сряда, 15 април 2020 г.

СЪНУВАМ ЗАЛЕЗА


Сънувам залеза...
Не, слънцето вече е отвъд хоризонта,
скрито от погледа гасне...
Илюзията, родена от трептенето на въздуха
го задържа над ръба на земята -
точно там, откъдето ще падне...
Небето е червено,
Венера е в пламъците на залеза,
а Юпитер е високо, там, горе -
където е мястото на боговете...
Властва над небето, свети -
като неподвижен самолет
и премигва -
намигва ми в съня ми,
защото -
сънувам залеза...

Небето е зелено -
над ивицата на пожара,
овъглил хоризонта,
зелено е -
на фона му се очертават,
като изрязани и залепени
върху детска апликация,
силуетите на сгради -
премигват прозорците им,
като звезди,
или като светулки;
намигват ми в съня ми,
защото -
сънувам залеза...

Небето е индигово -
високо над зеленото,
високо - към зенита...
Небето е индигово и свети,
отразило белия гръб на Витоша,
разпилените камъчета
от мигащи сенки...

Светло е, толкова светло,
че виждам сенките на голите дървета
върху снежните поляни…
Тъмнината на нощта
е само на крачка,
сънувам залеза,
сънувам
стотиците хиляди
трепкащи очи
на прозорците,
мигащи в мрака...

Светло е, още...
Суперлуната изгрява зад гърба ми,
не виждам силуета й върху небето,
не виждам светлината й;
само усещам,
че е някъде там,
зад гърба ми -
отразява слънцето -
едно непотребно огледало,
което премигва,
намигва ми -
сънувам
залеза с отворени очи,
а някъде долу,
много надолу
глухарчетата цъфтят
сред тревите
и се превръщат
в звезди...

Свети луната -
самотно кълбо сред талазите
на звездния прах,
сънувам
пустотата
на празните й
кратери,
изметени
от слънчевия вятър.

Няма коментари:

Публикуване на коментар