*
сплетени клони –
като извити ръце;
бурята рони
лице след лице
*
сплетени клони
гонят облаците –
муха в паяжината
*
сплетени клони…
пръстите ти – все по-корави,
все по-неподвластни
на волята ти
и на моите милващи длани
худ. Габриела Цанева
*
сплетени клони –
димът от комините
вплетен в тях,
вместо в облаците…
дращят небето,
разкъсват го –
събличат дрехата
на планетата –
гола и тръпнеща,
зъзнеща,
беззащитна,
безпощадно сама –
издъхва в нозете ни…
тишина…
*
изгубих посоката
сред толкова чужди думи
не намирам моите
*
дими огнището
на душата ми
в руини газя
*
и в снежните ми стъпки
теменуги,
без пролет
худ. Габриела Цанева
*
полетът на птиците
гонитба,
бягство,
преследване на повика
за размножаване
*
разпадът на цялото –
ентропия
или делене на клетки…
новият живот –
нови клетки… затвор
*
алитерации, асоциации,
пароними –
парят езика,
плющят в стиха
пара над езерото
Всеки ден…
Затрупват ме думи,
думи, думи.
Разпридат мислите,
изплитат образи –
бунтуват пръстите
срещу пръските
разпиляна печал,
без смисъл
и жал…
Пищят щурците –
до изнемога…
Тревога!
Свредели в ушите,
дупки дълбаят в мозъка,
проправят чужди пътеки –
не всеки
може да ходи по тях,
прах,
само прах
във въздуха свети…
Затварям очи –
слепи
са –
за света вътре,
за света вън –
през очите на другите
слети,
слепени,
осланени души.
Затрупани
бездни
без дни…
Птици чуруликат.
Свраки тийнейджъри
вдигат квартала на крак
сутрин и вечер –
трак-трак…
замлъква кълвачът,
отлита далече,
далече
от шумната млада тайфа.
По обед и през нощта –
цвъртят, пищят –
в клоните на дърветата,
гонят совите и псетата –
в синия мрак,
под жаркия ад
на цимент и асфалт,
по склона на покриви
и навеси на кафенета,
под комини,
над градини…
Къде ли,
къде ли се крият
когато заспиват –
как намират заслон?
Не,
не се крият,
не спят,
не губят време –
живеят на път,
без да спрат!
Гонят се,
борят се,
бият се,
и се събират
винаги заедно,
винаги – те
четири свраки тийнейджъри…
Намират своето развлечение –
в къшей хляб,
в парче плат
и кълбо разпилени прежди –
о, свят!
за късче внимание,
за признание…
Как пирпилят –
група квартални тийнейджъри
рошат перчеми,
крещят
и пируват,
домуват –
в своето синьо небе
и зелени надежди!
Пия кафе
в сянката на ореха,
зная, горе,
на бора са –
някъде горе
горят им сърцата,
някъде горе
градят в синевата
своето птичешко
щастие –
летят!
И съм щастлива –
за щастливото детство на птиците.
за погледа им – над жиците,
вплели
ни
в себе си,
отнели
ни –
от нас самите.
Как искам да погледна
в очите на птиците –
вътре, в зениците
да надникна –
да стигна до
най-голямото приближение
на извънземен интелект…
Да намеря там
основанието за радост
и смисъл
как искам –
да надникна в света
с очите на птица
Вълните на тъгата настъпват,
неумолими като прилива;
и аз – скала сред пясъчния бряг
изгубвам погледа на слънцето,
потъвам – недала пристан
на птици и треви.
Вълните на тъгата връхлитат,
неукротими като ураган;
и аз – дърво на хълма,
изтръгвам листата си –
да съхраня остатъци
от трели и мечти.
Вълните на тъгата експлодират,
неудържими като напъпил цвят;
и аз – като пчела,
забивам жило в залеза –
убивам мрака,
убивам се сама.
На Рени Васева и нейния герой Вартоломей
Катеря се
по каменното гърло
на кладенец,
дълбоко впит
в пръстта
на свят безумен,
безпределно
беден
и изгубен
в стряскащата върволица
на паралелните Вселени.
Излизам
от мрачната утроба на Земята
през здрача
на мъглива вечер,
в измръзнали пътеки
крача
и бавно се провирам
към кръстопътя ти,
човече!
Попивам във съня ти,
разпъвам
продраната си кожа,
събрала капки
от кръвта ми –
пътеки правя
и те водя,
не изоставай,
стъпвай в стъпките ми,
дремещи човеко,
така душата си
ще изведеш
от всички
лабиринти
на ума си.
Ще стъпваш
здраво
по грапавата плът
на своя друм от пясък,
ще се катериш
по каменната твърд
на своя кладенец
от бездни и съмнения.
И ще празнуваш
утрото на Черно слънце
и изгрева
на Долната Луна…
Ще се разграждаш,
ще градиш,
ще губиш
и намираш…
И ще избягаш
най-накрая
от впряга
на себичността си.
Потъвай с мен
дълбоко във гората,
сенките ще шепнат,
дърветата й пак
ще се огъват и ще светят,
ще имаш всички избори
и ключове към бродни светове –
ти само пожелай
да следваш пътя на съня ни…
Старите къщи
заспиват под уморени листа.
Треви и цветя - съхнат
в схватката на есента.
Тихи стъпки глъхнат
в напуканите плочки
и разораната земя -
мравките събират
последна
зимнина.
 |
| "Старата къща" - художник Габриела Цанева |
Селото заспива -
студът прогонва
временните обитатели -
човеците ги няма!
Идва ред
на подземните твари -
дълбаят канали
под пръстта,
строят гнезда
за пролетта.
Косове и врабчета -
настръхнали търсят
подслон в осиротелите къщи.
И губят местообитания -
няма да преживеят зимата сами.
Враните тревожно пищят -
викат порасналите си деца
в сгъстения мрак на късите дни -
сплотяват птичата си общонст,
чаткат клюнове
и чакат, чакат да се запролети -
да се завърнат временните обитатели.
Ще се завърнат ли?!
Старите къщи умират...
Зимата изгуби цветовете си -
онази синкавост между дърветата
и мократа одежда на снега,
обвила зъзнещата цялост на света...
Оцежда се мъгла от клоните
и пада като дъжд върху листата,
заспали над студената земя.
Слънцето разкъсва
забулената синева -
и никнат късове трева,
и вятърът умира
в плоската вселена на главата ми...
Зимата изгуби цветовете си -
настръхналия скреж по ланшните цветя
и стъклената маска върху
замръзналите борови иглички,
коравата кора от лед върху пътеките
и пръхкавата пудра на снежинките,
покрили бузите ти,
топящи се,
увиснали на миглите...
Зимата одрипавя.
Пожарище...
Стърчат оголени стъбла
в червената мъгла
на зарево от пламъци
и залези.
 |
| "Пожарище", худ. Габриела Цанева |
Във пепелища газя
и голи въглени
разравям с бавна крачка
по уморената земя.
Сънувам лунни изгреви
и пазя спомени
за буйните филизи
на пролетни гори...
Гори
тревата под краката ми
и овъглени трупове на птици
падат,
опърлени крила на пеперуди и мушици
се стелят като сняг
и оня мирис на прегоряла плът -
горчив
и задушлив -
се впива в дробовете -
коса и кожа, козина... димът
попива в порите и във пръстта...
И вятърът...
разнася саждите
от бивш живот.
Пожарище...
Стихията на огъня,
облизващ и поглъщащ сухите треви,
пълзящ, убиващ и разграждащ...
Стихията -
и твоите очи,
горящи като пламъка,
и моите очи,
крещящи за разруха:
Изгори преградите!
Разбий опорите!
Взриви мостовете
и бентовете!
За мисълта няма предел -
изгори пътищата,
изгори връщането -
Бъдещето е само напред...
Бъдещето се плиска в краката ми.
Отдавна прегазено.
Отдавна доплувано,
пребленувано,
преболедувано -
бъдещето -
морковът пред магарето...
Колко съдби
е погубило.
Лунен дъжд
Стъклата падат като
разпръсната от вятъра роса
Стъклата парят -
очите на нощта
се впиват като зъби
в тишината ми,
разкъсват крехката й плът
оглозгана лежи на пътя ми -
една продрана дреха от несбъднал се живот.
Лунен дъжд
в напъпилите клони на дърветата,
облизва заревото на града
мъглата над поляните под Витоша,
продрани от забравените светлини
на домове, които се катерят все по-високо,
все по-навътре влизат в грапавата гръд на спящия вулкан.
Как чакам кръглото око на пълната Луна...
Пак чакам - да заблести като прожектор
в стъклата на балкона ми,
да ги строши,
да ги разпраши,
да ме освободи...
И пак -
да ме погълне цяла в бялата си паст,
да ме изплюе - там някъде, отвъд,
в безмерно поле на другото ми състояние,
в което се завръщам цяла...
Луна над старата барака;
на хоризонта -
залезът
Темата за 28 февруари е НЕЩАТА, КОИТО НИ НОСЯТ РАДОСТ
полски цветя цъфтят
на платното ми –
пропуснат залез
Темата за 4 февруари е КОКИЧЕ
кокичета –
февруарска пролет
***
сини кокичета –
спомен
за първия експеримент
***
есенни минзухари –
защо не са
кокичета
