ДОВЕРЧИВОСТ

Синьокрак рибояд,

наричат го и "глупак" -

доверчив е

ПЕЛИКАНЪТ

Пеликанът - 

учуден

пред ракетния кратер

ЛИПСВАЩА ПРОЛЕТ

птиците се завръщат,

пролетта не -

липсва усещането

СИНОьО И ЖЪЛТО

моят дар от сърце -

сини и жълти цветя...

какво безсмислие

ОБИКНОВЕН ЖИВОТ

къщичка с градинка
под залез след буря -
обикновен живот

БЛЯН ЗА АФРИКА

тишината пред буря,
мараня над степта -
блян за Африка

КРЪСТОПЪТ НА СЪНИЩА

 На Рени Васева и нейния герой Вартоломей

Катеря се
по каменното гърло
на кладенец,
дълбоко впит
в пръстта
на свят безумен,
безпределно
беден
и изгубен
в стряскащата върволица
на паралелните Вселени.

Излизам
от мрачната утроба на Земята
през здрача
на мъглива вечер,
в измръзнали пътеки
крача
и бавно се провирам
към кръстопътя ти,
човече!

Попивам във съня ти,
разпъвам
продраната си кожа,
събрала капки
от кръвта ми –
пътеки правя
и те водя,
не изоставай,
стъпвай в стъпките ми,
дремещи човеко,
така душата си
ще изведеш
от всички
лабиринти
на ума си.

Ще стъпваш
здраво
по грапавата плът
на своя друм от пясък,
ще се катериш
по каменната твърд
на своя кладенец
от бездни и съмнения.
И ще празнуваш
утрото на Черно слънце
и изгрева
на Долната Луна…

„Кръстопът на сънищата“ – текст и картина – Габрила Цанева

Ще се разграждаш,
ще градиш,
ще губиш
и намираш…
И ще избягаш
най-накрая
от впряга
на себичността си.

Потъвай с мен
дълбоко във гората,
сенките ще шепнат,
дърветата й пак
ще се огъват и ще светят,
ще имаш всички избори
и ключове към бродни светове –
ти само пожелай
да следваш пътя на съня ни…

СТАРИТЕ КЪЩИ

 Старите къщи 

заспиват под уморени листа.

Треви и цветя - съхнат 

в схватката на есента.

Тихи стъпки глъхнат

в напуканите плочки

и разораната земя -

мравките събират

последна 

зимнина.

"Старата къща" - художник Габриела Цанева

Селото заспива -

студът прогонва

временните обитатели -

човеците ги няма!

Идва ред 

на подземните твари -

дълбаят канали

под пръстта,

строят гнезда

за пролетта.

Косове и врабчета -

настръхнали търсят

подслон в осиротелите къщи.

И губят местообитания -

няма да преживеят зимата сами.

Враните тревожно пищят -

викат порасналите си деца

в сгъстения мрак на късите дни -

сплотяват птичата си общонст,

чаткат клюнове  

и чакат, чакат да се запролети -

да се завърнат временните обитатели.

Ще се завърнат ли?!

Старите къщи умират...

ЗИМАТА ИЗГУБИ ЦВЕТОВЕТЕ СИ

Зимата изгуби цветовете си -

онази синкавост между дърветата

и мократа одежда на снега,

обвила зъзнещата цялост на света...

Оцежда се мъгла от клоните

и пада като дъжд върху листата,

заспали над студената земя.

Слънцето разкъсва

забулената синева -

и никнат късове трева,

и вятърът умира

в плоската вселена на главата ми...

 

"Зимна гора", худ. Габриела Цанева

Зимата изгуби цветовете си -

настръхналия скреж по ланшните цветя

и стъклената маска върху

замръзналите борови иглички,

коравата кора от лед върху пътеките

и пръхкавата пудра на снежинките,

покрили бузите ти,

топящи се,

увиснали на миглите...

 

Зимата одрипавя.

ПОЖАРИЩЕ

Пожарище...

Стърчат оголени стъбла

в червената мъгла

на зарево от пламъци

и залези.

"Пожарище", худ. Габриела Цанева

Във пепелища газя

и голи въглени

разравям с бавна крачка

по уморената земя.

Сънувам лунни изгреви

и пазя спомени

за буйните филизи

на пролетни гори...

Гори

тревата под краката ми

и овъглени трупове на птици

падат,

опърлени крила на пеперуди и мушици

се стелят като сняг

и оня мирис на прегоряла плът -

горчив

и задушлив -

се впива в дробовете -

коса и кожа, козина... димът

попива в порите и във пръстта...

И вятърът...

разнася саждите

от бивш живот.

Пожарище...

Стихията на огъня,

облизващ и поглъщащ сухите треви,

пълзящ, убиващ и разграждащ...

Стихията -

и твоите очи,

горящи като пламъка,

и моите очи,

крещящи за разруха:

Изгори преградите!

Разбий опорите!

Взриви мостовете

и бентовете!

За мисълта няма предел -

изгори пътищата,

изгори връщането -

Бъдещето е само напред...

Бъдещето се плиска в краката ми.

Отдавна прегазено.

Отдавна доплувано,

пребленувано,

преболедувано -

бъдещето -

морковът пред магарето...

Колко съдби

е погубило. 

ЛУНЕН ДЪЖД

Лунен дъжд

Стъклата падат като

разпръсната от вятъра роса

Стъклата парят -

очите на нощта

се впиват като зъби

в тишината ми,

разкъсват крехката й плът

оглозгана лежи на пътя ми -

една продрана дреха от несбъднал се живот.

Лунен дъжд

в напъпилите клони на дърветата,

облизва заревото на града

мъглата над поляните под Витоша,

продрани от забравените светлини

на домове, които се катерят все по-високо,

все по-навътре влизат в грапавата гръд на спящия вулкан.

Как чакам кръглото око на пълната Луна...

Пак чакам - да заблести като прожектор

в стъклата на балкона ми,

да ги строши,

да ги разпраши,

да ме освободи...

И пак -

да ме погълне цяла в бялата си паст,

да ме изплюе - там някъде, отвъд,

в безмерно поле на другото ми състояние,

в което се завръщам цяла...

Луна над старата барака;

на хоризонта -

залезът

НЕЩАТА, КОИТО НИ НОСЯТ РАДОСТ

Темата за 28 февруари е НЕЩАТА, КОИТО НИ НОСЯТ РАДОСТ

полски цветя цъфтят
на платното ми –
пропуснат залез

КОКИЧЕ

Темата за 4 февруари е КОКИЧЕ

изпод стария варел

кокичета –

февруарска пролет

*** 

сини кокичета –

спомен

за първия експеримент

*** 

есенни минзухари –

защо не са

кокичета

КОГАТО ОТВОРЯ ОЧИТЕ СИ

Когато отворя очите си,
ще те видя,
знам...
Горещо,
парещо,
знойно е в мрака ми.
Когато отворя очите си -
ще си там -
като в спомена
ми за теб,
като лятото,
залепнало под клепачите...

Ще си там -
морски бриз
след който вървя,
ще си капки по пясъка
и писък на чайка,
ще си мирис на йод преди изгрева,
ще си гривата
на вълната,
която изтрива
следите от стъпки
по плажа...

Когато отворя очите си...

ЧУКАШ ПО СТЪКЛОТО

Чукаш по стъклото -
като пътник,
останал в безлунието си...
Чукаш -
припряно-тревожно,
настойчиво,
властно...
Тук съм,
оглеждам се в огледалото
на безлунието ти,
търся те -
виждам само
отражението на очите си,
които пробиват
граничната равнина между
уюта ми
и стихията ти,
проникват през
повърхностното напрежение на капките...
Тук съм.
А ти?

Чукаш по стъклото -
настойчиво
и разрушително,
като дъжд,
който
ще отнесе
повърхностния слой на почвата,
ще изтръгне
растенията от средата и препитанието им,
ще руши
безмилостно всичко слабо по пътя си,
ще разруши пътя
и ще се влее...

Ще ме чакаш ли там?

Потракваш
като уморен старец
с тояжката си.
Стъклото е потно,
като челото ми.
Отиваш си,
знам,
дъждът си...

ЦЯЛА НОЩ ЧАКАХ ДЪЖДА

Цяла нощ
чаках дъжда...
Чух вятъра,
който шибаше върховете
на боровете под прозореца,
чух грохота
на реката,
която къртеше бреговете си...
Видях мъглата -
като дрипа
покриваше посивелите хълмове...
И облаците -
през дупките им
прозираха звезди.
Дъждът не дойде.

И ти не идваш.
Стоиш някъде там,
в затвора си от тишина
и бездумие.
Очите се превръщат
в сингулярности,
през които
ще стигна
до отговорите,
за които още няма
въпроси.

ТЪРСЯ УСМИВКАТА

Търся усмивката си
в отпечатъците
на душата ти

оскъдни дни -
умираме
сами

ОСКЪДНИ ДНИ

Оскъдни
дни
отмиват умовете ни,
убиват ни...

Убиват ни
главите,
закичени
с корони -
увити са главите ни
със плесени,
отнесени...
оставаме, спасени
сме!

Оставаме в телата си, оставят ни -
спасени
сме... Спестени са телата ни,
оставят ни -
сами... Върнете ги, телата ни -
пуснете ни!
Пуснете ни...

Скъдни
дни -
зелени
поляни
и пусти пътеки ни
давят с ухехи за чужди вини...
В пустини
се давим, не ни
е леко да правим в живота си бездни...
Потъваме бавно, бавни
сме вече, вечни
сме вече - не ни трябват дни.

В бездни
живеем - ни
белег след нас, ни
спомен от нас, ни
мечти - бедни
сме, обречени,
обесени,
с въже от чужди думи, потресени...
Бесни
сме, бесни -
от чужди безумия сме отнесени...

Безсилни,
обсебени
от обидни
мълчания, обидни
терзания за завидни
съдби... бедни
сме, бедни -
обезглавени,
безжизнени -
лишени
от бъднини..

И само оскъдни
щрихи върху стари картони
оформят лицата ни
без спомени...

Смълчани
сме, смирени,
занемарени...
Оропаснени
дни
ни
чакат, от безумието на света ни.
Умираме бавно, самооперирани -
безкритични,
безлични
обезличени,
заличени,
сами...

Умора - като сълзи
пълзи
по лицата ни,
бездихание хрупа
храрупата на дробовете ни...

Умората на голямата ваканция ни изяде -
пълзи -
като охлюв върху напечения камък
на опустялата Земя...

Не ни трябва пандемичен мор,
за да сме мъртви -
умряхме преди това,
дори не разбрахме защо...

Целият свят заспа
и засънува
кошмарите си
за края на света...

ПРОЛЕТТА ОТ ПРОЗОРЕЦА

Пролетта от прозореца -
долу е,
на тревата под балкона,
зелена е,
все по-зелена е...
Пролетта от прозореца -
да протегнеш ръка, ще я вземеш,
долу е -
цъфнала сред
дърветата в гората,
зелена е,
целебна е -
пролетта от прозореца
с птичата песен,
там някъде, сред листата,
които още са пъпки,
само загатване,
само зелено
очакване...

Пищят птиците,
нетърпеливи са,
слънцето вече
пече, влива жарта си в яйцата им,
живи са,
пеят, раздират гърдите си,
зоват живота
искат,
щастливи са...

Белият връх на Черни връх
свети между синьото на небето
и зеления ръкав на метрото...
Слънцето обжарва
лицето ти,
лицето ми...
И само стъклото пред нас
стои между
полета ни надолу -
към зеленото на тревата,
към цъфналите дървета в гората,
към сребърната дъга на реката,
която се провира през тях...
към тъгата на пролетта,
останала там, зад прозореца...
Злачно е...
Вън, зад прозореца...
Злачно е в погледа ти,
злачни са очите ти,
и светлината им...
Само моята утрин
тъне в мрака ми.
Ще го взривиш ли?
Ще освободиш ли
сетивата ми -
да пия злака ти,
да пия пролетта!

ХАЙГА-4