Ято в небето...
Ето
– есен е, есен е...
Не.
Само птичи криле...
Крил...
блести върху вълните –
и
те, като разпиляна
пяна
се стопяват във брега...
Гарвани,
вместо чайки грачат...
Чаткат
с клюнове и чакат –
тихо
морето да изхвърли скъпоценност...
Носталгия
в нощта се впива.
Ваяния
от звездопади
пъдят
сивината в здрача на ума ми.
Мир
търся в умореното си тяло.
Лодка
сред безкрая...
Раят
падна с трясък.
Съкровищата
на духа са разпилени.
Пили
се впиват в тишината,
тъкат
отровни нишки.
Кипи
Вселената – оплетена
надежда
виси разкъсана...
Напред
се взирам – търся брод, изход...
Ходя
– върху прекършените ти ръце...
Цената
на познанието, на живота –
тази
тегоба ли тежи над теб, това ли искаш, мамо?
Можеш
ли да пребродиш Вселената?
Тази,
в която спят умовете ни?
Нищо...
Гледам очите ти – умни са, бистри са –
само
лъчи –
чисти
слънца – гледаш ме, галиш ме, мамиш ме...
Шемет...
Толкова далеч ли отиде,
та
не си струва завръщането?
Ето,
идва денят,
ятото
отнесе
есента,
тази
година отмина...
Надежда???
