Картини, картини, картини...
в ума, в очите,
по стените...
Стена...
Уродливи сенки протягат
ръце от платната,
дращят ретината,
влизат в зениците,
рушат рутината
на дните...
Пращат болните си послания
в уморените ни глави.
Пращят черепите,
скрили мозъците си...
на топло, на тъмно, на сигурно...
Главоноги създания станахме,
хукнали назад
по спиралата на битието.
Умираме в морето
на съзиданието.
Ето, постиламе го със телата си.
Сити...
Умората попи
в тинестия нанос.
Умората изтри
души, съзнания и цялост.
Нахалос
еволюцията ни създаде.
Защо ни даде
скелет и гръбнак,
щом пак
оставаме по същност
мекотели?
Защо ни даде разум във глава,
щом пак
не можем да надскочим
безформеното тяло и слузта...
Останахме пак същите – уста,
приспособена към околността...
Защо ни е интелигентност –
това го могат всички оцелели...
Успяваме.
Днес пак не правим разлика
между добро и зло –
така по-лесно постигаме целта си...
Дали??? Дали сме цели?
Безцелно пропиляваме живота си...
Безцелно падаме – надолу,
все по-надолу
и навътре,
все по-дълбоко спим.
Вървим
по кръгозора си –
все по-стеснен,
стесняваме го още –
стиснат във юмруци го държим.
И с простодушен поглед
душим простора, без души...
По-просто се живее, без глави.
Разпръснати са сетивата ни в телата,
изострени и хищни; оцеляваме.
По-лесно блещим
в опиянение очи,
разцъфва кожата ни от възторг,
размахваме изящни пипала
в прегръдката на октоподни структури.
Най-после всичко е на място,
октоподи сме –
клас
главоноги,
най-сложно
устроените мекотели –
силно
развита нервна система,
перфектни
сетивни органи –
очи и
обоняние,
изключителен
интелект
и
способност за оцеляване...
...от
камбрия до днес...
