази, която ме държи за звездите.


Остани в мен.

Реалността не ни е нужна.

Всичко е в нас, 

вътре в нас.


Отдавна сме чужди

на тази Вселена.

Чувам ехото на пулса ти,

бълбука като извор

и капе по напуканите ми устни.


Колко суха е пустинята в мен -

кадифе.

сряда, 3 ноември 2021 г.

СЛЪНЧЕВ ВЯТЪР СИ

 Нощта заспива,

мракът лепне върху всяко вдишване,

тежи похлупакът на дома,

и търся в тихите въздишки

на тръбите

изгубеното ти дихание.

Сърцето ми бие послушно,

остава в правото си русло -

дори когато се препъва

не заспива

и не умирам,

затрупана с безброй 

сбогувания в рими.

Нощта засипва

вятъра, люлеещ

падащите уморени листи.

И утрото ще дойде пожълтяло -

потънало в мъгла,

без изгрев.

И капчици слана

ще са наболи клоните,

като едно напомняне за зима,

а после ще потичат като като дъжд.

Не искам:

сълзите на дъдж 

да душат душата ми;

като кучета да душат следата на скръбта;

не искам страха да движи ръката ми;

не искам щрихите на ужаса и безнадеждността

да рисуват лицето ти,

нито живота ми без лицето ти;

не искам стряхата на бездвижните ми гърди

да бъде бариерата ти...

Ти трябва да летиш,

да се слееш със стихиите,

да бъдеш въздух

и вода

и огън

и земя,

да поникнеш в облаците

и да се превърнеш в буря,

да бъдеш светкавицата,

която разсича простора,

да бъдеш клокочеща река,

бушуващ океан

и дълбини,

които раждат безхлорофилна флора...

Заслужи свободата си -

да заспиш под дъжда

на звездите...

да станеш полярно сияние

и да продължиш -

слънчев вятър си.

Заслужих ли свободата си -

да заспя под дъжда

на миглите си

и да се срещнем

в съня си?


Ти бягаш в съня ми, зная.

И се топлиш, завита с плътта ми.

И всяка клетка е наша,

колко много затвори.

Не затваряй очи,

ако искаш да останеш в моето измерение -

отвори широко моите и гледай света ни през тях...


Ако можеш,

гледай грозното;

ако можеш -

избягай,

стани част от звезда,

потъни в някоя

сингулярност...


Аз съм тук,

ще си тананикам адажиото на Албинони

и ще те чакам...