четвъртък, 28 август 2014 г.

НЕ ИСКАМ

Не искам облаци и синева,
и пътища, и безпределно...
Не искам висината – да летя...
Не искам пропастта – да я прегръщам.
Не искам все да чакам Утрото,
не искам – и без Утре мога.

Не искам Слънце и Луна –
звездите са съвсем
достатъчни, когато мога да чета
в очите ти 
светлинни блясъци...

Днес искам само тишина -
от шумните безсмислици,
безпътици...
Без блян, обляна синева...
Без блян и сини облаци...

Облени в облачни води,
затлачени, реките плачат...
Реките - земните очи -
палачи...

Освобождение 
от думи и мечти,
от мисли и копнежи,
от тежко битие,
от болки,
страхове,
от отчаяние
и от победи...

Днес чакам
само онова, 
което ще се случи –
без искане,
без мисъл да се случи...

И тялото ми най-после ще олекне
от цялата вкопана в клетките Вселена,
тежаща с плътността на изродено вещество.
И тялото ми най-после ще празнува,
освободено от всичките умиращи Вселени –
бледни, блудни, 
разпилени – във всяка клетка – по една, 
умираща във черен колапс...

А някъде – квазизвезда – начало, пак, отново... 

Архив на блога

Търсене в този блог

Популярни публикации