ЗА РЕНИ ВАСЕВА, АНГЕЛИТЕ И ДЕМОНИТЕ

В литературата понякога се появяват книги, които не само разказват история, а отварят врата към друг порядък на света, към онова пространство, в което земното и отвъдното се докосват, в което човешкото и божественото  разговарят на един език. „Ангелът Рафаил“ е именно такава книга.

Още първите страници ни въвеждат в свят, където ангелът не стои на недосегаема висота, а се спуска в калта на селския пущинак, мокри крилете си в треволяка и се колебае като всеки човек, изправен пред избор. Рафаил не е небесен гост, нито пратеник, а свидетел на човешката болка, който не може да остане безучастен; същество от светлина, което усеща тежестта на земята и земните избори. В напрежението между небесно и земно, между чудо и ежедневно, се ражда особеният поетичен ритъм на поредния пространен разказ на Рени Васева за истински, живи хора и за гранични, отвъдни същества, който трудно може да намери своя точен литературен жанр.

Авторката вплита в това сказание богат културно-митологичен пласт – канонични и апокрифни евангелия, богомилски легенди, фолклорни фигури, при-казни герои от детството. Този синтез не е декоративен; той задава философската рамка на книгата: дуалистичният свят, в който светлина и мрак сътворяват човека едновременно; свят, в който спасението може да дойде чрез вяра, но и чрез познание и стремеж.

Послесловът ясно показва, че историята, която се развива в своята виталност и пространност пред читателя живее в пространството между канон и апокриф, между мит и история, между фолклор и богословие. Това е книга, която преподрежда духовни пластове, за да изведе човешкото в божественото и божественото в човешкото.

Силно е авторовото решение да върне човешкото лице на сакралните фигури. И не се поколебава да започне с образа на Исус. Като го прави герой, но не основен, на своя разказ, тя скъсява и размива дистанцията между читателя и библейските персонажи, като ги прави живи, уязвими, противоречиви и затова – истински. Особено силно присъства женският глас. Тихият, но устойчив глас, който историята на последните две хилядолетия, доминирана от мъжкото начало в християнската догма често е заглушавала.

Интерпретацията на образа на Мария Магдалена не като грешница, а като извор и преносител на сакрално познание, за която авторката говори в послеслова, намира своя отзвук и в женските образи от романа: жената – пазител на тайно знание, избавител от болката, личност, в която божественото се проявява в най-живата си, ярка форма. По този начин авторката поставя под въпрос множество наложени представи. В тази плоскост можем да разгледаме и дуализма като философска рамка на повествованието.

Присъствието на отгласа от богомилските легенди и дуалистичната идея за света, сътворен едновременно от бога и дявола, задава нов профил и нова среда, в която намират място не само героите на Рени Васева, а и ние.

Но може би най-голямото достойнство на книгата трябва да търсим в реабилитирането на фолклора като живо наследство, което трябва да намери мястото си в съвременното обществено съзнание. Не като суеверие и ритуална практика, а като познание за народопсихологията, творческия потенциал и философския отговор на въпросите за сътворението, доброто и злото, за смисъла на живота и страданието. Вещици, таласъми, вампири – те дишат нашия въздух, живеят в нашия свят – те са нашата културна памет и идентичност, отзвук от гласовете на детството.

С „Ангелът Рафаил, както и с „Историите на Вартоломей“ по-рано през годините, Рени Васева възкресява българската митологична традиция, вплитайки я в универсален духовен разказ.

Винаги ме е очаровал нейният език. Богат! В поезията си, а още повече в прозата, тя използва думи от цялата палитра и дълбочина на народното слово и високата литература. В тях ще намерим думи, които сме изгубили през годините. Архаични изрази почти променят стандарта на граматичния изказ, но Рени Васева никога не прекрачва границата, не отива в сферата на опростачването на литературата; никога не допуска в своите текстове езика на улицата, на маргинализираните общности или неустановени диалектни форми.

В заключение ще кажа, че в „Ангелът Рафаил“ над всичко стои една основна ценност, която авторката ясно заявява: съгласието, помирението – въплътени в способността да видим светлината в мрака и мрака в светлината, без да отричаме нито едното, нито другото. Тук основният конфликт не е между светове и хора, а между вътрешната ни същност и потребността да бъдем част от общност, която очаква от нас друго. Така „Ангелът Рафаил“ може да се разглежда като морална притча за човешката сила и отговорност, за крехкостта на доброто, за възможността за избор и спасение, пречупена през призмата на народната митология и християнския разказ за света. Това е книга за светлата и тъмната земя, за светлата и тъмната страна в човешката душа, за пътищата между тях и за онзи миг, в който правим своя избор. И в този избор се крие най-голямото чудо и най-дълбокото познание.

Габриела Цанева, издател и редактор

ДЕНОНОЩИЯТА КАТО ЕМАНАЦИЯ НА СЪТВОРЕНИЯТА

ДЕНОНОЩИЯТА КАТО ЕМАНАЦИЯ НА СЪТВОРЕНИЯТА

Трудно се пише за поезията на Рени Васева, защото трудно се пише със суперлативи текст, в който трябва да има нещо повече от емоция… Но за нейните стихове не мога да пиша по друг начин…

 „Денонощия“ на Рени Васева… Една стихосбирка, събрала между кориците си 200 стихотворения, обединени в 40 цикъла. Стихосбирка, която няма аналог в съвременната ни литература, не като обем, който сам по себе си е впечатляващ, но като изобилие и плътност на образи, настроения, внушения и идеи.

Ще си позволя само няколко обобщения и няколко щриха, защото всеки текст от тази книга може да каже онова, което аз не мога – да предаде усещането за недоизказаност; за непълнота, която чака да бъде изпълнена с духовна същност, за препълненост, която избликва от всяка дума, стих, докосване до необятния свят на автора.

Докато четях отделните цикли и подготвях ръкописа за печат осъзнах, че в творчеството на Рени Васева няма върхове и спадове.

Всяка от нейните три издадени до момента стихосбирки („Погледи”, изд. „Многоточия”, 2018 г., „Очите на града”, изд. „Многоточия”, 2019 г. и „Сътворения”, изд. gabriell-e-lit, 2019/2020 г.) е глътка жива вода в буйния и мътен поток на съвременното свободно от литературна критика и автоцензура книгоиздаване; всяка от тях е ярък знак в безпределното сиво на дните.

Филолог по образование и дългогодишен преподавател по български език и литература, Рени Васева е професионалист, който познава до съвършенство инструмента на своето изкуство.

Всяка нейна дума намира точното си място сред останалите, всеки стих е като дихание – необходимо и завършено, всеки образ е огледало, в което виждаш  неизчерпаемата същност на поезията – вечното самопораждане.

Едновременно неочаквани и естествени, сравненията градят светове и всеки от тях е Светът – единствен и различен – оня, в който поетът е решил да отведе читателя…

Трудно е да се каже, че 40-те цикъла на „Денонощия” структурират тематично стихосбирката. По-скоро те бележат времевия диапазон, в който са създавани, без да разрушават цялостността на тази поема, защото „Денонощия” е един монолит, в който отделните стихотворения/фрагменти дават цвят и обем на цялото, без да го раздробяват.

Все пак, няма да сгреша ако кажа, че някои цикли /макар само номерирани/ носят характера на определено произведение в тях и имат самостоятелно битие със собствено звучене и идентичност, които въпреки това добре се вплитат в общото тяло на стихосбирката.

Такива са, както аз условно именувам, „Макондо“, „Мария съм“, „Икони“. В тях намираме един изцяло изграден от авторовата концепция свят, твърде различен от нашия, външния, но не и от оня, споменния, който пазим в себе си и именно чрез който съпреживяваме авторовата идея:

Сто години вали,/ Макондо се пълни с риба./ Плуват цели пасажи,/ а катунът пъстрее сред тях.

........................

И пак се събуждам в Макондо,/ полковниците тъгуват,/ столовете, озарени от мислене,/ в утробите на къщите плуват.

или:

Мария съм. И ме преследва/ твоето безсмъртие.

…………………..

Мария съм. Онази,/ дето жалеше за Лазар/ и дето те повика да го дигнеш.

………………….

Мария съм./ И съм богопомазана.

Но това не променя факта, че „Денонощия” е животът, основен обект на анализ  – сив и скучен, монотонен, хипнотизиращ, ако не можеш да видиш през насъщността на съществуването, през марша на дните и нощите, които могат да ни обезличат, но могат и да ни изпълнят с неведомата красота на онова, което носим скрито в себе си, или което можем да извлечем от околната битийност, за да изградим света си по-ярък, магичен, желан.

Такъв е и езикът на денонощията на Рени Васева – роден не от външното, не от обектността на съществуващото вън, а от субективния поглед на всевиждащото „Аз” на твореца. Характерни за творчеството ѝ са олицетворението и честото използване на умалителни имена, но не като литота, а по-скоро за да създаде близост между читател и автор, от една страна и между читател и предмета на описанието, от друга; едно усещане за съпричастност, която ни кара да изживеем емоцията на лирическия герой, да се идентифицираме с него и със средата, в която съществува, която преживява.

Стихосложението е свободно, стихотворната организация, видимо е астрофична, но стихотворенията не са лишени от рими. При Рени Васева те са толкова естествени, че могат да останат незабелязани. Всичко това създава един само нейн, неповторим поетичен изказ.

И той е ту пълен с пулса на изобилната природа, преливащ във вените на лирическия „Аз”:

Дъждът е отбрулил/ двете жълти листенца

на малката,/ смела вишня./ Ще те целуна./ Скришом.

Ту делнично-скучен като описано преживяване:

Градът се изхлузи/ от сивата риза./ На масичката/ до телевизора/ ти беше оставил / цветя,/ мракът отстъпи,/ денят засия.

Ту носталгично-споменен:

Цигулката във подлеза скърбеше/ с очите на дърво/ през есен./ В краката ми/ на стълбите сълзеше/ на музиката просещата песен.

Ту надвременен, бременен с вечността:

 „А няколко наперени/ глухарчета/ поискаха до литнат/ с вятъра / и разпиляха/ своите съзвездия.

И поантата: Видях/ как гордото небе/ приведе рамене / в поклон, / познало в крехкото усилие / на цветето/ щастливо/ сътворената/ Галактика.

Рени Васева черпи темите за своята поезия както от делничността, така и от митологията и литературата, от онези техни пластове, които преливат в архетиповете на колективното несъзнателно на съвременното общество.

В този смисъл четенето на „Денонощия” е и едно съпреживяване на нейните интерпретации на познати образи и конфликти, които дават неочаквани отговори както на вечните философски въпроси, така и на парещите теми на деня или на онова ежедневно, без което не можем:

Преброждах всеки ден/ на лабиринта смислите./ Пътечка по пътечка/ и ъгъл подир ъгъл./ И някъде дълбоко в мен/ откривах с изненада/ един първичен Минотавър.

и:

Като Мойсей/ реши да пресечеш/ пустинята/ на робските копнежи./ ......................../ Не сме прекрачили/ през робската пустиня/ и Ханаан/ е мъртвото ни време.

или:

Дулсинея бавно/ мие чинии,/ Дон Кихот й разказва/ приказка./ Дон Кихот я възпява/ във възвишени стихове/ и я брани/ от злата магия…

Регистърът на настроенията е почти необхватен – от простичката радост, родена от съприкосновението с чистата природа и любимия, от олицетворението на уюта на дома, до безмилостното прозиране на безнадеждната битка на думите с реалността на битието:

В кротката зимна неделя/ небето тъче одеяло/ за една обща постеля./ Моите стъпки в снега,/ твоите длани, оголени…

или:

Къщата е клекнала / и като квачка пази / топлото на своите деца.

и:

Взривени, / застреляни и пребити, / крачат моите думи -/ всичките./ И когато се съмне,/ аз ги погребвам/ в измислени изречения,/ а денят ги чете...

В заключение, отново мога да кажа, че „Денонощия” е единно произведение, както е единен многоликият живот, който е негова основа, същност, отражение...

На добър път към Читателя на книгата и нейния автор!

д-р Габриела Цанева, редактор и издател

"СЪТВОРЕНИЯ"-ТА НА РЕНИ ВАСЕВА - рецензия

СЪТВОРЕНИЯТА НА РЕНИ ВАСЕВА - рецензия

Щастливи сме, че Рени Васева избра издателство gabriell-e-lit за третата си стихосбирка – „Сътворения”.

След „Погледи” и „Очите на града” мислех, че е невъзможно да бъда изненадана от Рени Васева и нейната поезия.

Оказа се, че греша.

Не познавам друга стихосбирка така препълнена с поезия. Всеки стих, всеки ред, всяка дума е дихание, послание, образ, мисъл, полет... и потъване в дълбината на нейните търсения, откровения и сътворения.

Читателят не винаги е в състояние да следва автора, да възприеме, оцени, съпреживее, защото идва следващият стих, образ, олицетворение, метафора, следващият прозорец към един свят, тъй близо до нашия, реалния, ежедневния, но всъщност – толкова различен, наситен, преобразен.

Животът, прост и цветен, тича пред очите ни – балкончето е влюбено в кварталната градинка; а трамвайчето „уморено се взира в мъгливите напридания на есенната утрин”; русалките „изваждат от „Титаник” любимите моряци и горко ги оплакват”; а на морското дъно „някой събира писмата до всички удавници”; библейските притчи са не просто пресътворени, а преживени, оживели.

Композиционно, стихосбирката е изградена от четири цикъла – „Аз и Градът”, „Градът и Морето”, „Аз и Ти” и „Аз и Морето”, като във всеки от тях лирическият аз търси и създава своя път към света, с неговото делнично многообразие и скрити същности. В тази лирическа книга героите са много и разказаните истории са много, защото всяко стихотворение е един къс от невероятното въображение на Рени Васева.

Заглавието е многопластово и многозначно. Сътворението, като начало на Битието, с неговото митично-библейско начало; сътворението, като творчески процес на прекрояване и пресъздаване на действителността; сътворението, като съпреживяваве и претворяване на онова, което сетивата долавят, което пропускаме, което е между нашето осъзнато съществуване и онова, което остава в здрача на неосъзнаваното, или в магията на приказното.

Рени Васева, след третата си стихосбирка, без съмнение е явление в съвременната българска литература.

Не, не греша.

Но нека Читателят сам прецени.

И нека пътят на авторката към него е изпълнен със светлина и съ-творения на нейните поетични инвенции...

"ОЧИТЕ НА ГРАДА" - рецензия

ОЧИТЕ НА ГРАДА, ИЛИ ОЧИТЕ, КОИТО ВИЖДАТ ОТВЪД ДЕЛНИЧНОТО И ГРАДА - рецензия

Пред мен е втората стихосбирка на Рени Васева "Очите на града", изд. "Многоточие-М", София, 2019 г.

Книгата излиза под редакцията на Ивелина Цветкова, дизайн на корицата и оформление Даниел Меразчиев.

И ми е трудно да продължа... не защото няма какво да кажа, а защото е твърде много.

Запознах се с Рени Васева преди няколко месеца, през пролетта на 2019-та - първо, чрез поезията й, която избликваше като свежа, живителна сила от монитора ми, караше ме да вкусвам живота вън – да усещам, слънцето, морето, бурята, да усещам вятъра върху лицето си, да виждам – с нейните очи... И това ми хареса.

После се запознахме и в реалния свят, на премиерата на списание „Картини с думи и багри” в Столична библиотека, в началото на лятото, на 19 юни, когато тя скромно излезе пред публиката, за да прочете своето любимо стихотворение (Лозницата),  невключено в списанието и каза няколко думи за себе си... Разбрахме, че е учителка по литература и съвсем отскоро е започнала на пише поезия...

Не личеше. Нито от стиховете, които публикуваше в интернет, нито от първата й стихосбирка "Погледи", също на изд. "Многоточие-М" и спечелила конкурс за поезия на издателството.

Рени Васева пише с лекота за всичко, до което се докосва и всичко, до което се докосне получава нейния отпечатък, отпечатъкът на поглед, който прониква отвъд делничното, отвъд очевидното.

Нейната поезия е стихийна, но не защото е неовладяна, а защото е многопластова; тя прелива от образност, метафорите се гонят и застъпват, мелодиката на словото кънти – не в ушите, кънти в съзнанието на читателя... и ако онова, което чувате ви звучи познато, то не е защото сте го чували преди, а защото го мислите... защото го виждате с нейните очи.

Още при първия ми досег с творчеството на Рени Васева знаех, че тя е необикновен автор,  различен от повечето днешни поети, на които свободата на интернет пространството дава лесна гласност. Защото гласът на Рени Васева е твърде ярък, автентично нейн, за да се смеси, или да остане незабелязан в посивяващия от бързо сменящи се шарении литературно-поетичен живот, на който сме свидетели. Трудно е да се направи разбор на тази стихосбирка, събрала 101 творби, защото всяко стихотворение е една различна картина, но и всяко води към следващото в едно необикновено, задъхващо приключение. Трудно е да се прочете тази книга, защото не ти се иска да я оставиш, преди да си стигнал последната страница и в същото време е трудно да понесеш товара на образното богатство и посланията, които то носи. Защото всяко стихотворение е една кулминация, един връх, който читателят изкачва, за да види следващия.

Горещо препоръчвам „Очите на града” на всеки, който е готов да тръгне с автора към върховете на поетическото изкуство и оттам да погледне света – хоризонтът е замайващо широк и прекрасен: