петък, 26 юни 2020 г.

БОЖЕСТВЕНОТО В СЪЩНОСТТА НА ПОЕТА

БОЖЕСТВЕНОТО В СЪЩНОСТТА НА ПОЕТА - послеслов на стихосбирката "Светата троица човек", автор Тодор Билчев

Отново чета и препрочитам новия поетичен ръкопис на Тодор Билчев – четвърти за тази високосна 2020 година! Погледът ми остава върху последните думи от творческата му биог-рафия – „Тази е петнадесетата му стихосбирка и осемдесета книга. “
Огромната му продуктивност вече не ме смайва – човек свиква дори с необичайните неща, когато често ги среща…
С интерес и нетърпение очаквах тази нова стихосбирка, която почти бях прочела предва-рително, а някои от стихотворенията в нея дори бяхме публикували в сп. „Картини с думи и багри“.
Но истината е, че когато получих файла на електронната си поща инстинктивно понечих да го върна на автора… заради заглавието, което ме стресна с божествения си привкус.
Аз съм атеист, за мен е неестествено и непонятно образован човек от 21 век да търси и да намира обяснението за произхода на вселената, живота, разума и духа в свръхсили, още по-малко в митологията на традиционните религии.
Мигът на инстинктивното отмина; отворих „Светата троица човек“…
И още първият прочит, оня бръснещ полет над думите, който като дрон събира информа-ция за структурата на цялото, за общото между частите, за усещането, за посланието, за при-съствието на лирическия „Аз“, за съотнасянето му към сплавта автор-читател, за…, прочитът, който отговаря на единствения важен въпрос в изкуството – има ли го, или го няма, ми при-помни, че Тодор Билчев е майстор на заглавието и добре премерената реч…
С онова сетиво, което улавя нюансите на надделничното, надтленното, разбрах, че всъщ-ност, заглавието ми харесва… защото въздига човека до божествените висоти… или поне сла-га равенство между човека и триединния бог на християнската религия!
И продължих да чета с нова нагласа; всяко следващо стихотворение, всяка следваща част-частица от цялостното внушение, които водеха към триумфа на човешките чувства, към емо-цията на осъзнатата принадлежност към природата, към стихията и необята на творението и духа!


Изящна словесност и пищна образност, възвишение към съвършената духовност, детайл-но взиране в ежедневността, пръски от водопада на разтърсващи емоции и мощното, равно течение на овладяната метафоричност на преживяното…
Ще илюстрирам казаното само с няколко щриха:

Животът се търкулна като питка,
омесена от майчини ръце.
И от пещта на детството излитна
в окървавено-звездното небе.    /Звън от сълзи на дете/


Само срутени кумири 
днес във нозете ми лежат.
По балконските простири
все кърпени души висят.     /Разпятие/

или

В зеленото око на океана
мастилено кълбо от мисли спи.
От дъното надигна се и стана,
желание човек да се роди.   /Новият човек/

или

На корабите мачтите белеят –
две щипки сол в чорбата на морето.
И сякаш буца ледена в сърцето,
надеждите за път далечен тлеят. /С море любов в сърцето/

Бих могла да цитирам цялата стихосбирка, омесена от различни, почти еклектични късове поезия – вариращи от пародийната делничност до медитативното самовгъбяване, от баснята до притчата, от лириката до сатирата, споени в единството на търсенето.
Неслучайно заглавието търси паралел с християнското тълкуване на божествената същност като триединство Отец-Син-Дух.
Структурата на книгата, изградена от три части, търси отговора на философската парадигма за същността в трите въпроса, заглавия на отделните части: «Кой е човекът», «Къде е човекът» и «Какво е човекът».
Трябва ли да се търси по-дълбок смисъл и същностна връзка между заглавията на трите части на стихосбирката и християнската философска доктрина, дава ли книгата отговор на повдигнатите въпроси?
Не, не се опитвайте да анализирате повече, не се опитвайте да отговаряте…
Просто – нека поезията попие в душите ви, нека оцвети умовете и очите ви… Защото по-езията не дава отговори, тя поставя въпроси…
И още нещо – поезията дава повече от един поглед. Това е моят поглед.
А ето и погледа на автора, синтезиран в две изречения – «Аз наистина съм дълбоко рели-гиозен и вярващ християнин и това заглавие съм поставил не да въздигна човека до Бог, а тъкмо обратното - с него аз показвам как Бог, както и със Сина си, се смалява до човека, за да Го направи част от Себе си, избавяйки Го така от грехопадението и разбожествяването му. Това може да напишеш и в предговора, за да стане ясно и на читателя, който също може да приеме твоята теза за въздигането на човека до Бог, която на пръв поглед наистина изглежда, че следва от заглавието, но нали знаеш, че поетите и лудите имат повече от един поглед.“

д-р Габриела Цанева, редактор и издател

четвъртък, 18 юни 2020 г.

РАЗСЛОЕНИЕТО НА ДНИТЕ

Разслоението
на ежедневието
започва
преди да се събудиш -
първо дишаш студа на сивия здрач,
който идва преди изгрева;
после те убожда грохота на камиона,
събиращ сметта от вчера,
вонята е още далеч,
вонята
на деня, като вчера,
който идва със студа на сивия здрач
отпреди да се събудиш.

Кошмарът на утрото се впива
в топлата кожа, влажна от сънища,
кожата ти, с миризма на уют,
лепкава от защитеност,
от клетка,
от дупка -
и всичко онова,
в което се криеш.

Патерицата на закуската
те привлича като спасителен остров,
вкусваш сухия хляб на тостера,
попиваш аромата на кафе,
сетивата се разтварят от опиянение и бягство -
търсиш топлината на привичното,
търсиш ъгъла, от който да избягаш в измеренията,
които не намираш...
но ъгълът е само триизмерен
и знаеш, няма да те всмуче в себе си...

Прагът, като пропаст се отваря пред краката ти,
прагът, който всеки ден прескачаш,
надскачаш се,
удавяш се в бушуващия водопад на битието,
от което
искаш да избягаш...
вратата е затворена и продължаваш
по стъпките на ежедневието,
което се разслоява -

като черен сняг капе пред очите ти,
очите, които криеш зад слюдатата на очилата -
битието се разслоява,
като битките,
които печелиш с дните, чиито лица не различаваш;
не помниш как прескачаш стълбищни площадки,
асансьорни шахти, входни врати, затворени стени...

Това ли е щастието, към което бягаш?
Щастието на последните дни,
което крещиш, че ти е отнето?
Не...

Възхудът е сладък,
въздухът щипе кожата,
топла е още,
настръхнала,
жадна е още,
изпръхнала -
за топлина,
за закрила,
за клетка,
за "у дома"...

Делниците я раздират,
на кървящи парцали я свличат
от тръпнещите мускули,
от белите кости под тях;
настръхнали от безполезност,
косъмчетата ловят -
като безсмислени антени,
насочени към дълбокия космос -
утайката на дните.

Не помниш дните -
безоки,
безлики,
безпосоки,
безбитие и бъдеще,
без мисъл, без следи...
дните без часове и минути -
кухи...

Полепнали със сивата пепел
на вечерта,
която носиш по кожата -
вече изстинала, без сетива,
вече нетвоя, безтленна -
кожа целофан -
непотребна,
само покритие на онова,
което не си ти,
но което трябва да се съхрани,
за да произвежда -
да служи,
да  множи
онова, под нея,
което денят е оставил за теб -
нечовек,
неличност -
само жили и кръв,
кости и слуз -
безсъщност...

Домът те привлича -
домът като котва;
домът те привлича
в безплодна посока...

Заспиваш, без да разбереш...

Само ръцете пишат поема,
още сричат
неизречени изречения,
които остават вечно недовършени -
умората не си отива,
умората от вчера,
което се превръща в утре
преди да се събудиш,
преди отново да заспиш...
нощта е твърде кратка,
умората застива
ти пак си тук,
не си отиваш...
ти пак си тук,
дните изчезват в еднаквостта си,
не заспиваш,
защото е безсмислено,
ако не си се будил...

понеделник, 15 юни 2020 г.

ШУМЪТ НА ГРАДА

Шумът на града
се просмуква през
безоките капки -
капсулован фойерверк,
без фитил за запалване.

Заспивам върху ръцете ти -
очите тежат, като стопено олово са,
ирисите им, като куршуми изтичат,
клепачите, разкъсани кървят,
като взривени катедрали са.

Заспивам върху гърдите ти -
вулкани са, свистят,
свирят симфонията на тялото,
изпомпват лавата на кръвта ти,
заспивам, пеперуда съм,
опарена от дъха ти...

Бродя в пустия мрак на живота -
далеч от шума на града,
далеч от мъглата, изтъкала паяжината си
между игличките на бора,
далеч от липсващата енергия на вселената
и ми е все едно
колко е критичната маса,
и ми е все едно
каква е кривината на пространството -
нашето време
не е онова,
което теорията пресмята...

неделя, 14 юни 2020 г.

ШОКОЛАДОВИ КЪЩИЧКИ

Стените пукат -
като смачкан станиол...
... шоколадови къщички,
приказки,
вещици -
ужас зад всяка сричка
и врата...

Дъждът изми стрехите
и страховете,
мокри врабчета
пърхат в калта -
ще изкълват
трохите
от пътеките,
ще заличат
илюзиите 
за завръщане...

ПРОЛЕТ СЪМ ОЩЕ

Птиците пируват
в окосената трева -
мирис на сено

и есен...

А е пролет,
пролет е още,
пролет е -
устните ми изпръхват от вятъра,
кожата ми боли от слънцето -
пролет е -
земята още
чака плодовете си,
още чака най-дългия ден...

Само изсъхналата трева
е есен,
само умората
в умовете ни...

Но, не -
пролет съм още,
пролет съм...

Пролет са още очите ми,
и гърдите ми още са пролет,
пролет са и мечтите ми,
пролет съм -
твоята пролет...

Птиците пируват
в окосената трева -
косовете
и врабчетата
се смесиха -
щрихи
от настръхнали крила...

четвъртък, 11 юни 2020 г.

СИНьО СЛЪНЦЕ


Пътят потъва в небето,
синьо слънце целува житата,
острите връхчета на семената,
острите връхчета на листата им...

Облаци бършат ходилата ти,
галят пръстите,
полепват по прасците ти,
по бедрата,
пият влагата на кожата ти и плачат –
някъде вали дъжд с гръмотевици
и картата е жълта,
и картата е оранжева...

Синьо слънце изгаря очите ми,
пътят потъва в залеза...

Картата е червена.

Листенцата на гората трепкат от вятъра,
сребърно-черни са,
остриета са –
кинжали, забити
в очите ти...
Плачеш -
сезонът на бурите е в разгара си.

Пътят потъва в небето,
сиво е,
облаци лепнат върху житото -
сребърно-жълто е,
младо е
още,
още
чака бури да го поливат,
още чака очите ти –
преди да узрее…

После –
ще го ожънат...
Жадна, земята
ще пие слънцето
и пак ще чака –
облаците да съберат влагата ти,
за да я облекат с ново зелено...

петък, 22 май 2020 г.

КОГАТО ОТВОРЯ ОЧИТЕ СИ

Когато отворя очите си,
ще те видя,
знам...
Горещо,
парещо,
знойно е в мрака ми.
Когато отворя очите си -
ще си там -
като в спомена
ми за теб,
като лятото,
залепнало под клепачите...


Ще си там -
морски бриз
след който вървя,
ще си капки по пясъка
и писък на чайка,
ще си мирис на йод преди изгрева,
ще си гривата
на вълната,
която изтрива
следите от стъпки
по плажа...

Когато отворя очите си...

четвъртък, 21 май 2020 г.

ЧУКАШ ПО СТЪКЛОТО

Чукаш по стъклото -
като пътник,
останал в безлунието си...
Чукаш -
припряно-тревожно,
настойчиво,
властно...
Тук съм,
оглеждам се в огледалото
на безлунието ти,
търся те -
виждам само
отражението на очите си,
които пробиват
граничната равнина между
уюта ми
и стихията ти,
проникват през
повърхностното напрежение на капките...
Тук съм.
А ти?



Чукаш по стъклото -
настойчиво
и разрушително,
като дъжд,
който
ще отнесе
повърхностния слой на почвата,
ще изтръгне
растенията от средата и препитанието им,
ще руши
безмилостно всичко слабо по пътя си,
ще разруши пътя
и ще се влее...

Ще ме чакаш ли там?

Потракваш
като уморен старец
с тояжката си.
Стъклото е потно,
като челото ми.
Отиваш си,
знам,
дъждът си...