вторник, 31 декември 2013 г.

ПОСЛЕДНИЯТ ДЕН НА ГОДИНАТА

Отново е
последният
ден
на годината.

Отново е –
ден
за наказание. 

Отново –
ден
за забравени желания
и равносметка. 

Ден
за отчаяние;
за нова сметка;
за обещания;
за забранени начинания;
за… 

Отново е –
ден
за начало
и край.
За криви надежди;
за вопли по нежни очи;
за наранени души;
за възторг
и за вой;
за бой
и отбой;
за строени
в редици
мечти. 

Отново е –
последният ден
на годината.
"Реши се и ще си свободен", изд. "Весела Люцканова", С., 2001 г.
"Врабче върху антената", изд. "е-Книги", С., 2010 г.


Отново се питаме – какво остана след нас, какво направихме, за да оставим нещо след себе си?
Тази година, както никоя друга в последното десетилетие, бе решаваща, водоразделна за обществото ни. Тази година отново постави въпроса за бъдещето на България, за развитието, за приоритетите и ориентацията, за избора и морала...
След десетилетно мълчание, кома, хипноза, обществото се пробуди. Или – поне се опита да се събуди.
Протести през февруари – високи сметки за живот, бедност, самозапалване...
Властта дезертира.
Опита се да дърпа конците, да замита следите, скрита зад полата на президента си и служебното му правителство.
Последваха избори.
Последва девалвация на демокрацията...
През последните 24 години, нито една партия, нито един партиен водж, загубил изборите, не си позволи да се скрие. Тази година след изборите се скри партията, спечелила най-много гласове, но все пак – недостатъчно, за да вземе властта.
Тази година т. нар. десница в България показа, че не е способна да бъде в опозиция, че може да съществува само когато е на власт, т.е. показа, че й е нужен член 1 от Конституцията на Живков, онзи член 1, който преди 24 години свали Петър Младенов и постави началото на тъй много ненавижданите промени.
Ненавиждани от всички днес – от онези, които трябваше да се лишат от част от властта си... и от тези, които все пак успяха да тласнат страната по пътя на демокрацията.
Днес демокрацията девалвира. Под натиска на протести, на медии, на пропаднали политици.
Днес искаме оставка, но не знаем какво да поискаме след това.
Днес искаме смяна на системата – на коя? На парламентарната демокрация?
Днес искаме нова Конституция... Но не сме чели старата.
Днес искаме нов морал в политиката... Но моралът е един и е морално да го искаме от всеки.
Днес протестиращите мълчат за морала на президента.
Днес протестиращите искат оставката на правителството, но не са пред Министерския съвет, нито пред което и да било министерство. Те са пред Парламента – символът на демокрацията и развяват знамена с юмруци. С юмруци ли ще защитаваме ценностите си?
Годината си отива – с много въпроси, без отговори.
Тишина.
Зад всички тъпани и крясъци, зад всички свирки и освиркване, зад всички медийни блясъци, се чува само МЪЛЧАНИЕТО на едно поколение, което няма идея за утре, няма идея за днес...
Годината си отива. Какво направихме, за да потърсим отговорите? 
Какво направих?!

четвъртък, 26 декември 2013 г.

ПУСТИНЯ СЪМ

Аз съм пустиня,
нищо няма в мен -
нито влага, нито песен,
нито стрък трева, синева,
няма огън, няма пепел.
Аз съм пустиня –
мираж,
страж
на тишината.
Нямам глава –
само очи –
като факли, като главни...
Светят в тъмното.
Палят пожари,
нищо не жалят –
миражи.
Тичам по плажа с боси крака,
тичам по пясък... пустиня?
Или газя в снега?
Горят ходилата, бял пламък глухо гърми...
Тихо е.
Няма въпроси –
нито „накъде”,
нито „а после”.
Боси сме.
Носим се някъде... Без посока.
Тишината изяде всички въпроси.
Зеят пробойни – като пропасти
в опропастените ни представи за щастие,
за бъдеще,
за още...
Потъваме дълбоко в делника,
потъваме дълбоко в хляба.
Тестото им е лепкаво и меко,
завиваме се, топло ни е...
и тишина поглъща „трябва”.
Загърбваме това, което имаме –
което искахме,
бленувахме,
сънувахме.
И само трънища остават в дните ни,
а нощите са тихи, душни, сити сме.

Все по-дълбоко потъвам
в утробата на дните,
все по-навътре... попивам
тъмнина и дишам черно
огорчение...
Горчи, изгаря гърлото ми,
пресъхнало от дългото
мълчание...
Стих?
Стон...
Едничък звук,
във който да се вкопча.
Часовникът проблесна и изплю
секунда от бягащата вечност.
Дисплеят му се плези във нощта
нечут
Капчукът ближе
замръзналата стряха
и думите хвърчат,
избягали от тишината...

Асоциации - корпорации,
олигарси, монарси,
народни герои на бял кон...
любимци, вождове, диктатори...
диктовки -
промиване на мозъци,
без мозъци...
думи, които се блъскат в стени,
глухи уши,
писано слово, без слово, без очи
безсловесност, безчовечност...
тълпи...

Пустинята настъпва с бързи стъпки.
Бяло.
Замръзване, връзване...
одеяло, одежда,
надежда...
Спри!
Не се оглеждай, продължи...
Живо, жило,
живот, ужилване,
пчели, плача, печал, печат,
тайна...
Тайфун, фуния –
водовъртеж, брътвеж
потъване, умиране,
рана, рамене, топлина...
Слънце,
простирам ръце...
протестирам
Отчаяние, бдение...
Одобрение?
Отново, новост, новина,
вина, опиянение,
вино (с мезета),
омерзение...
Пустинята настъпва с бързи стъпки.
И няма място за нас.

Сблъсък между две олигархични структури. Сблъсък на капитали, на интереси. Сблъсък на пари. Няма идеали, няма мечти. Нищо не е чисто, нищо че блести.


вторник, 24 декември 2013 г.

МЯСТО ЗА ДУШИТЕ НЕ ОСТАВА

“Бог се роди, той е с нас” –
ще пеят утре и ще се надяват…
А днес предъвкваме молитвата
сред вкусни залъци.
Стомасите се пълнят,
големеят,
тъпчат се.
Наместват се в средата
на телата ни.
Обсебват ни.
Изяждат ни.
И място за душите
не остава.

четвъртък, 19 декември 2013 г.

НОЩ

Нощ.
Тихо и топло.
Тишината попива в плътта
като дъжд в захвърлена дреха
и забрава размива калта
звън вали, разплисква утеха...

Днес мълча.
Тишината затваря вратата
към спомени и към въпроси.
Днес не споря,
днес не прося.
Днес не моля
обещания за после.
Днес не искам прошка,
не искам посока...
Само звук –
като знак,
че магията пада,
сънят бяга,
разпада се,
разтапя се...
и като локва попива
върху захвърлена дреха в снега...

Тишината е мека -
като завивка.
Завива ни – бяло и топло е.
Заспиваме – като семена.
И чакаме дъжда -
да поникнем,
да изкласим,
да нахраним,
да посеем...
есен.

Тишина.
Безвремие, безделие, безмислие, безсмислие.
Сред толкова думкане и крясъци – тишина.
Не, глуха съм.
Глухо, някъде в мен, думка сърцето ми. В гърдите ми въздухът свири, вие. Клетките ми дрънчат – от свобода.
Ще се освободим ли от себе си?
Ще захвърлим ли старите кожи?
Парят ръцете ми, изгарят в пустото,
в пустошта, в пустинята...

петък, 22 ноември 2013 г.

БУРЯТА СПЛИТА РЪЦЕ

Бурята сплита ръце -
целува луната.
Тежи тишината -
животът тече.

Мокри нокти по
стъклото – стърже дъждът,
реже мозъка.

Капките ближат
прозореца, скърцат. Не,
впити зъби са.

Зъбят се дните. 
Нощите стават убежища. 
Нещо търсим в съня...

След лятното опиянение – безвремие.
Събуждане със главоболие, 
с копнеж по нещото, отминало с нощта.
Събуждане след кома?
Още е далеч.
Днес болестта върлува в нас – 
оставя ни безпаметни, безволеви и безпосочни.
Насочвани, подхвърляни, бездейни и бълнуващи...
за още...
Опиянение, кипеж,
брътвеж...
Не, само омерзение – до днес.
А утре?

*** 
Утре е далеч.

***
Изгубих конкретността, яснотата на изказа, логиката.
Загубих смелостта – да застана на светло, да пиша, да мисля... да вия...
Днес... ще се опитам да изцедя онова, което ме души, мори, обезличава през последните месеци. Ще се опитам да го извая, да го извадя, да го изкрещя.
Защото...
Някога протестирах. Извайвах с думи гнева, мечтите, полета към „още”... изваждах от душата и ума си представата за „после”, крещях ги - по площадите, във вестниците... скривах се зад страниците им като зад барикади, но веех словото и виех – срещу мълчанието.
А днес... Мълча.
Защото...
Днес е
модерно да бъдат възхвалявани, възпявани протестите...
Неприемливо е
да не се подкрепят протестиращите...
почти самоубийствено е –
да се изрази съмнение, неверие...
И блеем – с опулени очи...
Колко са... Много?
Не са.
Колко са...
Красиви?
Креативни?
Артистични?
Не всички.
Млади, образовани и умни?
Честни, неподкупни, ранобудни?
Дали?
Небелязани с петното на минал позор (или на позорно минало)?
Надали...
Ръжени в чужди ръце – знаем чии (чиято е ползата)...
Но вием от възторг – оглупели...

***
Телевизия, преса, фейсбук... дори електронната поща ти шепнат... Не, крещят –
ти си боклук
ти си боклук
ако не се възхищаваш, ако не подражаваш, ако си друг...
ако мислиш различно... ако мислиш изобщо –
ти си боклук

Дрънчи главата, мозъкът се спотайва измит, изтрит, някъде никъде, врастнал в черепа...
Ти си само уши и хълцаш от умиление и възторг:
пред креативността –
да се лежи по асфалта във формата на думата „оставка”;
пред смелостта –
облечен с картонена броня и с картонена каска да кряскаш „оставка”;
пред стремежа към свобода –
да маршируваш под знамена с юмруци и да искаш „оставка” -
в името на прозрачността и чистотата...
Да искаш оставка, но не от всички –
нечисти,
непрозрачни,
безлични...

***
Мълча. Докъде я докарахме...
Не просто да размахваме юмруци, а да превърнем юмрука в символ на чистотата, прозрачността и свободата, в знаме на морала и достойнството...
Не съм креативна, не съм артистична. И мисля, че юмрукът може да бъде символ само на власт и терор, знаме на диктатура...

***
Мълча. И чувам само тътена от сблъсъка на две олигархични структури, от сблъсъка на капитали, сраснали с черни пазари.
Докъде я докарахме...
Не просто да избираме между две злини по-малката, а да маскираме злото като добро... За да можем по-лесно да го преглътнем ли? Или за да може по-лесно да бъде пробутано в гърлата на онези, които блеят от възторг по всичко, което е направено да изглежда демократично, патетично, артистично, комично...
Половин година думкат тъпани, свирки пищят, снимат камери, журналисти дрънкат от сутрин до вечер новини за протестите...
Половин година – тишина – няма оставка; няма мисъл за „след това”...
Умните, образованите, креативните – цветът на нацията, на гражданското общество – половин година не казаха и дума за „после”, не влязоха в диалог – нито с властта, нито с обществото... не изнесоха и монолог...
Не просто това, просто никой не мисли за после, не мислим... А щом е така – няма „после”...
Тишина.

Зад всички тъпани и крясъци, зад всички свирки и освиркване, зад всички медийни блясъци, аз чувам само МЪЛЧАНИЕТО на едно поколение, което няма идея за утре, няма идея за днес.

събота, 9 ноември 2013 г.

КЪЛВАЧЪТ

Здрач пада. Тик-так -
секундите пеят. Не.
Кълвачът говори на
стария орех -
за полет, за слънце, за
зелено небе. Трак-трак... 

петък, 1 ноември 2013 г.

ДРЕХИ НА ПЛАЖА

Август ще дойде -
горещ и свободен... Пак...
Дрехи на плажа...
* * *
Море. Омая.
Кръговрат. Засипан е 
делникът с пясък.

неделя, 20 октомври 2013 г.

СЯНКА

Полъх. Проход към
други Вселени... Сянка
върху стената.

Стъпки попиват
в ронливия бряг. Някой
прави пътека.

неделя, 15 септември 2013 г.

неделя, 18 август 2013 г.

ТИШИНА

Писък на комар
разбуди тишината.
Росата капе.
















Магнолиите
пазят в шепи аромат...
Полъх в стъклата.

понеделник, 5 август 2013 г.

ПРЕДЧУВСТВИЕ ЗА ЕСЕН

Залезът пови
житата с прах. Пак пари
въздухът. Стовари се
небето - златен
похлупак. Тежи, души.
Предчувствие за есен.

четвъртък, 1 август 2013 г.

ЖАСМИНОВА НОЩ – ВАРИАЦИ















Здрач, аромат... А
жасминът - цъфти. Полъх
на зной и мечти.

* * *

Мрак. Мирис на сол
и жасмин. Пари... спомен
за юни. Горчи.

* * *

Жасминова нощ.
Звезден порой, зной, покой...
Мечти за друго.

сряда, 31 юли 2013 г.

ПЛАНИНА

Гърбицата на
планината изяде
половината небе.
Луната свети –
пастир пасе звездите.
Водопад от светулки.

















Пулсира в мрака
светулка... път начерта.
Звезда в утрото.

петък, 26 юли 2013 г.

МЪЛЧАНИЕТО

Мълчанието
тежи като рало и
разравя ума...


* * *

Усещам тялото си -
като пръст и топлина,
които ме извайват –
атлазена и гладка...

Усещам всеки мускул,
кост, докосване...
и всяка болка,
трепване, копнеж...

Усещам кислорода -
дълбокото му
сливане с кръвта и  
милионното
докосване на
капилярите...

Усещам и войната
в себе си – смъртта на моите
войници... и на победените.
Мълчание...
Усещам битката на мислите
в главата си.
Усещам битката им в клетките -
как по-дълбоко се вкопават, впиват се
в пихтиестото бяло на аксоните.
все по-дълбоко се прегръщат,
преглъщат ме... замерят ме с импулси
отчаяние и с корените си–дендрити
все по-дълбоко пият от душата ми...
Все по-дълбоко... удушават се...
И милиони примки на разюздани ласа
се впиват във врата ми... бесят ме...
Обесена от собствените клетки -
жива съм.
Усукват ме с въжетата – неврони...
люлеят ме, замерят се с главата ми...
търкалям се в краката си...
И пак съм жива.
Ще се изправя, ще вървя нататък...
Където пак ще има „после”...
И „после” пак ще бъде отговор, не бездна.
Мълчание...

* * *

Прозорецът се
превърна в картина. Спи
животът – далеч.

неделя, 14 юли 2013 г.

ПРАХ И ЗНОЙ

водата тихо
ромони в коритото
на каменна чешма, а
вятърът шуми
в листенцата на цъфнал
храст... в тревата - прах и зной...
















топъл дъжд слепи
бягащите пясъци
върху асфалта

неделя, 30 юни 2013 г.

ПРЕГРЪДКАТА НА ЮНИ

Пролетта изтля
в прегръдката на юни.
Южни ветрове
сушат треви и птици.         
Зреят плодове. Сочни.



















           





Архив на блога

Търсене в този блог

Популярни публикации