четвъртък, 10 декември 2015 г.

ЯТО В НЕБЕТО

Ято в небето...
Ето – есен е, есен е...
Не. Само птичи криле...
Крил... блести върху вълните –
и те, като разпиляна
пяна се стопяват във брега...
Гарвани, вместо чайки грачат...
Чаткат с клюнове и чакат –
тихо морето да изхвърли скъпоценност...
Носталгия в нощта се впива.
Ваяния от звездопади
пъдят сивината в здрача на ума ми.
Мир търся в умореното си тяло.
Лодка сред безкрая...
Раят падна с трясък.
Съкровищата на духа са разпилени.
Пили се впиват в тишината,
тъкат отровни нишки.
Кипи Вселената – оплетена
надежда виси разкъсана...
Напред се взирам – търся брод, изход...
Ходя – върху прекършените ти ръце...
Цената на познанието, на живота –
тази тегоба ли тежи над теб, това ли искаш, мамо?
Можеш ли да пребродиш Вселената?
Тази, в която спят умовете ни?
Нищо... Гледам очите ти – умни са, бистри са –
само лъчи –
чисти слънца – гледаш ме, галиш ме, мамиш ме...
Шемет... Толкова далеч ли отиде,
та не си струва завръщането?
Ето, идва денят,
ятото отнесе
есента,
тази година отмина...
Надежда???

вторник, 8 декември 2015 г.

ОХЛЮВ

Гола съм,
хлъзгава –
охлюв –
оставям следа 
по пръстта.
Стискам пръсти
в юмрук –
усещам пространството -
като буца пръст,
като барабанен звън,
като тътен на лава –
кънти в плътта –
като второ сърце...
Пространството –
остарява...

събота, 5 декември 2015 г.

ЖЪЛТО И СТРАХ



Луната се е
впила в разперените
нокти на дърво.

***

А то – като смок
е усукало стъбло...
Все смуче сок от пръстта.

Паднали листа –
като лица се взират
в Луната. Жълто и страх.

Архив на блога

Търсене в този блог

Популярни публикации