ЗА "ГОЛОГАНОВ И СИЕ" НА ГАТЯ СИМЕОНОВА

 „Гологанов и сие“ е книга, която идва в точния момент — в момент, когато темата за „Веда словена“ отново се връща в научните и културните разговори, но все още остава обвита в митове, недоизказаности и едностранни тълкувания. Гатя Симеонова предлага не просто нов прочит, а нов модел на мислене за това как се раждат, пазят и предават словесните съкровища.

Книгата разглежда фигурата на Иван Гологанов не като „подозрян“, а като единствения възможен посредник между помашките певци и Веркович — човек, който е успял да спечели доверието им, да ги изслуша и да запише онова, което те са пазили като наследство от бащи и деди. В статията си Симеонова подчертава, че срещите са били тайни, без свидетели, защото „помаците държат срещите да бъдат тайни… поради забраните, наложени им от ходжите“ .

Това е ключът към разбирането на целия феномен.

Още във въведението Гатя Симеонова заявява отправната точка на своя труд — едно „въведение с оттенък на недоумение“, породено от невъзможността да се приеме едностранчивото противопоставяне „Веркович срещу Гологанов“, наложено от Арнаудов. Авторката поставя под въпрос мотивите, методологията и психологическите портрети, чрез които Арнаудов оформя своята „студия“, и търси истината отвъд готовите обвинения и наследени научни клишета.

Книгата показва защо анкетите на Веркович са обречени на провал.

Симеонова проследява подробно причините, поради които всички опити за официални анкети – тези на Шишманов, на министерството, на самия Веркович – се провалят. Тя цитира писмата, плановете, очакванията и заблудите на старинаря, който вярва, че може да „събере“ певците на едно място, да ги изкуши с пари и да ги накара да пеят пред комисия.

Но това е пълно непознаване на общността, както ясно личи от текста:

„Планът… показва абсолютното непознаване на начина на общуване, при който Гологанов е успявал да спечели доверието на непознатия песнопевец“ .

Книгата разкрива, че Веркович не разбира страховете на помаците да бъдат обвинени, че се държат като „гяури“, нито забраните на ходжите, пред които са изправени и оттам – нуждата от тайна. Това е пълно неразбиране и нежелание да бъде вникнато във вътрешната логика на общността, която трябва да бъде интервюирана. Фактът, че певците не могат да се явят групово пред комисия, е разбран интуитивно или чрез анализ, няма значение, само от Гологанов. Това е фундаментално обяснение на явлението “Гологанов” и Симеонова го доказва с архивни документи, писма и анализ.

„Гологанов и сие“ преобръща разказа за „Веда словена“.

Книгата предлага нова перспектива: че „родопското съкровище“ е словесно, пазено в паметта на хора с определени качества, и че то се разкрива само при определени условия, на определени хора. Симеонова пише:

„Словесното съкровище… не се споделя по всяко време и пред всеки“ .

Това е ключов момент. Той обяснява защо Гологанов успява, а Веркович — не. Защо песните се появяват, но не могат да бъдат „възпроизведени“ по поръчка. И защо обвиненията във фалшификация са прибързани и едностранни.

Книгата реабилитира Гологанов — без патос, само с факти.

Симеонова не идеализира Гологанов. Тя просто показва контекста, в който той е работил – контекст, който учените дълго време пренебрегват. Тя пише:

„В определено време, при определени условия то е било доверено на определен човек. И този единствен човек… е Иван Гологанов.“

Това е най-силното изречение в книгата, което показва именно разбирането на темата за доверието и общуването на изследователя с една затворена общонст.

Защо книгата е важна днес?

„Гологанов и сие“ е важна, защото връща човешкия контекст в една митологизирана тема, като същевременно показва механизмите на доверие, страх и тайна в помашката общност. Изследването включва анализ на архиви, писма и документи, които рядко се четат в цялост и предлага нова хипотеза за „поведението“ на словесните съкровища, като поставя Гологанов в центъра на разказа — там, където винаги е бил, но рядко е бил виждан.

Това е книга за истината и за паметта. За наследството, но и за страха. За словото, което оцелява само когато е пазено от точните хора и намерено – също от точните, специални хора.

Книгата „Гологанов и сие“ е структурирана в четири ясно разграничени части, които проследяват основните фигури и ключовите пластове в спора около „Веда словена“. Първият раздел е въведение, в което авторката поставя рамката на своето „недоумение“ и очертава проблематиката. Следват два големи портретни дяла — за Иван Гологанов и за Стефан Веркович — изградени чрез биографични данни, самоопределяне, професионални етапи, обвинения, наследство и психологически профили. Третият раздел е посветен на Михаил Арнаудов и неговата роля в оформянето на научния разказ за „Веда словена“. Финалната част проследява опитите за анкети и проверка на песните, като реконструира контекста, причините за провалите и механизмите на доверие в помашката общност.

Тази четирипластова структура превръща книгата в цялостно изследване, което съчетава биография, архивистика, културна антропология и критически прочит.

Дизайнът на корицата е дело на издателство gabriell-e-lit, по идея на авторката. Вплетени са както корицата на „Веда словесна“, така и паметната плоча на Иван Гологанов, реализирана със средствата от продажбата на книгата. „Веда словесна“ изиграва ключова роля в реабилитацията и пробуждането на паметта за делото на Гологанов, а надяваме се, че „Гологанов и Сие“ ще бъде едно достойно надграждане в същата посока.

ЗА ГАТЯ СИМЕОНОВА

Гатя Симеонова е професор по етнография, дългогодишен изследовател в Етнографския институт с музей при БАН и автор на над 40 книги – научни трудове, монографии, художествени произведения и поезия. Завършила е славянска филология в СУ „Св. Климент Охридски“, защитила е два доктората и е работила повече от четири десетилетия в областта на българската култура и фолклор. Нейната най-нова стихосбирка е „Небеса“ (gabriell-e-lit, 2026). Автор в списание „Картини с думи и багри“ от бр. 3/2025.

Текстовете й се отличават с аналитична дълбочина, прецизност и умение да свързва архивни документи с живия човешки опит. „Гологанов и сие“ е естествено продължение на нейните изследвания върху „Веда словена“, фигурата на Иван Гологанов и българската фолклористика.

ЗА РЕНИ ВАСЕВА, АНГЕЛИТЕ И ДЕМОНИТЕ

В литературата понякога се появяват книги, които не само разказват история, а отварят врата към друг порядък на света, към онова пространство, в което земното и отвъдното се докосват, в което човешкото и божественото  разговарят на един език. „Ангелът Рафаил“ е именно такава книга.

Още първите страници ни въвеждат в свят, където ангелът не стои на недосегаема висота, а се спуска в калта на селския пущинак, мокри крилете си в треволяка и се колебае като всеки човек, изправен пред избор. Рафаил не е небесен гост, нито пратеник, а свидетел на човешката болка, който не може да остане безучастен; същество от светлина, което усеща тежестта на земята и земните избори. В напрежението между небесно и земно, между чудо и ежедневно, се ражда особеният поетичен ритъм на поредния пространен разказ на Рени Васева за истински, живи хора и за гранични, отвъдни същества, който трудно може да намери своя точен литературен жанр.

Авторката вплита в това сказание богат културно-митологичен пласт – канонични и апокрифни евангелия, богомилски легенди, фолклорни фигури, при-казни герои от детството. Този синтез не е декоративен; той задава философската рамка на книгата: дуалистичният свят, в който светлина и мрак сътворяват човека едновременно; свят, в който спасението може да дойде чрез вяра, но и чрез познание и стремеж.

Послесловът ясно показва, че историята, която се развива в своята виталност и пространност пред читателя живее в пространството между канон и апокриф, между мит и история, между фолклор и богословие. Това е книга, която преподрежда духовни пластове, за да изведе човешкото в божественото и божественото в човешкото.

Силно е авторовото решение да върне човешкото лице на сакралните фигури. И не се поколебава да започне с образа на Исус. Като го прави герой, но не основен, на своя разказ, тя скъсява и размива дистанцията между читателя и библейските персонажи, като ги прави живи, уязвими, противоречиви и затова – истински. Особено силно присъства женският глас. Тихият, но устойчив глас, който историята на последните две хилядолетия, доминирана от мъжкото начало в християнската догма често е заглушавала.

Интерпретацията на образа на Мария Магдалена не като грешница, а като извор и преносител на сакрално познание, за която авторката говори в послеслова, намира своя отзвук и в женските образи от романа: жената – пазител на тайно знание, избавител от болката, личност, в която божественото се проявява в най-живата си, ярка форма. По този начин авторката поставя под въпрос множество наложени представи. В тази плоскост можем да разгледаме и дуализма като философска рамка на повествованието.

Присъствието на отгласа от богомилските легенди и дуалистичната идея за света, сътворен едновременно от бога и дявола, задава нов профил и нова среда, в която намират място не само героите на Рени Васева, а и ние.

Но може би най-голямото достойнство на книгата трябва да търсим в реабилитирането на фолклора като живо наследство, което трябва да намери мястото си в съвременното обществено съзнание. Не като суеверие и ритуална практика, а като познание за народопсихологията, творческия потенциал и философския отговор на въпросите за сътворението, доброто и злото, за смисъла на живота и страданието. Вещици, таласъми, вампири – те дишат нашия въздух, живеят в нашия свят – те са нашата културна памет и идентичност, отзвук от гласовете на детството.

С „Ангелът Рафаил, както и с „Историите на Вартоломей“ по-рано през годините, Рени Васева възкресява българската митологична традиция, вплитайки я в универсален духовен разказ.

Винаги ме е очаровал нейният език. Богат! В поезията си, а още повече в прозата, тя използва думи от цялата палитра и дълбочина на народното слово и високата литература. В тях ще намерим думи, които сме изгубили през годините. Архаични изрази почти променят стандарта на граматичния изказ, но Рени Васева никога не прекрачва границата, не отива в сферата на опростачването на литературата; никога не допуска в своите текстове езика на улицата, на маргинализираните общности или неустановени диалектни форми.

В заключение ще кажа, че в „Ангелът Рафаил“ над всичко стои една основна ценност, която авторката ясно заявява: съгласието, помирението – въплътени в способността да видим светлината в мрака и мрака в светлината, без да отричаме нито едното, нито другото. Тук основният конфликт не е между светове и хора, а между вътрешната ни същност и потребността да бъдем част от общност, която очаква от нас друго. Така „Ангелът Рафаил“ може да се разглежда като морална притча за човешката сила и отговорност, за крехкостта на доброто, за възможността за избор и спасение, пречупена през призмата на народната митология и християнския разказ за света. Това е книга за светлата и тъмната земя, за светлата и тъмната страна в човешката душа, за пътищата между тях и за онзи миг, в който правим своя избор. И в този избор се крие най-голямото чудо и най-дълбокото познание.

Габриела Цанева, издател и редактор

ЗА „КУЛТУРА НА ЛЪЖИТЕ“ НА ДИМИТЪР АНАКИЕВ

ЗА „КУЛТУРА НА ЛЪЖИТЕ“ НА ДИМИТЪР АНАКИЕВ

Една малка книжка тръгна към своите читатели – „Култура на лъжите“ с определящото подзаглавие „Етюди за сталинизма“ на Димитър Анакиев.

Авторът е познат на широката читателска аудитория като поет, майстор на източните поетични форми хайку и танка и разпространител и познавач на източните (японски) литературни видове и философска традиция, но и като личност с будна гражданска съвест. Днес той ни поднася своята есеистично-публицистична сбирка. Книжката излиза отново със знака на издателство gabriell-e-lit като електронно издание във формат .pdf на свободен достъп, което до края на годината ще бъде последвано и от печатно издание.

Включени са шест есета и кратко предисловие от автора, като първото от тях, „Сталинска мъгла в България“ е публикувано в бр. 4/2025 на сп. „Картини с думи и багри“.

Заглавието на сборника, както и на всеки от етюдите подсказва тематиката, но освен ясно изразената тема, читателят ще се сблъска и с една непривична за днешното публицистично говорене лексика и „култура на мислене“. Читателят ще се сблъска с екзистенциален и философски конфликт, който не позволява гладко четене и възприемане; не позволява безкритично, безмислено „лайкване“, нито дори лесно приемане или отхвърляне на текстовете и техните послания.

*

Димитър Анакиев е провокативен – както в поезията си, така и в есеистиката си. Синкретична личност, той съчетава в себе си широта на политико-философски избори, модели и пристрастия.

Неговите текстове идват, за да ни извадят от черно-бялото мислене, да ни покажат абсурдността на аритметичната логика, приложена в полето на социално-политическите, икономическите и културно-определящи пространства. Идват да покажат нюансите между „черното“ и „бялото“ в социалната практика и несъстоятелността на полюсното мислене, както и абсурдността на вкоренената в масовото съзнание мантра „врагът на моя враг ми е приятел“, която, очевидно, се проваля в многопластовия социум на днешния ден.

Един текст, който заслужава да бъде прочетен и осъзнат, за да даде отправна точка към разбирането на лъжата в културната парадигма на съвременното общество, управлявано от медиите, социалните мрежи и ботовете, бълващи лесно възприемащи се, отправени към определени групи дезинформации и идеологеми.

*

Ето какво споделя авторът за своята книга:

„Моите кратки есета за сталинизма, „Култура на лъжите“, които спокойно биха могли да се нарекат и памфлети, разграничават сталинизма от марксизма. Мисля, че това е необходимо, за да се създаде ляво пространство и критично мислене в България.

Нуждата от критично мислене е все по-важна днес в българското публично пространство, което все още е доминирано от предпоставките на сталинизма. Критичното мислене трябва да се основава на факти, а не на идеологии.

Убеден съм, че борбата на демокрацията срещу авторитаризма е от първостепенно значение за България, Източна Европа и целия свят и смятам тези есета за моя малък принос към борбата за по-добър свят.“ Димитър Анакиев

ЗА „ДИСКОРДИЯ И КОНКОРДИЯ“ НА ИЛИЯНА КРЪСТЕВА

ЗА ЕЗИКА И ПОСЛАНИЯТА В СТИХОСБИРКАТА „ДИСКОРДИЯ И КОНКОРДИЯ“ НА ИЛИЯНА КРЪСТЕВА

 

Илияна Кръстева е автор, който става все по-различим и е вече добре познат на четящата аудитория и като поет, и като белетрист, а наскоро видяхме и нейни аудио-дигитални и визуални поетични интерпретации.

Оригинален творец с широк спектър от интереси и търсения, тя умее да достига и отвъд хоризонта на вдъхновението, до корена на познанието, като провокира читателя, за да го тласне към изследване на собствените граници.

„Дискордия и конкордия“ е втората й поетична книга, която е реализирана като електронно и печатно издание (изд. gabriell-e-lit, С., 2025) само година след дебютната й стихосбирка „На рамо със залеза“ (изд. „Рива“, С., 2023)

Нейният поетичен стил не може да се сгреши – уникален, дори с графичното си отразяване, до болка образен, метафорично-съзерцателен, философско-богословски, нагнетен със съвременно съдържание и митологични персонажи, богат, колоритен и отвъд всякакви сравнения и пози.

Преди да пристъпя към настоящия прочит на стихосбирката „Дискордия и конкордия“ ще кажа, че този текст няма за цел нито да бъде изчерпателен, нито да прави дисекция на цялостното произведение или на отделните стихотворения, нито да анализира и поставя автора в контекста на литературния климат у нас, или да прави паралел между родната литература и тази, извън географското ни очертание.

Бих искала само да нахвърлям някои мисли, които успях да уловя докато четох книгата – като читател, а след това като редактор и издател.

Първото, което поразява, е многодумието – но не като словесно разхищение и „празнодумие“, а като богатство на речта. Многодумието на човек, който познава и борави виртуозно с лексиката, за да отваря скрити пространства пред читателя, да го въздига и води към извора на произхода,  към основата на разбирането за битие, за пространство, за смисъл и съществуване. Думите – знаци на онова, което стои отвъд ежедневното общуване избликват като гейзер, като вулкан…

Различните езикови пластове на стихосбирката включват както философска лексика, така и афористични изрази. Редуването и противопоставянето на  абстрактни понятия с разговорна лексика и природни елементи придава на повествованието едновременно метафизична тежест и житейска простота, почерпена от непосредствения опит или народната мъдрост. Това поставя в диалог философията и богословието с ежедневно-битийното.

Правят впечатление и немалкото интертекстуални включвания, които разширяват контекста и превръщат стихосбирката в пъстър културен колаж.

Още със заглавието, „Дискордия и конкордия“, авторът внушава конфликт и равновесие. Не само етимологията на думите навежда към това, но и тяхното единно разглеждане и присъствие, защото именно с единство на разрушението и съзиданието можем да постигнем равновесието.

И все пак, тук главните персонажи не са стихиите, приели образа на богините на раздора (Дискордия) и хармонията (Конкордия); не стихиите са и движещите сили; те не са и обяснението, нито смисъла и отговора. Те дават само смисловото поле и поетичния контекст, насочват погледа към вътрешните противоречия, към екзистенциалната стратиграфия на личността, но и към нейния присъщ дуализъм.

Бихме казали, че противопоставянето по оста на противоположностите е основната тема на стихосбирката – борбата между светлина и мрак, любов и самота, свобода и ограничения – изведена до универсалното „добро-зло“. Но тук ще намерим и стремеж към постигане на вътрешен мир и личностно просветление. Това ни води и към идеята за любовта  като космическа сила и божествена искра, която търси сливане и възкресение. И така, още със заглавието Илияна Кръстева поставя в диалог два противоположни принципа – раздор и съгласие; разпад и хармонично съзидание. Така тя задава рамката на цялата стихосбирка като изследване на двойствеността. Именно в това напрежение се ражда смисълът и красотата на стиховете. Една класическа поетична стратегия – чрез контраста да се изостри усещането за драматизма на човешкото битие.

 „Дискордия и конкордия“ може да се чете и като формула за живота – той винаги е напрежение между хаос и ред, между разрушение и съзидание, между ново и старо. В този философски пласт можем да намерим намек и за диалектическото развитие като път към съвършенство, при който, за да дойде новото, старото трябва да бъде разрушено.

Можем ли да кажем, че заглавието е огледалото, в което съдържанието се оглежда?

Ако приемем двойствеността като основен мотив ще видим, че стихотворенията, които градят тъканта на стихосбирката показват напрежението между хаос и хармония, но те са и мост между противоположностите. Всяка история, всеки въпрос, всяка тема може да се разглежда като движение между тези два полюса – от раздор към съгласие, от затвор към свобода, от самота към любов. Това прави заглавието не само тематично, а по-скоро структурно, защото то именно е ключът към композицията. Но то изгражда и философската рамка, като поставя книгата в традицията на големите метафизични търсения и прави опит да даде отговор на въпроса „какво е човешкото битие“ – непрекъснато колебание между разрушителни и съзидателни сили.

„Дискордия и конкордия“ – не като битка/контраст между богини-символи, а като същности и движеща сила става концептуален център на стихосбирката, който задава нейното композиционно, смислово и емоционално значение. Така заглавието е не само контрастна формула, а синтез на поетическата философия на стихосбирката.

То отразява и нейния вътрешен ритъм – движение между противоположности, които не се унищожават взаимно, а създават смисъл чрез напрежението си. В този смисъл то е огледало на същността на книгата: човешкото битие като вечна игра между хаос и хармония.

 

Нека разгледаме фрагмент от стихосбирката в контекста на казаното по-горе.

Ще се спра на двойката стихотворения „Влюбени“ и „Вместилище“ (композиционно разположени в началото на стихосбирката, едно до друго – те са и въпрос и отговор, и причина и следствие).

Във „Влюбени“ прави впечатление космическата метафорика – орбити, еклиптики, протуберанси: любовта е представена като астрономическо явление, което взривява нощта и превръща интимното в универсално. Много мощен е образът „квадратите на самотата“, който е сцена на действието:

Препънати един към друг вървим

в квадратите на самотата.

Но тук виждаме и противоречието между реалност и представа:

Чертаем кръгове за срещите ни невъзможни,

несъвместими със живота пърформанси.

Срещите са „несъвместими със живота“, но именно в това несъвместимо пространство се ражда истинската близост.

Лирическият Аз е източникът на екзистенциална смелост – „не се страхувай“ – този ключов зов превръща любовта в акт на бунт срещу социалната норма, срещу миманса (като подражание), срещу самата реалност:

Не се страхувай, няма как незабелязани

да бъдем, тъй устремно отречени от очевидците

За да се достигне до финала – едно почти мистично сливане „единосъщностно – неразделими“, което напомня за богословския език на Троицата, но пренесен в плоскостта на човешката любов:

Така, уравновесени, но съвършено незавършени

се сливаме единосъщностно – неразделими.

Във „Вместилище“ намираме душата като затворник – образът на слънцето зад решетки е силен контрапункт на предишния космически размах:

Душата ми е слънце зад решетките на земното и

с дявола се бори от мрака на затвора да излезе.

Тук светлината е ограничена, но не унищожена. И отново се разразява бунтът срещу кодексите и нормите – отказът да лирическия Аз да се вмести в „измислените правила“ е акт на духовна свобода, който, макар и наказан дава своята енергия и посока за размисъл и решения. Защото вътрешната полемика трябва да намери своя отговор. 

Виновна си душа наказана! Виновна си, че искаше

да светиш…

Тук богословско-християнската лексика води до един по-стар, основополагащ мит – мита за Прометей, наказан в древногръцката митология заради дързостта си да даде огъня (светлината) на простосмъртните. Така духовността, изразена чрез светлина преминава границите на религиите и времето, за да се превърне в общочовешка, надвременна категория.

Финалът е утвърждаващ – душата ще се проявява отново и отново – в сълза, в глас, в мирис на цвете – едно поетично доказателство за вечността.

Аз сътворена съм Божествена. В мен света се вмества.

Безсмъртна съм и няма сила, която да отнеме този дар

от Бог за смисъла на битието. Отново ще възкръсвам в

сълза отронена, в гласа на вятъра и мириса на цвете.

Като обобщение ще кажа, че и в двете стихотворения основната тема е борбата за свобода и безсмъртие. И в двата текста има усещане за изгнание (низвергнати, затворени), но и за трансценденция – излизане отвъд ограниченията на реалността, което утвърждава идеята, че истинската същност на човека и света около него е вечна и неунищожима.

Езикът е едновременно бароково богат, с натрупване на образи, и съзнателно строг, без излишества, което поетесата постига с афористични конструкции.

Ако очертаем типологията на метафорите ще видим как всяка група служи на общата идея за същностното напрежение между хаос и хармония.

Можем да ги структурираме в няколко категории – напр. „космически метафори“, като орбити, протуберанси, Млечен път, спирала на времето, гравитация. Те превръщат личното преживяване (любов, болка, търсене) в универсално. Космосът е символ на безкрайност и безсмъртие, но и на хаос, за да покажат мащаба на човешките чувства, който надхвърля земното – и така превръщат любовта и душата в космически сили. Лесно ще отграничим „природните метафори“ – глухарче, пламък, сняг, буревестник, ябълка, къпина – тези конкретни думи-обозначения на ежедневни предмети от природата връщат съзнанието към сетивното, почти детски непосредственото начало, като превръщат именно природата в мост между човека и вечността. Така служат като контрапункт на космическите образи – показват, че хармонията може да се намери и в малките, земни неща.

Тези две стихотворения, както и цялата стихосбирка изобилства и с религиозни и митологични метафори. Тяхното функционално значение е да покажат, че дискордията и конкордията са не само лични, но и колективни, цивилизационни теми.

Ролята им е полемична. От една страна, те представят авторовата гледна точна към света, като вплитат личното в културната памет, като му придават плътност и универсалност. От друга страна, предлагат един надвременен, мултикултурен прочит на ежедневната ни битка за щастие и самоопределение, за стремеж към идентичност и свобода, за опита ни да проникнем отвъд очевидното, за опита ни да постигнем вечната, универсална истинска истинност. В този смисъл те са авторовият зов за съпричастност и полет към откровение, те са и израз на висока и разностранна култура и способност за интердисциплинарно мислене и подход към търсене на абослюта.

В духа на религиозно-митологичните метафори, в стихосбирката намираме и множество философски и логически метафори – квадрати, кръгове, параболи, меридиани, шахматни пешки. Като придават на поезията геометрична точност и рационалност, те същевременно разкриват и абсурдността на човешките правила и норми, за да подскажат отново за напрежението между ред и хаос – геометрията е символ на конкордия, но често се разпада в дискордия.

Един малък щрих, който показва как се изгражда диалога между космоса и затвора, между свободата на любовта и ограниченията на земното битие.

Метафорите в стихосбирката са структурният механизъм, който изгражда пространството на възприятията и сцената на действието. Така, космическите и природните образи разширяват мащаба, като позволяват на читателя да се вглежда в същината на нещата – от стръкче трева до необятността на вселената.

Накратко, използването на метафори като елементи на езика е структурната опора, която превръща личното в универсално, а поетичната техника създава напрежение между хаос и хармония, между мрак и светлина – не само в тематичния подбор и развитие, но и в самия звукопис.

В заключение ще кажа, че Илияна Кръстева е личност, добре познаваща философските и естетически полета на античността и на християнската култура и идентичност. Тя умее да борави с понятия и категории, които обобщават и насочват към определи възгледи и отговори. Може да не сме съгласни с нейните пътеки и откровения, но не може да не видим тяхната красота и изящна логичност.

Горещо препоръчвам стихосбирката „Дискордия и конкордия“ на Илияна Кръстева на Читателя, който обича красотата на езика, търси смисъла на битието и е готов да тръгне по трънни пътеки, за да стигне до космическите бездни и простори, за да намери собствените си дълбини и безпределност.

 

д-р Габриела Цанева, издател

ЗА "И НЕБЕТО ТЕЖИ" НА КАС

Кас е литературен псевдоним, зад който не знам чия поезия се… разкрива…

Да, „разкрива“ – не „крие“! Защото поезията на Кас разкрива… Разкрива душевност в буря; борба за надмогване на делника, за откъсване от тестото на колективното и лично страдание, за извисяване и откриване на онова, което стои отвъд привидността на житието. Поезия – стихия, която търси и намира.

Нашите отговори – като читатели и общество?! Отговорите на лирическия Аз?! Отговорите на онези въпроси, които винаги са стояли основата и са давали основанието за екзистенцията на литературата, които са същностни за смисъла на изкуството, на живота и дават посоката в развитието на цивилизацията.

„Предполагам, че ако не забелязвах всичко, вероятно щях да живея удобно в някаква евтина илюзия. В такива моменти осъзнавам, че няма нищо по-отровно от собственото ни съзнание. Единствено то може да накара небето да започне да тежи.“ – споделя авторката в краткото предисловие.

И с всеки стих доказва, че забелязва онова, пред което затваряме очи… И чувства така, че небето започва да тежи.

Улиците ли ми се привиждат 
толкова ужасно тесни?
Ръце протягат пешеходните пътеки,
вятърът в ушите ми заглъхва и
шепне неща несвързани, дори зловещи.

Заклещено е ехото им, странно –
в кичурите ми отрязана коса, 
иска да оголи сякаш
тънка и прозрачна ивица в плътта
и още мъничко от мен да реже.

Тези стихове пулсират с градска тревожност и поетична плътност, а образът на лирическата героиня добавя онази интимна нишка, която превръща визуализацията на ежедневието в лична поетична изповед, но и в обобщение.

Тази нишка преминава през следващите текстове, свързва ги, гради мрачната картина на залепналост за обстоятелствата, за невъзможност за откъсване и счупеност, за да завърши с полет и апотеоз на осъзнаването, което е първата стъпка към идеята, към стремежа за освобождаване.

Но, преди това, нужно е да излезем от своята измислена представа за свобода. Защото тук става дума за оцеляване.

Въздухът от сламка някой
през минути ми подава.
През тесен процеп
вдишванията ми преброява.

Дробовете ми продънват се
и свят ми се завива.
Пред лицето ми черен параван
бавно, холограмно се издига.

Трудно се намира в литературата толкова силно концентрирана емоция, толкова неподправена образност и живи метафори – дишащи като разкъсани дробове.

Тук финалът на своеобразното повествование остава открит. Няма го онзи розов happy end от сапунените сериали, който искаме да видим. Стихосбирката остава в плоскостта на реалността – със своята сивоосъзнаност, история, крехконадежда. И със своя отворен край.  И – все пак – самото й съществуване, овеществяването й, е щастливият край на поетичната битка и една истинска, жизнена победа на таланта!

Една малка книжка държиш в ръцете си, читателю, но в нея има повече от една съдба, от едно очакване или сбъдване.

Между страниците ще намериш една вселена на страдание и невъзможност за промяна, която диша, не – която издъхва някъде до нас и има нужда от гласа на Кас, от нашето чувстващо сърце и съпричастност, за да променим света, в който не сме осъдени да живеем, но в който допускаме да съществуваме – потънали в безразличие, примирение и онази измислена откъснатост, която ни превръща в палачи на бъдещето.

д-р Габриела Цанева, издател и редактор

изд. gabriell-e-lit, сп. "Картини с думи и багри"

ЗА "СЪЕДИНЕНИЕТО. ПАТРИОТИЧНИ ХАЙКУ" НА ДИМИТЪР АНАКИЕВ

 „Съединението. Патриотични хайку“ – тази книга на Димитър Анакиев се роди внезапно, като концентриран израз на една силна емоция – Съединението на България! Най-силният акт на утвърждаване на младата българска държавност; най-силният акт на еманципация на новата политическа класа у нас; най-силният израз на народната воля за обединение и национален просперитет. Но наред с това, Съединението е и своя антипод – разпадът – както в исторически контекст, така и в съвременен, социално-психологически.

Авторът не за първи път представя пред читателската аудитория социално и граждански ангажирана поезия, облечена във форма на хайку. Немалко са неговите теоретични статии в тази област. И немалко са поетичните му интерпретации на патриотизма – тема, превръщаща се все повече в табу в средите на онези от нас, които се опитват на налагат и защитават либерално-демократичните ценности.

Защо се получи така?! Защо патриотизмът, защо любовта към род и родина, към традиции и историческо минало, към корени и идентичност се превърнаха в нещо срамно, мръсно и неприемливо?!

Простият отговор е очевиден – защото с тези думи/понятия започнаха да се свързват най-неприемливите кръгове и среди от обществото. Трудният отговор чака да бъде изречен.

Тази книга идва, за да покаже, че в пространството на либералната демокрация, на хуманизма и отвореността към света с всичките негови пъстри различия, е мястото и на любовта към родината, рода и традицията, към историята и народа – неомърсени от хибридни атаки, от линейно мислене и интерпретации.

В пространния предговор към книгата Димитър Анакиев представя корените на жанра „патриотично хайку“. Виждаме, че те стигат до противоречивата и в Япония личност на Кьоши Такахама (1874-1959), на когото сбирката е посветена.

*

Но, нека оставим за малко политико-философските послания и литературната теория и да обърнем поглед към онова имплицитно свързано с изкуството усещане на общуване и единение, което се получава при взаимодействието между твореца, творчеството му и възприемащия.

Какво можем да кажем за тези 50 хайку, които изграждат основната тъкан на сбирката?

Най-общо – те не следват строго класическата японска форма (5-7-5 срички), но запазват лаконичността и силната образност; дълбоко ангажирани са с българската историческа памет, геополитическата реалност и културна идентичност.

И, без съмнение – авторът използва хайку не като естетическа игра и израз на поетическа изява, а като инструмент за съпротива, памет и национално самосъзнание.

Използването на конкретни личности и събития от историческата древност до вчерашния политически скандал придава на изложението едновременно документална тежест и публицистичен патос.

Много силно, лично, трагично изразени са темите и чувствата за Съединението и разединението (хайку №1, №2, №45).

Идеята за национално единство, но и болката от разпадането. Причината за това авторът търси в политическо Днес на България, като отражение на историческото минало. И коренът на тази разединеност в обществото е  историческото и днешното хибридно-уродливо русофилство. Силна и ярка е критиката срещу насаждането и поддържането му в българско обществено съзнание (№20, №27, №34, №37), изразена, чрез хумор и гняв е антируската позиция на лирическия Аз.

Тук ще посоча две хайку, около които са изградени двете големи теми на стихосбирката – съединението и разпадът.

*

Хайку №2 (Съединението. /Този разкъсан облак / може ли да се събере?)

Облакът, подчертан с епитета „разкъсан“ е метафора за разединена нация… Може ли да се събере – въпросът остава риторичен, болезнен, отворен във времето и повествованието.

Коренът за разединението, обаче, можем да намерим в хайку №41 („Който ни освободи, / той ще ни пороби“ – / изворна вода). Цитатът на Левски е поставен/съпоставен с „изворна вода“ – израз на чистота, но и на цикличност, кръговрат.

Освобождението винаги крие опасност от ново поробване. Историческият трагизъм на цикличността, заключена в „изворна вода“ идва от факта, че актът на освобождение е маскираният акт на ново поробване, който идва от „освободителят“/поробител.

И именно това ново поробване е третата голяма тема в „Съединението“ със знаково подзаглавие „Патриотични хайку“, което цели да покаже, че патриотизмът не е анахронизъм, а акт на гражданска позиция и осъзнатост, на съпротива срещу завладяването и инвазията и който може да се окаже единствена алтернатива на разпада и апатията в обществото.

Друга голяма тема е балканската геополитика. Балканите като сцена на исторически сблъсъци и като сфера на влияние на руската имперска политика в миналото и днес (№8, №21, №23). Изрази като „фекалките от магаре водено от Кремъл“ и „руски боклук“ са саркастични, но и болезнено точни.

Не може да остане незабелязана ярката авторова позиция и категорична оценка на горещите теми на съвременността в световен и регионален план – руската инвазия в Украйна и имперските домогвания на Русия към България, сръбския национализъм, хибридните войни.

Но, нека читателят не мисли, че „Съединението“ е политически памфлет.

*

Силно застъпен е природният елемент и сезонността (киго), като специално внимание в бележките на автора е обърнато именно на сезонните думи и алюзии. Почти всяко хайку съдържа сезонна препратка –  сняг, слънце, жаби, щурци, кладенец, планина. И все пак, авторът използва „киго“ не само като природен маркер, а и като метафора за политико-философска оценка или културно-духовно състояние, за историческо време и национална съдба.

Като пример за природна описателност и сезонност можем да посочим хайку №4, №19, №33, №44. В тях „киго“ е носител на емоция и контекст.

*

Важно място в сбирката имат ежедневните теми, дейности и образи. Димитър Анакиев създава една своеобразна „битова поезия“, която със своята житейска истинност контрастира с „големите теми“ и „световните проблеми“, но без да ги олекотява. Тази интимност и човешка близост приближава и прави понятен и достъпен до всеки от нас „големия свят“ с неговата премазваща безкомпромисност.

Например в хайку №15, №16, №44 намираме своето ежедневие – готвене, мъртви мухи, великденско яйце, кореспондиращо с големите теми за изпразненото от съдържание битие във всичките му аспекти.

*

Хайку поезията е поезия на символното мислене и в нея често присъстват животни като символи, но и като киго. Тук можем да посочим хайку №10, №29, №32, №35.

Ще се спрем накратко върху образите на жаба, куче, мравка, щурци, борзоя – често използвани като метафори за народ, власт, предателство, свобода. Жабата е особено многозначна – в японската традиция тя е киго за пролет, но тук, наред с това е и символ на принизяване, на подигравка, но и на устойчивост.

Много силно изразена в поезията на Димитър Анакиев е локалността – като честото споменаване на географски маркери –Въртоп, Грознатовци, Сурдулица, Знеполе, придава географска плътност, автентичност и национален характер както на цялата книга, така и на конкретното хайку.

Темите и поетичните похвати се преплитат. Например в хайку №10 (Ловен изстрел / – куче, родено в Грознатовци, / няма да дойде на обяд.) Смъртта на кучето може да се разглежда като символична – загуба на невинност, на принадлежност. Детайлът „ловен изстрел“, наред със сезонност, сочи и към целенасочено действие –убийство/насилие/безсилие. А посочването на Грознатовци като родно място на кучето (което е родното място и на автора), придава още по-силно усещане за лична болка, страдание и емпатия, която излиза отвъд конкретния контекст на отношението куче – човек/спопанин/брат.

*

Преди да стигнем до заключението, искам да споделя и няколко думи за поетичес-ката техника на автора. В хайку, където всяка дума е ценна, умелото използване на метафората, контраста, иронията, сезонната алюзия „киго“, синестезията или дори „поетиката на географията“ позволяват многопластово изразяване на сложни идеи, каквито са гражданските, социалните, философските и политическите, с минималис-тични езикови средства.

Ще се спрем по-задълбочено върху синестезията – похват, широко използван в този текст.

Ето напр., хайку №6 (Непрекъснато / от ефира идват думи / тежки като вериги.)

Сетивно смесване тук намираме в израза „думи, тежки като вериги“. Звукът на думите (слух) е описан с физическото усещане за тежест (допир и натиск). Ефектът е усещане за тежка/потискаща атмосфера, където езикът сам по себе си е форма на духовно издевателство.

Това усещане допълнително контрастира с думата „ефир“ – в случая, използвана като място за разпространение на реч/информация на големи разстояние чрез радиоизлъчване, но има „ефир“ има значение и на „лекота“ – още едно превръщане на свободата, в тежест и насилие.

*

Интересен е случаят с хайку №12 (Коварна мравка /се качва на билборда, /но кой я вижда?) Тук смесването не е толкова сетивно, колкото смислово-емоционално. „Коварна“ е вътрешно-оценъчно качество, приписано на визуално възприятие (мравка върху билборд). Като ефект се постига смесване на морална оценка с визуален образ, което придава на мравката човешка злонамереност. Но мравката е и образ, който въплъщава в себе си идеята за колективизъм и колективен разум. Това дава още една препратка – опасната власт на колективистичното общество върху индивида, или властта на организираната манипулация върху масовото съзнание.

*

В хайку №32 (Руската посланичка у нас / прилича на жаба – / от крастата тече жлъчка.)

Извън конкретността, „руската посланичка“ е събирателен образ на руската външна политика, която се стреми да окупира, да диктува вътрешната политика на суверенна държава.

Тук сетивното смесване е с думата/символ „жлъчка“ (вкус/вътрешно усещане), която се свързва с „тече“ (визуално възприятие/движение) и „краста“, дума, отнасяща се към жаба – „крастава жаба“ – и предаваща отношение на погнуса. Но „краста“ е и кожна болест, която поражда усещане за нечистота. Със синестезичния ефект се постига нагнетено отвращение посредством натрупване на сетивни образи – зрителни, тактилни и вкусови.

*

Много силно въздейства и хайку №44 (Обелвам и ям /великденско яйце. /Христос е само черупка.) Сетивното смесване – „ям“ (вкус) се свързва с религиозен символ „великденско яйце“ (духовно/абстрактно), а „черупка“ е визуално/тактилно възприятие на нещо, което е едновременно крехко и ограничаващо.

Създадена е пределно болезнена метафора за празнотата на ритуала, но и на онова очакване за духовно пречистване и възвисяване, въплътено в идеята за възкресението на богочовека.

*

Силно разтърсващо е Хайку №47 (Северен вятър –/ в затвора на историята /пишем на кирилица.)

Тук сетивното смесване има между „вятър“ – възприятие за допир/слух и „затвор“ пространствено-емоционален образ на историческа предопределеност за катастрофа и разруха.

Много силна, исторически обусловена и трагична е обвързаността между най-голямата българска интелектуална гордост – кирилицата, и фактът, че нашата азбука е и азбука на империята-завоевател, чиято сянка тегна над последните 250 години от българската история. Епитетът „северен“, възприеман като тактилно усещане за студ, но и като символ на Русия и нейното вледеняващо влияние се смесва с „пишем на кирилица“, което е визуално определяне на интелектуално действие, което безвъзвратно и необратимо затваря вратата на затвора, от който не можем да излезем. Като ефект се създава усещане за историческа студенина и ограничение.

*

И така, в заключение ще кажа, че този цикъл от 50 патриотични хайку е не само поезия и израз на емоция, той е политическа хроника, публицистичен протест, културна медитация и лична изповед.

Книгата е достъпна за свободно четете и сваляне от платформата за електронни книги на издателство gabriell-e-lit:

д-р Габриела Цанева, издател и редактор,

сп. "Картини с думи и багри", бр. 3/2025