четвъртък, 27 февруари 2020 г.

ХАЙКУ ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВО 02-2020

1 февруари - ТЕМА: ВИНО

капка мъзга
върху лозова пръчка –
бъдещо вино

2 февруари - ТЕМА: ПЕТЛЬОВДЕН

камъкът в гнездото
на двама бащи се излюпи –
радост в зоопарка

3 февруари - ТЕМА: СЪН

февруарско утро –
мараня през прозореца
и мирис на праскови

4 февруари - ТЕМА: МОРЕ

***
морски вълни -
снегът върху моравата
се разтопи

***
носталгия -
море
през февруари

5 февруари - ТЕМА: ЧЕРВЕНО

буря -
червеното петно
на Юпитер

6 февруари - ТЕМА: ДЕЦА

***
детски смях
под прозореца -
първи сняг

*** 
зима -
деца играят
в снега

7 февруари - ТЕМА: ПЪРВИ СНЯГ

***
първи сняг –
локва под закачалката
в антрето

***
детски спомен –
преспите
стигат до небето

***
слънце
и бели пеперуди –
февруарски сняг

8 февруари - ТЕМА: СКИТНИК

в юрган между два кашона
спи бездомникът -
защо ли го наричат "скитник"?

9 февруари - ТЕМА: САМОТА

самота -
в час пик скитникът спи
в юрган между два кашона

10 февруари - ТЕМА: ЗИМНА НОЩ

в края на подлеза
юрган между два кашона -
зимна нощ

11 февруари - ТЕМА: АЗ

раздвоение -
тръгвам към теб,
за да стигна до себе си

12 февруари - ТЕМА: МОЛИТВА

***
след молитва за дъжд,
наводнение -
чул ни господ

***
спасявам те -
няма време
за молитви

13 февруари - ТЕМА: ОТЛОЖЕНИ НЕЩА

***
ден след ден -
все е
първи ден

14 февруари - ТЕМА: ПЪРВА ЛЮБОВ, ПЪРВА СРЕЩА

***
първа любов -
най-трудното е
да й каже

***
първа среща -
пролетен дъжд
вместо целувки

15 февруари - ТЕМА: НА СЛЕДВАЩИЯ ДЕН

***
на следващия ден -
само мръсни чаши
и угарки

16 февруари - ТЕМА: ЛЮБИМА КНИГА

***
апасионата -
започнах да чувам
с очите си

17 февруари - ТЕМА: ПРОЛЕТЕН ДЪЖД

***
пролетен дъжд -
в локви
първите кокичета

***
суграшица
и гръмотевици -
глобално затопляне

18 февруари - ТЕМА: ГНЕЗДО

два гълъба
в клоните на бора -
твърде рано за гнездо

19 февруари - ТЕМА: РАЗДЯЛА

птичетата отлетяха -
раздяла
до следващата пролет

20 февруари - ТЕМА: РОДНО МЯСТО

родно място -
точка
върху географската карта

21 февруари - ТЕМА: ГЛАС

гласът на болния -
пробуждане
в най-глухата нощ

22 февруари - ТЕМА: ПЪРВА ПЧЕЛА

жужене на пчела
в ухото -
харесва й парфюма ми

23 февруари - ТЕМА: ЛИНИИ НА ДЛАНТА

белези върху
линиите на дланта -
как да позная съдбата?

24 февруари - ТЕМА: ОБИЦА

февруарско слънце -
от всяка клонка
капят обеци

25 февруари - ТЕМА: ЗДРАЧ

зимен здрач -
през мъглата прозират
листенцата на бор

26 февруари - ТЕМА: МЛАДИ КЛОНИ, НОВИ ЛИСТА

зелени клонки без листа -
дъхът на март
във вятъра

27 февруари - ТЕМА: РАБОТА - ХОБИ

по хайку на ден -
хобито се превръща
в работа

събота, 22 февруари 2020 г.

НАДЕЖДА АЛЕКСАНДРОВА ЦАНЕВА - НА ПОПРИЩЕТО ЖИЗНЕНО В СРЕДАТА - рецензия


НАДЕЖДА АЛЕКСАНДРОВА ЦАНЕВА - НА ПОПРИЩЕТО ЖИЗНЕНО В СРЕДАТА

„На попрището жизнено в средата” е първата книга на издателство gabriell-e-lit, публикувана като електронно издание през м. февруари 2019 г. 
В началото на 2020 представяме на читателите книгата в печатен формат.


Композиционно, литературният сборник на Надежда Александрова Цанева е изграден от три части, като първите две са в мерена реч, условно наречени „лирика“ и „импресии“.
Поетичният стил на Надежда Цанева, обаче, е по-скоро експресивен, образно-сетивен. Поетесата търси и улавя мига – болката, щастието, липсата, разочарованието, изплъзването на мига, предопределеността, красотата, любовта и надеждата, фрагментът, който изгражда цялото и цялото, което се разпада. И именно тук, в хаоса на отломките, в отсъствието на равновесие и опорна плоскост, лирическият „аз” открива и прокламира програмната същност на произведението, която се превръща в спасителен мост, по който, в един критичен момент, авторът се завръща в живота си:

„Не ме придумвай,
че покоят е живот –
покой не искам.
Мъртвите почиват.”

Ако продължим детайлизирането на структурата, можем да проследим няколко основни теми, около които е концентрирана тъканта на книгата – неуловимо-избягващите мигове, разпиляването на жизнената енергия, разхищението на чувства и оставащата пустота. Лирическият „аз” търси онова, което ще остави следа, ценното, същностното, липсващото в един кух свят, без щастие и съпричастност. Усещането за сблъсък на стихията с крехкия личностен стремеж към висина и полет пулсира във всеки стих, наслагва се и обсебва читателя.
В цикъла „Сбогуване” прави впечатление едновременността на авторовата овладяност и дистанцираност, от една страна, и на една болезнена, почти автобиографична точност на изказа в експозициионното стихотворение и в развитието на действието и развръзката в следващите го. Тук особено силно се чувства преливането на лирическия „аз” в биографичното поле на авторовата личност, като в същото време битийната драма от загубата на любим човек размива очертанията на действителността, за да се докосне и развие в едно почти мистично-приказно пространство. Когато преминава и през него, поетесата достига до философското обобщение на последното стихотворение от цикъла, което повдига един от най-съществените въпроси, преминали през цялата човешка история:

И се питам: докога ще боли?
И ще бъде изправян светът пред войни?
Докога ще убиваме,
а страхът от смъртта ще пълзи,
докога ще умираме,
за да стават след нас по-добри?

Темата за любовта и самотата, за несбъдването и свободата, преминават през всички части и слоеве на стихосбирката, като в първата част виждаме задушаването на едно крехко и светло чувство, което, във втората част се е превърнало в мътната стихия, помела стените на ежедневието и рутината, за да стигне до „брега на свободата” и осъзнаването, че „брегът на свободата е пуст”.
Дълбоко лична и изстрадана, като всяка лирика, в поезията на Надежда Цанева често звучи и гласът на гражданина, тревожен за настоящето и бъдещето, гласът на личността, която търси брод бързо променящото се политико-социално обкръжение – брод както за себе си, така и за своя народ.

Моля – спасение
за непознатия, лъган,
незнаещ какво иска народ!
Дъжд вали.
Все вали и отива в канала.

В третата част на сборника са събрани няколко публикувани през годините статии, в които се разгръща и развива този образ, на пръв поглед твърде различен от лирическия „аз” на поетесата. И това е образът на гражданина, който иска да промени света и го променя – с думите си, с действията си и с ясната си позиция за развитието на обществото.
Ценен документ за времето, като кехлибар, затворил в златисто-прозрачния си обем златисто-призрачните мигове на онова, което вече започва да става история.
Една книга, която заслужава да бъде прочетена! И нека пожелаем на автора и книгата лек път към Читателя!

събота, 15 февруари 2020 г.

МЪГЛА И ОБЛАЦИ


Мъгла и облаци –
свличат кожата на планината,
обличат с мокрите й одежди
уморените ни делници,
навличат ни печал,
и мечти за пролет,
за синьо, за слънце,
за цъфнали клони,
за пчелни набези
в листа и корони,
за бонбони
от нектар и роса –
...красота...

Не ми трябва
красота,
не ми трябва
тъгата на деня
и мечтата за после...
Мисля за вчера,
празникът на любовта –
топла зима,
тревата събужда хлорофила си,
няма кокичета под снега
(и снега го няма);
малки момичета, облечени с ризници на червения кръст
раздават презервативи...
май...
на всеки минувач, забързан някъде...
май...
нали?
Дали към любовта...
И цветя,
и цветя...
Цветя –
по спирките и
тротоарите,
в ръцете
на всеки,
който крачи
забързан нанякъде,
без поглед за никого,
без лице...
самотни цветя,
букети с цветя,
станиоли,
и
бонбони,
и
сърца...
А някъде
стари поети и бардове
пеят песни за виното,
песни с китари,
песни без ритъм...
само бягащи образи,
забравени
и неизпети...
стихове умиращи,
разпети,
разпнати поети...

И виното плаче с червени сълзи,
разлива се –
върху оризовата ми хартия,
вместо туш...
Рисувам суми-е
рисувам усмивката ти с вино...

Планината съблича дрехите си
в мъгла –
стара и вечна –
като стара уличница,
като светица...
Планина –
...хубавица...

Не ми трябва
песента на барда,
нито туша на виното,
нито презерватива на любовта –
презареждам тялото си
и продължавам –
синева
зад мъглата и облаците...
Планината е бяла.

петък, 14 февруари 2020 г.

ОБИЧАМ ТЕ


Обичам те.
Това е факт,
не зависи от теб,
нито от мен,
обичам те...
Уморена съм,
уморени сме –
да се обичаме
и да бъдем щастливи...

Обичам те,
това е факт.
Нямаш заслуга за него,
нито аз...
Ще бъда с теб до края.
Зная –
няма сила, която да ни раздели...
Ще остана с теб,
това е само началото...

Обичам те –
само изглежда, че сме в ада...
В рая сме, знаеш ли?
Мигът е спрял...
Мефистофел само си мисли,
че е отнел душата ни...
А душата ни...
Душата ни е цяла...

Обичам те –
твоята душа ми е по мярка,
затова я нося, вместо моята...
Дадох ти душата си в заем,
да си послужиш с нея,
докато нямаш сила да изгладиш своята...
Не ми я връщай,
недей –
твоята ми е достатъчна...
Изпрах я,
закърпих я – няма нужда от гладене...
Нося я –
като последния писък на модата...
Без колене,
без рамене,
без ходила,
раздрипана...
Не ми трябва друго,
освен погледа ти...
Ще ме погледнеш ли?!

Обичам те –
знаеш го,
дори когато няма какво да кажеш,
дори когато аз те ругая,
когато забравям слабостта ти,
когато играя герой...

Обичам те –
знаеш го...
Няма сила,
която да го промени...

Ние променихме съдбата...
не просто „съдбата си” –
ние променихме Вселената,
когато тя не поиска да те спаси...
Ние променихме Битието,
променихме пътеките,
по които вървим...
Ние хванахме Времето...
„О, миг, поспри!”

Спряло е времето,
не тече –
от минало към бъдеще...
Завихрено настояще –
това сме,
обичам те...
И няма да те пусна в бездната...
и няма да ме пуснеш,
зная –
обичаш ме...

сряда, 12 февруари 2020 г.

ЗИМА, ХАЙБУНИ

***
Толкова чисто е,
толкова тихо –
птиците стъпват по сняг...
Боровите иглички са натежали
от очакване на утрото,
когато птиците ще запеят,
обрулени върху преспите им...

първи сняг -
чисти са
и кофите за смет

***
Знам, че е пълнолуние. Търся луната зад завесата, няма я... Излизам на балкона, за да я потърся между облаците, дори щората вдигам, няма я... Зима е. И облаци няма.
Само мъгла, толкова гъста е, че не виждам, само чувам как...

кучето вие
срещу улична лампа -
зимна мъгла

вторник, 11 февруари 2020 г.

РАЗДВОЕНИЕ

раздвоение -
някой ден
ще пребродя всички пътеки,
които тръгват от мен -
поне по една
ще се срещна


вторник, 4 февруари 2020 г.

В МРАЗ КРИЛА ЗА ПОЛЕТ РАЗПЕРИ ТОДОР БИЛЧЕВ - рецензия


В МРАЗ КРИЛА ЗА ПОЛЕТ РАЗПЕРИ ТОДОР БИЛЧЕВ

Изумява ме продуктивността на Тодор Билчев. Наистина, това може да се очаква, когато човек прочете биографията му, но все пак?
Пред мен е ръкописът на втората стихосбирка, която предлага за публикуване през новата 2020 година, а януари още не е отминал.
И тук, както в „Отвъд болката и красотата”, която имахме възможност не само да рецензираме, а и да издадем в издателство gabriell-e-lit, стиховете са датирани, като е посочено и къде са написани. Но в тази стихосбирка, вероятно и защото авторът в нея е събрал повече стихове, усещането за географичност е още по-натрапчиво. Нещо повече, тук читателят вече става свидетел на нещо необичайно, а бих казала и уникално в поезията – тази стихосбирка има и някои от характеристиките на пътепис, в който сполучливо са вмъкнати фотографии, илюстриращи както движението на автора по географски маршрути, така и неговото духовно пътешествие; те илюстрират и друго – конкретния повод, довел до лиричната изповед на поета.
Трудно се анализира творчеството на Тодор Билчев; неговият импулс към създаване на изповеди в мерена реч е силен, неукротим. Искам да видя, да открия този духовен двигател, който го тласка напред по нелекия път на музите, но и на диалога с читателя, на диалога със себе си.
По-лесно е да открия неговото проявление, живата пулсация на всяка рима, картина и звучност от новата му стихосбирка „В мраз крила за полет”.
Книгата съдържа 130 стихотворения, които не са композиционно организирани, а следват настроението на лирическия „аз”, като по този начин принуждават читателя също да поеме по стъпките на автора и да съпреживее с него носталгията по любимите хора, отишли в отвъдното, да усети героизма на възрожденската епоха и Ботевото слово, да види неподвластната на времето красота на манастирските градежи, проникваща и укрепваща духа, търсещ път към Божественото, да вдъхне свежестта на разпилените късчета от природата, да потърси утехата на вярата, надеждата и любовта.
И тук не мога да отмина  изключителното умение на автора да говори чрез заглавията на своите стихове, да приковава вниманието на читателя, да провокира интереса му и да отправя чрез тях кратки и силни послания: - „За мечтите на мухите”, „С кръпки от море в сърцето”, „Като стъкълца в тревата”, „За полета на падналите джанки”, „Звън на явор от листата”, „За душите на мечтите” и разбира се, последното стихотворение, „В мраз крила за полет”, дало заглавието си на стихосбирката.
Макар да не са структурирани в отделни раздели, стиховете имат своя вътрешна организираност и логика. И тук, както в други поетични книги на Билчев, темата за общението с отвъдното, било като послание/връзка с любим човек, било като порив към Бога, или като вглеждане в себе си, било като отклик и отражение на историчното върху съвременното, е централна. Трансценденталното, божественото начало на света и обреченият опит на лирическия „аз” за трансцендентно търсене на отговори, често се сблъсква с ежедневното, битийното, земното... онова, което ни държи вързани към животинското начало, което носим в себе си като биологични същества. Но още първото стихотворение, (по цитат на Еразъм) води до контрапункта – „Хората не се раждат, а се формират” и авторовата сентенция – „и да може сам да си измисли/правилния път да си избира”.
Тук е илюстрирана другата основна тема в неговото творчество – темата за избора на личността. И именно върху този избор, на „правилния път”, се акцентира със стихотворенията, посветени на видни исторически и съвременни личностти, както и на близки на автора хора.
„Самотата и вечността” често съжителстват с „косата и мотиката”, като авторовият опит показва, че истините и мечтите могат да се намерят, да се сбъднат, както в самотното битуване на духа, така и в ежедневния, физически живот на тялото, което притежава духовност и воля за познание. В живота важните неща не са много, но те могат да се открият навсякъде, стига да имаме вътрешен поглед за тях, защото всяка частица от заобикалящия ни свят носи своята неповторимост и красота и всяка от тях е посланик на божественото и непреходното.
И нека завърша тези разсъждения с кратък цитат, който носи както основното послание на новата поетична книга на Тодор Билчев, така е и илюстрация за свежия, образен авторов език:

От бора кичест мъничка шишарка
търкулна се и падна на земята.
Кафява беше тя и много малка,
но жива, в нея, светеше душата… („Завръщане”)

И нека пожелаем лек полет на Тодор Билчев и новата му стихосбирка към читателя

д-р Габриела Цанева