вторник, 1 октомври 2019 г.

БОС


БОС

на баща ми

Бос.
Суха пръст.
Пепел и пясък.
Отсъствие.
Стъпва бос
по земята –
напукана,
напукани устни,
горчат...

Бос
с изгрева
и тревата,
която
го гали,
с мекота на коса.
Капки роса
се отронват,
мият жаждата,
мият кожата;
пият пиявици
кръв и вода...
Вият комари,
утро е,
хладно е,
лято е –
нощите бягат,
изтървали звездите си –
трохи от камъчета
по тревата,
чисти са,
гладните мравки
ги хапят
безсмислено...

Бос ходи по пясъка...
Пладне е.
Пръст и вода.

Краката му
парят –
твърди ходила,
подути глезени,
високи колена,
охлузени,
прасци като вретена,
бели бедра
се стичат
от крачолите,
бели рамена
носят главата му,
корона
от коса...
Бос ходи по пясъка,
потъва
в посоките,
бос...
без посока е.

Кожата му –
напукана, изпръхнала,
грапава – като гръб на гущер е;
изсъхнала,
кожата на ръцете
и дланите –
жадна е,
за докосване...

Кожата му,
под ризата,
скритата –
бяла е –
като девича гръд,
чиста е,
напращяла
и недокосната.

Косите му
лепнат по челото,
влажно е,
гладко е
още,
капки вода –
пот и роса,
стичат се
по наболата брада,
капят –
попиват някъде,
там –
където свършват
гърдите...

Костите му,
сухожилията,
мускулите –
скърцат –
като зъби,
когато искаш да крещиш,
но мълчиш...
Вените –
усукани пиявици
пият кръв, мият клетките, вият се –
като въжета,
бесят младостта...

Бос –
стъпва в пръстта,
пари му,
тревата, като със сабя
разсича плътта,
жари го,
няма роса,
няма е...
Тя,
без посока е...

Бос –
стъпва по пясъка,
заравя пръсти в земята,
потъва в нея до глезени –
водата е бяла,
разнежена,
вълната го гали,
ближе го –
попива дълбоко в кожата,
облива коленете му,
бялото тяло,
олекнало –
само кожа
над скелета...
Водата го милва,
като момиче е,
обича го,
облича му ризи с дантели,
водата,
като коприна – беси го,
Тя
не е с него.

Бос.
Вечер е.
Стъпва твърдо в пътеката,
твърда е –
камък и пясък, смесени.
Черно е.

Косата му лепне по челото –
още е тъмен перчема,
още е шлем над черепа,
още прилича на гривата,
в която се вкопчвах
някога,
някога –
по кея тичахме,
някога –
върху нея заспивах...

Бос...
Нощ е.
Краката му пускат корени,
пият сок от земята.
Стъпалата му пак са основите,
върху които ще стъпя –
за да догоня вятъра...

вторник, 14 май 2019 г.

ПЕЙЗАЖЪТ ОТ ТАБЛАТА НА СТАРО ЛЕГЛО


Обрасъл с паяжини пейзаж –
олющен, върху таблата
на старо легло...
леглото отдавна го няма –
само табла,
захвърлена
на тавана –
лежи, подпряна
на дървен сандък, а във него –
не искам да знам какво има във него...
Не искам да знам кой е спал във леглото
и е гледал пейзажа...

Обрасъл с лиани стар парк –
дървета-великани
протягат пипала над смешно езерце
с цвят на метличина...
Не, очите ти бяха с цвят
на метличина;
езерото е избеляло,
а боята в края му
е отчупена...

Водата се плиска в бреговете му –
ближе краката ми,
седя на пейката, обрасла в лиани,
там, скрита е, под дърво-великан
там съм, в пейзажа, на скрито съм;
чакам –
слънцето да ме опари,
да ме ожари...
Полъх на вятър –
оня, който бразди и гъделичка
метличеното езеро,
който плиска
вълните му,
които ме галят,
който ближе лицето ми...
Горещо е...
Облачета-пухчета
скриха слънцето –
викаш ме,
искаш ме –
пак там, вън;
вън от картината...
вън от мечтите ми,
вън от тавана
на спомена,
вън от тъгата ми,
вън!

Гледах някъде
бръмбар-рогач
как търкаля
торено топче...
нагоре...
Като Сизиф –
пак и пак...
Уморих се
от торени топчета,
от пътя нагоре
и от камъни,
които
все се търкалят,
за да постигнат
устойчивост...
Не ме викай
навън –
пейзажът от таблата
на леглото
е постигнал
устойчивост...

петък, 12 април 2019 г.

ОГРАДАТА Е ОГЛЕДАЛО


Оградата е огледало,
в което нарцисът се гледа.
съблича цветовете си
свенливо,
сено от ланшна шума
го покрива...

Оградата е огледало,
като в отвъден свят
поглеждам,
жадувам
за небитието,
но капки падат
от небето,
живителни,
като поминък
в едно забравено
столетие.

Дъждът измива
с хладните си пръсти
онези образи,
които сплъстих,
които ме накараха
да мисля,
че мога да си тръгна
чиста...

Оглеждам се 
във локва, скрито,
очите си изхвърлям
надалеко –
усмивката
си не намирам...

Дъждът процежда се
между листата
и пада върху
бялата ми буза –
една целувка
е отвята,
една целувка
на кокиче...

Оградата е огледало...

неделя, 31 март 2019 г.

МРЪСНИТЕ ДУМИ НА ПОЕЗИЯТА


Има мръсни думи
във поезията,
които се заричах
да не пиша –
душа,
сълзи,
лъжа...

Душата ми
е болна от мълчание –
сълзите на росата
полепнаха по нея...
Пак искам синева...
Как искам пак
във тишината –
копнения...

Да, казват,
изтъркани са думите –
мечта,
звезди,
небе...

Мечтата ми
за звезден полет
е обречена –
небето се стовари
като чук
върху тезгях...
Душата ми
със думи
е облечена –
одрипавява,
когато я лиша
от тях...

И други мръсни думи
има
в съвременната ни поезия –
копнеж
страдание
и блян...

Кипеж
в главата ми –
ще се взриви...
Капчукът – как звъни!
Мъглата пак блести –
като дъга...
И бляновете
разцъфтяват –
като разкъсано
страдание...

събота, 16 март 2019 г.

КАТО ИЗСЪХНАЛ ЛИСТ


Като изсъхнал лист
играя с вятъра
и бавно падам
към земята.

По пътя си те срещнах –
докоснах се
в ръката ти –
изсъхнал лист
в шушулка куха...

Мъглата
ме обвива –
като булка.
Ще плувам
в мляко и очакване.
Снежинките
ще се превръщат
във светулки –
в очите ти
ще търся
цветовете ни...
Ще стопля
тишината ти,
ще бъда бяла –
като зима...
Ще те обичам –
като песен,
ще те наричам
мое щастие
и ще чертая
върху тялото ти
стъпки -
като по празното
поле на Антарктида.

Ще дойде пролет
и тогава –
листата ми
ще цъфнат във зелено
и птиците ще пеят
във косите ми
и пръстите ти
ще ни светят...

понеделник, 4 март 2019 г.

НОЩТА Е ПЪЛНА СЪС КОПИТА


нощта избликва
от желание,
разкъсано
от бяла
пищност

нощта пулсира
във ръката ми,
съсирва се
в дланта ми
и умира

нощта е пълна
със копита,
които чаткат
по стъклата,
като захвърлени
от вятър кестени

ранени
пръсти диплят
гънките
на тъканта,
с която
утре ще
ушият
дрехи
за утеха
на вдовиците

с конци,
разплетени
от скъсания
плащ на просяк
обесиха
девиците

нощта изригва
от мълчание,
разкъсано
от чаткащи
копита...

не питам
откога сънувам
сечища...

не искам
да битувам
сред пълчища –
без дни
за спомени;
без дни
за мислене –
потънали
във бездни
от безличие,
от ежедневие,
от безпаричие
и липси

обувам
лудата си
същност,
разцъфнала
от зимните
лъчи –
разпрашени,
пречупени
от бяло,
ликуващи,
разкъсващи
слани...

срамувам
се от дневната
си цялост –
безлична,
като липсваща
душа

мъдрувам
как да оцелявам
в нощите –
разкъсвани
от разорани
друмища
и чаткащи
копита

пирувам
с лудите
си сънища,
гладувам
в дните си,
будуваща...