събота, 15 август 2020 г.

ЕДНО ЛУДО КУЧЕ

"Като полудяло куче копая пръстта..."

Валентина Григорова

Имах…

Едно лудо куче…


Не спираше да тича,

дори когато спи…

Копаеше -

пръстта в двора,

тревата в кварталната градинка 

и цимента в коридора...

Всички килими разкопа

у дома,

а когато килими не останаха -

прокопа паркета

и теракота…


Не спираше да тича,

дори когато спи…

Сънуваше простора -

на кварталната градинка

и двора,

оградени в стени,

/стени за прескачане, нали?! -

просто така, за отмора/…

Сънуваше зова

на живота,

пулсирането на кръвта,

цъфтежа на цвета,

звука от движението

на сока в тревите,

звъна на крила

и как полита…

Чупеше ноктите си

в твърдия зид на света…


И не спираше да гони,

дори когато спи…

Да гони -

на игра;

да гони

радостта,

присъствието,

топлината,

любовта…


Кехлибарени очи -

мълчи

тишината 

на отсъствието

ти,

мъча се

да спра потока

на спомена,

който

горчи…

Стискам клепачи

и виждам само

опашка,

която се върти,

опашката,

която върти

тялото ти,

която лети…


Летиш!

Бяло

е,

бяло и празно

остана…

Палач е времето -

стискам клепачи -

миглите, като клечици

се забиват дълбоко в плътта на ирисите,

дълбоко,

като копия на разпятие…


Имах

едно лудо куче

и цялата обич

на света…

Разпиля се.


Разпилях я.

петък, 14 август 2020 г.

БЕТОННИТЕ КЛЕТКИ НА ДНИТЕ

Бетонните клетки

на дните тежат

и душат.

Циментови статуи

в дните пълзят.


Циментови статуи -

в бетонните клетки

на дните

все пак оживяваме...


Тела без души

в сивите клетки

пируваме -

с оглозгани

сиви съдби...


И мечтаем... за:


Ледови нощи.

Мониторите жужат,

хипнотизират,

убиват...


Циментови статуи -

зомбирани спят,

не умират,

не спират

да смилат

духовен боклук,

не спират

да искат -

да са доволни,

напук:

на беззаконното битие,

на битите с юмрук,

на безбъдното утре,

на беззъбите медии

без право на мнение,

на премазания поминък,

на невъзможността

да поминуват,

ако не са на колене...


Колене ли?

Отдавна са станали

ходила...


Циментови статуи -

лежим на боклука...


Животът,

горчив и оскъден

премина -

през еуфории

и луди надежди за друго,

през отминали пориви

и озъбени зими,

през разрушение,

нови копнения

и онова "остави ме...

...вече не ми пука"!


През сито премина животът 

и в ситото

не остави следи...


... само бетонните клетки

на дните,

само нощите, 

покриващи с ледови блянове

болните мозъци -

сиви,

без мисли,

пълни само

с клишета,

бълвани 

от всички кюшета -

през телевизори,

от всички ефири;

през монитори -

на компютри 

и умни телефони,

от профили

и в анфас -

на приятели,

оплетени в социални мрежи,

отвсякъде -

през очи и уши...


В бетонните клетки

на дните,

в безлунните ледови нощи

отникъде 

не можеш

да се спасиш

от онова,

което не искаш

да посадиш

в ума си...

Сивите клетки

още не спят -

сивите клетки,

циментови...



Ледови нощи...

Мониторите 

тихо жужат -

приспиващи,

хипнотизиращи,

убиващи...


Циментови статуи

в бетонните клетки

на дните -

на пепел ли станахме?

Като пепел ли 

се утаихме...


*** 


Ледови нощи -

щурци

пищят

и рушат

бетонните клетки

на дните.

вторник, 11 август 2020 г.

БАСЕЙНЪТ, ИЛИ МОРЕТО В ЧАША

Морето, в чаша...

Соленият зов на вълните,

пяната на прибоя

сърфирането с делфини,

песента на Кита,

дочута през проливите -

всичко ми даваш -

всичко, 

във чаша.


Стихията блъска

кръвта в артериите,

сърцето тупти

с ритъма на Вселена...


Синьото на безкрая,

отразено в сините стени,

Синьото на безкрая,

затворено във чаша...


Бурята плиска дъжда си

в гърба ми -

ледени копия 

ме пробождат,

пробуждат съня ми,

дъхът ми се слива с водата -

дишам я - пълна съм с нея...


Кожата, загоряла от лято 

пее песента на тялото...

Капилярите се смеят -

цъфтят, като тичинки, 

оплодени от есен...


Клетките ми 

звънят 

с мелодията на пороя,

кипят

и ме будят,

прохождам...


Кипя и умирам,

затворена в чаша,

кипя, пак се раждам -

пак там,

в морето,

пак там,

където 

ще плувам с делфини

и 

ще пирувам със свободата...

НОЩТА НА ЩУРЦИТЕ

Щурците пищят -

надлайват се с кучетата,

надсвирват се с прилепите,

шумят с вятъра...

Шуми воят в ушите ми,

свистенето в гърдите ти,

нощта умира в прегръдката на луната -

разплискано пълнолуние,

липсваш ми -

защо утрото е толкова старо,

защо щурците пеят само за мен.


Като струни на вятъра...

Опитвам се да ловя 

звуците на нощта 

с върховете на пръстите -

не свиря, 

тъка

с цветовете на лятото,

с опустелите пастели на поляните,

с овехтелите постели на тревите.

Пия носталгията на август,

попивам аромата на прах,

дъждът се изпарява преди да достигне

опустелите пастели на поляните

с овехтелите постели на тревите -

нощта връхлита

измита,

измита безсънието ми -

клепачите падат

върху зида на бузите -

звънят,

като клепала

в утрото.