"Като полудяло куче копая пръстта..."
Валентина Григорова
Имах…
Едно лудо куче…
Не спираше да тича,
дори когато спи…
Копаеше -
пръстта в двора,
тревата в кварталната градинка
и цимента в коридора...
Всички килими разкопа
у дома,
а когато килими не останаха -
прокопа паркета
и теракота…
Не спираше да тича,
дори когато спи…
Сънуваше простора -
на кварталната градинка
и двора,
оградени в стени,
/стени за прескачане, нали?! -
просто така, за отмора/…
Сънуваше зова
на живота,
пулсирането на кръвта,
цъфтежа на цвета,
звука от движението
на сока в тревите,
звъна на крила
и как полита…
Чупеше ноктите си
в твърдия зид на света…
И не спираше да гони,
дори когато спи…
Да гони -
на игра;
да гони
радостта,
присъствието,
топлината,
любовта…
Кехлибарени очи -
мълчи
тишината
на отсъствието
ти,
мъча се
да спра потока
на спомена,
който
горчи…
Стискам клепачи
и виждам само
опашка,
която се върти,
опашката,
която върти
тялото ти,
която лети…
Летиш!
Бяло
е,
бяло и празно
остана…
Палач е времето -
стискам клепачи -
миглите, като клечици
се забиват дълбоко в плътта на ирисите,
дълбоко,
като копия на разпятие…
Имах
едно лудо куче
и цялата обич
на света…
Разпиля се.
Разпилях я.
