"ДО ПОИСКВАНЕ"

 Мъглата се процежда през прозореца,

пълзи към мен, прескочила терасата,

изпълва с меката си плът плътта на стаята

и ме увива - в паяжина съм...

Мъглата се процежда през очите ми,

навлиза като дим в главата ми,

и се просмуква в мозъка -

навива се като кълбо,

отмества сетивата

и се намества в мисълта ми...

Мъглата заглушава всички стъпки

и някак - много тихо става;

мъгливо виждам, 

недовиждам, не ща

да виждам онези неща

в света -

оголели,

оголени,

оглозгани,

озъбени истини

за стари илюзии, 

вяра,

надежди,

мечти...

Мъглата се превръща в тих дъждец -

обмива отеснялата ми кожа

и връща оня стар копнеж

за чисто и простори. 

 

Сега се усмихваме -

вече всичко е смешно -

онова, безпогрешното,

и всичките грешки.

Неуловимо

смисъла се отмести,

обезсмисли се

всичко значимо

и пак сме

без същности,

безсъщностни,

неразличими; 

обезличихме се пак -

и пак

"до поискване"

чакат... 

"душите" ли?!