ОЩЕ ЗА "КНИГА ЗА МЕЧТИТЕ" НА ВЕНЕЛИН ТЕРЗИЕВ

 Запознах се с белетристичните текстове на Венелин Терзиев чрез редактора им Силва Василева – човек и професионалист, когото ценя и уважавам. В един горещ юлски ден на 2022 г. получих от нея писмо с шест есета. Направи ми впечатление експресивната сила на езика и ерудицията на автора, Венелин Терзиев – име, което не познавах, но вече знаех, че ще запомня. А причината за това бе както безспорното качество на текстовете му, така и мигновената духовна близост, която почувствах.

Каква беше изненадата ми, когато научих, че Венелин Терзиев е инженер химик, също като мен, и също като мен има интереси в много и различни сфери на техническите и обществени науки, но не на последно място и към изкуството на думите. Богатата му академична биография задълбочи интереса ми към есеистичното му творчество, защото то, само за себе си, е една необятна планета, която тепърва предстои да бъде изследвана.

Ще започна с необичайната архитектура на неговите импресии, включващи лични авторови разсъждения върху определени, а често и твърде аморфни, разливащи се към друго теми, подкрепяни с цитати от стихотворения – известни стихотворения на класици на българската литература, или пък съвсем непознати творби на неутвърдени автори.

Преднамерено или не, в едно есе можем да намерим имена от различни поколения, стихове с различна ритмика и стил, но – обединени от общо послание; често съзвучно, но понякога несъвместимо с настроението на лирическия „Аз“. И накрая, като препратка или като основен аргумент, следва биографична справка за личността, провокирала авторовите търсения. Понякога тази част е отделена като точен цитат/препратка към уикипедия, или официален сайт, но понякога е най-съществената, макар и имплицитна част от тъканта на есето. Дали поезията дава отправната точка, от която Венелин Терзиев развива своите оригинални авторови разсъждения, или поезията идва като доказателство на авторовата идея?  Трудно е да се отговори еднозначно, а и едва ли е нужно.

 

Като главен редактор на списанието за литература и визуални изкуства "Картини с думи и багри" съм щастлива, че имах възможността да дам публичност на тези оригинални текстове, които се превърнаха в ярки и красиви щрихи към малкия отрязък от пейзажа на изкуството, който се опитваме да покажем.

В периода от юли 2022 до януари 2023 г., който обхваща три броя на списанието /брой 3/2022, брой 4/2022 и брой 1/2023/ публикувахме 27 есета в онлайн изданието, като 10 от тях намериха място и в печатното ни издание.

И това е така, защото есетата на Венелин Терзиев са силни като въздействие и внушения, като литература и философско послание, но и като литературен анализ на текстовете, които са цитирани. Преди всичко, обаче, като начин на мислене и експресия както на богатата ерудиция на своя автор, така и на неговите оригинални прозрения.

Решението на автора да ги събере в книга бе навременно и добро и се радвам, че той предложи ръкописа на издателство gabriell-e-lit.

Заглавието ме порази – „Книга за мечтите“! Нещо толкова простичко, но и така всеобхватно.

„Книга за мечтите“ не е само книга за мечтите.

Това е книга за живота. За разочарованията и надеждите, за моментите на радост и тъга, за връщанията към детството, за днешния миг и пътеките към бъдното.

Тя е и една своеобразна поетична антология, и един философски диалог на автора с творци от различни поколения, носители на множество послания.

Трудно е да се определи жанра на „Книга за мечтите“, защото всяко есе е различно по своята структура и естество, макар всички те да имат и общи елементи

Ще си позволя да направя обобщението, че включените текстове могат да се обединят в три основни категории – есета-анализи на творчеството на даден поет /или конкретна негова книга/, литературно-философски разсъждения, концентрирани около определена тема, които са подкрепени или изведени от цитати на няколко поета и есета в тесния смисъл на жанра – есета/опити за търсене и намиране на смисъла на нещата от живота.

Всяка от тези три категории белетристично-философски статии на проф. Венелин Терзиев заслужава вниманието и адмирациите както на четящата публика, така и на литературната критика. Да се аргументирам с това, че са написани с дълбоко разбиране на горещите проблеми на днешния ден, едновременно с ярка емоционалност и с култивирана академична рационалност от мислещ, чувстващ и четящ човек, е недостатъчно.

„Книга за мечтите“ е една болезнена диагноза на своя автор и на обществото, в което живеем. Всяко есе е породено от конкретно събитие, има своята вътрешна история и следва пътеките, по които тя се развива, но всяко от тях води към авторовата позиция, която може да се изрази най-просто като „стремеж към човечност“. И този стремеж се простира във всички посоки на плоскостта личност-общество.

В допълнение ще обърна внимание на оригиналния дизайн на корицата, дело на арх. Десислава Димитрова и яркото присъствие на графичния елемент в текстовото тяло, а именно – фотографиите на Божидар Генков и Венелин Терзиев, вплетени органично в плътта на словото, като още един извор за размисъл. Те имат както илюстративен характер, така и силно въздействие като самостоятелни творби. За добрата комуникация с читателя съществено допринасят предговора на Силва Василева, авторовият послеслов, както и тези на Тони Теллалов и Минка Минчева, вкл. моето редакторско заключение.

Интересна е и „пътната карта“, очертана от местата, на които са писани есетата, посочвани от автора в края на всяко… Защото те не са родени в сумрака на някаква стая, дълбоко скътана в пещерата „у дома“ или извисяваща се над облаците. Тези есета са писани „на път“. Като разхвърляни камъчета светят в плътта на земята градовете, дали временен подслон на автора, но чертаят не пътеката на неговите стъпки, а един широк хоризонт – оня, от който той гледа света и неговите, на света, и своите си, човешки проблеми. Но това е друга тема – може би – следващо пътешествие на духа…

В заключение ще кажа, че есетата на Венелин Терзиев са силни като въздействие и внушения, като литература и философско послание, но и като литературен анализ на текстовете, които са цитирани. Преди всичко - като начин на мислене и експресия както на богатата ерудиция на своя автор, така и на неговите оригинални прозрения.

Мисля, че за читателя е важно това, че в ръцете си държи една цялостна творба, която ще го докосне до един ярък и самобитен, едновременно рационален и емоционален творец, ще му даде информация за житейските и творчески пътеки на много български и не само български личности, предимно поети, но и хора, оставили диря в други области на литературата, обществените или природните науки, повече или по-малко известни.

И ще стане повод за размисъл.

 

д-р Габриела Цанева

 

ЗА "КНИГА ЗА МЕЧТИТЕ" НА ВЕНЕЛИН ТЕРЗИЕВ

 Запознах се с белетристичните текстове на Венелин Терзиев чрез редактора им Силва Василева – човек и професионалист, когото ценя и уважавам. В един горещ юлски ден на 2022 г. получих от нея писмо с шест есета. Направи ми впечатление експресивна сила на езика и ерудицията на автора, Венелин Терзиев – име, което не познавах, но вече знаех, че ще запомня. А причината за това бе както безспорното качество на текстовете му, така и мигновената духовна близост, която почувствах.

Каква беше изненадата ми, когато научих, че Венелин Терзиев е инженер химик, също като мен, и също като мен има интереси в много и различни сфери на техническите и обществени науки, но не на последно място и към изкуството на думите. Богатата му академична биография задълбочи интереса ми към есеистичното му творчество, защото то, само за себе си, е една необятна планета, която тепърва предстои да бъде изследвана.

Ще започна с необичайната архитектура на неговите импресии, включващи лични авторови разсъждения върху определени, а често и твърде аморфни, разливащи се към друго теми, подкрепяни с цитати от стихотворения – известни стихотворения на класици на българската литература, или пък съвсем непознати творби на неутвърдени автори. Преднамерено или не, в едно есе можем да намерим имена от различни поколения, стихове с различна ритмика и стил, но – обединени от общо послание; често съзвучно, но понякога несъвместимо с настроението на лирическия „Аз“. И накрая, като препратка или като основен аргумент, следва биографична справка за личността, провокирала авторовите търсения. Понякога тази част е отделена като точен цитат/препратка към уикипедия, или официален сайт, но понякога е най-съществената, макар и имплицитна част от тъканта на есето.

Като главен редактор на списанието за литература и визуални изкуства "Картини с думи и багри" съм щастлива, че имах възможността да дам публичност на тези оригинални текстове, които се превърнаха в ярки и красиви щрихи към малкия отрязък от пейзажа на изкуството, който се опитваме да покажем.

В периода от юли 2022 до януари 2023 г., който обхваща три броя на списанието /брой 3/2022, брой 4/2022 и брой 1/2023/ публикувахме 27 есета в онлайн изданието, като 10 от тях намериха място и в печатното ни издание.

И това е така, защото есетата на Венелин Терзиев са силни като въздействие и внушения, като литература и философско послание, но и като литературен анализ на текстовете, които са цитирани. Преди всичко, обаче, като начин на мислене и експресия както на богатата ерудиция на своя автор, така и на неговите оригинални прозрения.

Идеята на автора да ги събере в книга бе навременна и добра и се радвам, че той предложи ръкописа на издателство gabriell-e-lit.

Ще си позволя да направя обобщението, че включените текстове могат да се обединят в три основни категории – есета-анализи на творчеството на даден поет /или конкретна негова книга/, литературно-философски разсъждения, концентрирани около определена тема, които са подкрепени или изведени от цитати на няколко поета и есета в тесния смисъл на жанра – есета/опити за търсене и намиране на смисъла на нещата от живота.

Всяка от тези три категории белетристично-философски статии на проф. Венелин Терзиев заслужава вниманието и адмирациите както на четящата публика, така и на литературната критика. Да се аргументирам с това, че са написани с дълбоко разбиране на горещите проблеми на днешния ден, едновременно с ярка емоционалност и с култивирана академична рационалност от мислещ, чувстващ и четящ човек, е недостатъчно.

„Книга за мечтите“ е една болезнена диагноза на своя автор и на обществото, в което живеем. Всяко есе е породено от конкретно събитие, има своята вътрешна история и следва пътеките, по които тя се развива, но всяко от тях води към авторовата позиция, която може да се изрази най-просто като „стремеж към човечност“. И този стремеж се простира във всички посоки на плоскостта личност-общество.

В допълнение ще обърна внимание на оригиналния дизайн на корицата, дело на арх. Десислава Димитрова и яркото присъствие на графичния елемент в текстовото тяло, а именно – фотографиите на Божидар Генков и Венелин Терзиев, вплетени органично в плътта на словото, като още един извор за размисъл.

Интересна е и „пътната карта“, очертана от местата, на които са писани есетата, посочвани от автора в края на всяко… Защото те не са родени в сумрака на някаква стая, дълбоко скътана в пещерата „у дома“ или извисяваща се над облаците. Тези есета са писани „на път“. Като разхвърляни камъчета светят в плътта на земята градовете, дали временен подслон на автора, но чертаят не пътеката на неговите стъпки, а един широк хоризонт – оня, от който той гледа света и неговите, на света, и своите си, човешки проблеми. Но това е друга тема – може би – следващо пътешествие на духа…

 

ЗА "ТЯСНА ПЪТЕКА ПРЕЗ ДУШАТА И СВЕТА" НА ДИМИТЪР АНАКИЕВ

„Тясна пътека през душата и света“ на Димитър Анакиев е една наистина стойностна творба – красива като литература, честна като гражданска позиция и много информативна като фактология, но може би най-важното, най-ценното – с един уникален дух, който доближава читателя да автентичната японска естетика, философия и до онова, неуловимото, което прави Япония именно Япония, но й дава и ново, съвременно и общочовешко лице.

Преди около година името на Димитър Фочеров Анакиев се открои във фейсбук групите за хайку поезия на български език. Негови публикации се появиха и в някои наши периодични издания. Порази ме дълбокото му познаване на тематиката и начинът, по който излага и защитава позициите си – едновременно аргументиран и отривист, категоричен и дълбоко искрен. Във всяка негова дума прозира човешката му същност, но и една завидна ерудиция и култивирана източна чувствителност.

Казаното по-горе за коментарите му по дискутирани теми още по-плътно се отнася за неговите авторови творби, чрез които често се аргументира.

Неговите хайку имат онова изумително качество, което отличава истинското, неподправено изкуство от имитацията, а именно – не се нуждаят от анализ и литературоведска дисекция, за да бъдат онова, което са.

Всеки един от хайбуните, включен в сбирката е своеобразен диалог с читателя и с вътрешното Аз на поета. Писани в различни периоди, творбите са обединени от ярката гражданска позиция на автора, съчетана с типично далекоизточна естетика. Понякога съзерцателното начало и медитативното самовглъбяване преминават през мисловната сфера на автора и ни поглъщат, друг път вътрешната полемика взривява жанра, за да ни изправи пред грозното лице на днешния ден. Но във всички случаи оставаме в изящната постройка на хайбуна, изграден от Димитър Анакиев, за да усетим с всичките си сетива тясната пътека през душата и света.

ЗА "ИСТОРИИТЕ НА ВАРТОЛОМЕЙ" НА РЕНИ ВАСЕВА

Сборникът с разкази „Историите на Вартоломей“ е първата белетристична книга на поетесата Рени Васева. След четири успешни стихосбирки – дебютната „Погледи“, спечелила голямата награда на издателство „Многоточие“ за 2018 г. и издадена същата година като награда за автора, последвалата „Очите на града“ на същото издателство /2019 г./ и невероятно богатите като съдържание, поетика, образност и послания „Сътворения“ и „Денонощия“, които издателство gabriell-e-lit има честта да осъществи като електронни и печатни издания през 2019 г. и 2020 г., днес авторката поднася на читателя събраните разкази за житието на един колкото приказен, толкова и реален персонаж, станал вече любим герой на публиката – таласъмът Вартоломей. Роден в кладенец, той обитава изоставените къщи на едно умиращо село и си говори с дърветата, сенките, самодивите и онези човеци, които го виждат или усещат… И ни разказва истории от двестагодишния си живот.

Лично за мен, Вартоломей стана повод да се върна към българската фолклорна традиция, да потърся изворите, вдъхновили автора и родили този сборник. Легенди и предания, поверия и суеверия, приказна и песенна традиция... И оживя онова богатство на детския фантастичен свят, на приказните герои, останали в паметта затрупани, избелели и изместени от анлоезичните фентъзи романи и холивудски филмови продукции, компютърни игри и комикси, базирани на класическите образци на фентъзи жанра, основан от своя страна на скандинавски митове, ирландски саги и келтските епоси. Получи дух и плът и стана декор за едно пътешествие, колкото въображаемо, толкова и реално. Но не онова пътешествие, нужно за развитието на фентъзи сюжета, защото тук събитията се случват в статичния свят на дните ни, а пътешествието е навътре към същностите ни, към моралните категории на доброто и злото, към устойчивостта и способността да анализираме и променяме битието.

В „Историите на Вартоломей” фолклорният елемент и изплъзващото се битие са сплав, в която рефлектират многопластовите проблеми на съвремието – обществени и лични, нравствени, психологически, исторически… Рени Васева не гради фантастичен свят, в който да разположи героите си – те действат в нашия свят. Те са повода да погледнем лицето на собствения си живот. Тук няма да намерите следи от „средната земя”, нито от „колелото на времето” или „дисковия свят” – тук няма хумор или пародия, копиране или прекрояване на нещо познато. Бихме могли да търсим паралел с магическия реализъм, поне на теория някои от разказите напълно се вместват в определението, но не бих ги нарекла и така.

Защо „Историите на Вартоломей” са толкова въздействащи? Дали не именно защото са сбор от разкази, във всеки от които можем да намерим път към себе си, а не роман, разказващ една чужда съдба? Свързващото звено е налице; читателят „влиза в кожата” на протагониста, идентифицира се с него, приема гледната му точка за своя и проследява житейските му пътеки, които го събират, сблъскват или поставят в ролята на зрител или водач.

Да. Ще следвате стъпките на Вартоломей, за да държите ръката на умиращ в самота старец, за да освободите от страховете му малтретирано дете, за да усетите бездушието, царящо в душата на Големия град... и накрая – да се прекръстите, макар да не вярвате, макар да рискувате безсмъртието си, защото той, мъртвият, е вярвал и има нужда от вашия знак.

И може би ще се разтворите в лъчите на изгрева, и може би ще последвате космическите пътешественици и ще попитате като тях – „Защо този толкова красив свят е толкова празен, толкова умиращ, когато е пълен с живот”...

Една книга, която не дава отговори, която не задава въпроси, но която дълбае просеки и сее пътища…

„Историите на Вартоломей” съдържа 41 разказа, в 31 от които главно действащо лице, но не винаги разказвач е Вартоломей, девет са „Писма до Вартоломей”, а последният, „Аварийно кацане”, може да се разглежда и като епилог, и като мост към следващо развитие – както в сюжетно отношение, така и в жанрово.

Рени Васева е убедена, че ще има още истории на Вартоломей – „Вартоломей е моята връзка със селото и града”, споделя тя, и допълва, че й се пише за него, може би защото поезията е само един от инструментите, с които може да се открие красивото и да се поправи грозното, но гласът на прозата е онова, което хората по-лесно разбират и обичат. И още, споделя тя – „Разказите за него трябва да излязат в издателство gabriell-e-lit, защото в списание „Картини с думи и багри” за пръв път се приюти Вартоломей...

И ние сме щастливи, че имаме възможност да осъществим книгата като електронно издание в двата популярни формата .pdf и .epub, а по-късно – защо не, и като допълнено печатно издание.

Да пожелаем на автора и неговия герой Вартоломей лек път към читателя!

ДЕНОНОЩИЯТА КАТО ЕМАНАЦИЯ НА СЪТВОРЕНИЯТА

ДЕНОНОЩИЯТА КАТО ЕМАНАЦИЯ НА СЪТВОРЕНИЯТА

Трудно се пише за поезията на Рени Васева, защото трудно се пише със суперлативи текст, в който трябва да има нещо повече от емоция… Но за нейните стихове не мога да пиша по друг начин…

 „Денонощия“ на Рени Васева… Една стихосбирка, събрала между кориците си 200 стихотворения, обединени в 40 цикъла. Стихосбирка, която няма аналог в съвременната ни литература, не като обем, който сам по себе си е впечатляващ, но като изобилие и плътност на образи, настроения, внушения и идеи.

Ще си позволя само няколко обобщения и няколко щриха, защото всеки текст от тази книга може да каже онова, което аз не мога – да предаде усещането за недоизказаност; за непълнота, която чака да бъде изпълнена с духовна същност, за препълненост, която избликва от всяка дума, стих, докосване до необятния свят на автора.

Докато четях отделните цикли и подготвях ръкописа за печат осъзнах, че в творчеството на Рени Васева няма върхове и спадове.

Всяка от нейните три издадени до момента стихосбирки („Погледи”, изд. „Многоточия”, 2018 г., „Очите на града”, изд. „Многоточия”, 2019 г. и „Сътворения”, изд. gabriell-e-lit, 2019/2020 г.) е глътка жива вода в буйния и мътен поток на съвременното свободно от литературна критика и автоцензура книгоиздаване; всяка от тях е ярък знак в безпределното сиво на дните.

Филолог по образование и дългогодишен преподавател по български език и литература, Рени Васева е професионалист, който познава до съвършенство инструмента на своето изкуство.

Всяка нейна дума намира точното си място сред останалите, всеки стих е като дихание – необходимо и завършено, всеки образ е огледало, в което виждаш  неизчерпаемата същност на поезията – вечното самопораждане.

Едновременно неочаквани и естествени, сравненията градят светове и всеки от тях е Светът – единствен и различен – оня, в който поетът е решил да отведе читателя…

Трудно е да се каже, че 40-те цикъла на „Денонощия” структурират тематично стихосбирката. По-скоро те бележат времевия диапазон, в който са създавани, без да разрушават цялостността на тази поема, защото „Денонощия” е един монолит, в който отделните стихотворения/фрагменти дават цвят и обем на цялото, без да го раздробяват.

Все пак, няма да сгреша ако кажа, че някои цикли /макар само номерирани/ носят характера на определено произведение в тях и имат самостоятелно битие със собствено звучене и идентичност, които въпреки това добре се вплитат в общото тяло на стихосбирката.

Такива са, както аз условно именувам, „Макондо“, „Мария съм“, „Икони“. В тях намираме един изцяло изграден от авторовата концепция свят, твърде различен от нашия, външния, но не и от оня, споменния, който пазим в себе си и именно чрез който съпреживяваме авторовата идея:

Сто години вали,/ Макондо се пълни с риба./ Плуват цели пасажи,/ а катунът пъстрее сред тях.

........................

И пак се събуждам в Макондо,/ полковниците тъгуват,/ столовете, озарени от мислене,/ в утробите на къщите плуват.

или:

Мария съм. И ме преследва/ твоето безсмъртие.

…………………..

Мария съм. Онази,/ дето жалеше за Лазар/ и дето те повика да го дигнеш.

………………….

Мария съм./ И съм богопомазана.

Но това не променя факта, че „Денонощия” е животът, основен обект на анализ  – сив и скучен, монотонен, хипнотизиращ, ако не можеш да видиш през насъщността на съществуването, през марша на дните и нощите, които могат да ни обезличат, но могат и да ни изпълнят с неведомата красота на онова, което носим скрито в себе си, или което можем да извлечем от околната битийност, за да изградим света си по-ярък, магичен, желан.

Такъв е и езикът на денонощията на Рени Васева – роден не от външното, не от обектността на съществуващото вън, а от субективния поглед на всевиждащото „Аз” на твореца. Характерни за творчеството ѝ са олицетворението и честото използване на умалителни имена, но не като литота, а по-скоро за да създаде близост между читател и автор, от една страна и между читател и предмета на описанието, от друга; едно усещане за съпричастност, която ни кара да изживеем емоцията на лирическия герой, да се идентифицираме с него и със средата, в която съществува, която преживява.

Стихосложението е свободно, стихотворната организация, видимо е астрофична, но стихотворенията не са лишени от рими. При Рени Васева те са толкова естествени, че могат да останат незабелязани. Всичко това създава един само нейн, неповторим поетичен изказ.

И той е ту пълен с пулса на изобилната природа, преливащ във вените на лирическия „Аз”:

Дъждът е отбрулил/ двете жълти листенца

на малката,/ смела вишня./ Ще те целуна./ Скришом.

Ту делнично-скучен като описано преживяване:

Градът се изхлузи/ от сивата риза./ На масичката/ до телевизора/ ти беше оставил / цветя,/ мракът отстъпи,/ денят засия.

Ту носталгично-споменен:

Цигулката във подлеза скърбеше/ с очите на дърво/ през есен./ В краката ми/ на стълбите сълзеше/ на музиката просещата песен.

Ту надвременен, бременен с вечността:

 „А няколко наперени/ глухарчета/ поискаха до литнат/ с вятъра / и разпиляха/ своите съзвездия.

И поантата: Видях/ как гордото небе/ приведе рамене / в поклон, / познало в крехкото усилие / на цветето/ щастливо/ сътворената/ Галактика.

Рени Васева черпи темите за своята поезия както от делничността, така и от митологията и литературата, от онези техни пластове, които преливат в архетиповете на колективното несъзнателно на съвременното общество.

В този смисъл четенето на „Денонощия” е и едно съпреживяване на нейните интерпретации на познати образи и конфликти, които дават неочаквани отговори както на вечните философски въпроси, така и на парещите теми на деня или на онова ежедневно, без което не можем:

Преброждах всеки ден/ на лабиринта смислите./ Пътечка по пътечка/ и ъгъл подир ъгъл./ И някъде дълбоко в мен/ откривах с изненада/ един първичен Минотавър.

и:

Като Мойсей/ реши да пресечеш/ пустинята/ на робските копнежи./ ......................../ Не сме прекрачили/ през робската пустиня/ и Ханаан/ е мъртвото ни време.

или:

Дулсинея бавно/ мие чинии,/ Дон Кихот й разказва/ приказка./ Дон Кихот я възпява/ във възвишени стихове/ и я брани/ от злата магия…

Регистърът на настроенията е почти необхватен – от простичката радост, родена от съприкосновението с чистата природа и любимия, от олицетворението на уюта на дома, до безмилостното прозиране на безнадеждната битка на думите с реалността на битието:

В кротката зимна неделя/ небето тъче одеяло/ за една обща постеля./ Моите стъпки в снега,/ твоите длани, оголени…

или:

Къщата е клекнала / и като квачка пази / топлото на своите деца.

и:

Взривени, / застреляни и пребити, / крачат моите думи -/ всичките./ И когато се съмне,/ аз ги погребвам/ в измислени изречения,/ а денят ги чете...

В заключение, отново мога да кажа, че „Денонощия” е единно произведение, както е единен многоликият живот, който е негова основа, същност, отражение...

На добър път към Читателя на книгата и нейния автор!

д-р Габриела Цанева, редактор и издател

ЗА ВОДОПОЯ И КРЪВОПИЙЦИТЕ

 

ЗА ВОДОПОЯ И КРЪВОПИЙЦИТЕ - рецензия за стихосбирката "Водопой за кръвопийци" на Тодор Билчев

Получих ръкописа на шестнадесетата стихосбирка на Тодор Билчев в началото на лятото, когато изглеждаше, че пандемията отминава и животът се завръща към нормалността, т. е. към онази банална безпаметност на дните, позната ни от последните десетина години …

Пандемията не отмина – отново сложихме маските, но този път маските вече не бяха намордници…

Не се учудих, че още с първите стихове авторът въвежда темата за пандемията. Явно, не е възможно изкуството да отмине това световно явление, породило недоумение, сепване, страх, подсъзнателна съпротива да се приеме реалността – както умерената опасност от зараза и възможност за тежки последствия, така и умишлено дирижираното нагнетяване на истерия, довели до тотална промяна в ежедневието и поведенческите нагласи на индивидите като клетки и обществото като цялостен организъм.

Онова, което ме впечатли в ръкописа, бе усещането, че сатиричното начало при Тодор Билчев все повече взема връх над лиричното, а умението му да се надсмива /кога добродушно, кога по-бодливо/ над лирическия Аз и над читателя ми допадна и ме накара да се смея... Е, да, то беше смях през сълзи, но по-добре в сълзите на живота да има и малко смях…

Стихосбирката е структурирана в три неравни раздела „Извънредно положение“ /28 стихотворения/, „Извънредните“ /13 стихотворения/ и „Извън реда – безадресно“ /70 стихотворения/ и макар заглавията сами по себе си да внушава „извънредност“, то съдържанието и тематиката на отделните творби, особено от третата част, е разнообразно и често следва своя ритъм  - пулсиращ, жив лиризъм – далечен и чужд на апокалиптичните заклинания, обмиващи мозъците ни в тон с извънредния световен ред, предизвикан от вездесъщия, изпълзяващ от всички канали за информация Covid-19.

Авторът определя като сатира само първата част на стихосбирката, а следващите две като лирика, каквото е и основното звучене на останалите му стихосбирки. Факт е, обаче, че повечето литературни конкурси, които е печелил Тодор Билчев, са за хумор и сатира и този сатиричен „дух в бутилка“ избликва от всеки ред и строфа на настоящата поетична книга…

Не, не се чете лесно „Водопой за кръвопийци“. Стихосложението често се сменя – като графика на кардиограма, ритъмът е неравномерен - понякога спъващ, понякога побутващ, подканящ… Твърде много горчивина и житейска тъга, но и ведрост, улавяне на мига…

Усещането, че надничаме зад рамото на автора и четем заедно неговия дневник е още по-осезателно, сравнено с други поетични книги на Тодор Билчев и това чувство идва не от датирането на отделните стихотворения, а по-скоро от общото преживяване на световната криза…

Противно на очакваното, стихосбирката не е конструирана хронологично и именно датирането на произведенията ни показва това. И – противно на очакваното, авторът не ни води по апокалиптичния път към „края на света“, а ни връща към нормалността на празничността, на традицията, на намереното спасение в „святата нощ“ и в устоите на природата и природния кръговрат. Един сложен замисъл за развитието на лирическата личност на поета и своеобразното повествование на неговите преживявания, търсения и открития през лабиринтите на времето, което в тази книга не е линейно, и дава възможност на автор и читател да бродят и търсят в повече от едно измерение.

д-р Габриела Цанева, редактор и издател

БОЖЕСТВЕНОТО В СЪЩНОСТТА НА ПОЕТА

БОЖЕСТВЕНОТО В СЪЩНОСТТА НА ПОЕТА - послеслов на стихосбирката "Светата троица човек", автор Тодор Билчев

Отново чета и препрочитам новия поетичен ръкопис на Тодор Билчев – четвърти за тази високосна 2020 година! Погледът ми остава върху последните думи от творческата му биог-рафия – „Тази е петнадесетата му стихосбирка и осемдесета книга. “
Огромната му продуктивност вече не ме смайва – човек свиква дори с необичайните неща, когато често ги среща…
С интерес и нетърпение очаквах тази нова стихосбирка, която почти бях прочела предва-рително, а някои от стихотворенията в нея дори бяхме публикували в сп. „Картини с думи и багри“.
Но истината е, че когато получих файла на електронната си поща инстинктивно понечих да го върна на автора… заради заглавието, което ме стресна с божествения си привкус.
Аз съм атеист, за мен е неестествено и непонятно образован човек от 21 век да търси и да намира обяснението за произхода на вселената, живота, разума и духа в свръхсили, още по-малко в митологията на традиционните религии.
Мигът на инстинктивното отмина; отворих „Светата троица човек“…
И още първият прочит, оня бръснещ полет над думите, който като дрон събира информа-ция за структурата на цялото, за общото между частите, за усещането, за посланието, за при-съствието на лирическия „Аз“, за съотнасянето му към сплавта автор-читател, за…, прочитът, който отговаря на единствения важен въпрос в изкуството – има ли го, или го няма, ми при-помни, че Тодор Билчев е майстор на заглавието и добре премерената реч…
С онова сетиво, което улавя нюансите на надделничното, надтленното, разбрах, че всъщ-ност, заглавието ми харесва… защото въздига човека до божествените висоти… или поне сла-га равенство между човека и триединния бог на християнската религия!
И продължих да чета с нова нагласа; всяко следващо стихотворение, всяка следваща част-частица от цялостното внушение, които водеха към триумфа на човешките чувства, към емо-цията на осъзнатата принадлежност към природата, към стихията и необята на творението и духа!

Изящна словесност и пищна образност, възвишение към съвършената духовност, детайл-но взиране в ежедневността, пръски от водопада на разтърсващи емоции и мощното, равно течение на овладяната метафоричност на преживяното…
Ще илюстрирам казаното само с няколко щриха:

Животът се търкулна като питка,
омесена от майчини ръце.
И от пещта на детството излитна
в окървавено-звездното небе.    /Звън от сълзи на дете/


Само срутени кумири 
днес във нозете ми лежат.
По балконските простири
все кърпени души висят.     /Разпятие/

или

В зеленото око на океана
мастилено кълбо от мисли спи.
От дъното надигна се и стана,
желание човек да се роди.   /Новият човек/

или

На корабите мачтите белеят –
две щипки сол в чорбата на морето.
И сякаш буца ледена в сърцето,
надеждите за път далечен тлеят. /С море любов в сърцето/

Бих могла да цитирам цялата стихосбирка, омесена от различни, почти еклектични късове поезия – вариращи от пародийната делничност до медитативното самовгъбяване, от баснята до притчата, от лириката до сатирата, споени в единството на търсенето.
Неслучайно заглавието търси паралел с християнското тълкуване на божествената същност като триединство Отец-Син-Дух.
Структурата на книгата, изградена от три части, търси отговора на философската парадигма за същността в трите въпроса, заглавия на отделните части: «Кой е човекът», «Къде е човекът» и «Какво е човекът».
Трябва ли да се търси по-дълбок смисъл и същностна връзка между заглавията на трите части на стихосбирката и християнската философска доктрина, дава ли книгата отговор на повдигнатите въпроси?
Не, не се опитвайте да анализирате повече, не се опитвайте да отговаряте…
Просто – нека поезията попие в душите ви, нека оцвети умовете и очите ви… Защото по-езията не дава отговори, тя поставя въпроси…
И още нещо – поезията дава повече от един поглед. Това е моят поглед.
А ето и погледа на автора, синтезиран в две изречения – «Аз наистина съм дълбоко рели-гиозен и вярващ християнин и това заглавие съм поставил не да въздигна човека до Бог, а тъкмо обратното - с него аз показвам как Бог, както и със Сина си, се смалява до човека, за да Го направи част от Себе си, избавяйки Го така от грехопадението и разбожествяването му. Това може да напишеш и в предговора, за да стане ясно и на читателя, който също може да приеме твоята теза за въздигането на човека до Бог, която на пръв поглед наистина изглежда, че следва от заглавието, но нали знаеш, че поетите и лудите имат повече от един поглед.“

д-р Габриела Цанева, редактор и издател

ВЕЧНОСТТА - КАТО КАТЕГОРИЯ НА ТЛЕННОТО - рецензия

ВЕЧНОСТТА – КАТО КАТЕГОРИЯ НА ТЛЕННОТО - рецензия за стихосбирката на Тодор Билчев "Календар за Вечността"

Прочетох ръкописа на "Календар за Вечността" в началото на януари, когато усещането за пропаст между преходното и вечното е особено силно, почти болезнено.
Всяка нова година ни носи надеждата на бъдещето и тъгата по пропуснатото, ненаправеното, разпиляното... и в този смисъл, разбирането за мястото на тленното човешко битие в потока на вселенското време може да ни обезсърчи, или да даде тласък на новите ни начинания.
Не се изненадах от това, че един автор като Тодор Билчев, с неговата богата творческа биография, само за месец подготви за печат и направи необходимото за издаването на три стихосбирки.
"Календар за Вечността" по обем е най-малката от тях, но като авторов замисъл е, бих казала, монументална.
Няколко негови думи, споделени в разговор, ме накараха да прочета отново ръкописа и този път, зад делничното и пейзажа, зад тъгата и надеждата, зад почти афористичните тези и съждения на лирическия „аз”, да видя онзи друг, почти трансцендентален пласт, който прави най-новата поетична книга на Тодор Билчев уникална...
„Календарите са за дадена година, а този е за всички години и остава така и във Вечността. Затова не е календар "на", а календар "за" Вечността, като създава един уникален духовен календар, отброяващ дните, месеците и годината с нетленното махало на безсмъртието. Мислих за заглавие "Календар на живота", което щеше наистина да е едно хубаво заглавие, но то не стига до високата цел, която съм си поставил с тази стихосбирка. Животът е временен. А Духът е вечен, дори духът на времето, затворено в календара, който за човешко улеснение и разбиране е ограничен."

Стихосбирката има сложна композиционна структура, която следва календарното разпределение на сезоните, месеците и дните от седмицата. Авторът е намерил характерната, отличителна черта за всеки описан и преживян през обобщената „година на битието” миг, като в същото време всяко състояние на лирическия „аз” е дълбоко лично, премислено, почувствано, осмислено. За толкова малка по обем книга, „Календар-ът...” на Тодор Билчев е и неочаквано информативна, в нея авторът ни запознава с произхода на календара, на наименованията на месеците и дните от седмицата, което превръща една лирична творба в своеобразен наръчник по семантика на думите, с които най-често си служим, за да обозначим времето.
Книгата съдържа 26 стихотворения, разпределени в четири раздела. Първият е „Годината”, който съдържа само едно стихотворение. Следват „Сезони”, в който с четири стихотворения, посветени на пролетта, лятото, есента и зимата, както и с уводното стихотворение, се задава рамката на природния кръговрат. „Месецослов” е сърцевината на стихосбирката, разделът, в който се разгръща в пълна степен авторовият замисъл – да представи на читателя едновременно характерното, лично преживяното и вечното начало в цикъла на развитие на живота и времето. Тодор Билчев сполучливо прави това с 12-те стихотворения, посветени на месеците от годишния календар... И последният раздел, „Седмицата”, който започва с кратко познавателно въведение, а след това поднася на читателя есенцията на стихосбирката... Написани „на един дъх”, стихотворенията, посветени на дните от седмицата съдържат горчивия хумор на автора, с който ни представя същината на житейския си опит и ни дава най-раздробената представа за смисъла, или за безсмислието на съществуването... но и за тържеството на Духа – онова начало, което съпътсва Разума и го отделя от пустотата на Вселената, лишена от живот...

НАДЕЖДА АЛЕКСАНДРОВА ЦАНЕВА - НА ПОПРИЩЕТО ЖИЗНЕНО В СРЕДАТА - рецензия

НАДЕЖДА АЛЕКСАНДРОВА ЦАНЕВА - НА ПОПРИЩЕТО ЖИЗНЕНО В СРЕДАТА

„На попрището жизнено в средата” е първата книга на издателство gabriell-e-lit, публикувана като електронно издание през м. февруари 2019 г. 

В началото на 2020 представяме на читателите книгата в печатен формат.

Композиционно, литературният сборник на Надежда Александрова Цанева е изграден от три части, като първите две са в мерена реч, условно наречени „лирика“ и „импресии“.

Поетичният стил на Надежда Цанева, обаче, е по-скоро експресивен, образно-сетивен. Поетесата търси и улавя мига – болката, щастието, липсата, разочарованието, изплъзването на мига, предопределеността, красотата, любовта и надеждата, фрагментът, който изгражда цялото и цялото, което се разпада. И именно тук, в хаоса на отломките, в отсъствието на равновесие и опорна плоскост, лирическият „аз” открива и прокламира програмната същност на произведението, която се превръща в спасителен мост, по който, в един критичен момент, авторът се завръща в живота си:

„Не ме придумвай,

че покоят е живот –

покой не искам.

Мъртвите почиват.”

Ако продължим детайлизирането на структурата, можем да проследим няколко основни теми, около които е концентрирана тъканта на книгата – неуловимо-избягващите мигове, разпиляването на жизнената енергия, разхищението на чувства и оставащата пустота. Лирическият „аз” търси онова, което ще остави следа, ценното, същностното, липсващото в един кух свят, без щастие и съпричастност. Усещането за сблъсък на стихията с крехкия личностен стремеж към висина и полет пулсира във всеки стих, наслагва се и обсебва читателя.

В цикъла „Сбогуване” прави впечатление едновременността на авторовата овладяност и дистанцираност, от една страна, и на една болезнена, почти автобиографична точност на изказа в експозициионното стихотворение и в развитието на действието и развръзката в следващите го. Тук особено силно се чувства преливането на лирическия „аз” в биографичното поле на авторовата личност, като в същото време битийната драма от загубата на любим човек размива очертанията на действителността, за да се докосне и развие в едно почти мистично-приказно пространство. Когато преминава и през него, поетесата достига до философското обобщение на последното стихотворение от цикъла, което повдига един от най-съществените въпроси, преминали през цялата човешка история:

И се питам: докога ще боли?

И ще бъде изправян светът пред войни?

Докога ще убиваме,

а страхът от смъртта ще пълзи,

докога ще умираме,

за да стават след нас по-добри?

Темата за любовта и самотата, за несбъдването и свободата, преминават през всички части и слоеве на стихосбирката, като в първата част виждаме задушаването на едно крехко и светло чувство, което, във втората част се е превърнало в мътната стихия, помела стените на ежедневието и рутината, за да стигне до „брега на свободата” и осъзнаването, че „брегът на свободата е пуст”.

Дълбоко лична и изстрадана, като всяка лирика, в поезията на Надежда Цанева често звучи и гласът на гражданина, тревожен за настоящето и бъдещето, гласът на личността, която търси брод бързо променящото се политико-социално обкръжение – брод както за себе си, така и за своя народ.

Моля – спасение

за непознатия, лъган,

незнаещ какво иска народ!

Дъжд вали.

Все вали и отива в канала.

В третата част на сборника са събрани няколко публикувани през годините статии, в които се разгръща и развива този образ, на пръв поглед твърде различен от лирическия „аз” на поетесата. И това е образът на гражданина, който иска да промени света и го променя – с думите си, с действията си и с ясната си позиция за развитието на обществото.

Ценен документ за времето, като кехлибар, затворил в златисто-прозрачния си обем златисто-призрачните мигове на онова, което вече започва да става история.

Една книга, която заслужава да бъде прочетена! И нека пожелаем на автора и книгата лек път към Читателя!

ТОДОР БИЛЧЕВ ОТВЪД БОЛКАТА И КРАСОТАТА - рецензия

ТОДОР БИЛЧЕВ – ОТВЪД БОЛКАТА И КРАСОТАТА

Първата ми среща с Тодор Билчев бе в Деня на поезията.

И може би затова, а може би защото първият ден на октомври бе като лято, за мен той остана един глас, облян от предесенна омара...

Златно вретено от лунна къделя

светлият ден на земята заприда. (Предесенно)

Познанството ни се превърна в един непресъхващ поетичен поток, чрез който постепенно навлязох в сакралния свят на Тодор Билчев.

Филолог по образование, автор на многобройни научнопопулярни публикации и над 70 документално-исторически книги, той носи в себе си свежия заряд на лирика.

Пред мен е ръкописът на 12-тата му стихосбирка „Отвъд болката и красотата”.

Без съмнение, едно от големите достойнства на тази поетична книга е умението на автора да казва много със заглавията, както на цялото произведение, така и на отделните части и стихотворения. Знаем, че понякога читателят рядко стига отвъд корицата и текста върху нея, но не поради тази причина търся качествата на стихосбирката в хубавите заглавия, а защото това е едно рядко вече умение – с малко думи да се казва много, да се отправя силно послание, да се улавя същностното в един текст, или понятие, или житейска ситуаци.

Цял, животът ми е тази къща.

Майка и баща. И хляб. И вино.

Вечно със сърце ще ги прегръщам.

Даже и оттук като замина.  (Домът на духа ми)

Композиционно, стихосбирката е изградена от три части – „Болката”, „Красотата” и „Отвъдна жътва”, в които равномерно са разпределени 61, номерирани и датирани от автора стихотворения. Отбелязването на датите, дори часовете и минутите, превръща книгата в един своеобразен дневник, а посочването и на местата, където авторът е бил докоснат от музата, превръща този дневник в карта на едно пътуване към себе си, на едно завръщане към първичните усещания за връзка между човек и природа, за красотата на дребните неща, които често забързани отминаваме...

Утрото срещам със щурчова песен,

росно качен на върха на тревата.

Охлюв ми смига, усмихва се кестен.

Вечер заспивам с черешка в устата. (Провинциално)

Пристъпвам бос в ливадите зелени.

И росна кръв пулсира в мойте вени.

В гората тичам с бягащи елени.

Изгарям с нестинарки в жар червена. (България – в едно и двата свята)

Това навява у читателя усещане за преходност, за изплъзване и бягство... И желанието да уловим мига, живота, през който минаваме като гости, битието, което ни облива и убива, е колкото болезнено-необходимо, толкова и безсмислено, защото отвъд болката и красотата на живота е пристанът, който ни чака – отвъдната жътва... онова, което сме заслужили... Защото жътвата – като състояние на завършеност, е именно оня венец на усилието, към който се стремим.

Тодор Билчев е интересен творец. Диапазонът на неговия поетичен хоризонт е широк и многопластен. От една страна, той е от онези поети, които добросъвестно следват канона на мерената реч. В неговите стихотворения няма да намерите непреброени срички, трудно ще откриете рими, които не отговарят на определението за рима. Това, донякъде спъва полета, виси като камък, вързан за краката на птица. Защото поезията не е само рима и ритъм. Поезията е и образ, и послание... И точно тук идва другото лице на Тодор Билчев – многообразното, обветрено лице на личност, не прелетяла през живота, а изживяла го – с красотата и болката му и с онова, което е отвъд тях...

Тодор Билчев вижда едновременно голямото и малкото, онова, което ни души и онова, към което си струва душите да се стремят. 

Без съмнение, едно от големите достойнства на поезията на Тодор Билчев е нейната изненадваща образност. Понякога, образите са каскадно-преливащи, неудържими, давещи... друг път са сухи, като пустиня. Но всяко стихотворение от тази книга има своето лице – онова, което е отражение на неговия автор – неподправено, усилно-търсещо, залутано, несигурно, зовящо, страдащо... и носещо изцеление...

Защото – какъв е смисълът на творчеството, ако не да търсим отговори на терзанията си, за да ги дадем на онези, които също търсят и жадуват глътка другост в пустинята на ежедневието.

В първата част на стихосбирката, „Красотата”, лирическият „аз” е отворил сетивата си за красотата на живота. Чувството е ведро, образите са сияйни, преливащи от пъстрия калейдоскоп на пулсиращата жива природа, от скъпоценните цветни камъчета на ежедневието, от онова единение с Вселената, което ни дава сила да вървим през битието си.

Макар цялата книга да е посветена на майката на поета, може да се каже, че втората част, „Болката”, е изцяло Нейна... Майката – като изначална същност, като средище на любовта, като упоение и болка, отвъд която няма нищо... освен надеждата, че има Друго, Отвъдно, в което Тя чака осиротялото си чедо... Стихотворенията тук са отворени монолози, в които читателят напразно чака да чуе другия глас, оня, на който се молим. В този смисъл, тези стихове са като молитви към най-любимото същество – майката, издигната до светица и богиня. Авторовата болка от наскоро понесената загуба дълбоко се впива в плътта и душата на читателя, оставя го без дъх – защото Тя е и опора, нежна грижа, ориентир в живота, без който следва пропадане в изначалната бездна на нищото.

В третата част, „Отвъдна жътва”, водеща е темата за любовта. Любовта – бликаща, жизнена; любовта-стихия, лавина, любовта – звезда в очите на любимата; любимата – звезда в очите на поета... Или любовта – горчилка, пустош след гръм... „Гълъбът на любовта” – цялото стихотворение е образът на любимата – един апотеоз на красотата; „Зов за любов” – е почти пародия на любовното чувство. Двете стихотворения, едно до друго, аз приемам като едно намигване на автора към читателя, като една добродушна насмешка на мъдрец над най-прехваленото чувство – двигател на земната еволюция.

Като цяло, мога да кажа, че тази неголяма книга не се чете лесно, защото нагнетеното в нея чувство е силно, искрено, истинско, дълбоко и то дълбоко докосва, не – разтърства читателя... Красотата, болката и онова, което е отвъд тях...

Дава ли това поетично томче отговор на въпроса, който се съдържа в заглавието? Казва ли ни то какво е онова – отвъд болката и красотата?

Не... Защото отговорът е само загатнат. И читателят трябва сам да го открие.

д-р Габриела Цанева, редактор и издател

"СЪТВОРЕНИЯ"-ТА НА РЕНИ ВАСЕВА - рецензия

СЪТВОРЕНИЯТА НА РЕНИ ВАСЕВА - рецензия

Щастливи сме, че Рени Васева избра издателство gabriell-e-lit за третата си стихосбирка – „Сътворения”.

След „Погледи” и „Очите на града” мислех, че е невъзможно да бъда изненадана от Рени Васева и нейната поезия.

Оказа се, че греша.

Не познавам друга стихосбирка така препълнена с поезия. Всеки стих, всеки ред, всяка дума е дихание, послание, образ, мисъл, полет... и потъване в дълбината на нейните търсения, откровения и сътворения.

Читателят не винаги е в състояние да следва автора, да възприеме, оцени, съпреживее, защото идва следващият стих, образ, олицетворение, метафора, следващият прозорец към един свят, тъй близо до нашия, реалния, ежедневния, но всъщност – толкова различен, наситен, преобразен.

Животът, прост и цветен, тича пред очите ни – балкончето е влюбено в кварталната градинка; а трамвайчето „уморено се взира в мъгливите напридания на есенната утрин”; русалките „изваждат от „Титаник” любимите моряци и горко ги оплакват”; а на морското дъно „някой събира писмата до всички удавници”; библейските притчи са не просто пресътворени, а преживени, оживели.

Композиционно, стихосбирката е изградена от четири цикъла – „Аз и Градът”, „Градът и Морето”, „Аз и Ти” и „Аз и Морето”, като във всеки от тях лирическият аз търси и създава своя път към света, с неговото делнично многообразие и скрити същности. В тази лирическа книга героите са много и разказаните истории са много, защото всяко стихотворение е един къс от невероятното въображение на Рени Васева.

Заглавието е многопластово и многозначно. Сътворението, като начало на Битието, с неговото митично-библейско начало; сътворението, като творчески процес на прекрояване и пресъздаване на действителността; сътворението, като съпреживяваве и претворяване на онова, което сетивата долавят, което пропускаме, което е между нашето осъзнато съществуване и онова, което остава в здрача на неосъзнаваното, или в магията на приказното.

Рени Васева, след третата си стихосбирка, без съмнение е явление в съвременната българска литература.

Не, не греша.

Но нека Читателят сам прецени.

И нека пътят на авторката към него е изпълнен със светлина и съ-творения на нейните поетични инвенции...

"СЛЕД ДЕВЕТИ, СЛЕД ДЕСЕТИ" - за книгата и нейния автор, рецензия

"СЛЕД ДЕВЕТИ, СЛЕД ДЕСЕТИ" - ЗА КНИГАТА И НЕЙНИЯ АВТОР - рецензия

Първата ми среща с творчеството на Христо Ангелов бе през 2012 г., когато, като редактор във в. „Литературно земеделско знаме” публикувах няколко негови епиграми. Порази ме гъвкавата рима, звучността на стиха и лекотата на изказа. Последваха нови писма с епиграми и стихове, които без колебание и с удоволствие публикувахме. Не закъсня и отклика на читателите – Христо Ангелов се превърна в един от любимите автори на рубриката „Ситни, дребни – като камилчета”.

Неговата сатирична поезия носи белезите на майсторството и таланта – едно все по-рядко срещано съчетание в днешната литература, където често намират място шлифоватата посредственост, или неграмотната дарба, а още по-често – неграмотната посредственост, на която липсва дори осъзнаването, че е такава.

Христо Ангелов черпи темите на своето творчество от целия спектър на живота, но преди всичко – от грозното в политико-икономическата сфера. Неговото перо е остро, но тази острота не убива; тя осмива. Думите му се леят леко, звънливо – като планински поток – те измиват, но и прорязват, проправят път през нечистотиите на битието. И тази чистота, тази ведрина са едни от най-хубавите черти на цялото му творчество. Но неговите нюанси не се изчерпват с това. Усещането за носталгия е силно, всепроникващо. Носталгия... но не по нещо, което сме изгубили, а по онова, което никога не сме постигнали... носталгия по неосъщественото възможно... И тази негова ведро-звънтяща поезия, на една друга плоскост, оставя тягостно чувство – на обреченост, на непригодност... и недостижимост.

Когато, в края на 2018 г. започнах да осъществявам проекта списание „Картини с думи и багри”, обърнах се към Христо Ангелов, с молба да предостави свои стихове за публикуване в експерименталния брой 0/2018 г. Той се съгласи, като предостави избора на конкретни текстове на мен. Едва тогава осъзнах, че неговото творчество е доста обемно, разнообразно и същевременно органически цялостно. И стана ясно, че любителят на сатиричната поезия, инженерът, дългогодишният учител, който обича да пише епиграми, е написал достатъчно, за да издаде книга.

Така се роди сатиричният поетичен сборник „След девети, след десети” на Христо Ангелов (издателство gabriell-e-lit, София, 2019).

Той съдържа най-доброто от неговото дългогодишно творчество. Голяма част от включените произведения са публикувани в периодичния печат. Стихосбирката е структурирана в два тематични раздела – „След Девети” и „След Десети”. Заглавията насочват към времето на написване на творбите, но и към тематиката им. Почти еднаквото звучене на двата дяла нагнетяват тягостно чувство за еднаквост на битийната проблематика през тези уж коренно различни периоди от новата и най-новата ни история. Но в същото време заглавието е и едно намигване – една закачка-провокация, едно напомняне, че всичко, което ни се случва зависи от нас самите, и ако искаме нещата да бъдат различни, то трябва да ги направим различни, защото... Защото дори една голяма промяна в отношенията и структурата на общесвената организация, ако не предизвика промяна в мисленето и нагласите на личността, потъва, задръства се и пропада в голямата еднаквост на непроменената народопсихология.

Можете да изтеглите и/или прочетете електронната книга, следвайки връзката:

http://e-books.gabriell-e-lit.com/poezia/sleddevetisleddeseti/Sleddevetisleddeseti-HristoAngelov.pdf