СЪНУВАМ ЗАЛЕЗА

Сънувам залеза...

Не, слънцето вече е отвъд хоризонта,

скрито от погледа гасне...

Илюзията, родена от трептенето на въздуха

го задържа над ръба на земята -

точно там, откъдето ще падне...

Небето е червено,

Венера е в пламъците на залеза,

а Юпитер е високо, там, горе -

където е мястото на боговете...

Властва над небето, свети -

като неподвижен самолет

и премигва -

намигва ми в съня ми,

защото -

сънувам залеза...

Небето е зелено -

над ивицата на пожара,

овъглил хоризонта,

зелено е -

на фона му се очертават,

като изрязани и залепени

върху детска апликация,

силуетите на сгради -

премигват прозорците им,

като звезди,

или като светулки;

намигват ми в съня ми,

защото -

сънувам залеза...

Небето е индигово -

високо над зеленото,

високо - към зенита...

Небето е индигово и свети,

отразило белия гръб на Витоша,

разпилените камъчета

от мигащи сенки...

Светло е, толкова светло,

че виждам сенките на голите дървета

върху снежните поляни…

Тъмнината на нощта

е само на крачка,

сънувам залеза,

сънувам

стотиците хиляди

трепкащи очи

на прозорците,

мигащи в мрака...

Светло е, още...

Суперлуната изгрява зад гърба ми,

не виждам силуета й върху небето,

не виждам светлината й;

само усещам,

че е някъде там,

зад гърба ми -

отразява слънцето -

едно непотребно огледало,

което премигва,

намигва ми -

сънувам

залеза с отворени очи,

а някъде долу,

много надолу

глухарчетата цъфтят

сред тревите

и се превръщат

в звезди...

Свети луната -

самотно кълбо сред талазите

на звездния прах,

сънувам

пустотата

на празните й

кратери,

изметени

от слънчевия вятър.