ДЕНЯТ НА БУДИТЕЛИТЕ И ЗАБРАВЕНИТЕ СЪЗДАТЕЛИ НА ПРАЗНИКА

Денят на народните будители и забравените създатели на празника

Публикувано на 01.11.2026 от Габриела Цанева / Gabriela Zaneva

За Стоян Омарчевски, правителството на Александър Стамболийски и будността като действие

На 1 ноември България почита своите народни будители: книжовници, просветители, духовници, революционери, писатели и обществени дейци, съхранили езика, културата и стремежа към свобода. Имената им са познати. Портретите им отново влизат в училищата, библиотеките и тържествените зали. Значително по-рядко обаче се назовават хората и политическата воля, превърнали почитта към тях в официален държавен празник.

Денят на народните будители не възниква извън политиката. Той е създаден като част от просветната и културната политика на земеделското управление на Александър Стамболийски и по инициатива на министъра на народното просвещение Стоян Омарчевски. Празникът е осмислен не само като възпоменание, а като инструмент за духовно възстановяване на общество, излязло от войните, националните катастрофи и Ньойския договор.

Това политическо родословие на празника не бива да бъде премълчавано. То не намалява общонародния му характер. Напротив, показва рядък момент, в който държавата признава, че училището, книгата, културата и паметта са част от инфраструктурата на националното възстановяване.

Празник след националната катастрофа

През 1922 г. българското общество все още преживява последиците от войните и поражението. Държавата е политически разтърсена, материално изтощена и духовно обезверена. Официалното въвеждане на празника идва три години след подписването на Ньойския договор, когато нуждата от общи нравствени ориентири е особено силна.

В Окръжно № 17743 на Министерството на народното просвещение будителите са определени като „далечни и близки строители на съвременна България“. Погледът към миналото трябва да даде на младежта „бодрост и упование, сила и импулс към дейност и творчество“.

Това е съществената дума: творчество.

Празникът не е замислен като ден за пасивно преклонение пред застинал пантеон. Историческите личности трябва да действат като нравствен пример, който подтиква младите хора да продължат започнатото. Миналото не е убежище от настоящето, а източник на енергия за неговото преобразяване.

Институционалният път също е ясен. През юли 1922 г. Министерството на народното просвещение определя деня за празник на българските будители. На 31 октомври Министерският съвет го обявява със свое постановление. На 13 декември XIX обикновено народно събрание приема законовото допълнение, а на 3 февруари 1923 г. цар Борис III подписва закона.

Следователно историческият факт е ясен: Денят на народните будители е създаден по инициатива на министър Стоян Омарчевски и е официализиран от правителството на Александър Стамболийски, XIX народно събрание и държавния глава.

Не изолиран жест, а държавна политика

Инициативата на Стоян Омарчевски не е единственото му просветно действие. Като министър между 1920 и 1923 г. той провежда широк кръг реформи: въвежда задължително основно образование, насочва средства към строителството на училища предимно в малките селища, подкрепя законодателство за народните библиотеки, депозирането на печатни произведения и поощряването на българската литература и изкуство.

Затова Денят на народните будители не е декоративно допълнение към политиката на кабинета. Той е нейното символно обобщение: училището да разшири достъпа до знание; библиотеката да го съхранява; книгата да го разпространява; държавата да почита хората, превърнали просветата и културата в обществено служене.

Тук се разпада и удобният стереотип, че една земеделска, „селска“ партия не би могла да бъде носител на истинска културна и просветна политика. Именно управление, опряно върху огромното селско мнозинство насочва училищното строителство към селата и малките градове и се опитва да изведе знанието извън тесния кръг на столичния и градския елит.

Това не е отрицание на интелигенцията. Това е опит за демократизация на културата.

Будителите не трябва да принадлежат само на учените общества, университетските аудитории и литературните салони. Техният образ трябва да достигне до всяко училище, включително там, където книгата, учителят и библиотеката са били единствените прозорци към света.

Кой има право да бъде носител на духовността

Разделението между „образован интелектуалец“ и „прост селянин“ е едно от най-устойчивите високомерия в българския обществен живот. То пренебрегва факта, че голяма част от възрожденската култура се развива именно в малките градове и селските общности, в училището, читалището, църквата, кооперацията и местното самоуправление.

Самият Стоян Омарчевски не се вмества в карикатурата на необразования земеделски политик. Той завършва философия и право в Софийския университет, работи като учител и впоследствие става министър на народното просвещение.

По данни, представени от БТА чрез изследването на проф. Мария Младенова, първоначалният импулс за празника достига до министъра чрез писмо от селянин, който предлага да се почитат „големите българи“, а названието „народни будители“ е предложено от Боян Пенев.

Този разказ, ако го приемем в неговата документална рамка, е забележителен. Идеята тръгва от обикновен гражданин, получава име от интелектуалец, превръща се в политика чрез министър и достига до цялото общество чрез правителството, парламента и училището.

Това е будителство не като привилегия на една социална група, а като движение между обществото и неговите институции.

Паметта след 1989 година

След 10 ноември 1989 г. възстановяването на демократичния живот започва с голяма обществена енергия. На 7 декември 1989 г. е създаден Съюзът на демократичните сили, в който участват независими граждански организации, възстановената социалдемокрация и БЗНС „Никола Петков“. Учредителната декларация изрично предвижда съставните организации да запазят своята самостоятелност и специфичен облик. В учредителния момент присъстват продължителите на две исторически политически традиции, подложени на преследване след установяването на комунистическата власт: земеделската опозиция и социалдемокрацията. Държавна сигурност е наблюдавала земеделците и социалдемократите като политически противници на режима.

Първоначалният СДС обединява различни движения, организации и възстановени партии. Скоро в него настъпват разцепления и „отлюспвания“, а част от първоначалните политически субекти поемат по различни пътища.

Това е факт, който е проверим и доказан. Оттук нататък трябва да бъдем особено прецизни в разказа си. Твърдението, че определени сили съзнателно са разбили опозицията отвътре, не може да бъде представено като цялостно доказан факт без конкретни документи, имена и проследими действия. То може да бъде основано само на лична памет и обосновано с лични наблюдения на тенденции. Но съществува и друг основателен въпрос за влиянието на бившата Държавна сигурност върху българския Преход и той е насочен не към миналите събития, а към Днес. След 1990 г. службата е преструктурирана, част от архивите ѝ са унищожени и това е факт. Но наследените кадрови и агентурни мрежи продължават да бъдат двигател да обществения организъм; това също е факт, макар и не всеобщопризнат и лицеприятен; предмет на обществения и исторически спор е само доколко това е единственият двигател.

Именно тук личната памет и документалното изследване трябва да се срещнат. Но срещат ли се?

Хората, които са преживели началото на Прехода, помнят присъствието на реални земеделци, социалдемократи и политически затворници, за които демокрацията не е била своевременно приета публична роля, а платена с години преследване позиция. Те помнят и постепенното им изтласкване от центъра на политическия живот.

Тази памет не бива да бъде обявявана за достатъчно доказателство за всеки конкретен механизъм на подмяна. Но не бива и да бъде обезсилвана само защото не се вписва в опростения разказ за демократичния Преход.

От възстановяването на празника до забравата за неговия произход

Денят на народните будители е премахнат от официалния календар след 1945 г. Общественото му честване е възобновено на 1 ноември 1990 г. по инициатива на общонародното сдружение „Мати Болгария“ и неговия председател Петър Константинов. Официалният му статут е възстановен на 28 октомври 1992 г., когато 36-ото Народно събрание приема допълнение към Кодекса на труда, обнародвано в „Държавен вестник“, бр. 88 от 30 октомври 1992 г. Решението е взето по време на правителството на Филип Димитров, но е парламентарен законодателен акт, а не акт на Министерския съвет. /За любознателния читател ще е интересен фактът, че решението е взето в самия ден, когато правителството на Филип Димитров не получава поискания вот на доверие./

Възстановяването на празника връща имената на будителите, но не и цялата памет за политическата среда, в която празникът е създаден.

Тук е мястото на една публицистична хипотеза.

След 1989 г. обществото е разделено по много линии и фронтове, но никога, що се отнася до общия пантеон на възрожденците; никога, що се отнася до ролята на учителя, образованието и книжовността. Затова е лесно и празникът на народните будители и възстановяването му да се приеме като кауза. Значително по-трудно за новоустановяващите се елити се оказва признаването на историческата роля на земеделското управление, чиято политическа традиция вече е подкопана и отслабена, разпокъсана и изтласкана от новите центрове на влияние.

Празникът се завръща, но неговите институционални създатели остават в периферията на обществената памет.

Така възниква удобен разказ: българските интелектуалци са създали празника на духовността. Но той е само частично верен. Интелектуалци действително подкрепят и назовават идеята, но тя става национален празник благодарение на министър земеделец, на земеделско правителство и на парламентарно законодателство.

Дали заличаването на тази връзка е непременно резултат от някакъв заговор или предварително изработен план? Не бих казала. То може да бъде и следствие от по-дълбоко обществено предубеждение, което също би могло да се тълкува като внимателно отгледано и насадено, но може и да е естествено породено: убеждението, че духовността принадлежи на градския интелектуален елит, а не на политическо движение, свързано със селото и селските народностни маси.

Но тъкмо фактите разрушават това предубеждение, а фактите изложихме по-горе.

Тук няма да правим анализ на управлението на Александър Стамболийски. Ще кажем само, че за времето си, то е имало своята положителна стойност, но е имало и многобройните си противници, на които е станало жертва. И ако разглеждаме историческия контекст, ако разглеждаме кървия преврат срещу изборното начало, само бихме могли да възхваляваме жертвите, ако не искаме да се превърнем в апологети на палачите им. В българската история доста отсечени глави има, които неясно се свързват с “робството”, но е хубаво да помним, че и през ХХ век има две отсечени глави и те са стърчали високо – главите на министър-председателя Александър Стамболийски и на министъра в правителството му Райко Даскалов.

Нужно ли е да оповестим в тази статия необходимата критичност към земеделското управление?

Сигурно, ако искаме да запазим тона на “универсалната истина”. Сигурно, защото възстановяването на историческата справедливост не изисква идеализиране на правителството на Александър Стамболийски. Политиката му трябва да се разглежда критично, но и да не се губи конкретния исторически контекст. Но историческата точност изисква да държим двете истини едновременно: да, земеделското управление не е извън критиката, но неговата просветна и културна роля не може да бъде отричана заради политически предубеждения.

Същото важи и за първоначалната концепция на празника. Ако се чете внимателно текстът на указа, с който празникът е роден, можем да видим в него следи към езика за „култ на българския народен гений“, който носи характерната за началото на ХХ век склонност към изграждане на национален пантеон. Можем да го отречем, като очевидно негоден за нашия глобализиран ХХI век. Но можем да видим и това, че подобен пантеон има потенциала да вдъхновява. Той може да превърне живите, противоречиви личности в декоративни икони, чиито думи се честват, без повече да се чуват. Но може и да отвори устите на хора, които твърде дълго са мълчали, но чиито думи имат силата да разчупят статуквото.

Това отличава паметта от пропагандата – усилието да видим „другата гледна точка“. Тази статия иска да бъде статия за паметта. Но „другата гледна точка“ не винаги е възможно да бъде преглътната, нали, днешни читателю? Дали ще се отърсим от пропагандата? И може ли паметта да бъде чиста следа, без пропаганда…

Какво остава у нас, Днес? Какво е за нас празникът днес, отделно от неговите вдъхновители и създатели? Навярно това е важният въпрос, отвъд въпроса за история и памет.

Кой е будителят днес

Най-тиражираният съвременен образ на будителя включва учителя, писателя, учения, библиотекаря, журналиста, духовника и културния деятел. Това разширяване е естествено, ако пазим същността на понятието. /Лично аз, бих отхвърлина образа на духовника днес от този списък. Но това е личното ми мнение – нелицеприятно, бележка под линия/.

Ще продължа с по-сдържан патос, за да върна темата към онези, които днес са призвани да празнуват, да усетят радостта от признанието за тежкия труд да бъдещ будител, да знаеш какво е, да не го забравяш…

Казваме, че будителят днес не е непременно национално известна личност; че не е почетно звание, което може да бъде раздадено на всеки публично говорещ човек.

Но какъв е Будителят, Днес? Оня ли, който разширява знанието, вместо да разпространява удобни заблуди? Оня ли, който събужда самостоятелна мисъл, вместо да изисква послушание? Оня, който съхранява паметта, без да я превръща в митологична украса, който защитава човешкото достойнство, който изгражда среда, в която другите могат да четат, мислят, творят и спорят… Оня, който приема, че будността понякога означава самота, непопулярност и несъгласие с времето.

Ако трябва да отговорим с „Да“ – колко ли всъщност трябва да бъдат днес празнуващите?! И на колко от портретите трябва да погледнем с подозрение…

Много от историческите будители не са били удобни за своите съвременници. Те не са приспивали обществото с уверения в неговото величие. Назовавали са невежеството, страха, примирението и зависимостта. Други – не са удобни днес.

Затова истинското будителство не може да бъде само тържествено. То трябва да бъде и неудобно. То трябва да бъде готовност за онова, което не носи признателност и овации, което носи само трудни въпроси и трудни “трябва”.

Празникът като проверка

На 1 ноември можем отново да поставим цветя пред портретите и да произнесем познатите имена. Но празникът ще остане жив само ако ни накара да зададем няколко по-трудни въпроса:

Кого сме извадили от историческата памет?

Кои политически и обществени традиции сме обявили за недостойни, без да познаваме делото им?

Кои будители почитаме само след като вече не могат да ни противоречат?

Кога духовността се превръща в привилегия на самоназначен елит?

Кога словото пробужда и кога просто възпроизвежда удобния разказ?

Сред тези въпроси трябва да стои и един конкретен:

Защо честваме празника, но толкова рядко назоваваме земеделското правителство, превърнало го в държавна политика?

Историческата справедливост не изисква да подменим един пантеон с друг. Не трябва да превръщаме Стоян Омарчевски в безпогрешна икона, нито управлението на Александър Стамболийски в изгубен златен век. Достатъчно е да върнем фактите на полагащото им се място.

Денят на народните будители е създаден в момент, когато българската държава осъзнава, че след материалното и политическото поражение е необходимо и духовно възстановяване. Той е плод на срещата между обществена идея, интелектуално участие и държавна воля. Но институцията, която превръща тази идея в общонационален празник, е земеделското управление. Да признаем това, не означава да превърнем празника в партиен. Означава да го освободим от историческата непълнота.

И тогава 1 ноември може да бъде не просто ден на признателност към онези, които са съхранявали духовната свобода, а и ден за проверка дали самите ние сме останали достатъчно будни, за да разпознаваме истината дори когато тя не съответства на удобното ни самочувствие.

Да помним будителите означава да помним и хората, превърнали тяхната памет в обществено задължение.

---

Източници и допълнителна литература

Първичен исторически източник

1. Окръжно № 17743 от 28 юли 1922 г. на Министерството на народното просвещение. Това е основният документ, подписан от министър Стоян Омарчевски, който обяснява защо погледът на младите трябва да бъде насочен към „далечните и близките строители на съвременна България“ и към техния пример за дейност и творчество.
   Прочетете пълния текст в Уикиизточник
2. Факсимилно копие на Окръжно № 17743, съхранявано от Централната библиотека на Българската академия на науките. Отворете документа в сайта на Централната библиотека на БАН

За официализирането на празника през 1922–1923 г.

3. Национален военноисторически музей, „Честит Ден на народните будители!“. Материалът проследява инициативата на Стоян Омарчевски, Окръжното от 28 юли 1922 г., законодателната инициатива на Министерския съвет от 31 октомври, приемането на закона от Народното събрание на 13 декември 1922 г. и обнародването му през 1923 г. Прочетете историческата справка на музея
4. Българска телеграфна агенция, „Отбелязваме Деня на народните будители“. Посочени са предложението на Стоян Омарчевски, решението на XIX обикновено народно събрание от 13 декември 1922 г. и Указ № 23 от 3 февруари 1923 г. на цар Борис III. Прочетете архивната справка на БТА
5. National Geographic България, „Ден на народните будители“. Материалът поставя възникването на празника в духовната криза след Първата световна война и проследява пътя от инициативата на интелектуалци до официализирането ѝ от земеделското управление. Прочетете историческия обзор

За Стоян Омарчевски и просветната му политика

6. Духовно-просветен център „Св. Архангел Михаил“, „1 ноември. За началото на празника“. Публикацията представя мотивите за празника в контекста на националните катастрофи и включва обширни части от Окръжно № 17743. Прочетете материала за началото на празника
7. Стоян Омарчевски, биографична справка. Източникът обобщава образованието му по философия и право, учителската му работа, министерския мандат и реформите в училищното, библиотечното и културното законодателство – вторичен източник: Прочетете справката за Стоян Омарчевски

За възстановяването на празника

8. Българска телеграфна агенция, „Денят на народните будители е обявен за официален празник през 1992 година“. Това е най-полезният източник за точната дата: на 28 октомври 1992 г. 36-ото Народно събрание приема допълнение към Кодекса на труда, с което 1 ноември отново става официален празник и неприсъствен ден за учебните заведения. Прочетете архивната публикация на БТА
9. National Geographic България, „Първи ноември – Ден на народните будители“. Посочени са инициативата на Петър Константинов за възстановяване на празника и законодателното решение на 36-ото Народно събрание от 28 октомври 1992 г. Прочетете справката за възстановяването на празника

Допълнителен справочен източник

10. Ден на народните будители, обща историческа справка. Материалът събира сведения за първото неофициално честване в Пловдив през 1909 г., инициативата от 1922 г., прекъсването след 1945 г. и възстановяването през 1992 г. Този източник също е подходящ главно за обща ориентация. Прочетете общата справка

Габриела Цанева

сп. “Картини с думи и багри”, бр. 4/2026

в. “Литературно земеделско знаме”, бр. 4/2026

ОБЩНОСТ, ПАМЕТ И ПРИСЪСТВИЕ

 ЗА "КОРЕНИ БЕЗ ГРАНИЦИ" НА ХРИСТИНА ВЪЧЕВА

Коренът обикновено ни връща към представата за място, начало и принадлежност. Но животът извън родината променя тази представа. Коренът вече не е само неподвижна връзка със земята, от която човек е тръгнал. Той се пренася чрез езика и паметта, чрез семейния разказ, вярата, празника, музиката и онези общи жестове, с които хората продължават да назовават себе си.

„Корени без граници“ събира хроники от културния живот на българите в Хамбург и докосва отделни събития и инициативи от други градове в Северна Германия. Фолклорни събори, народни обичаи, православни богослужения, национални чествания, концерти, изложби, литературни фестивали и творчески срещи изграждат публичния календар на общността, до която Христина Въчева се е докоснала като журналист, поет, фотограф и участник в културния живот.

Тези материали не претендират да обхванат цялото многообразие на българското присъствие в Хамбург. Те проследяват определена негова част: пространствата, в които принадлежността става публично видима и споделена. Народната песен и танц, православният ритуал, българският език, литературното четене и художественото събитие се превръщат в начини за съхраняване на връзката с родината.

В някои от хрониките празничната зала е преобразена в символичен общностен дом. Знамето, носията, традиционната трапеза, музиката и литературната памет възстановяват чрез своите знаци усещането за България. В други материали храмът събира вярващите около българското слово и православния календар. Концертите, изложбите и литературните срещи от своя страна представят творци, чието изкуство свързва културни пространства, човешки истории и различни публикии.

Една от стойностите на събраното е неговата документална конкретност. Книгата съхранява имена на изпълнители, художествени ръководители, писатели, музиканти, художници, духовници, организации и самодейни формации. Запазва сведения за техните участия, програми, репертоари и инициативи. Част от тези събития биха останали разпръснати в периодичния печат и електронните медии, ако не бяха събрани между кориците на общо издание.

Документалният пласт е допълнен от богат снимков материал. Фотографиите съхраняват лицата на участниците, атмосферата на залите, сцените, изложбените пространства, празничните ритуали и срещите между хората. Автор на част от тези кадри е самата Христина Въчева. Така нейното свидетелство се изгражда едновременно чрез словото и визуалния образ, а книгата придобива характера и на фотографски архив на културното присъствие.

Позицията на Христина Въчева в този документален архив се променя. Тя е автор на част от текстовете, свидетел и участник в описаните събития, фотограф, а в други публикации самата тя се превръща в главно действащо лице. Част от включените журналистически материали са публикувани от БТА и имат ясно посочени автори или са подписани с инициали. В тях Христина Въчева присъства като източник на информация, а понякога и като участник в отразяваното събитие. Като автор и съставител на книгата тя обединява тези различни гледни точки чрез собствената си връзка с хората, организациите и културните прояви, намерили място в сборника.

Тази близост определя и характера на хрониките. Те не са писани единствено от позицията на външен наблюдател. В тях присъства гледната точка на човек, който споделя празника, ритуала и чувството за принадлежност. Събитията са съхранени не само като факти, но и като преживяване, което авторката приема лично и към което се отнася с открита емоционална ангажираност.

Жанровата разнородност на сборника произтича от различните позиции, които Христина Въчева заема спрямо описания свят. Тя наблюдава и разказва, участва и свидетелства, предоставя информация за журналистически публикации, събира външни гледни точки и съхранява техния разказ за личности и събития. Така обществената хроника постепенно придобива и автодокументални очертания.

Финалната белетристична част премества вниманието от конкретното събитие към художествено пресъздадените теми за родовата памет, семейството, връзката с България и духовното завръщане. Разказите продължават част от мотивите на публицистичните материали, но ги пренасят в пространството на личното преживяване. Особено ясно това се откроява в „Да живееш с духа“, където пътят между Хамбург и България се превръща в път към майката, родния дом, Родопите, словото и представата за творческа мисия.

„Корени без граници“ не е цялостна история на българската общност в Хамбург, а подбор от нейния публичен календар и от личната памет на авторката. Именно в тази граница се намира и свидетелската стойност на книгата. Тя съхранява следите от срещи, хора и събития, до които Христина Въчева се е докоснала и в които самата тя е участвала. Събрани заедно чрез текстове и фотографии, тези материали оставят документ за един начин да се преживява принадлежността: чрез общността, паметта и присъствието.

Габриела Цанева, издател

ОТ ЧЕРНАТА КЪМ БЯЛАТА ПРОЛЕТ

За „След есента ще дойде пролет“ на Цветелина Манова

издателство „Библиотека България“, С., 2026

В поетичния свят на Цветелина Манова сезоните не измерват природното време. Те назовават състоянията, през които преминава разраненото, съпротивляващо се и постепенно възстановяващо се съзнание. Пролетта може да бъде черна, лятото да носи апокалиптична светлина, есента да разрушава дома на паметта, а зимата да отнема не само гласа, но и самата възможност за назоваване. Когато накрая пролетта се завърне, тя не е нито зелена, нито розова. Тя е бяла, пречистена от илюзиите, но съхранила белезите.

„След есента ще дойде пролет“ е концептуално изградена поетична книга. Повече от седемдесет стихотворения са организирани в пет цикъла и епилог, които проследяват не календарното редуване на сезоните, а вътрешното движение през травмата, разпада, безгласието и бавното възстановяване на личността.

Още заглавията на циклите разкриват тази посока. Пътят започва от „Черната пролет“ и достига до „Бялата пролет“, но това не е движение от мрака към безусловно щастлив край. Светлината в тази книга не отменя преживяното и не заличава паметта. Тя само прави възможно завръщането към себе си.

Черната пролет: началото на тъмнината

Първият цикъл задава тоналността на цялата стихосбирка. Пролетта, традиционно свързвана с възраждането, тук е черна. Светлината е разкъсана, началото е белязано от болка, а раната предхожда всяко възможно възстановяване.

Стихотворения като „Черната пролет“, „На голо“, „Песоглавците“ и „Цветето и Звярът“ въвеждат читателя в свят, в който обезличаването придобива плътност, тялото се превръща в място на паметта, а идентичността е подложена на продължително изпитание. Звярът, ножът, косите, тъмните сили не са декоративни метафори. Те изграждат езика на съпротивата и уязвимостта.

Това е същностно женска поезия, но не в тесния смисъл на интимното споделяне. Личният беззвучен вик е изведен към архетипна образност, в която митологичното придобива философски измерения. Поетическият Аз носи конкретна болка, но не остава затворен в единичната биография.

Книгата започва от дъното и делничното, за да изгради възходящата линия на откъсването.

Ако ме попиташ /къде избяга времето ни, /ще ти кажа: в очите на дъщеря ми, /в сметки за плащане, /в сметки за разчистване, /в непосилни за носене карми,/…/ Сега стоя на ръба на света / и вече не плача, защото не мога…/ („Ако ме попиташ“)

Това е освобождаване от навика, от страха, от присъдата на „всички онези какво-ще-си-кажат-хората“. В „Песоглавците“ чуждата оценка е болезнена не само заради своята безпощадност, а защото се опитва да се превърне в мярка за личността. Еманципирането на Аз-а започва с отказа Другите да бъдат приети като окончателен съд. Езикът на Манова често изглежда обикновен, разказен, почти делничен. Стихотворенията тръгват от наблю-дението или от концентрирания житейски опит. Понякога обаче е достатъчен един метафоричен щрих, за да премине линейният разказ в полето на обобщението и архетипния символ.

„Няма смисъл /да вървиш по света, /да търсиш смисъла, /да се променяш. /Има смисъл само/ в самоубийството /на охлюва, /който чупи сам /черупката си.“ („Кандид“)

Тъкмо тук възниква един от най-интересните въпроси, които книгата поставя. Как съвременната поезия, с нейната непосредствена чувствителност и днешна проблематика, успява да понесе тежестта на архетипната метафорика?

При Цветелина Манова тя не само я понася, но често я извежда естествено и четимо, без да принизява нито образността, нито внушенията на литературната и митологичната рамка.

„Знаеш ли какво е/ да не чакаш повече, /сто години да мълчиш/ и да проспиш живота си?“ („Събуждане“)

Ако трябва все пак да търсим пролет в „Черната пролет“, бих се спряла на „На голо“. Тук пролетта и цъфтежът са доведени до своя антипод – „Като куче да легнеш, /да оголиш корема си, /да дочакаш ръката, /която ще те прониже,/ разпори, удари /или погали, така /че от тялото ти /да започнат/ да никнат/ цветя.“

Метафората за смъртта тук е красива като изказ и сетивно плътна като послание. Тя дава на вътрешния взор ясно разпознаваемата картина на цъфтежа – плод на раната и разложението, без да ги прави натуралистични; напротив, придобиват почти декоративна видимост и точно затова са разтърсващи в своята неочакваност.

От замръзналото черно на еднаквостта на битийното днес, от хипнотичното безвремие на инертното съществуване, от оголената рана, до осъзнатото събуждане – онова, което безпощадно показва пропиления живот – този цикъл подготвя следващия – изпепеляващата светлина на прозрението.

Лято: светлина, която преекспонира преживяното

Цикълът „Лято“ е кратък, но съществен за композицията. В него се открояват стихотворения като „Черешова задушница“, „Апокалипсис в жълто“, „Добрата новина е…“.  Лятото при Манова не е сезон на лекотата. То е задушно, жълто и тревожно. Светлината не лекува, а преекспонира преживяното. Вместо да скрие раната, тя я прави по-видима.

Това е своеобразен антилетен цикъл. В него вътрешните сезони отказват да следват природния ред. Те се подчиняват на травмата, на болката и на скрития печат, който преживяното оставя върху личността. Но дори сред разпада продължава търсенето на онази нишка, която може да съхрани смисъла и да се превърне в основание за ново начало.

Затова лятото не е отклонение от възходящото движение на книгата. То е болезнената видимост, през която трябва да се премине, преди възстановяването на идентичността да стане възможно.

Есен: разпадът и неговото осъзнаване

Есента е централният и може би художествено най-силният цикъл на стихосбирката. В него се намират някои от най-запомнящите се текстове: „Есен“, „Сънувах как си изяждам къщата“, „Черната приказка“, „Стъкленици за спомени“ и „Йерихон е навсякъде“.

Тук загубата вече не е само преживяна. Тя започва да бъде осъзнавана като разрушителен вътрешен процес. Особено силен е образът на изяждането на къщата. Домът, който обикновено съхранява личността, паметта и чувството за принадлежност, се превръща в материя на самоунищожението. Аз-ът поглъща собственото си убежище и така участва в разрушаването на мястото, което би трябвало да го защитава.

„Черната приказка“ е един от ключовите текстове в книгата. В него съществува история, която не може или не бива да бъде разказана. Това е поетика на премълчаното, на онова дълбинно преживяване, което не се поддава на пряко споделяне.

Мълчанието при Манова не означава липса на съдържание. Напротив, то е сгъстено от онова, което не може да бъде назовано. Неразказаната приказка продължава да съществува и да определя живота именно чрез своето отсъствие от речта.

Есента е най-тежкият цикъл, защото тук разпадът вече е придобил съзнание за себе си. Но това осъзнаване е и първата възможност разрушението да бъде прекъс-нато.

Зима: тишината като безгласие

Зимните стихотворения са по-кратки и силно концентрирани. Заглавието е зачертаната „Зима“, за да се превърне в „Без име“.

Още този графичен елемент със своята необичайност, но и с ясното си послание подсказва конфликта между осъзнаването и невъзможността то да бъде споделено, оповестено, изведено от изначалното състояние на безмълвие.

Цветелина Манова пише поезия, която не се страхува от тъмното, не украсява болката, не смекчава жестокостта. Това е поезия на ясния изказ и на онзи момент, в който човек разбира, че няма къде да бяга, няма кого да спасява, няма какво да скрие.

„Да дойде пощадата“, „Еклесиаст“ и „Сън в зимна нощ“ изграждат движението към пределно себепознание: избора да се изправиш срещу страховете си, да видиш разголената си същност, да се приемеш и да се примириш с факта, че си такъв, какъвто си. Това примирение не е отказ от съпротива. То означава да знаеш какво можеш да противопоставиш на света, да не се самозалъгваш, че имаш повече, отколкото имаш; да знаеш, че нищо не ти е останало, но именно това „нищо“ да го изведеш на барикадата, от която не можеш да отстъпиш и да го превърнеш в „нещо“ – да го превърнеш в завръщане към себе си, дори ако знаеш, че няма към какво да се завърнеш. За такъв избор се иска сила.

Тук библейските и философските препратки стават особено видими. На отделни места културната препратка се разпознава първо като знание и едва след това като част от непосредственото преживяване. Това колебание може да породи различни читателски реакции. За едни то би останало дистанция между образа и болката, за други би разкрило съзнателно изграден допълнителен пласт, който отваря стихотворенията към множество прочити.

„Да дойде пощадата“ е текст за възмездието, ножа, ударите и вътрешната буря. В „Еклесиаст“ думите придобиват разрушителна и съзидателна сила. Има думи за убиване, за засаждане, за раздиране. Така езикът престава да бъде неутрален посредник и се превръща едновременно в оръжие, рана и възможност за възстановяване. Зимата е сезонът на „нямам думи“. Но това не е успокоена тишина. То е безгласие, достигнато след изчерпването. Затова зимният цикъл е и най-отчетливо екзистенциалният в книгата.

Бялата пролет: възстановяването

Движението от „Черната пролет“ към „Бялата пролет“ прави композиционния замисъл видим още при първия поглед към съдържанието. Но тази конструкция не отвежда към традиционната сезонност на пейзажната лирика. Природният цикъл е преобърнат и подчинен на психичното преживяване.

В „Бялата пролет“, „След есента ще дойде пролет“ и „Заздравявам твърде бав-но“ поетическият глас започва да се обръща към светлината. Пролетта обаче е бяла, не зелена и не розова. Тя не обещава разточителен цъфтеж. Това е пролет на възстановяването, на бавното заздравяване и на опита да бъде изградена нова идентичност. Заздравяването не е забрава. Поезията изсветлява, но не губи раната си. Това е пролет на белезите, а не на заличеното страдание.

Природата участва в кръговрата, но не помни предишната зима. Човекът е този, който носи паметта за нея. Затова връщането към живота не може да бъде просто повторение на изгубеното начало. То е живот след знанието за болката.

Заглавното стихотворение „След есента ще дойде пролет“ е програмно за книгата. То утвърждава възраждането след разрушението, но не като чудодейно избавление, а като осъзнато и трудно завръщане към себе си.

Между Горната и Долната земя

Епилогът разширява поетическия свят чрез езика и образността на българския фолклор. Горната и Долната земя са не само приказни пространства. Те се превръщат в ценностни и екзистенциални посоки, между които човекът трябва да направи своя избор.

Това е дълбоко вкоренен сюжетен архетип. Героите тръгват към съдбата си, прекосявайки границата между световете. Можем временно да забравим този модел, но не и напълно да излезем от него.

Стихотворения като „Между Горната и Долната земя“, „От розата ти ще остане само името“, „Черни гарвани в осморка над главата ти“ и „De profundis clamavi ad te“ затварят книгата с библейски, митологични и философски мотиви. Смъртта, паметта и пребиваването между световете извеждат личната история отвъд границите на индивидуалното преживяване.

Това е пространство между доброто и злото, живота и смъртта, героичното и подлото, между ежедневието, което обезличава, и онова всекидневно усилие, което може да върне човека у дома, в неговото лично ценностно пространство.

Така финалът придобива космологично измерение. Личната история не е заличена, а положена в по-голям ред, в който индивидуалната болка се среща с древните модели на изпитанието, слизането, избора и завръщането.

Поезията като анатомия на травмата

„След есента ще дойде пролет“ може да бъде четена едновременно като поетична психология, митология и анатомия на травмата. Книгата е изградена чрез оригинална образност, архетипна женска чувствителност и последователно философско вглеждане в болката, паметта и възстановяването.

Най-същественото ѝ качество обаче е емоционалната честност. Тази честност не превръща стихотворенията в непосредствена изповед и не създава автоматично равенство между авторовия и лирическия Аз. Дори когато поезията е оголена до кост, авторът остава поет, а не просто свидетел на собственото си преживяване.

Тъкмо художествената дистанция позволява на личната драма да се превърне в споделим образ. Болката не е изложена пред читателя като доказателство за автентичност. Тя е преобразувана в език, композиция и символен ред.

„След есента ще дойде пролет“ не обещава, че след страданието всичко ще бъде възстановено в предишния си вид. Бялата пролет идва бавно и носи паметта на всички предходни сезони. Това е пролет на оцелялото съзнание.

И може би именно затова бялото е най-точният ѝ цвят – защото в него са вплетени всички цветове, през които светлината вече е преминала.

Габриела Цанева / Gabriela Zaneva

МЕЖДУРЕДИЯ

Толкова много ненаписани,

неказани думи –
неизмислени отлитнаха
като бели облаци
върху гърлото на вулкан.

Толкова тихи нощи,
в които чакам песента на щурци
да смени твоето дихание,
или моето –
оголеният връх на Витоша.

Само телевизионната кула
стърчи – като гвоздей,
забит в нащърбената дъска
на нечий стар покрив –
без керемиди, без къща, без души.

Върволицата от коли
още е замръзнала върху
тънкия конец на моста –
между мен и теб
треви и дървета

Между мен и теб –
цяла Вселена от
скрити измерения,
които няма да открием –
затрупаният мост срещу прозореца

КЪДЕ СИ?

Къде си?

Космическите струни тежат
от нагнетеното очакване на те видя.

Къде си?
Зад оня ъгъл,
до който никога не стигам?
Или зад следващия,
който знам къде е,
но знам, че няма да отида –
толкова далеч,
толкова отвъд…

Къде си?
Ще ме последваш ли?
Ще стъпваш в стъпките ми…
Толкова е лесно –
не заспивай,
не затваряй очи –
очите ти са всичко,
което имаш.

МЪЛЧАНИЕТО МЕЖДУ ПЕТ И ШЕСТ

Точи се тишината – като златист мед,
пречупва лъчите на топлината,
пари по ръцете ми,
тишината – между пет и шест.

Мълчанието ти –
притиснато между разпилените мигове;
между пет и шест,
когато трябва да ми кажеш,
че всичко е наред,
че всичко е както беше вчера,
че си щастлив…

Щастлив ли си?
С всички спомени,
които не си отиват;
с всички спомени,
които не намираш,
които не те намират,
в които не се намираш…

Мълчанието ти –
между пет и шест,
което се разлива като шума
на шампанско
или вълна,
като шума на река,
излязла от своя каменен бряг,
за да намери безбрежието
на тишината
отпреди раждането на времето.

Габриела Цанева / Gabriela Zaneva

ПОКОЛЕНИЯ

един старец говори

с гълъбите в парка
гледам гарваните как растат
в гнездото под дома ми –
поколения…

*
априлски сняг
върху цветчетата
на люляка
замръзналото
либерално бъдеще

*
пот по челата
на политическите
жонгльори
изпарени
илюзиите ни

Габриела Цанева / Gabriela Zaneva

ЗА "ГОЛОГАНОВ И СИЕ" НА ГАТЯ СИМЕОНОВА

 „Гологанов и сие“ е книга, която идва в точния момент — в момент, когато темата за „Веда словена“ отново се връща в научните и културните разговори, но все още остава обвита в митове, недоизказаности и едностранни тълкувания. Гатя Симеонова предлага не просто нов прочит, а нов модел на мислене за това как се раждат, пазят и предават словесните съкровища.

Книгата разглежда фигурата на Иван Гологанов не като „подозрян“, а като единствения възможен посредник между помашките певци и Веркович — човек, който е успял да спечели доверието им, да ги изслуша и да запише онова, което те са пазили като наследство от бащи и деди. В статията си Симеонова подчертава, че срещите са били тайни, без свидетели, защото „помаците държат срещите да бъдат тайни… поради забраните, наложени им от ходжите“ .

Това е ключът към разбирането на целия феномен.

Още във въведението Гатя Симеонова заявява отправната точка на своя труд — едно „въведение с оттенък на недоумение“, породено от невъзможността да се приеме едностранчивото противопоставяне „Веркович срещу Гологанов“, наложено от Арнаудов. Авторката поставя под въпрос мотивите, методологията и психологическите портрети, чрез които Арнаудов оформя своята „студия“, и търси истината отвъд готовите обвинения и наследени научни клишета.

Книгата показва защо анкетите на Веркович са обречени на провал.

Симеонова проследява подробно причините, поради които всички опити за официални анкети – тези на Шишманов, на министерството, на самия Веркович – се провалят. Тя цитира писмата, плановете, очакванията и заблудите на старинаря, който вярва, че може да „събере“ певците на едно място, да ги изкуши с пари и да ги накара да пеят пред комисия.

Но това е пълно непознаване на общността, както ясно личи от текста:

„Планът… показва абсолютното непознаване на начина на общуване, при който Гологанов е успявал да спечели доверието на непознатия песнопевец“ .

Книгата разкрива, че Веркович не разбира страховете на помаците да бъдат обвинени, че се държат като „гяури“, нито забраните на ходжите, пред които са изправени и оттам – нуждата от тайна. Това е пълно неразбиране и нежелание да бъде вникнато във вътрешната логика на общността, която трябва да бъде интервюирана. Фактът, че певците не могат да се явят групово пред комисия, е разбран интуитивно или чрез анализ, няма значение, само от Гологанов. Това е фундаментално обяснение на явлението “Гологанов” и Симеонова го доказва с архивни документи, писма и анализ.

„Гологанов и сие“ преобръща разказа за „Веда словена“.

Книгата предлага нова перспектива: че „родопското съкровище“ е словесно, пазено в паметта на хора с определени качества, и че то се разкрива само при определени условия, на определени хора. Симеонова пише:

„Словесното съкровище… не се споделя по всяко време и пред всеки“ .

Това е ключов момент. Той обяснява защо Гологанов успява, а Веркович — не. Защо песните се появяват, но не могат да бъдат „възпроизведени“ по поръчка. И защо обвиненията във фалшификация са прибързани и едностранни.

Книгата реабилитира Гологанов — без патос, само с факти.

Симеонова не идеализира Гологанов. Тя просто показва контекста, в който той е работил – контекст, който учените дълго време пренебрегват. Тя пише:

„В определено време, при определени условия то е било доверено на определен човек. И този единствен човек… е Иван Гологанов.“

Това е най-силното изречение в книгата, което показва именно разбирането на темата за доверието и общуването на изследователя с една затворена общонст.

Защо книгата е важна днес?

„Гологанов и сие“ е важна, защото връща човешкия контекст в една митологизирана тема, като същевременно показва механизмите на доверие, страх и тайна в помашката общност. Изследването включва анализ на архиви, писма и документи, които рядко се четат в цялост и предлага нова хипотеза за „поведението“ на словесните съкровища, като поставя Гологанов в центъра на разказа — там, където винаги е бил, но рядко е бил виждан.

Това е книга за истината и за паметта. За наследството, но и за страха. За словото, което оцелява само когато е пазено от точните хора и намерено – също от точните, специални хора.

Книгата „Гологанов и сие“ е структурирана в четири ясно разграничени части, които проследяват основните фигури и ключовите пластове в спора около „Веда словена“. Първият раздел е въведение, в което авторката поставя рамката на своето „недоумение“ и очертава проблематиката. Следват два големи портретни дяла — за Иван Гологанов и за Стефан Веркович — изградени чрез биографични данни, самоопределяне, професионални етапи, обвинения, наследство и психологически профили. Третият раздел е посветен на Михаил Арнаудов и неговата роля в оформянето на научния разказ за „Веда словена“. Финалната част проследява опитите за анкети и проверка на песните, като реконструира контекста, причините за провалите и механизмите на доверие в помашката общност.

Тази четирипластова структура превръща книгата в цялостно изследване, което съчетава биография, архивистика, културна антропология и критически прочит.

Дизайнът на корицата е дело на издателство gabriell-e-lit, по идея на авторката. Вплетени са както корицата на „Веда словесна“, така и паметната плоча на Иван Гологанов, реализирана със средствата от продажбата на книгата. „Веда словесна“ изиграва ключова роля в реабилитацията и пробуждането на паметта за делото на Гологанов, а надяваме се, че „Гологанов и Сие“ ще бъде едно достойно надграждане в същата посока.

ЗА ГАТЯ СИМЕОНОВА

Гатя Симеонова е професор по етнография, дългогодишен изследовател в Етнографския институт с музей при БАН и автор на над 40 книги – научни трудове, монографии, художествени произведения и поезия. Завършила е славянска филология в СУ „Св. Климент Охридски“, защитила е два доктората и е работила повече от четири десетилетия в областта на българската култура и фолклор. Нейната най-нова стихосбирка е „Небеса“ (gabriell-e-lit, 2026). Автор в списание „Картини с думи и багри“ от бр. 3/2025.

Текстовете й се отличават с аналитична дълбочина, прецизност и умение да свързва архивни документи с живия човешки опит. „Гологанов и сие“ е естествено продължение на нейните изследвания върху „Веда словена“, фигурата на Иван Гологанов и българската фолклористика.