1.
Вървиш в дъжда
и търсиш ключалката на облака –
да го заключиш в самотата си,
да го отучиш от плача
във вятъра,
да го опитомиш, да го направиш свой –
и този облак да стопи тъгата ти,
да те обвие в меката си пяна,
да те загърне от студа
да те прегърне
с влажните си капки,
да те разтвори в тишината си.
худ. Габриела Цанева
2.
Вървиш в дъжда
и търсиш сметката на дните си.
Не търсиш слънце, смях, игра;
не търсиш радост и победи?
Защо се вглеждаш само
в изгубената синева?
Защо се вглеждаш само
в калните петна
под себе си?
Защо не видиш птицата
под стряхата на пъстър клон?
Защо не видиш вятъра
в перата й?
И синевата в погледа й?..
Неугасимият копнеж към полет…
3.
Вървиш в дъжда –
контейнери за смет
измити светят,
вонята им се стича във канавките,
вонята им –
като изминалите дни потъва,
скрива се от погледа,
следа леплива по пътя ти остава,
следа, която ще изчезне след пороя…
Контейнерите тихичко припламват,
улавят порива на вятъра,
а пръстите на падащия дъжд ги галят.
4.
Вървиш в дъжда
и кабелите капят
над главата ти –
протегнали ръце над сградите,
преплели пръсти със дърветата,
трептят, оголили снаги на вятъра…
Звънят – като китари,
събрали прахоляка на тавана.
Висят по кабелите
над главата ти
дъждовни капки – като броеници,
пищят в сумрака мокри птици,
във вадите покрай бордюрите
препускат есенни листа –
безшумни лодки без платна
и бурята внезапно стихва –
последна капка над усмивка.
5.
Търкаля се на тротоара
смачкан лист – оръфана брошура,
до нея – скъсана фактура…
Вървиш в дъжда –
косата е залепнала за темето
и челото, и капе – във устата,
очите гледат –
отвъд потните стъкла на очилата,
и облаците,
и мъглата…
Дънките се впиват във бедрата,
обувките дълбаят стъпки във водата,
а ризата души гърдите –
защо дъждът се скита в низините,
защо водата търси тъмнината на почвата,
защо реката пада
във водопада,
а после – всичко
се разпада
в океана,
защо,
защо…
Къде са –
пиковете в необята?
6.
Стар болт, забит в греда –
под него – пътека от ръжда.
Протягаш пръст –
пътеката да следваш…
Забива се в плътта
треска –
и…
Капка кръв в пръстта.
Тя става стръв
за блудните ти мисли
и тласка те към размисли
разлистени, цъфтящи
и пречистващи,
омитащи
прахта на прашните ти дни,
прелитащи над тучни планини
и слънчеви полета,
над струните на лунни изгреви,
които хапят твоите мечти
и капят –
пътеката в краката ти гори.
Така улисан си
във дребните неща,
така боли
от малките беди,
така кървиш
и свираш се в калта –
къде остана
блянът ти за път и свобода?!
Дъждът ръми –
вървиш под капките,
потъващи под стъпките ти –
изгубил нишката,
покълнала от погледа встрани.
7.
Трака дъжда по стъклата
с ритъма на вятъра.
Трака клавиатурата в мрака
с ритъма на вихъра
в главата.
Цунами от препинателни –
въпроси и удивителни;
зад всяко многоточие –
още мисли –
за пленителни изгреви над бурни вълни;
за влудяващи вихри над планини;
за завихрени струи в кипяща вода –
колко гейзери стават в разлома,
колко вълма от наслоени облачни структури,
колко вулкани,
странични и вертикални трептения,
разпространени през континенталните плочи;
колко още може да носи тази Земя?
8.
Температурата се покачва –
още един обесен сигнал
на тялото, което крещи.
Стене кожата, настръхнала
като гората на отсрещния хълм.
Тичат през нея:
бурята на нервния срив,
подземната река на кръвта бумти,
земетресения от гладни за кислород мускули,
цунами от спазми на гръдния кош…
Искам почивка!
Разкош…
Температурата се покачва.
Размива се треската
в потните капки,
в пукнатините на устните,
в забързания бяг на клетките –
ах, неуморните войници
на организма –
източникът на покачването
на температурата.
Термометърът
отмерва отстъплението
на болестта –
тремор в пръстите,
тремор в плътта.
9.
Архивът на паметта ми
се задръства.
Страница
по страница –
спомените тежат,
лепнат,
залепват,
сливат се –
стават калъп,
в който личността
изтънява.
Архивът на паметта ти
изтлява –
страниците му
една по една се давят;
страниците му
една по една потъват.
Архивът на паметта ми
тежи.
Архивът на паметта ти
олеква.
Някъде ще се срещнем
отново –
някъде –
по равновесната
пътека.
10.
Бюрокрация.
Лъскавите коридори
да учрежденията,
ненужни, поради настъплението
на онлайн технологиите
пустеят –
като алеи през ноември –
нито сняг, нито листа,
нито цветя, нито трева.
Хлъзгавите коридори
на министерствата,
минирани от безброй
предателства и отстъпления
пустеят –
като гробищен парк в делник –
вече никой не вярва в тях,
вече никой не иска надежда за бъдеще,
вече никой не иска залог за просперитет,
вече никой не иска…
Стерилните коридори
на болниците,
чужди на човешкото страдание,
на болести и отчаяние
пустеят –
роботи-импланти ще се
грижат за здравето на пациента;
роботи-импланти
ще следят
за издайническите следи
на предстоящи болести
и бедствия…
Роботи-импланти
ще спасяват човечеството.
Пустите коридори
на училищата,
лишени от присъствието
на обучители и обучаващи се
още повече пустеят –
ще остане ли
човечество
за спасяване?
Бюрокрация –
замразяване.
