четвъртък, 12 юли 2018 г.

ОПИТИ - 3


Не за първи път ще описвам ранните си спомени – най-ярките, онези, които определят живота ми, вече съм описала другаде... Но може би всеки спомен, оцелял от ранното детство до зрелостта, е животоопределящ.
Беше през лятото, месец-два след втория ми рожден ден.
Бяхме в Белоградчик – градът на първия ми спомен. 
Баба Елисавета, бабата на майка ми, вече не беше жива, но къщата й още беше наша.
Споменът ми е от двора на църквата. Мама и сестра й /и двете наричах „мамо”/ влязоха вътре. Аз останах на вън, на тревата. Накъдето и да погледна - само трева, висока като гора... и бялата пътека, по която тръгнаха, за да потънат в черна врата. Обясниха ми, че ще запалят свещички за баба Сива. Исках да тръгна с тях, исках да отидем при баба Сива заедно, но те не ме искаха. Започнах да пищя от отчаяние. Тогава мама откъсна една тревичка и ми я даде – каза, че това е моята свещичка, с която трябва да остана навън и да мисля за баба Сива, докато се върнат. Мракът на вратата ги изяде - като в гърло на чудовище изчезнаха. Или просто влязоха в друг свят, в света на мъртвите. Дълго ги чаках. Слънцето печеше като в ада – само светлина около мен, пада като водопад, а, майките ми – зад черната врата, зад бялата стена... Тази каменна стена остана в съзнанието ми като осезаемо разделение на световете, а вратата бе Проходът. Очаквах, че нещо ще се случи, тук, на границата между световете. Нищо не стана. Седях на тревата и гледах тъничките стъбълца на всяка тревичка. Не съм сигурна, дали тогава за първи път видях, че земята е напукана, а между пукнатините тичат мравки и разни други буболечки. Тичат по пръстта, заобикалят бучици и камъчета, а после потъваха в мрака на пукнатините – като в друг свят; изчезваха и се появяваха - други, или другаде?! и животът кипеше, пчелите жужаха, мухите бръмчаха, щурците, макар да не ги виждах – пищяха с пълно гърло. Мачках моята тревичка и чаках баба Сива да дойде и при мен. Не дойде. После майките ми се върнаха от другия свят, очите им бяха червени, бузите мокри. Казах им, че баба Сива не е дошла при мен. Мама ме грабна и ме стисна толкова силно, че ми се искаше никога повече да не ме пусне.


вторник, 3 юли 2018 г.

ОПИТИ - 2


Роден дом.
Не знам какво е – вероятно, родилният дом.
Роден дом, бих нарекла дома, който помним в първите си спомени...
Домът на първия ми спомен не е моят дом. Първият спомен... първото лято... родният дом на дядо ми, домът на бабата на майка ми. Не я помня, но по-късно ще разкажа случката, с която я свързвам, и в която тя още живее в мен...
Ще опиша дома на моята баба, в който живях през първите години от живота си... Имаше две стаи, големи, с врата-портал между тях.
Имаше праг, но прагът беше нисък, плосък и широк – просто кафява дъска под рамката на вратата. Винаги беше отворена.
Два големи прозореца, които гледат на юг, към двора и улицата.
Между тях масичка с радио – дядо приведен над радиото – слуша „Свободна Европа”... и музика.
В ъгъла, под десния прозорец – телевизор... „Титаник” – на него гледах „Потъването на „Титаник”. После цяла година не исках да пътувам по реката. „Титаник” и оркестърът, който свири, потъвайки. Дядо ми беше цигулар. Някак, той стана потъващият „Титаник” и музиката, която остава над океана и удавниците. Музиката, в черната гладка нощ под звездите.
Две легла, подредени до стената вляво, широки, застлани с бели плетени кувертюри. Едното беше за мен, другото – за баба. В моето легло сънувах цветни сънища – разцъфването на роза – яркотъмночервена, с твърди листенца, като захарни... и разноцветните розетки, които се получават при въртенето на калейдоскоп. Фигурите бяха фантастично-красиви. Всяка нощ исках да повторя фигурите, които бях сънувала предишната – понякога успявах, всеки ден се опитвах да ги подредя с калейдоскопа си, но винаги се получаваха различни фантастично-прекрасни розетки. Яркотъмночервената захарнотвърда роза, която разцъфваше, беше единствена. На това легло сънувах първото си стихотворение.
До моето легло, в ъгъла имаше печка. В нея събирах предметите, които не ми харесваха, или които мислех, че ми пречат, за да бъда щастлива.
Срещу леглата, до стената вдясно, беше библиотеката – някакво мътно петно, липса на спомен. По онова време дългите рафтове, натъпкани с почти еднакви, убито-сивкаво-бежово-кафяви предмети, не ме вълнуваха. Черните знаци по хартията тъкмо ми проговаряха, но гласът им все още бе твърде неуловим и скучен. В главата си имах достатъчно думи, за да търся чужди другаде.
Най-важната вещ – в ъгъла, срещу печката – малка квадратна масичка, върху която беше снимката на мама, сложена в стъклена поставка. По едно време, в стъклото отстрани беше вмъкната още една снимка, по-малка – мама и татко, усмихнати, прегърнати, седнали на пейка, с надпис на гърба – „На Габчето – да си играе с мама и татко”... обичах тази масичка, обичах да си играя на нея с мама и татко. Една от малкото вещи, която оцеля след всички премествания... Обичам да пия кафето си на нея и да съзерцавам Витоша... Обичам и да мечтая, как си пия кафето на нея и съзерцавам Витоша...
В средата на стаята беше прострян килим – сърцето на дома. Червен чипровски килим, на ярко сини и зелени ромбове, които образуваха по-големи фигури, с бял контур. Понякога ми се струваше, че прилича на калейдоскопа от сънищата ми. Този килим бил подарен на бабата на баба ми от Екзарх Антим I. Газехме историята и изобщо не ни пукаше. Сега килимът е мой, не смея да ходя по него – прибран е в най-долното чекмедже на гардероба.

събота, 30 юни 2018 г.

ОПИТИ - 1


Видин...
Златен прах.
Фасадата на къщата ни беше охра, олющена тук-там, первазите на прозорците бяха издялани като на гипсов таван, а над тях надничаха ангелски главички. Кой знае защо, главите бяха червеникави и ме плашеха. А може би, просто - улавяха повече слънце?
Оградата беше каменна, неравна, с метални шишове, които почти не помня, а портата липсваше, или винаги зееше отворена. Имаше лехи с цветя, под прозорците, които гледаха към улицата.
Прашна, древна – калдъръм, с гладки обли камъни, които не знаеха колко стъпки са минали върху челата им. Пръстта между тях беше спечена и се ронеше, а няколко хилави тревички се промъкваха между песъчинките и се опитваха да растат. Почти срещу портата ни стърчеше върхът на триъгълника, който се образуваше между нашата улица и съседната. В този връх се гушеше къщата на леля Б. Откъм далечния й край започваше истинската Улица – по-широка, асфалтирана – оттам започваше животът и приключенията... Училището, първата ни спирка, първите люлки, Близките. Много близо, почти сам да стигнеш дотам, и затова – не е интересно. Бързам, бързам.
Златен прах – във въздуха, като мараня над пустиня. Ако гледаш слънцето през него, ще започне да ти се струва, че го гледаш през мрежа, или перде. Златен прах - между зъбите, скърца, вкусно, и гъделичка носа... Златен прах – под сандалите, плъзгат се подметките върху гладкото лице на тротоара, не е гладко, когато коленете ти го остържат. Златен прах – върху листата на кестените, сладък, като нектар на цветя. Дърветата грабят златото на слънцето, а в очите пада прах, храчки по пътя... Бързаме, свечерява се, но още е златно, някъде зад гърба още е слънце, някъде там, където улицата свършва, забита в Пазар капия и останките на крепостната стена.
Останките на паметта ми се разпукват, пресичам улицата, онази, с градинката вдясно, където имаше няколко пейки, откъдето е споменът за татко и количката, която ми подари.
Пресичам, тичам по паветата, няма коли, само велосипеди, сега не сме с велосипеда на дядо, и аз бързам, бързам – към люлките, Далечните, на гърба на Телеграф капия, в парка... Вече е здрач, но пак е златно – лампите около Телеграф капия светят в жълто... и прах – под люлките, под подметките ми, в чорапите ми – гъделичка пръстите и скърца, а къдриците ми влизат в очите, лепнат по челото, на люлката съм, вятърът вее бретона ми, свисти в ушите ми, летя, все по-високо, по-високо... Златен прах – звездите вече са в очите ми. Бързам, бързам, има още... Страшните люлки. За да стигнем до тях, трябва да минем под свода на дърветата. Високи, огромни, колони, които протягат ръцете си, сплитат ги и правят тунел... под който въздухът е златен, наситен с дъх на вода, на река, на вечност.
Тогава не мислех за вечността, бързах, исках страшното. Липите миришеха в мрака. Златен прах, винаги златен, в катрана на нощта – сладък, като медна питка, като лицето на дядо... за това – после.
Дърветата оредяват, сводът им се разкъсва – някъде близо, съвсем близо е хълмът на Галерията, където понякога свири духов оркестър. Но оркестърът на ресторанта винаги свири... туист...
Дъхът ми спира – дръжките на люлката ми се удрят в носещата греда, разтърсват ме, цялата се треса и без дъх продължавам да се прегъвам – искам още, да летя, крещя с цяло гърло. Златен прах – от очите ми пада златен прах – оня, който взех от звездите и го разпилявам върху вълничките на реката.
Ако някой пита защо Дунавът свети, затова е – от златния прах, който погълна, докато растях край бреговете му...
Много бързах, много исках да бъда вън, не на двора – на простор.
Не помня леглото си, не помня стаята си, не помня роклите си – само обувките. С тях бях свободна: „бустата, дола, улетата”. Не разбирате, нали? Още не можех да говоря. Спях с обувките, прибрани в найлонов плик, прегръщахме се – със свободата.
Напечени до розово стени, дори когато слънцето вече е залязло, и златен прах – жега и звезди...

събота, 16 юни 2018 г.

ОТКРАДНАХ НОЩТА


откраднах нощта –
не можах да взема
кадифето на кожата ти,
забравих мекотата й,
изгубих светлината й;
само няколко светулки
полепнаха по косите ми –
прах от звезди
в краката ми...

вторник, 12 юни 2018 г.

"ВИСОКОСНИЯТ ДЕН" в СТОЛИЧНА БИБЛИОТЕКА!

"ВИСОКОСНИЯТ ДЕН" в СТОЛИЧНА БИБЛИОТЕКА!

На 13 юни 2018 г. от 18.00 ч. в Мраморно фоайе, I етаж на Столична библиотека ще бъде представена новоизлязлата стихосбирка „Високосният ден“ от Габриела Цанева.
„Високосният ден“, изд. „Захарий Стоянов“ е осмата стихосбирка на Габриела Цанева, автор на 12 книги с поезия и проза. Художественото оформление на корицата е дело на поетесата, а в книжното тяло са включени 11 авторови картини. Езикът е метафоричен, богат, наситена палитра от багри, усещания и внушения. Книгата е завладяващо пътешествие, което превръща детайлите на делника в плетеница от неочаквани обрати на възприятията, често дава отговори на незададени въпроси, но оставя на читателя много следи, по които може да стигне до своите прозрения. В тази книга Габриела Цанева е различна – гневът и бунта от първите й творби са твърде дълбоко в тъканта на „Високосният ден“, за да се усетят при пръв прочит, малко са стиховете, в които преобладават аналитичността и почти научната точност, с които преди е търсела отговорите на въпросите за същността на вселената и битието, тук тя дава превес на сетивата, за да достигне до основното си послание – да търсим, изживяваме и споделяме високосните мигове на живота...

Тихо изтича високосният ден –
подаръкът на календара,
откраднат от природата...

https://www.libsofia.bg/page/posts/predstavjane-na-novoizljazlata-stixosbirka-bdquovisokosnijat-denldquo-ot-gabriela-caneva-6908.php

Архив на блога

Търсене в този блог

Популярни публикации