четвъртък, 21 ноември 2019 г.

НАРИСУВАЙ МИ СТИХ - анонс

ПРОЕКТ„НАРИСУВАЙ МИ СТИХ” - анонс 


"Стих - светлина, извираща отвътре, описана чрез думите, за да погали душата. Картина - светлина от цветове, запечатани чрез сърцето върху платното.
Стихове и картини заедно - това е спрежение на чувства, нарушаване на вътрешното спокойствие: да се изгубиш в себе си чрез погледа, мисълта и вдъхновението...."

Таня Иванова, автор, съставител на алманаха и издател

Алманах "Нарисувай ми стих"


Алманахът "Нарисувай ми стих" на изд. „Лунна светлина 13”, София, е създаден като предизвикателство към поетите-художници от България след успешна реализация на подобен проект на Таня Иванова - двуезичния алманах "Пъстър свят", събрал стиховете на български поети, по картини от изложба в София на испански и латиноамерикански художници. Подборът на творбите е направен от Таня Иванова, собственик на издателство "Лунна светлина 13" и е един от авторите. Художественият дизайн и предпечата на изданието са дело на Хавиер Делгадо Мартин. "Нарисувай ми стих" събира творбите - поезия и живопис, на 22-ма автори от цялата страна.
Премиерата се състоя на 20 ноември в София при голям обществен интерес. Освен сборна точка на литература и изобразително изкуство, представянето на алманаха се превърна в истински спектакъл и топла среща на творци и любители на изящната словесност и нейното отражение в багри и форми.

СТЪПКИ ОТ ПЛАМЪЦИ

априлски лалета –
капки кръв по тревата,
или стъпки от пламъци

Стъпки от пламъци, Габриела Цанева


вторник, 12 ноември 2019 г.

ПОПИВАМ ЗАЛЕЗА

гасна със залеза -
липсата на слънце
изцежда червеното
от вените ми
гасна -
небе след залез
съм

гасна със залеза
окото на слънцето
изтлява,
разтваря се
в облаците,
които отсичат
гърбицата на Витоша
и ме задушават

попивам залеза -
зеленото лице на небето
повило онази звездица,
която премигва в локвата
на заревото

защо не мога да попия
кръвта на небето,
защо не мога да изтрия 
теб,
и мен,
и следата,
която се влачи зад нас -
като слуз след охлюв...

капки роса
по тревата,
след залеза;
капки пот
по челото
на земята

четвъртък, 7 ноември 2019 г.

ПОПЪТНИ СТРОФИ - рецензия


"ПОПЪТНИ СТРОФИ" - рецензия

Изящна книга, като оформление; от онези, които искаш да докосваш с ръце, които искаш да притежаваш като произведение на визуалното изкуство... Книга, която ти напомня защо печатните издания никога няма да изчезнат... защото книгата, освен информация и/или вербално послание, може да носи наслада за всички сетива.



Получих "Попътни строфи" като подарък от Александър Дъбнишки - познавам фрагменти от творчеството му, харесвам го като автор на поезия и проза; много близко до себе си, като изказ и естетика на присъствието, усещам и Александра Ивойлова, затова няма да пиша за тяхната поезия - тя не ме изненада, очаквах звученето на техния дует, бях подготвена за него от предишни прочити на тяхната лирика.
Картините на Юлия Станкова ме оставиха без дъх.  Нейните образи насищат текста и междутекстовите пространства с особено присъствие - бих го нарекла "божествено", ако вярвах, че такова съществува... Ще го нарека просто "духовно".
„Попътни строфи” е едно изключително сливане-преливане на текстовото и картинното участие, симбиоза, която въздейства разтърсващо и възвисяващо.
Проектът е изцяло авторски, което му придава самобитност, уникалност и завършеност; изпълнен двуезично, чрез авторов превод на английски на Александър Александров Дъбнишки. В изданието са включени 33 библейски цитата и 38 иконописни картини на Юлия Станкова, която е и автор на корицата. Лиричните текстове са на Александра Ивойлова и Александър Дъбнишки. Издателство „Фараго” осъществява изданието, рецензирано от Едвин Сугарев.

7.            Утро.
Кучешкият лай навън
мирише на сняг.
АИ
Аз дойдох
да ти покажа
времето на идната нощ...
Трета книга на Ездра, гл.6,30

Вечерта
замръзнало ръмжене
ще скита
АД

10.         И мъртвият
чака дъжда.
За да поникне отново.
АИ

Ти, който си ми показал много
и тежки притеснения,
пак ще ме съживиш,
и от дълбочините на земята
пак ще ме извадиш.
Псалом 71,20

Пръст
Безсловесна
Живи цвета – отиват си, идват...
АД

33.         Бурени.
Никоя врата
не се отваря
АИ

Нашето светилище е опустошено,
нашият олтар е съборен,
храмът ни е разрушен...
Трета книга на Ездра, Гл.10,21

Шарки
Плесени рисуват
По дъските
АД

На добър час на авторския екип Ивойлова-Дъбнишки-Станкова!..
... Така бих завършила, но нещо ми пречи да сложа точката и да затворя книгата. Може би онова, което ме накара да я препрочета месец след първото ми съприкосновение с текста. И то бе присъствието на третия глас в този диалог сред образи и сенки. Вероятно, защото този трети глас е основата, върху която е изградена образно-вербалната структура на книгата... Защото диалогът Ивойлова-Дъбнишки е опосредстван, предизвикан, от този трети глас. Ролята на библейските строфи е определена от Александър Дъбнишки – именно той прави подбора на текстовете, около които ще се създаде лирико-графичната тъкан на повествованието... Защото тази книга, изградена от фрагменти, постига свое цялостно звучене; попътните строфи не просто бележат пътя, те го трасират, те го изграждат. Пътят криволичи, но стига своя предизвестен край. И все пак - той не би бил извървян, ако не бе споен от присъствието на графичното изобразяване на словесното внушение.



Изпълнени в сива гама в книжното тяло, картините на Юлия Станкова не губят силата на цветовото въздействие; ако картината на корицата не бе пълноцветна, читателят-зрител по нищо не би отгатнал, че цветът е същестувал изначално в тези творби – чисти, завършени и съвършени със своите послания.

сряда, 6 ноември 2019 г.

ЕСЕННИ ХАЙКУ


***
равноденствие –
дните горещи,
нощите есенни...

***
шарена пътека –
под стъпките ми
глави на калдаръмчета...

***
есенно пладне –
под дългата ми сянка
кучето спи „на сянка”...

***
след снощната буря –
пир за пчелите
под сливата

вторник, 5 ноември 2019 г.

ЕСЕННИ ЛИСТА

***
крайпътни дървета,
като напръскани с блажна боя -
капят в червено есенни листа

***
Пътят е неравен, сух асфалт, напукан, изронен, износен и прашен...
Пътуването е дълго, като поклонение.
Небето синьо, синьо - гладкоравен цвят, като от прахово боядисване...
Само дърветата са различни - като на карнавал,
тъпчат избелялата трева,
накичени, обречени...
просто - маскирана смърт...

***
крайпътни дървета -
пожар
от есенни листа

понеделник, 4 ноември 2019 г.

ПЪТИЩАТА... В КЛОАКАТА

когато умората движи пътищата ти,
когато спиш и дишаш сънищата ми,
когато луната пада в шепите ни,
а вятърът разплита стари пердета
тогава екотът на дните заглъхва
и само шепотът на несбъднатите съдби
виси като избеляло пране
върху олющената ограда на егото ни
стопиха се несигурните силуети за друго битие,
преди да са достигнали пълнотата на формата си,
и само усещането, че живеем в клоака стои,
само усещането, че не клоаката,
а ние, в клоаката, сме вечни,
ние, винаги в клоаката, сме вечни,
завинаги в клоаката потънали,
завинаги изгубени за друго,
самодоволни плъхове,
борци
и охранители,
охранени
самци
и тлъсти патици
самодоволни глупци,
крадци на души,
крадци на съвести,
само доволни
тълпи
без души,
без мисли за бъдеще,
безсъщностни
слузести
пихтии
щастливо смазани,
под подметките
на своите герои,
щастливо
заслепени,
без очи,
размазани
презрени,
без сетива
за време,
за истина,
за равновесие,
за посоки,
за …
къде отидохме,
къде се изгубихме
къде изгубихме
всичко…
къде са крилете ни,
къде са чистите ни колене,
къде са гръбнаците ни,
къде са челата ни,
къде са отворените очи
къде са
днес само пълзим,
уморена съм,
днес имам пълзенето като движение,
понякога то е спасение,
защото от него се тръгва напред,
защото понякога да пълзиш е победа,
защото понякога да пълзиш сам
е повече от летене
днес съм щастлива
с пълзенето ти –
щастлива съм,
уморена заспивам до теб,
дишаща,
туптяща и топла,
жива си
жива съм
и е истинско…
нашето приключение
изкачваме върховете си,
скрити далеч от всичко оставаме,
вечни сме,
изпълнили сме вселената си,
ние мълчим
в черупка от спомени,
в хралупа от сенки
и бдения
съществуваме вън
и далеч,
защото сами
сме спасения
къде останаха другите?
само умората пълзи лепкава,
души ме, чупи ме, сплесква ме,
а после – залепва ме за мига настояще
и продължава
да мери
душата ми…
душа ли?
неверник съм,
удушил всяка надежда в спасители,
удушил всяка гавра със съвести –
само умората ме прави истинска
без нея бих спала,
сънуваща
приказки

петък, 1 ноември 2019 г.

СЪБУДЕТЕ СЕ!

Дими пепелта
в пепелището
на душата ми,
болят раните,
живите въглени
на плътта ми...

Духът ми е
в хибернация,
цялата нация
хипнотизирана спи
и празнува
Деня на будителите,
спим
и сънуваме,
че сме живи...

Нощта се стича
по кожата ми -
лепкава пот
от минал живот,
от
пропуснати мигове,
от надежди,
станали минало,
преди
да се родят.

Скот
до
скот...

Хоризонтът
е сринат,
заринати
от
останки
на непожелано
щастие,
опустошени
делници,
пошли
мечти
и
блянове
за
битие,
малко
по-свежо
от стъпканите
зеленчуци
в копторите
на гетото,
в което
се лутаме
безпосочни...

Хоризонтът
отдавна
е сринат...

и някъде там,
където
трябва да бъде
небето,
в смачкан
станиол
тлее
клечка кибрит...

Не протестирам
срещу кибритената клечка
в смачкания станиол -
протестирам срещу
онези,
които ни казват,
че това са
слънцето
и небето...

Протестирам
срещу
спящите
хипнотизирани
самодоволници,
които вярват,
че Клечката е Слънцето
в небето...

Защото няма
по-лошо
от вярата
на спящите -
събудете се!

Не празнувайте!
Събудете си!
Бъдете
будители!

01.11.19