понеделник, 12 януари 2015 г.

ДНЕС ТИШИНАТА Е СИВА, БЕЗ СМЯХ

Днес тишината е сива, без смях.
Като камък, като лед, като лава.
Днес тишината измива деня  –
зимно-каменна, зимноядна...
Днес крачим върху леда, сиво, без страх -
тъпчем замръзнали локви,
замръзнали клони бият очите ни,
Белеят в сумрака коли и листа,
настръхнали бели корони,
далеч от леса – дърветата стенат,
корите им светят, като звездно небе,
палят огньове - с отблясък от улични лампи.
Капчуците капят под стрехите,
висят над главите ни - дамоклеви мечове.
Главите си, сивите, под тях сме поднесли -
Главите, понесли поредните скечове,
с които живеем в ням унес унесени,
доволни и песенни,
доволни, обесени
от чувство за хумор,
с което вибрираме
по-тъжно, по-есеннозимно,
по-хлъзгаво, жалко, заминало...
Умираме... бавно и сиво,
замръзваме,
завързали
лица и усмивки,
щастливи умираме –
щастливци, без време
и някъде тръпнем –
от омерзение
и някъде
дреме
горчилка,
мътилка...
Вървим през града, замръзнал и есенен,
Прегазваме локви, покрити със скреж,
Краката се плъзгат в леда и залепват...
Не падаме. Няма летеж.
Тишината е сива, без блян, без кипеж.
И влачим крака към живот-изкупление.
Умираме – песенни, весели, с хумор –
защото ни казват, че сме обречени;
с усмивка ни казват, че сме ненужни...
С усмивка и с патос,
и с оптимизъм, с цинизъм...
почти добродушно –
за овчедушни...
И вярваме, вярваме –
как лесно се вярва на смях –
че сме чужди,
безлични...
безделници,
некадърници,
непотребници.
боклуци,
търбуси,
пълни с отпадъци,
поколение без мечти,
тълпа без надежди,
без блясъци.
Щастливи, ухилени, с празни очи,
с пълни гърла над участта си се смеем.
И мечът Дамоклев не пада над нас;
не отсича главите ни.
Отдавна ги няма главите.
Днес тишината е сива,
студът я попива.
Днес минувачите
крачат
под клепачите
на дърветата,
под перчемите
на стрехите,
настръхнали
влачим плътта си;
краката ни мачкат леда...
капчуците падат
върху телата ни.
безболезнено,
безполезно –
главите отдавна ги няма  –
да ни обезглавят.
Днес тишината е сива,
студът я попива.
Днес мравуняци
път си намират

сред замръзнал асфалт...

неделя, 11 януари 2015 г.

ЕЛА И МЕ ВЗЕМИ

Ела и ме вземи...
Днес грее слънце.
Обесена съм –
в слънчеви лъчи.
Ела и ме вземи!
Въжето все души,
дори когато е от слънце.
Днес няма нищо
в нашите души...
Ела и ме вземи –
днес имам само теб,
отдавна се изгубих,
но някак, днес,
увиснала на слънчеви лъчи,
разбрах, че ми е тясно.
Ела и ме вземи,
днес нямам тяло –
на слънце станах,
на слънчев вятър...
Днес тичам към безкрая –
в душата ми е ясно...
Ела и ме вземи –
страхувам се от празните пространства.
Ела и ме вземи -
страхувам се от свободата...

Архив на блога

Търсене в този блог

Популярни публикации