понеделник, 30 декември 2019 г.

"СЪТВОРЕНИЯ"-ТА НА РЕНИ ВАСЕВА - рецензия


СЪТВОРЕНИЯТА НА РЕНИ ВАСЕВА - рецензия

Щастливи сме, че Рени Васева избра издателство gabriell-e-lit за третата си стихосбирка – „Сътворения”.
След „Погледи” и „Очите на града” мислех, че е невъзможно да бъда изненадана от Рени Васева и нейната поезия.
Оказа се, че греша.
Не познавам друга стихосбирка така препълнена с поезия. Всеки стих, всеки ред, всяка дума е дихание, послание, образ, мисъл, полет... и потъване в дълбината на нейните търсения, откровения и сътворения.
Читателят не винаги е в състояние да следва автора, да възприеме, оцени, съпреживее, защото идва следващият стих, образ, олицетворение, метафора, следващият прозорец към един свят, тъй близо до нашия, реалния, ежедневния, но всъщност – толкова различен, наситен, преобразен.
Животът, прост и цветен, тича пред очите ни – балкончето е влюбено в кварталната градинка; а трамвайчето „уморено се взира в мъгливите напридания на есенната утрин”; русалките „изваждат от „Титаник” любимите моряци и горко ги оплакват”; а на морското дъно „някой събира писмата до всички удавници”; библейските притчи са не просто пресътворени, а преживени, оживели.
Композиционно, стихосбирката е изградена от четири цикъла – „Аз и Градът”, „Градът и Морето”, „Аз и Ти” и „Аз и Морето”, като във всеки от тях лирическият аз търси и създава своя път към света, с неговото делнично многообразие и скрити същности. В тази лирическа книга героите са много и разказаните истории са много, защото всяко стихотворение е един къс от невероятното въображение на Рени Васева.


Заглавието е многопластово и многозначно. Сътворението, като начало на Битието, с неговото митично-библейско начало; сътворението, като творчески процес на прекрояване и пресъздаване на действителността; сътворението, като съпреживяваве и претворяване на онова, което сетивата долавят, което пропускаме, което е между нашето осъзнато съществуване и онова, което остава в здрача на неосъзнаваното, или в магията на приказното.
Рени Васева, след третата си стихосбирка, без съмнение е явление в съвременната българска литература.

Не, не греша.
Но нека Читателят сам прецени.
И нека пътят на авторката към него е изпълнен със светлина и съ-творения на нейните поетични инвенции...

четвъртък, 19 декември 2019 г.

ЧАЙНИКЪТ И ВСЕЛЕНАТА


Чайникът изкипя
в забравата и унеса ми...
Утайката
от чайните листенца
залепна
по стените му,
като мъглата
в края на пейзажа
отвъд прозореца...
Ръката ти е ледена,
а челото горещо –
кога ли ще
се счупиш
като чайника,
забравен на котлона...
Очите ти отново
не са тук
и вопълът не стихва.
Като стих
се разплита
съзнанието ти –
преброени срички,
рими без души,
чайникът
руши
представата ми
за уют и време...
Чайникът пищи
в друго измерение –
моят мери плочките
на пода...

Времето е мъртво –
като змийска кожа,
захвърлено,
ненужно,
отесняло –
за раздуващата се
Вселена,
бременна с тъмна материя,
липсващата маса е намерена,
липсващата маса
е на масата,
ядем я.
Ще се разплиска
пак Вселената,
когато...

Искам тишината си –
да избягам от думите,
които мълвиш в съня ми,
защото наяве мълчиш.
Да избягам от думите,
които мълвиш в съня си,
думите, които се проектират
в потръпващите мускули
на парализираното ти тяло,
които спират пред устните,
думите,
които ни отесняват...

Уравненията
за състоянието на Вселената
се скъсаха –
там, при знака за „равно”...
Няма равенства –
липсващата енергия е по-голяма
от липсващата маса...

Гласът ти заглъхва в гърлото,
преди да се роди,
преди да роди мислите ти.
Гласът ли облича мълчанието ни
с дрехите на разума?
Гласът ли е оня в нас,
който крещи личността ни?

Глухо потраква прозорецът
в рамката,
глухо – като гърления ти смях,
като шепота на въздишките,
които превръщаш в изречения,
всички те –
крещящи,
ревящи
изречения,
които не чувам...

Ушите ми са запушени
със стените на безразличието...
И чуват само гърленото
гукане на умората ти

Чайникът, боядисан в цвета на чая
се превърна в цев –
изгърмя като дефектен фойерверк в ръката ми...
И отломките ни
бяха засадени върху плочките...

Умирам в края на всяко изречение.
Събирам калта,
утаена в сълзите ти
и я пия,
като причастие...

Искам да спра.
Да избягам.
Искам тишината на нощта...
Искам да заспя
върху гърдите ти,
да забравя нищетата
на съществуването ни...
Ще станеш ли друга?
Ще се превърнеш ли в оная,
която беше преди?
Ще се върнеш ли?
Ръката ти е ледена, а челото гори...
Ръката ти е изумрудена,
а моята – рубинена,
кърви
от тялото на чайника...

понеделник, 16 декември 2019 г.

КАРТИНИТЕ НА СТЕНАТА


КАРТИНИТЕ НА СТЕНАТА

Картините, забодени,
висят на стената –
като насекоми
в колекция на ентомолог.


Крилете им –
счупени,
в рамки
заключени
очите на сградите,
залепнали за двуизмерната плоскост
на платното протягат ръце,
като от друго измерение вият...
картините идват,
за да изтрият спомените ни
от оня, паралелния свят,
в който се крием,
когато в душите е празно,
когато няма къде да отидем,
когато вече няма къде да отстъпваме –
от мечтаното,
желаното
наше щастие,
живот,
свобода –
или
просто онова,
другото,
изгубеното
останало от детската ни същност...
Картините,
забодени като препарирани насекоми,
висят – прободени от безразличните ни очи,
висят сами,
безпомощни,
безпосочни,
безполезни –
като опаковки
на скъпи подаръци...
Но подаръците ги няма.
Мъртви са уловените мигове,
мъртви са,
залепнали на платното,
двуизмерни,
безвременни,
хванати в рамки, затворени...
Рани
парят по стената,
кървят,
капят по бялото празно на стената,
на съзнанието...
Отчаяние –
изкуството е убиец...

сряда, 11 декември 2019 г.

"ОЧИТЕ НА ГРАДА" - рецензия


ОЧИТЕ НА ГРАДА, ИЛИ ОЧИТЕ, КОИТО ВИЖДАТ ОТВЪД ДЕЛНИЧНОТО И ГРАДА - рецензия

Пред мен е втората стихосбирка на Рени Васева "Очите на града", изд. "Многоточие-М", София, 2019 г.
Книгата излиза под редакцията на Ивелина Цветкова, дизайн на корицата и оформление Даниел Меразчиев.
И ми е трудно да продължа... не защото няма какво да кажа, а защото е твърде много.


Запознах се с Рени Васева преди няколко месеца, през пролетта на 2019-та - първо, чрез поезията й, която избликваше като свежа, живителна сила от монитора ми, караше ме да вкусвам живота вън – да усещам, слънцето, морето, бурята, да усещам вятъра върху лицето си, да виждам – с нейните очи... И това ми хареса.
После се запознахме и в реалния свят, на премиерата на списание „Картини с думи и багри” в Столична библиотека, в началото на лятото, на 19 юни, когато тя скромно излезе пред публиката, за да прочете своето любимо стихотворение (Лозницата),  невключено в списанието и каза няколко думи за себе си... Разбрахме, че е учителка по литература и съвсем отскоро е започнала на пише поезия...
Не личеше. Нито от стиховете, които публикуваше в интернет, нито от първата й стихосбирка "Погледи", също на изд. "Многоточие-М" и спечелила конкурс за поезия на издателството.
Рени Васева пише с лекота за всичко, до което се докосва и всичко, до което се докосне получава нейния отпечатък, отпечатъкът на поглед, който прониква отвъд делничното, отвъд очевидното.
Нейната поезия е стихийна, но не защото е неовладяна, а защото е многопластова; тя прелива от образност, метафорите се гонят и застъпват, мелодиката на словото кънти – не в ушите, кънти в съзнанието на читателя... и ако онова, което чувате ви звучи познато, то не е защото сте го чували преди, а защото го мислите... защото го виждате с нейните очи.
Още при първия ми досег с творчеството на Рени Васева знаех, че тя е необикновен автор,  различен от повечето днешни поети, на които свободата на интернет пространството дава лесна гласност. Защото гласът на Рени Васева е твърде ярък, автентично нейн, за да се смеси, или да остане незабелязан в посивяващия от бързо сменящи се шарении литературно-поетичен живот, на който сме свидетели. Трудно е да се направи разбор на тази стихосбирка, събрала 101 творби, защото всяко стихотворение е една различна картина, но и всяко води към следващото в едно необикновено, задъхващо приключение. Трудно е да се прочете тази книга, защото не ти се иска да я оставиш, преди да си стигнал последната страница и в същото време е трудно да понесеш товара на образното богатство и посланията, които то носи. Защото всяко стихотворение е една кулминация, един връх, който читателят изкачва, за да види следващия.
Горещо препоръчвам „Очите на града” на всеки, който е готов да тръгне с автора към върховете на поетическото изкуство и оттам да погледне света – хоризонтът е замайващо широк и прекрасен: