ШУМЪТ НА ГРАДА

Шумът на града

се просмуква през

безоките капки -

капсулован фойерверк,

без фитил за запалване.

Заспивам върху ръцете ти -

очите тежат, като стопено олово са,

ирисите им, като куршуми изтичат,

клепачите, разкъсани кървят,

като взривени катедрали са.

Заспивам върху гърдите ти -

вулкани са, свистят,

свирят симфонията на тялото,

изпомпват лавата на кръвта ти,

заспивам, пеперуда съм,

опарена от дъха ти...

Бродя в пустия мрак на живота -

далеч от шума на града,

далеч от мъглата, изтъкала паяжината си

между игличките на бора,

далеч от липсващата енергия на вселената

и ми е все едно

колко е критичната маса,

и ми е все едно

каква е кривината на пространството -

нашето време

не е онова,

което теорията пресмята...