Кас е литературен псевдоним, зад който не знам чия поезия се… разкрива…
Да, „разкрива“ – не „крие“! Защото поезията на Кас разкрива… Разкрива душевност в буря; борба за надмогване на делника, за откъсване от тестото на колективното и лично страдание, за извисяване и откриване на онова, което стои отвъд привидността на житието. Поезия – стихия, която търси и намира.
Нашите отговори – като читатели и общество?! Отговорите на лирическия Аз?! Отговорите на онези въпроси, които винаги са стояли основата и са давали основанието за екзистенцията на литературата, които са същностни за смисъла на изкуството, на живота и дават посоката в развитието на цивилизацията.
„Предполагам, че ако не забелязвах всичко, вероятно щях да живея удобно в някаква евтина илюзия.В такива моменти осъзнавам, че няма нищо по-отровно от собственото ни съзнание. Единствено то може да накара небето да започне да тежи.“ – споделя авторката в краткото предисловие.
И с всеки стих доказва, че забелязва онова, пред което затваряме очи… И чувства така, че небето започва да тежи.
Улиците ли ми се привиждат толкова ужасно тесни? Ръце протягат пешеходните пътеки, вятърът в ушите ми заглъхва и шепне неща несвързани, дори зловещи.
Заклещено е ехото им, странно – в кичурите ми отрязана коса, иска да оголи сякаш тънка и прозрачна ивица в плътта и още мъничко от мен да реже.
Тези стихове пулсират с градска тревожност и поетична плътност, а образът на лирическата героиня добавя онази интимна нишка, която превръща визуализацията на ежедневието в лична поетична изповед, но и в обобщение.
Тази нишка преминава през следващите текстове, свързва ги, гради мрачната картина на залепналост за обстоятелствата, за невъзможност за откъсване и счупеност, за да завърши с полет и апотеоз на осъзнаването, което е първата стъпка към идеята, към стремежа за освобождаване.
Но, преди това, нужно е да излезем от своята измислена представа за свобода. Защото тук става дума за оцеляване.
Въздухът от сламка някой през минути ми подава. През тесен процеп вдишванията ми преброява.
Дробовете ми продънват се и свят ми се завива. Пред лицето ми черен параван бавно, холограмно се издига.
Трудно се намира в литературата толкова силно концентрирана емоция, толкова неподправена образност и живи метафори – дишащи като разкъсани дробове.
Тук финалът на своеобразното повествование остава открит. Няма го онзи розов happy end от сапунените сериали, който искаме да видим. Стихосбирката остава в плоскостта на реалността – със своята сивоосъзнаност, история, крехконадежда. И със своя отворен край. И – все пак – самото й съществуване, овеществяването й, е щастливият край на поетичната битка и една истинска, жизнена победа на таланта!
Една малка книжка държиш в ръцете си, читателю, но в нея има повече от една съдба, от едно очакване или сбъдване.
Между страниците ще намериш една вселена на страдание и невъзможност за промяна, която диша, не – която издъхва някъде до нас и има нужда от гласа на Кас, от нашето чувстващо сърце и съпричастност, за да променим света, в който не сме осъдени да живеем, но в който допускаме да съществуваме – потънали в безразличие, примирение и онази измислена откъснатост, която ни превръща в палачи на бъдещето.
„Съединението. Патриотични хайку“ – тази книга на Димитър Анакиев се роди внезапно, като концентриран израз на една силна емоция – Съединението на България! Най-силният акт на утвърждаване на младата българска държавност; най-силният акт на еманципация на новата политическа класа у нас; най-силният израз на народната воля за обединение и национален просперитет. Но наред с това, Съединението е и своя антипод – разпадът – както в исторически контекст, така и в съвременен, социално-психологически.
Авторът не за първи път представя пред читателската аудитория социално и граждански ангажирана поезия, облечена във форма на хайку. Немалко са неговите теоретични статии в тази област. И немалко са поетичните му интерпретации на патриотизма – тема, превръщаща се все повече в табу в средите на онези от нас, които се опитват на налагат и защитават либерално-демократичните ценности.
Защо се получи така?! Защо патриотизмът, защо любовта към род и родина, към традиции и историческо минало, към корени и идентичност се превърнаха в нещо срамно, мръсно и неприемливо?!
Простият отговор е очевиден – защото с тези думи/понятия започнаха да се свързват най-неприемливите кръгове и среди от обществото. Трудният отговор чака да бъде изречен.
Тази книга идва, за да покаже, че в пространството на либералната демокрация, на хуманизма и отвореността към света с всичките негови пъстри различия, е мястото и на любовта към родината, рода и традицията, към историята и народа – неомърсени от хибридни атаки, от линейно мислене и интерпретации.
В пространния предговор към книгата Димитър Анакиев представя корените на жанра „патриотично хайку“. Виждаме, че те стигат до противоречивата и в Япония личност на Кьоши Такахама (1874-1959), на когото сбирката е посветена.
*
Но, нека оставим за малко политико-философските послания и литературната теория и да обърнем поглед към онова имплицитно свързано с изкуството усещане на общуване и единение, което се получава при взаимодействието между твореца, творчеството му и възприемащия.
Какво можем да кажем за тези 50 хайку, които изграждат основната тъкан на сбирката?
Най-общо – те не следват строго класическата японска форма (5-7-5 срички), но запазват лаконичността и силната образност; дълбоко ангажирани са с българската историческа памет, геополитическата реалност и културна идентичност.
И, без съмнение – авторът използва хайку не като естетическа игра и израз на поетическа изява, а като инструмент за съпротива, памет и национално самосъзнание.
Използването на конкретни личности и събития от историческата древност до вчерашния политически скандал придава на изложението едновременно документална тежест и публицистичен патос.
Много силно, лично, трагично изразени са темите и чувствата за Съединението и разединението (хайку №1, №2, №45).
Идеята за национално единство, но и болката от разпадането. Причината за това авторът търси в политическо Днес на България, като отражение на историческото минало. И коренът на тази разединеност в обществото е историческото и днешното хибридно-уродливо русофилство. Силна и ярка е критиката срещу насаждането и поддържането му в българско обществено съзнание (№20, №27, №34, №37), изразена, чрез хумор и гняв е антируската позиция на лирическия Аз.
Тук ще посоча две хайку, около които са изградени двете големи теми на стихосбирката – съединението и разпадът.
*
Хайку №2 (Съединението. /Този разкъсан облак / може ли да се събере?)
Облакът, подчертан с епитета „разкъсан“ е метафора за разединена нация… Може ли да се събере – въпросът остава риторичен, болезнен, отворен във времето и повествованието.
Коренът за разединението, обаче, можем да намерим в хайку №41 („Който ни освободи, / той ще ни пороби“ – / изворна вода). Цитатът на Левски е поставен/съпоставен с „изворна вода“ – израз на чистота, но и на цикличност, кръговрат.
Освобождението винаги крие опасност от ново поробване. Историческият трагизъм на цикличността, заключена в „изворна вода“ идва от факта, че актът на освобождение е маскираният акт на ново поробване, който идва от „освободителят“/поробител.
И именно това ново поробване е третата голяма тема в „Съединението“ със знаково подзаглавие „Патриотични хайку“, което цели да покаже, че патриотизмът не е анахронизъм, а акт на гражданска позиция и осъзнатост, на съпротива срещу завладяването и инвазията и който може да се окаже единствена алтернатива на разпада и апатията в обществото.
Друга голяма тема е балканската геополитика. Балканите като сцена на исторически сблъсъци и като сфера на влияние на руската имперска политика в миналото и днес (№8, №21, №23). Изрази като „фекалките от магаре водено от Кремъл“ и „руски боклук“ са саркастични, но и болезнено точни.
Не може да остане незабелязана ярката авторова позиция и категорична оценка на горещите теми на съвременността в световен и регионален план – руската инвазия в Украйна и имперските домогвания на Русия към България, сръбския национализъм, хибридните войни.
Но, нека читателят не мисли, че „Съединението“ е политически памфлет.
*
Силно застъпен е природният елемент и сезонността (киго), като специално внимание в бележките на автора е обърнато именно на сезонните думи и алюзии. Почти всяко хайку съдържа сезонна препратка – сняг, слънце, жаби, щурци, кладенец, планина. И все пак, авторът използва „киго“ не само като природен маркер, а и като метафора за политико-философска оценка или културно-духовно състояние, за историческо време и национална съдба.
Като пример за природна описателност и сезонност можем да посочим хайку №4, №19, №33, №44. В тях „киго“ е носител на емоция и контекст.
*
Важно място в сбирката имат ежедневните теми, дейности и образи. Димитър Анакиев създава една своеобразна „битова поезия“, която със своята житейска истинност контрастира с „големите теми“ и „световните проблеми“, но без да ги олекотява. Тази интимност и човешка близост приближава и прави понятен и достъпен до всеки от нас „големия свят“ с неговата премазваща безкомпромисност.
Например в хайку №15, №16, №44 намираме своето ежедневие – готвене, мъртви мухи, великденско яйце, кореспондиращо с големите теми за изпразненото от съдържание битие във всичките му аспекти.
*
Хайку поезията е поезия на символното мислене и в нея често присъстват животни като символи, но и като киго. Тук можем да посочим хайку №10, №29, №32, №35.
Ще се спрем накратко върху образите на жаба, куче, мравка, щурци, борзоя – често използвани като метафори за народ, власт, предателство, свобода. Жабата е особено многозначна – в японската традиция тя е киго за пролет, но тук, наред с това е и символ на принизяване, на подигравка, но и на устойчивост.
Много силно изразена в поезията на Димитър Анакиев е локалността – като честото споменаване на географски маркери –Въртоп, Грознатовци, Сурдулица, Знеполе, придава географска плътност, автентичност и национален характер както на цялата книга, така и на конкретното хайку.
Темите и поетичните похвати се преплитат. Например в хайку №10 (Ловен изстрел / – куче, родено в Грознатовци, / няма да дойде на обяд.) Смъртта на кучето може да се разглежда като символична – загуба на невинност, на принадлежност. Детайлът „ловен изстрел“, наред със сезонност, сочи и към целенасочено действие –убийство/насилие/безсилие. А посочването на Грознатовци като родно място на кучето (което е родното място и на автора), придава още по-силно усещане за лична болка, страдание и емпатия, която излиза отвъд конкретния контекст на отношението куче – човек/спопанин/брат.
*
Преди да стигнем до заключението, искам да споделя и няколко думи за поетичес-ката техника на автора. В хайку, където всяка дума е ценна, умелото използване на метафората, контраста, иронията, сезонната алюзия „киго“, синестезията или дори „поетиката на географията“ позволяват многопластово изразяване на сложни идеи, каквито са гражданските, социалните, философските и политическите, с минималис-тични езикови средства.
Ще се спрем по-задълбочено върху синестезията – похват, широко използван в този текст.
Ето напр., хайку №6 (Непрекъснато / от ефира идват думи / тежки като вериги.)
Сетивно смесване тук намираме в израза „думи, тежки като вериги“. Звукът на думите (слух) е описан с физическото усещане за тежест (допир и натиск). Ефектът е усещане за тежка/потискаща атмосфера, където езикът сам по себе си е форма на духовно издевателство.
Това усещане допълнително контрастира с думата „ефир“ – в случая, използвана като място за разпространение на реч/информация на големи разстояние чрез радиоизлъчване, но има „ефир“ има значение и на „лекота“ – още едно превръщане на свободата, в тежест и насилие.
*
Интересен е случаят с хайку №12 (Коварна мравка /се качва на билборда, /но кой я вижда?) Тук смесването не е толкова сетивно, колкото смислово-емоционално. „Коварна“ е вътрешно-оценъчно качество, приписано на визуално възприятие (мравка върху билборд). Като ефект се постига смесване на морална оценка с визуален образ, което придава на мравката човешка злонамереност. Но мравката е и образ, който въплъщава в себе си идеята за колективизъм и колективен разум. Това дава още една препратка – опасната власт на колективистичното общество върху индивида, или властта на организираната манипулация върху масовото съзнание.
*
В хайку №32 (Руската посланичка у нас / прилича на жаба – / от крастата тече жлъчка.)
Извън конкретността, „руската посланичка“ е събирателен образ на руската външна политика, която се стреми да окупира, да диктува вътрешната политика на суверенна държава.
Тук сетивното смесване е с думата/символ „жлъчка“ (вкус/вътрешно усещане), която се свързва с „тече“ (визуално възприятие/движение) и „краста“, дума, отнасяща се към жаба – „крастава жаба“ – и предаваща отношение на погнуса. Но „краста“ е и кожна болест, която поражда усещане за нечистота. Със синестезичния ефект се постига нагнетено отвращение посредством натрупване на сетивни образи – зрителни, тактилни и вкусови.
*
Много силно въздейства и хайку №44 (Обелвам и ям /великденско яйце. /Христос е само черупка.) Сетивното смесване – „ям“ (вкус) се свързва с религиозен символ „великденско яйце“ (духовно/абстрактно), а „черупка“ е визуално/тактилно възприятие на нещо, което е едновременно крехко и ограничаващо.
Създадена е пределно болезнена метафора за празнотата на ритуала, но и на онова очакване за духовно пречистване и възвисяване, въплътено в идеята за възкресението на богочовека.
*
Силно разтърсващо е Хайку №47 (Северен вятър –/ в затвора на историята /пишем на кирилица.)
Тук сетивното смесване има между „вятър“ – възприятие за допир/слух и „затвор“ пространствено-емоционален образ на историческа предопределеност за катастрофа и разруха.
Много силна, исторически обусловена и трагична е обвързаността между най-голямата българска интелектуална гордост – кирилицата, и фактът, че нашата азбука е и азбука на империята-завоевател, чиято сянка тегна над последните 250 години от българската история. Епитетът „северен“, възприеман като тактилно усещане за студ, но и като символ на Русия и нейното вледеняващо влияние се смесва с „пишем на кирилица“, което е визуално определяне на интелектуално действие, което безвъзвратно и необратимо затваря вратата на затвора, от който не можем да излезем. Като ефект се създава усещане за историческа студенина и ограничение.
*
И така, в заключение ще кажа, че този цикъл от 50 патриотични хайку е не само поезия и израз на емоция, той е политическа хроника, публицистичен протест, културна медитация и лична изповед.
Книгата е достъпна за свободно четете и сваляне от платформата за електронни книги на издателство gabriell-e-lit:
„Приказният град гора“ на Кирил Назъров – един от най-обичаните и четени класици на детската литература у нас, е първата книжка за деца на издателство gabriell-e-lit.
Щастливи сме, че нашият приятел, колега и редактор във в. „Литературно земеделско знаме“ и сп. „Картини с думи и багри“ се довери на издателството за поредната си среща с малките читатели!
Красиво илюстрирана от приятели-художници на автора, книжката излиза в началото на май 2025 г. като печатно издание с корица на Пламен Петров, художествен дизайн на Нина Христова и с консултант проф. Костадин Динчев.
Не за първи път пиша за поезията на Кирил Назъров – както за сатиричните му книги, така и за неговата лирика и стиховете му за деца. И трябва да призная, че най-голямото, поне за мен, предизвикателство е да надникна в света вълшебника, който води така умело диалога си с най-малките читатели и да погледна с техните очи пътечката, която им сочи!
*
Още от корицата, книжката ни отвежда в приказния град гора!
Още с първите строфи елегантната поезия на Кирил Назъров твори картини и образи, които остават незабравими:
Пъстрее гората – вълшебна отколе, очаква децата и есен, и лято, и зима, и пролет.
Петстишната строфа, твърде рядка в българската поетична традиция, веднага грабва вниманието със своята разчупеност и освободеност; не прави изключение и римата – „отколе“/ „пролет“. Добър пример за всеки читател, особено за младия – как трябва и може да се борави с думите, за да се постигне лекота и красота на израза.
Тази лекота и красота присъстват и се усещат в цялата стихосбирка. Много са поетите, които умеят да боравят с римите – създават оригинални, интересни образи и метафори с думи, които формално са рими, но, макар да броят сричките, не успяват да уловят ритъма, асонанса и дисонанса в мелодията да словото.
При Кирил Назъров не е така – неговите стихотворения имат гласа на гората и вятъра, на ручея и вълните, чуваме в тях песента на славея, рева на жирафа с шал на врата, стъпките на заю и лиса в снега, полета на орела и осата, усещаме ласката на слънцето и любовта, която струи от всеки ред, който неусетно сме поели дълбоко в същината си.
*
Но целта на поета, който е приел нелеката мисия да пише за деца не се изчерпва само с това да постигне поетично съвършенство; не само да изгради естетическите критерии на младите си читатели, но и да насърчи любознателността им:
Зоват ме чудните пътеки: – Приятелю, по нас тръгни! Из храстите, тревите меки, скалите… Вредом надникни!
И това не стига – трябва да посочи деликатно и ненатрапливо най-важните, най-дълбоките ценности, тъй изхабени, за-хвърлени напоследък:
Запяват в хор безброй пътеки: – Когато всякъде надникнеш, ще опознаеш и навеки земята родна ще обикнеш!
Много са уроците, които децата трябва да научат – не само за нещата и връзките между тях, но и за отношението ни към света и онези, които ни заобикалят; за отношението ни към основните права на личността и понятия, като свобода и вярност, идеал и любов. Всяко стихотворение идва със своето ценно житейско послание:
Но на Цвета туй помогна, тя разбра: Чичопей не пее щом е в плен и далече от любимата гора! Щом го пусна тя, Птичето далече отлетя и запя…
*
Добър, оригинален; но бих го нарекла и педагогически подход при структурирането на стихосбирката предлага познавачът на детската психика и интелигентност Кирил Назъров.
Почти всяко стихотворение води след себе си или следва гатанка в стихове, за която подсказва отговора:
Твойто бодро „Тра-та-ра…“ се разнася над селцето – в приказния град Гора, а отеква ми в сърцето.
И гатанката:
Цял ден чукат върху клоните, ала не коват пирони те. Чуй ги – чукат с чуден чук ту оттатък, ту пък тук… Чукат от зори до здрач и бързат горските ковачи… Не ковачи, а…/ичавлъК/
Самите гатанки също са изградени така, че отговорът идва с рима.
Така, малкият читател научава много за света, но и за стихията на думите, онези градивни елементи, които ще оформят начина на мислене, изразяване и вътрешната същност на личността.
Тук ще добавя, че графичното изписване на отговорите на гатанките също е решено многозначно и далеч не скучно. Виждате по-горе обратното изписване на думата; другаде, обаче, последното стихче завършва с многоточие, което чака римуван отговор:
В слънчев ден тя върви до мен. Облак щом се зададе, в миг изчезва! Но къде? Някъде навярно нанка моята немирна /С–-/
*
Композиционно, след въвеждащите в приказния град гора стихотворения и гатанки, следват четири раздела, посветени на сезоните – „Пролетничета“, „Ласките на лятото“, „Есенно пъстробагрие“ и „Вълшебства в зимната гора“.
И така, малчуганите могат не само да усетят цветовете и ароматите, топлината и дъжда, вятъра и припека, снега и мраза на годишните времена, но и да научат за цветята и животните, които се пробуждат и засповат, които живеят и общуват с природата през всеки месец и сезон.
За най-малките – идват на помощ илюстрации и снимки, които показват онова, което казват стиховете.
Пристрастна съм – като читател и почитател, като издател…
И все пак – без съмнение, пред нас имаме една книга за деца, която ще обогати душата и съзнанието на всеки малък читател, а на по-големите – ще подари истинска наслада от четенето на поезия – звънка, ясна, чиста, стройна и красива!
На добър път!
Габриела Цанева,
в. "Литературно земеделско знаме", бр. 2/2025, бр. 3/2025
„Луна в огледалото“ – една дълго събирана, чакана, обмисляна книга.
Много, ако не и почти всички от включените произведения вече са били публикувани в периодични издания, сборници и антологии.
Книга – кръстопът.
Докато изграждах концепцията за композицията, докато събирах късчетата поезия, с които да й дам плътност и живот – стиховете остаряваха, затрупвах ги в ума си, събитията ме застигаха и отминаваха. Две години изминаха след „Зад гърба“… Променях се, променях… светът се промени и ние с него.
Работата ми като редактор и издател все повече ме убеждава, че в днешния динамичен свят трябва да се публикува бързо, веднага – за да направим портрет на днешния ден, защото утре ще бъде друго, и днес ще е забравено.
*
И все пак – „Луна в огледалото“ следва логиката и строежа на почти всички стихосбирки, които издадох след 2018 г., събирайки в едно поетичните ми бележки, нахвърляни свободно, или изградени във все по-освобождаващата се за мен рамка на източните поетични форми и жанрове.
Формалната конструкция е съставена от четири части – „Безформие“, „Източни форми: монолози“, „Източни форми: диалози“ и „Хайбуни“.
„Безформие“ дава дом на поезията – онази, която може да бъде наречена „свободен стих“; понякога – „бял стих“.
Останалите три части са своеобразен щрих на източните поетични традиции. В тях са събрани творби, подчинени на източната философия и естетика – хайку, танка, ренсаку, хайбун.
Много мощни форми за изразяване на позиция; поезия, която дава глас на автора, който иска да говори на света, да го променя… или поне да даде оценката си за картината на реалността, пред която е изправен.
В „Източни форми: диалози“ са включени ренсаку, в които влизам в поетичен досег с други поети – Димитър Анакиев, Златка Тименова, Надежда Александрова. Красива форма на дискусия, която дава различен ракурс към определена тема; но и сближава различните поетико-естетични търсения на различните автори.
По своята същност, „Хайбуни“ е преди всичко есеистична мозайка, градяща лицето на авторовата позиция за вчера и днес; за днес и за утре. Включените творби не са точно „класически“ хайбуни – в някои от тях прозаичният текст е заменен с концептуална поезия, след която следват хайку фрагменти, като в някои случаи има и хайку е заменено с хайга.
Видно е, че по своята структура и форма в дълбочина, частите на книгата са повече /или по-малко?!/ от четири.
Но това са някои от възможните пътеки, по които всеки читател е свободен да тръгне…
Приятно пътешествие – отвъд огледалото и Луната!
Сравненията бягат.
Мислите се разпадат – затихващи функции… И – изненада!
Многозначност в словосъчетанието „затихваща функция“!
И радост – разчупена скука! Вече не съм балон, който се пука!
Аз съм балконът, от който гледам – бездната долу, полетът – горе.
Тихо и млечно, мъгла, пух, замръзнала вечност – Тук!
Пак е пусто и безразмерно; мизерно еднакво и безполезно.
Но нещо се случи – нещо се случва – скупчвам в ума си всички емоции – пук – пак съм аз, още една опция за пътя към теб…
Габриела Цанева, автор и издател
Книгата е достъпна за свободно четене и сваляне от сайта на издателството – бел. ред.
„ВРАБЧЕ ВЪРХУ АНТЕНАТА“ НА ЧЕТВЪРТ ВЕК – предисловие на автора
Врабче е кацнало върху антената – надпява се с Вселената.
Издува гръд до пукване – напук на всички космически лъчения; напук на слънчевия вятър; напук на всички звездни населения.
Врабче оспорва си с Вселената правото на вечност.
*
Тази стихосбирка има дълга история.
„Врабче върху антената“ трябваше да бъде втората ми поетична книга.
Стиховете, включени между кориците й следват без прекъсване онези, които изградиха първата – „Догонвам бягащия ден“. Някои от тях са непосредствен отзвук на усещанията, родени след публикацията и премиерата й – осъзнатата отговорност на публичността; други следват горещите политически събития от края на ХХ век у нас и в Европа – в тях отеква викът на изненада, ужас, отчаяние и безнадеждност; и резонансът – от съпричастност, устойчивост и тиха решимост – битката за утрешния, по-добър ден на човечеството да продължи.
По онова време, лятото преди четвърт век, за мен бе по-важно сборникът ми с есета и публицистика, с вече избрано заглавие „Реши се и ще си свободен“ да бъде публикуван. Тогава, преди четвърт век, излезе от печат дебютният ми роман „Треви под снега“ /изд. „Весела Люцканова“, С., 2000/, а рецензентът му Георги Цанков и издателката Весела Люцканова, също разбираха нуждата от представянето пред обществото на статиите, събрали най-горещите моменти от началото на промените у нас… Портрет на тихата, революция – първите митинги, площадни бдения, шествия, стачки… първите разцъфнали надежди за демокрация, първите разочарования, предателства, паднали маски – от първо лице и без маска…
Така, стиховете, които можеха да станат втората ми стихосбирка, но носеха общи послания с публицистиката ми, бяха инкорпорирани като част ХІ на сборника с есета и стихове „Реши се и ще си свободен“ – книга, която излезе през късната есен на 2001 г. отново със знака на изд. „Весела Люцканова“ и с рецензенти Георги Цанков и Недялко Йорданов.
*
През 2010 г. събрах поетичната колекция отново и след незначителна авторедакция я предложих на изд. еКниги. Тази електронно издание беше много важно за мен, защото даде самостоятелен живот на стихове, които много обичам и ценя и които, почти десетилетие, оставаха встрани, невидими в моето творчество. И защото считах, че електронната книга е по-близка и по-достъпна за читателя.
Наскоро забелязах, обаче, че сайтът на изд. еКниги вече не съществува, а с него – и електронното издание на стихосбирката ми. Това е причината да я представя отново на вниманието на читателя – отново като електронна книга в двата формата pdf и epub, но освен това и за първи път като самостоятелна печатна книга.
Настоящото издание на „Врабче върху антената“ е второ, но за отделните произведения, които го съставят, изданието е трето.
*
„Реши и ще си свободен“ е дневник; включените в него есета и статии следват хронологичния ред на събитията, които описват и от които са породени. Идеята на книгата е да бъде „документ на епохата“. Дали е изпълнила тази своя роля – не аз трябва да преценявам и обявявам. Да следвам събитията, или – да водя читателя през пътечката, издълбана от тях – бе цел и смисъл на изданието, но „Врабче върху антената“ следваше друга логика – логиката на поета. Стиховете носеха своята дата, но подреждането им, както в общото есеистично-публицистично издание, така и във второто, самостоятелно издание бе подчинено на „поетичната истина“ – онова, което като автор считах, че е важно да споделя и представя.
Когато започнах работа върху настоящия текст, някак неусетно, започнах да следвам друга нишка – на събитията и преживяванията, които са били в основата на създаването на стиховете. И представям пред вас плътта и духа на лирическия „Аз“, не на авторедактора. Може би, гледната точка след четвърт век се променя, може би – приоритетите се губят, за да остане носталгията по онази останала във времето личност, която е създала словесната тъкан – онези „късчета време“, които носят не само отделно, но и общо послание – посланието на мига, от който са кристализирали; на поредицата от мигове – стъпки по гърба на стрелата на времето…
Безвременни оставих само първото и последното стихотворение…
*
Боли – това, което в мен роди желание за Друго…
И хвърли каската на черепа ми в младата трева.
Какъв е коренът на онова, което тласка ни към Още?
Себеоткриване? Себеизвайване? Себедоказване?
Осъществяване… Овеществяване?!
Себеизяждане?! Себеразграждане? Себераздаване…
24 май 2025 г., София
Габриела Цанева
Книгата е достъпна за свободно четене и сваляне в платформата за електронни книги на издателство gabriell-e-lit:
