КАМЪЧЕТА ОТ ДУМИ

 

 

след чия муза крача?

събирам камъчета

от думи

МЕЛАНХОЛИЯ

 

меланхолия

разплетените линии

на личността ми

 

МНОГОДУМИЕ

 

чертая лица

линии върху листа

многодумие...

или - обърканите 

ми мисли се разплитат

ДЪЖДОВЕН ОБЛАК

 между стъкло и бетон –

дъждовен облак

над хълма

ПРОПАДАНЕ

пропадане -
къде отивам,
когато тъгата ме погълне

РОЗОВ ЗАЛЕЗ

розовите облаци
над главата ми - 
залез зад Витоша

 

ВЯТЪРЪТ

 

вятърът измете

небето; целият боклук

в краката ми

ОТЛЕТЕЛИ ПТИЦИ

затворът в теб,
затворът в мен -
отлетели птици

ДОВЕРЧИВОСТ

Синьокрак рибояд,

наричат го и "глупак" -

доверчив е

ПЕЛИКАНЪТ

Пеликанът - 

учуден

пред ракетния кратер

ЛИПСВАЩА ПРОЛЕТ

птиците се завръщат,

пролетта не -

липсва усещането

СИНОьО И ЖЪЛТО

моят дар от сърце -

сини и жълти цветя...

какво безсмислие

ОБИКНОВЕН ЖИВОТ

къщичка с градинка
под залез след буря -
обикновен живот

БЛЯН ЗА АФРИКА

тишината пред буря,
мараня над степта -
блян за Африка

НЕЩАТА, КОИТО НИ НОСЯТ РАДОСТ

Темата за 28 февруари е НЕЩАТА, КОИТО НИ НОСЯТ РАДОСТ

полски цветя цъфтят
на платното ми –
пропуснат залез

КОКИЧЕ

Темата за 4 февруари е КОКИЧЕ

изпод стария варел

кокичета –

февруарска пролет

*** 

сини кокичета –

спомен

за първия експеримент

*** 

есенни минзухари –

защо не са

кокичета

ТЪРСЯ УСМИВКАТА

Търся усмивката си
в отпечатъците
на душата ти

оскъдни дни -
умираме
сами

ОСКЪДНИ ДНИ

Оскъдни
дни
отмиват умовете ни,
убиват ни...

Убиват ни
главите,
закичени
с корони -
увити са главите ни
със плесени,
отнесени...
оставаме, спасени
сме!

Оставаме в телата си, оставят ни -
спасени
сме... Спестени са телата ни,
оставят ни -
сами... Върнете ги, телата ни -
пуснете ни!
Пуснете ни...

Скъдни
дни -
зелени
поляни
и пусти пътеки ни
давят с ухехи за чужди вини...
В пустини
се давим, не ни
е леко да правим в живота си бездни...
Потъваме бавно, бавни
сме вече, вечни
сме вече - не ни трябват дни.

В бездни
живеем - ни
белег след нас, ни
спомен от нас, ни
мечти - бедни
сме, обречени,
обесени,
с въже от чужди думи, потресени...
Бесни
сме, бесни -
от чужди безумия сме отнесени...

Безсилни,
обсебени
от обидни
мълчания, обидни
терзания за завидни
съдби... бедни
сме, бедни -
обезглавени,
безжизнени -
лишени
от бъднини..

И само оскъдни
щрихи върху стари картони
оформят лицата ни
без спомени...

Смълчани
сме, смирени,
занемарени...
Оропаснени
дни
ни
чакат, от безумието на света ни.
Умираме бавно, самооперирани -
безкритични,
безлични
обезличени,
заличени,
сами...

Умора - като сълзи
пълзи
по лицата ни,
бездихание хрупа
храрупата на дробовете ни...

Умората на голямата ваканция ни изяде -
пълзи -
като охлюв върху напечения камък
на опустялата Земя...

Не ни трябва пандемичен мор,
за да сме мъртви -
умряхме преди това,
дори не разбрахме защо...

Целият свят заспа
и засънува
кошмарите си
за края на света...

СЪНУВАМ ПУСТОТАТА

Сънувам

пустотата ни...

Изметените мозъци,

пропуснатите съдби,

хипнозата,

умората,

онова,

което

сме били...

Това ли е?

Умора...

Умора?

И лечението й;

облекчението,

отърсването

от ежедневието,

от грозното битие,

от релсите

и коловозите на живота;

от „трябва“,

от избора, който тежи,

от всичко, което боли…

Забава…

… не, не „забава“ като „веселие“ –

просто времето е спряло…

Колко лесно е –

да се заспи…

Да захвърлиш всички битки

за „после“,

за края на лятото,

за края на пандемията…

за края на времето…

когато ще чакаме…

винаги…

някой друг да реши…

вместо нас…

Пандемия на уморени души,

генерална репетиция за „края на света“…

пандемия, която руши –

или просто:

Голямата ваканция

на човечеството,

което кротко спи,

в пазвата

на забравата,

удавено

в потопа

от мутирали вируси,

които отдавна

са опустошили

мозъците ни

и способността

да преценяваме.

Умората пълзи,

все по-навътре в нас се впива,

убива

всички намерения,

умората

изяжда

утопиите ни за бъдеще,

желанието ни за щастие,

разгражда ни…

ПРОЛЕТТА ОТ ПРОЗОРЕЦА

Пролетта от прозореца -
долу е,
на тревата под балкона,
зелена е,
все по-зелена е...
Пролетта от прозореца -
да протегнеш ръка, ще я вземеш,
долу е -
цъфнала сред
дърветата в гората,
зелена е,
целебна е -
пролетта от прозореца
с птичата песен,
там някъде, сред листата,
които още са пъпки,
само загатване,
само зелено
очакване...

Пищят птиците,
нетърпеливи са,
слънцето вече
пече, влива жарта си в яйцата им,
живи са,
пеят, раздират гърдите си,
зоват живота
искат,
щастливи са...

Белият връх на Черни връх
свети между синьото на небето
и зеления ръкав на метрото...
Слънцето обжарва
лицето ти,
лицето ми...
И само стъклото пред нас
стои между
полета ни надолу -
към зеленото на тревата,
към цъфналите дървета в гората,
към сребърната дъга на реката,
която се провира през тях...
към тъгата на пролетта,
останала там, зад прозореца...
Злачно е...
Вън, зад прозореца...
Злачно е в погледа ти,
злачни са очите ти,
и светлината им...
Само моята утрин
тъне в мрака ми.
Ще го взривиш ли?
Ще освободиш ли
сетивата ми -
да пия злака ти,
да пия пролетта!