Показват се публикациите с етикет Александра Ивойлова. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Александра Ивойлова. Показване на всички публикации

събота, 1 юли 2023 г.

ЗА "МУЗИКА НА ТИШИНАТА"

ФОТОГАЙГА И ИКЕБАНА - ИЗЛОЖБА

Не за първи път съчетанието между различни изкуства очарова и изкушава по един особен начин, който разтваря сетивата и отключва въображението ни.

На 14 юни галерията към столичния културен дом „Средец“ отвори врати за изложбата „Музика на тишината“, която свърза по неповторим начин фотохайга на Александра Ивойлова с композициите от икебана на Валентина Герова, Мария-Марчела Колева и Богдана Нейкова.

В първите горещи дни на лятото изяществото на неуловимите форми, изградени от живи и мъртви цветя, керамика, стъкло и запечатани мигове върху фотохартията на пейзажи, светлосенки, парчета от предмети и слово създават усещане за спокойна надвременност в забързания ден.

Фотохайга и икебана - Музика на тишината - 1

Една капсула от тишина, в която звучи музиката на непреходното тленно.

И чуваме капките, удавили времето:

Фотохайга и икебана - Музика на тишината - 2

дъждовен април –
времето
удавено

И се оглеждаме в локвите, събрани в керамичен съд и приютили отраженията на водните лилии, и търсим следите на облаците, които залязват в преследване на птичи ята, за да усетим носталгията и напрежението от бягството на сезоните:

Фотохайга и икебана - Музика на тишината - 3

есен
огнен тигър
преследва ятата

Порази ме тази композиция, където, под изящните клонки на брезата потрепват от полъха на преминаващия зрител почти невидимите листенца и стъбълца на тревичките в икебатана под хайга. Тук много добре е използвано и стъклото, като елемент на композицията, през което прозира чистият цвят на удавена маргарита – едно бяло слънце с туптящо жълто сърце, чиято сянка следва заоблените стени на вазата, за да се отрази на свой ред в белия плот.

Фотохайга и икебана - Музика на тишината - 4

И една безпомощност, един ням зов на кривите, изсъхнали клонки, от които очакваме пасивност… Но те се протягаат към нас – едни ръце, които търсят съпричастност! Розовите листенца на живия лилиум нежно допълват нюансите на бордо, слонова кост и охра на керамичния съд…

Фотохайга и икебана - Музика на тишината - 5

Тук общото присъствие на хайга и икебана гради пространство на контрастите – един много деликатен, фин пейзаж, в който слънцето прозира през мъгла, един чуплив миг, уловен от обектива на художника – поет… И една устойчивост, изградена върху крехката конструкция на няколко сухи елемента – клони, корени, дънер, листа…

*

Тук представям две хайги, които много обичам, но и една необичайна икебана, направена от зеленчуци, вместо от цветя!


Но този експеримент – закачка към посетителя, не променя общото настроение на изложбата, което води в две посоки, като едната от тях е съзерцание, най-добре видимо в тази хайга, изградена от снимката на сянка на ръка с роза върху фон на небе, отразено от водна повърхност, и хайку, което разказва не за рожден ден, а за следата, останала след него:

Фотохайга и икебана - Музика на тишината - 8

рожден ден
на прага на къщата
листенце от роза

Другата е пулсиращата, провираща се между светлина и сенки радост от живота:

Фотохайга и икебана - Музика на тишината - 9

събота, 25 юни 2022 г.

ЗА ИЗЛОЖБАТА "ДУШАТА НА ДЪРВОТО"

Една изложба, в която се вплитат много изкуства – дървените скулптури на Таня Иванова Цанова и пастелните рисунки на Александра Ивойлова, чиято еманация прелива в нейните хайку и стихове, в които се отразява душата на природата. Експозицията е организирана в двете помещения на Галерия-книжарница София Прес /ул. „Славянска №29/ и е отворена за посетители от 27 май до 10 юни.

 

Още първото съприкосновение с творбите кара посетителя да остави външния свят вън от ума си и да потъне във формите и очертанията на Дървото.


image

Авесалом, худ. Александра Ивойлова

 

Душата на дървото ни посреща фронтално, изкарана вън от контекста на клоните, тя вие, изтръгвана ежедневно от дървесните стволове, отсичани клони, изпепелени гори. Душата на дървото стене и моли – да бъдем добри.

Десет миниатюри, всяка с отделно лице, цвят, индивидуалност, зад която можем да усетим и белезите на сградите, и променливостта на сезоните и стихиите…


image

image   image


image
 

Те дават облика на нашата, човешка среда, на отпечатъкът ни върху природата. И някъде тук, върху първия сняг, през мъглата, ще видим и птичите стъпки по пейките…

И още там виждаме и „истинските“ жилки на дървото, онези, в които някога са текли жизнените му сокове – изваяни и извадени на преден план от ръцете на скулптора, който им дава ново начало, нов път в небитието след смъртта на ствола.

 

 image

Благовещение, Таня Иванова Цанова

 

Тук отново стигаме до двузначното усещане за природа и изкуство на Александра Ивойлова, за да осмислим целия спектър на внушенията, чрез които сме подвластни на природните промени. Уловените мигове на хайку, които рефлектират в изображения върху хартия.

 

*

дърво

пред моя прозорец

от него изгревът извира

 

*

расте пред мен

дръвчето – учи ме

на търпение

 

*

пролетен полъх

тишината ражда

новата си музика

 

*

цъфнала вишна

любовни думи

забравени

*

порой

побеляха

сенките на вишните

 

*

окапал липов цвят

три циганки на зазоряване

премитат лятото

 

*

навлизаме от сянка в сянка

под старите чинари -

от храм във храм

 

*

в тополата

златен вятър

този октомврийски следобед

 

*

лист след лист

пожарите на есента

угасват

 

*

първи сняг

на пейката в парка

птичи следи

 

За мен тези стихове, поставени като част от експозицията имат различен смисъл от оня, който биха имали само като поетично-медитативно преживяване; тук те са ключ към вътрешния свят на художника, но и към света през неговия поглед, към света вън.

Ето какво споделя Александра Ивойлова: „Всяко дърво със своя характер, със своята „личност“, към чийто изказ се стреми изграденият образ. Пролетната светлина и очакването във възраждащата се природа, ярките багри и екзотика на лятото, зрелостта на многоликата есен преди черно-бялата зимна графика… Вятърът, реката, морето, здрачът, слънчевият ден – там са дърветата, там е дървото, индивидуално, единствено сред останалите.

Експресия на един дъх или рисунък, който търси детайла, просто щрих или наслагване на пластове в дълбочина, препокриващи се – като всичко, което се натрупва във времето. Експерименти с нови техники и възможности на материала – сух пастел върху хартия. Целта е резонанс в мисълта и емоциите на зрителя. Още един жест в духовното пространство на човека“.

 

 image

Есен винаги, Ал. Ивойлова

 

Трудно е да се говори за рисувалната техника в едно експозе, което не дава възможност на четящия да види непосредствено щриха, наслагването на цветовете, „дъхът“ на ръката и вятъра на замаха, с който пастелът моделира образа върху хартията. И все пак – не може да не усетите спокойствието на есента, онова безвремие, което носи цвета на листата, паяжинната нишка, уловила слънцето и полумрака между стъблата…

Или фантазията на зимата, оставила само очертанията на клони и стволове, и на сухата земя между тях.

 

 image

Фантазия с дървета, Ал. Ивойлова

 

И сенките, породени от надигащата се мъгла, която ще се превърне в слана и суграшица.

 image

 

Сезони на вятъра, Ал. Ивойлова

Истинското докосване до Александра Ивойлова може да се постигне само чрез нейните „движещи се“ дървета.

 

 image

Сезони на вятъра-2, Ал. Ивойлова

 

В тях бушуват бури, и ако след това има миг на съзерцание, то това съзерцание е продукт на отминалата буря.

 

 image

Край Дунав, Ал. Ивойлова

Нека се спрем и на усещането за река, вода и утро – зараждане, отмиране и есен. Защото, не само вятърът е въплъщение на движението, но и водата – другата стихия, която вае земята, а оттам – и дърветата, и кръговрата…

 

 image

Усещане за река, Ал. Ивойлова

 

 image

Тишината на есента, Ал. Ивойлова

По-различна в своите послания е Таня Иванова Цанова. За нея Дървото е същността на живота, строителят на Земята – такава, каквато е днес – като планета, и като Дом на човечеството. В него е душата на човечеството, закодирана като традиция, мъдрост, хармония и любов.

 

 

 image

Златна сенчица, Таня Иванова Цанова

 

В това изображение любовта е закрила и нежност, а всяка следа на длетото е ласка, но и пътечка в плътта на материала, който не е мъртъв, а е продължението и душата на новата форма.

Художничката споделя, че „Дървото на живота“ е вечен символ от древността до днес. „Без него земята би се превърнала в пустиня. Както човекът, така и дървото се ражда, живее и умира. Народът често сравнява дърветата с хора: „Майчица – златна сенчица”, „Крушката не пада по-далече от дървото”, „Дърветата умират прави” и т. н. Дървото вдъхновява поети и художници със своята жизнена сила, от дърво са изграждани олтари на църкви, то е възпято в много песни. В моите скулптури от дърво откривам заключените в него образи, те изобра-зяват майчинството, любовта, но и страданието, вик за помощ, който отсеченото дърво отправя към хората.

Отсеченото дърво се преражда в топлината на огъня, и в изкуството. Нека да го съхраним!“

Много топлина съхраняват скулптурите на Таня Иванова Цанова! И това не е само топлината на изкуството, но и струящата от него човечност, изразена като емпатия.

 

 image

Ранена птица, Таня Иванова Цанова

 

Раната на разцепения дънер се превръща в рана на изобразеното – болката на дървото се процежда през болката на ранената птица, за да достигне зрителя и да закове своя вик в душата му.

И, преди да стигнем до онази съпричастност, която ни подтиква към нещо повече от сливане с емоционалното състояние на другия или от когнитивното разбиране на проблема му, нека отново погледнем към дънера, превъплътил се в животно:

 

 image

Тюлен на брега, Таня Иванова Цанова

 

Усещането за безпомощна тромавост, за уязвимост и жертва връхлита зрителя. Тюлен на брега, или дървесен корен в прибоя. Изящното полиране придава блясък на дървесината, като мокра кожа.

Фигурите от експозицията имат и друго послание, те ангажират далеч отвъд свързаността ни с природата и отговорността ни за планетата и нейното бъдеще. Да, „отвъд“, защото основното послание е към Днес. А само ако спасим Днес, ще можем да се погрижим за далечното Утре.

Тук и днес срещаме бежанците – ужасът и любовта, и същата онази уязвимост на жертвата, и същата болка – на скупчени, вкопчени едно в друго тела, които в своята заедност получават утеха, и сигурност и бъдеще… Но остават самотни, изолирани, страдащи, ако не бъдат откъснати от своите изгорели храмове, ако не бъдат приети и не получат своя нов Дом…

Пространството на галерията остава наситено с емоцията на посланията.

 image

Бежанци, Таня Иванова Цанова

 

 image

Дом, Таня Иванова Цанова

Вербални и знакови, обемни и двуизмерни, те оставят в съзнанието в своята цялост и вплетеност, в своята красота и безбрежност.

 

 image

Изгреният храм, Таня Иванова Цанова

 

Таня Иванова Цанова изведе бежанците от опожарения храм и им даде дом в дома си. И това тя направи извън изложбената зала, отвъд – в реалния живот.

И това излизане на изкуството отвъд рамките на херметизма на Храма; вкарването му в Дома е нещото, което може би ще ни преведе от Днес към Утре. Ще ни даде онова, истинското, от което се нуждаем след годините на изолация, причинена от пандемията, след десетилетията изолация, вследствие глобалната мрежа, след дехуманизацията, която ежедневно преживяваме вследствие на това, че сме човеци, тровени от внушения и пропаганди, изгубили изконните си корени и чувства, и съзнание.

Габриела Цанева, сп. "Картини с думи и багри", брой 2/2022

четвъртък, 18 март 2021 г.

ЗА "ГРАДОВЕ ОТ ДУМИ" / CITIES OF WORDS НА АЛЕКСАНДРА ИВОЙЛОВА И ЗЛАТКА ТИМЕНОВА

„Градове от думи“ – една изящна като словесност, и бих казала, уникална книга.

Отново успешният творчески тандем Александра Ивойлова – Златка Тименова ни изненадва с многоезично издание на хайку поезия.

Стихосбирката е отпечатана в Индия, дело на издателство Ciberwit. Картината на корицата и цялостният  й дизайн са дело на Александра Ивойлова, а компютърната обработка е на С. Вълчев. Сборникът съдържа и няколко цветни авторски фотографии.

От двата края на Южна Европа – от София и Лисабон, Александра и Златка тъкат нишката на думите, която свързва и разделя, която съществува, за да бъде мост.

Този път техните диалози са триезични; писани на български, хайку са преведени на английски и китайски език, за да следват градовете на духа, за да изградят оня свят от думи, към който поетесите ни водят. Преводите са осъществени от Mick Greer, Fannie Krispin и Liu Wei.

Поетичният разказ следва ритъма на сезоните…

Композиционно, сборникът е изграден от четири части, като всяка от тях започва с цветна фотография, запечатала не просто кадър от моментната действителност, а усещането на автора за вечното в кръговрата на сезоните… Или, може би, онази характерност, с която само можем да осмислим преходността на пътя ни през времето.

„Онази странна тръпка“, уловена от голи клони в небето, напъпили, но неразлистени:

 

краят на февруари –

зъзнат продавачите

на мартеници  /Александра Ивойлова/

 

розмаринът

е особено напрегнат,

но още е рано  /Златка Тименова/

 

Първият паралел, първото докосване на две усещания за идващата пролет – онази, наша позната февруарска тръпка от очакването на март – с мартениците и шевиците по сергиите край храма „Александър Невски“ и вкуса на букетчета от кокичета минзухар, и оня, другият, непознатият – с дъха на розмарин и сънувания силует на Лисабон…

А после следват лятото, и есента, и зимата…

„И онази бавност“, леността на лятото с аромат на прах, полепнал по жълтите павета и стръкчетата на увехнала трева, на онзи зной, излъчван от асфалта и фасадите на сградите…

 

по тротоарите

полепнали сенки

на дървета  /Златка Тименова/

 

най-дългият ден

цветовете на слънцето

по всички фасади  /Александра Ивойлова/

 

Думите градят усещане за вечност и тленност едновременно… Думите градят градовете и спомените ни за тях… и за нас – една отминала, повтаряща се цикличност…

„Есен, винаги“… Краят на ваканцията; новото начало, носталгията по бавно отминаващите часове на сиестата, по плясъка на вълните и полепналия пясък върху телата… или – споменът за тръпката към онова, което предстои, което искаме да изградим, да създадем…

дворът на училището

сюрия деца ме викат

в друго време  /Александра Ивойлова/

 

един глас връща

времето назад –

фадо  /Златка Тименова/

 

Тук гласът е този, който движи въображението, емоцията; гласът разслоява битието и води към другото време, към другото Аз, или към съдбата – изживяната, пропуснатата, фаталната необходи-мост.

„Зимен ден, помисли си тя“… И погледна през снежинките на прозореца – старата къща през улицата оживя…

 

първи сняг

замръзва на двора

последната роза  /Александра Ивойлова/

 

дъждовни капки

осветени от луната –

снежинки  /Златка Тименова/

От последната роза и първия сняг, през новогодишните фойерверки, поетесите отново се завръщат в началото – кварталът на детството и зимното слънце и плачът на бебе, с което цикълът е затворен, а изграждането свършва в началото:

вали, вали –

все по-далече в снега

кварталът на детството /Александра Ивойлова/

 

облаци отнасят

зимното слънце –

плач на бебе /Златка Тименова/

 

Остава ли път за извървяване? Остава ли нещо недостроено в градовете на думите? Кой знае?

понеделник, 21 декември 2020 г.

АЛЕКСАНДРА ИВОЙЛОВА И НЕЙНИЯТ „ПЪТ НАД СВЕТА“ - рецензия

 АЛЕКСАНДРА ИВОЙЛОВА И НЕЙНИЯТ „ПЪТ НАД СВЕТА“

Не са много книгите, които са ме карали да се замислям толкова, колкото „Път над света“ на Александра Ивойлова, а стихосбирките, които тласкат читателя към неистово желание да научи повече, за да разбере и осмисли прочетеното по-добре, са още по-малко…

Но аз не съм точна в изказа – тук става дума за нещо повече от „разбиране“ и „размисъл“, от мислене и стремеж към познание, към задълбочаване на познанието… Да, и към търсене на смисъла – смисъла на съществуването, смисъла на изкуството, на красивото и онова, което е отвъд красотата и променя критериите, определенията и сетивата за красота…

„Път над света“ – една малка книжка, събрала 33 стихотворения на Александра Ивойлова, посветени на конкретни творци или на конкретна творба, а понякога – просто на едно изпълнение… и 21 портретни графики на Калин Николов /Сергей Ивойлов, Харолд Пинтър, Мишел Деги, Кристоф Мекел, Джорджо де Кирико, Блез Сандрар, Антон фон Веберн, Жан Арп, Гийом Аполинер, Анри дьо Тулуз-Лотрек, Любомир Савинов, Пабло Пикасо, Константин Балмонт, Диди Арнаудов, Ингеборг Бахман, Николай Кънчев, Игор Стравински, Рьоне Магрит, Мстислав Ростропович, Андре Бретон, и Макс Ернст/. Тези, но не само, са портретирани или само загатнати и с думи – Кенет Уайт, Фернанду Песоа, Луи Арагон, Хуан Миро, Хелмут Лахенман… както и незабравимите наши много познати и непознаваемо-непознати Станка Пенчева, Пламен Анакиев, Любомир Савинов, проф. Илия Главанов…

Още когато разгърнах кориците за първи път, дори преди да прочета посвещението от поетесата, видях илюстрациите на Калин Николов. Лицата почти в упор гледат читателя… някои познати, други – не съвсем… И силуетът на Тулуз-Лотрек, който не може да бъде сгрешен, кристализира от утайката на сумрака…

Разбрах, че в ръцете си държа книга, която носи много послания на различни езици – поне за два бях сигурна още в първи миг – езика на поезията и езика на графичното изкуство… После се оказаха повече…

Предговорът на Кирил Попов донякъде ме подготви за предстоящото, донякъде познанството ми с авторката и нейната удивителна личност с широки творчески търсения също бе индикация за онова, което мога да очаквам, но…

Всъщност, оказах се неготова за духовното пътешествие, което последва.

Композиционно, стихосбирката е изградена от три части – „Hommages /почит към/, „Парижки пристрастия“, „Път над света“ и две стихотворения, които не са включени в цикъл. Това подреждане, обаче, не оставя усещането за фрагментарност у читателя, а още по-плътно гради образа на цялото – пътят, който не свършва, който ни води отвъд собствените ни предели, някъде там, където е вселената на съвършенството.

Без съмнение книга, която кара читателя да чете – още и още, да се опитва да разбере – кое е онова, което е провокирало поета да напише точно тези редове, точно за тези личности. Има ли свързаност, има ли друго? И дали това е „същността“ на твореца – на автора като творец и на твореца, за когото авторът пише? Дали той, читателят, би открил друга същност… и същността ли е най-важната?

Какво е посланието? Каква е истината за изкуството – и трябва ли да я търсим…

Разграждането, разкрепостяването, потъването в екзотиката на всеки екзистенциален миг, откъснат от правата на времето… оня миг, който се врязва във въображението ни, който съществува само там… Той никога не е един и същ. Оня детайл, който е направил за нас една картина специална, неповторима – дори в милионната й репродукция, оня детайл, който прави едно платно изкуство, защото го прави уникално по някакъв немислим, трансцедентен начин…

Героите на тази стихосбирка, на пръв прочит, могат да бъдат изброени и изречени… Не, тези имена не са най-известните… не са, макар да са известни. Някои са били приживе пренебрегвани, други са забравени, всички – неразбрани, макар и величани… Някои са останали само имена, или едно произведение… други са безименни… Но всички – по някакъв начин близки до автора – от бащата, като синтез на личност, художник, път към разбирането на живота, изкуството и вечността до образа на низвергнатите, изхвърлените, но съществуващи в своята неповторимост, изящност, безнадеждност и величие…

Един образ, който графиката на Калин Николов ни представя като сбор от разбягващи се съзвездия, а дъщерята-поет събира с думи:

 

Не зная

кой си –

и по какви спирали

ти тук си слязъл

от безкрая…

 

худ. Калин Николов, портрет на Сергей Ивойлов


/„Художник“/

 

Или …

Диаболичното излъчване от портрета на Мишел Деги, съчетано с импресията:

худ. Калин Николов, портрет на Мишел Деги

тези тъй красиви и жестоки

мрежи от безсъние

които те оплитат

………………………

додето се научиш най-накрая

да сънуваш и наяве

 

/Hommages, 2/

 

Не мога да не спомена още две стихотворения, този път, посветени на музиката – областта, в която Александра Ивойлова е професионалист, както по призвание, така и по образование:


худ. Калин Николов, портрет на Антон фон Веберн

Веберн, Веберн, Веберн

вибрации от същностите на нещата

…………………

многозвучие просветляващо мрака

зародиш на нови галактики

в едно дихание само

 

Път към една Вселена, родена, /така помислих в началото,/ само от звуко-графията на името и вибрацията, но всъщност, болезнено поантата разкрива друго:

…………………………..

смъртта на композитора

куршумено многоточие

енигма

с окървавено слепоочие

 

/Hommages, 8/

 

Лахенман –

те недоумяват

но чувстват

те понечват да отрекат

но чувстват чувстват

те изпитват страх

ужас

………………….

няма /повече/ време

няма измерения

раят ги приема

отново

 

/„Музика за соло кларинет“ от цикъла „Път над света“/

… и уточнението „След изпълнение на проф. Илия Главанов…

Музиката, родена от композитора, преродена от изпълнителя, превъплътена от слушателя… трябва всеки от тях да бъде артист, да бъде пропит от „всепроникващите звукови кодове“, за да прозре прозре през ужаса и да достигне до рая.

Едно от най-изящните като изказ стихотворения е „Балада за момичетата от Сен Дени“ от цикъла „Парижки пристрастия“ – …„момичета на нощта/…/ затворници на открити прос-транства/… от небето се отронват звезди“, а друго, също тъй затрогващо и същевременно – метафора-шедьовър, е „Клошарят“ от същия цикъл – „В ръцете си държи света/ огромен хляб,/ обрасъл с гълъби./ Творби, които насищат с човечност тази книга, посветена на изкуството и пътя му над света.

Не написах тези редове наведнъж, четох и мислих още и още… за „Път над света“, книгата, която те кара да надскочиш себе… стихове, които взривяват въображението, а после продължаваш да четеш… и още, и още…

Да, тази стихосбирка ме накара да преоткрия познатите ми поети и художници,  да открия нови – личности, стихове, картини, багри, усещания, простори.

Накара ме да гледам с други очи, да търся други взаимовръзки, тенденции, пътища, които не свършват.

В заключение ще добавя, че за възприемането на стихосбирката допринася и доброто оформление на корицата, и цялостния дизайн на изданието, дело на Калин Николов и Виктор Гуцев, и предговора на Кирил Попов, и редакторската работа на Пламен Анакиев. 

На добър път на "Път над света" на Александра Ивойлова, издание на ИК "Огледала", София!

понеделник, 27 януари 2020 г.

ХАЙКУ - СЛЕДИ ВЪРХУ ГЛИНАТА - няколко думи за една изложба

Една необикновена симбиоза между поезия и пластика, между хайку и глина... нещо, което не съм срещала досега и което ми е трудно да анализирам, но не мога и не искам да отмина.
На 16 януари в галерия „Сезони” бе открита изложбата „Хайку – следи върху глината” на Тодор Димитров и Александра Ивойлова. Още наслова в поканата на Александра ме изненада – „Хайку - следи върху глина?!” Какво ли е това? Триизмерна хайга? Или, нещо още по-странно?.. Нещо като... може би клинопис?!
Оказа се, че в уютната атмосфера на галерията, освен пластиките на Тодор Димитров, с изписани върху глината хайку-стихове на Александра Ивойлова, са се приютили и немалко акварели на художника, изпълнени в пясъчните тонове на шамота – понякога обагрени от розовата пепел на залеза, понякога поели бледата синева на мъгливо утро, а друг път просто охрено-земни, зелени-каво-пролетни или лятно-увехнали.

Акварелите, неуловимо-неуправляемото примесване на материалите, с които са създадени – вода, и цвят, хартия, разум и ръка... и някъде там, отвъд осезаемото... усещането за сливане, преливане, създаване на убягващото, изплъзващото се...
Започнах да мисля за акварелната техника по този начин едва наскоро, когато за първи път опитах да рисувам с туш върху оризова хартия... когато опитах да създам хайга в онзи първичен смисъл, който са вложили в това понятие японските майстори. И усетих убягването, невъзможността за контрол на разума над ръката и на ръката над онова, което се излива изпод четката... и пороя на думите, който трябва да бъде овладян, за да се получи нещо, което може да бъде посланието на образа и да бъде обхванат образа, породил вербалното послание.
Бях завладяна от акварелите на Тодор Димитров, а още преди време – от поетиката на Александра Ивойлова, до която имах възможност многократно да се докосвам чрез нейните книги, като читател и чрез нейните хайбуни, като редактор на списание „Картини с думи и багри”.

И докато съзерцавах картините и четях изписаните думи върху глината на пластичните фигури, ме изпълни разбирането, че това на което присъствам не е изложба на триизмерна хайга, нито е някаква свръхсложна комбинация на пет изкуства, а едно творческо взаимодействие на двама автори, които търсят пределите на формата на своето изкуство и ги намират на граничната линия с друго изкуство...

глътка джин
глътка блус
глътка луна
светлее нощта
в косите на вятъра

аз съм
твоето отсъствие –
върни ме

Сънуваните образи, овеществени с изпичането на глината, придала обем на вербалните послания и уловила волята на дланите, бленуваните образи, следи от думи върху опакото на клепачите... медитацията и дзен-прозрението... всичко това застинало в мига на спомена-мечта.

залязват всички думи привечер

и облаците
при мълчанието слизат

В шума на премиерата бе трудно да разслоя синергичното вплитане на пластовете на словото, изваяло формата, нито бе възможно да стигна до вторичното въздействие на формата и обема върху словесните внушения и образи.
Няколко дни по-късно посетх отново изложбата и в тишината на залата, под меката светлина на зимен следобед, разбрах по-добре визуално-вербалните послания на авторите... защото вече думите на хайку бяха останали само следи върху глината и сетивността на възприемащия... 

четвъртък, 7 ноември 2019 г.

"ПОПЪТНИ СТРОФИ" - рецензия


"ПОПЪТНИ СТРОФИ" - рецензия

Изящна книга, като оформление; от онези, които искаш да докосваш с ръце, които искаш да притежаваш като произведение на визуалното изкуство... Книга, която ти напомня защо печатните издания никога няма да изчезнат... защото книгата, освен информация и/или вербално послание, може да носи наслада за всички сетива.



Получих "Попътни строфи" като подарък от Александър Дъбнишки - познавам фрагменти от творчеството му, харесвам го като автор на поезия и проза; много близко до себе си, като изказ и естетика на присъствието, усещам и Александра Ивойлова, затова няма да пиша за тяхната поезия - тя не ме изненада, очаквах звученето на техния дует, бях подготвена за него от предишни прочити на тяхната лирика.
Картините на Юлия Станкова ме оставиха без дъх.  Нейните образи насищат текста и междутекстовите пространства с особено присъствие - бих го нарекла "божествено", ако вярвах, че такова съществува... Ще го нарека просто "духовно".
„Попътни строфи” е едно изключително сливане-преливане на текстовото и картинното участие, симбиоза, която въздейства разтърсващо и възвисяващо.
Проектът е изцяло авторски, което му придава самобитност, уникалност и завършеност; изпълнен двуезично, чрез авторов превод на английски на Александър Александров Дъбнишки. В изданието са включени 33 библейски цитата и 38 иконописни картини на Юлия Станкова, която е и автор на корицата. Лиричните текстове са на Александра Ивойлова и Александър Дъбнишки. Издателство „Фараго” осъществява изданието, рецензирано от Едвин Сугарев.

7.            Утро.
Кучешкият лай навън
мирише на сняг.
АИ
Аз дойдох
да ти покажа
времето на идната нощ...
Трета книга на Ездра, гл.6,30

Вечерта
замръзнало ръмжене
ще скита
АД

10.         И мъртвият
чака дъжда.
За да поникне отново.
АИ

Ти, който си ми показал много
и тежки притеснения,
пак ще ме съживиш,
и от дълбочините на земята
пак ще ме извадиш.
Псалом 71,20

Пръст
Безсловесна
Живи цвета – отиват си, идват...
АД

33.         Бурени.
Никоя врата
не се отваря
АИ

Нашето светилище е опустошено,
нашият олтар е съборен,
храмът ни е разрушен...
Трета книга на Ездра, Гл.10,21

Шарки
Плесени рисуват
По дъските
АД

На добър час на авторския екип Ивойлова-Дъбнишки-Станкова!..
... Така бих завършила, но нещо ми пречи да сложа точката и да затворя книгата. Може би онова, което ме накара да я препрочета месец след първото ми съприкосновение с текста. И то бе присъствието на третия глас в този диалог сред образи и сенки. Вероятно, защото този трети глас е основата, върху която е изградена образно-вербалната структура на книгата... Защото диалогът Ивойлова-Дъбнишки е опосредстван, предизвикан, от този трети глас. Ролята на библейските строфи е определена от Александър Дъбнишки – именно той прави подбора на текстовете, около които ще се създаде лирико-графичната тъкан на повествованието... Защото тази книга, изградена от фрагменти, постига свое цялостно звучене; попътните строфи не просто бележат пътя, те го трасират, те го изграждат. Пътят криволичи, но стига своя предизвестен край. И все пак - той не би бил извървян, ако не бе споен от присъствието на графичното изобразяване на словесното внушение.



Изпълнени в сива гама в книжното тяло, картините на Юлия Станкова не губят силата на цветовото въздействие; ако картината на корицата не бе пълноцветна, читателят-зрител по нищо не би отгатнал, че цветът е същестувал изначално в тези творби – чисти, завършени и съвършени със своите послания.

понеделник, 8 юли 2019 г.

"СЛЕДИ ОТ ВЯТЪР" - рецензия


„СЛЕДИ ОТ ВЯТЪР” НА АЛЕКСАНДРА ИВОЙЛОВА И ЗЛАТКА - ТИМЕНОВА - рецензия


„Художникът искаше да нарисува вятъра
и виждаше винаги, че рисува друго”

С този цитат на Атанас Далчев започва необичайната, бих казала дори -  уникална по своя строеж и замисъл поетична книга на Александра Ивойлова и Златка Тименова „Следи от вятър”, представена в Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий”.
      Чела съм други двуезични книги. Чела съм и книги-диалози, в които авторите „си подхвърлят” темите от стихотворение на стихотворение, било като образ, било като дума, или идея. В „Следи от вятър” има „нещо такова”, но не само, и не точно. Както става ясно в края на книгата, стиховете в нея не са диалог, не са породени един от друг – те просто са едновременно-съзвучни и допълващо се различни. Формално, сборникът е триезичен, тъй като всяко тристишие хайку има български вариант, превод на френски и превод на английски език. Всъщност, обаче, френският образ на стиховете е авторски превод; френският текст е толкова оригинал, колкото и българският. Още тук можем да потърсим неуловимия полъх на думите, които имат своето разноезично битие в книгата, още тук можем да усетим нюанса на различния изказ, на различния звук, който извайва съдържанието на миговете, които следва да съпреживеем в комуникация с диалога на поетесите.
Английският текст е различен. Различно е неговото звучене, неговата илюстративност и дух. Точен превод на думите, донякъде лишен от очарованието на уловения миг, съпреживян ведно с авторите; дистанциран и хладен, идващ да покаже следата, онова, което е останало „след”...
Преводач на английски е Щиляна Халачева-Русева, а Сидония Пожарлиева и Терез Балс са консултанти на френския превод. Редактор е португалският поет и хайджин Казимиро де Брито, а художник на корицата е една от поетесите - Александра Ивойлова.
Дали в тази картина видях следите на вятъра и пожелах да ги следвам между страниците на книгата, както последвах сянката на цигулка върху цигулка от картината на Пламен Монев в стихосбирката на Атанас Петров, която също започва с този цитат на Далчев, вплетен в първото стихотворение /”И защо ли си мисля/ за художника, рисуващ вятъра”/ - не знам... Не знам дали в картината на Александра Ивойлова трябва да търся следите на вятъра, или те са само в поезията, не знам дори дали този словесен образ, използван като заглавие на поетичния диалог Ивойлова - Тименова трябва да даде усещане за неуловимост, или да напомня за силата и неумолимостта, с която вятърът вае лицето на планетата... Вероятно и двете, защото когато мислиш за вятъра, винаги разбираш, че мислиш за друго.
Като илюстрация на казаното ще цитирам няколко хайку – такива, каквито са в книгата, триезични, за да не спестя удоволствието да бъдат прочетени и усетени на трите езика:

***
утро –
две облачета в небето
се състезават с пеперудите

tot le matin
deux petits nuages rivalisent
avec les papillons

a morning
two clouds in the sky
race with butterflies

/Александра Ивойлова/

в тялото на реката
се забиват стрели
летен дъжд

des fleches blessent
le corps du fleuve
pluie d’ete

the body of the river
pierced by arrows
summer rain

/Златка Тименова/

***
бяла пеперуда
кръжи над тревите
песен от мълчание

un papillon blanc
voltige au-dessus des herbes
le chant du silence

a white butterfly
soars above the grass
a song of silence

/Александра Ивойлова/

охлювът рисува
сребърен лабиринт
за да се скрие

l’escargot dessine
un labyrinth d’argente
pour s’y cacher

the snails is drawing
a silver maze
to hide himself

/Златка Тименова/

Горещо препоръчвам триезичния сборник хайку поезия „Следи от вятър”, излязъл със знака на издателство „Карина М”, София през 2019 г., с автори Александра Ивойлова и Златка Тименова.