четвъртък, 12 юли 2018 г.

ОПИТИ - 3


Не за първи път ще описвам ранните си спомени – най-ярките, онези, които определят живота ми, вече съм описала другаде... Но може би всеки спомен, оцелял от ранното детство до зрелостта, е животоопределящ.
Беше през лятото, месец-два след втория ми рожден ден.
Бяхме в Белоградчик – градът на първия ми спомен. 
Баба Елисавета, бабата на майка ми, вече не беше жива, но къщата й още беше наша.
Споменът ми е от двора на църквата. Мама и сестра й /и двете наричах „мамо”/ влязоха вътре. Аз останах на вън, на тревата. Накъдето и да погледна - само трева, висока като гора... и бялата пътека, по която тръгнаха, за да потънат в черна врата. Обясниха ми, че ще запалят свещички за баба Сива. Исках да тръгна с тях, исках да отидем при баба Сива заедно, но те не ме искаха. Започнах да пищя от отчаяние. Тогава мама откъсна една тревичка и ми я даде – каза, че това е моята свещичка, с която трябва да остана навън и да мисля за баба Сива, докато се върнат. Мракът на вратата ги изяде - като в гърло на чудовище изчезнаха. Или просто влязоха в друг свят, в света на мъртвите. Дълго ги чаках. Слънцето печеше като в ада – само светлина около мен, пада като водопад, а, майките ми – зад черната врата, зад бялата стена... Тази каменна стена остана в съзнанието ми като осезаемо разделение на световете, а вратата бе Проходът. Очаквах, че нещо ще се случи, тук, на границата между световете. Нищо не стана. Седях на тревата и гледах тъничките стъбълца на всяка тревичка. Не съм сигурна, дали тогава за първи път видях, че земята е напукана, а между пукнатините тичат мравки и разни други буболечки. Тичат по пръстта, заобикалят бучици и камъчета, а после потъваха в мрака на пукнатините – като в друг свят; изчезваха и се появяваха - други, или другаде?! и животът кипеше, пчелите жужаха, мухите бръмчаха, щурците, макар да не ги виждах – пищяха с пълно гърло. Мачках моята тревичка и чаках баба Сива да дойде и при мен. Не дойде. После майките ми се върнаха от другия свят, очите им бяха червени, бузите мокри. Казах им, че баба Сива не е дошла при мен. Мама ме грабна и ме стисна толкова силно, че ми се искаше никога повече да не ме пусне.


вторник, 3 юли 2018 г.

ОПИТИ - 2


Роден дом.
Не знам какво е – вероятно, родилният дом.
Роден дом, бих нарекла дома, който помним в първите си спомени...
Домът на първия ми спомен не е моят дом. Първият спомен... първото лято... родният дом на дядо ми, домът на бабата на майка ми. Не я помня, но по-късно ще разкажа случката, с която я свързвам, и в която тя още живее в мен...
Ще опиша дома на моята баба, в който живях през първите години от живота си... Имаше две стаи, големи, с врата-портал между тях.
Имаше праг, но прагът беше нисък, плосък и широк – просто кафява дъска под рамката на вратата. Винаги беше отворена.
Два големи прозореца, които гледат на юг, към двора и улицата.
Между тях масичка с радио – дядо приведен над радиото – слуша „Свободна Европа”... и музика.
В ъгъла, под десния прозорец – телевизор... „Титаник” – на него гледах „Потъването на „Титаник”. После цяла година не исках да пътувам по реката. „Титаник” и оркестърът, който свири, потъвайки. Дядо ми беше цигулар. Някак, той стана потъващият „Титаник” и музиката, която остава над океана и удавниците. Музиката, в черната гладка нощ под звездите.
Две легла, подредени до стената вляво, широки, застлани с бели плетени кувертюри. Едното беше за мен, другото – за баба. В моето легло сънувах цветни сънища – разцъфването на роза – яркотъмночервена, с твърди листенца, като захарни... и разноцветните розетки, които се получават при въртенето на калейдоскоп. Фигурите бяха фантастично-красиви. Всяка нощ исках да повторя фигурите, които бях сънувала предишната – понякога успявах, всеки ден се опитвах да ги подредя с калейдоскопа си, но винаги се получаваха различни фантастично-прекрасни розетки. Яркотъмночервената захарнотвърда роза, която разцъфваше, беше единствена. На това легло сънувах първото си стихотворение.
До моето легло, в ъгъла имаше печка. В нея събирах предметите, които не ми харесваха, или които мислех, че ми пречат, за да бъда щастлива.
Срещу леглата, до стената вдясно, беше библиотеката – някакво мътно петно, липса на спомен. По онова време дългите рафтове, натъпкани с почти еднакви, убито-сивкаво-бежово-кафяви предмети, не ме вълнуваха. Черните знаци по хартията тъкмо ми проговаряха, но гласът им все още бе твърде неуловим и скучен. В главата си имах достатъчно думи, за да търся чужди другаде.
Най-важната вещ – в ъгъла, срещу печката – малка квадратна масичка, върху която беше снимката на мама, сложена в стъклена поставка. По едно време, в стъклото отстрани беше вмъкната още една снимка, по-малка – мама и татко, усмихнати, прегърнати, седнали на пейка, с надпис на гърба – „На Габчето – да си играе с мама и татко”... обичах тази масичка, обичах да си играя на нея с мама и татко. Една от малкото вещи, която оцеля след всички премествания... Обичам да пия кафето си на нея и да съзерцавам Витоша... Обичам и да мечтая, как си пия кафето на нея и съзерцавам Витоша...
В средата на стаята беше прострян килим – сърцето на дома. Червен чипровски килим, на ярко сини и зелени ромбове, които образуваха по-големи фигури, с бял контур. Понякога ми се струваше, че прилича на калейдоскопа от сънищата ми. Този килим бил подарен на бабата на баба ми от Екзарх Антим I. Газехме историята и изобщо не ни пукаше. Сега килимът е мой, не смея да ходя по него – прибран е в най-долното чекмедже на гардероба.

Архив на блога

Търсене в този блог

Популярни публикации