Космическите струни тежат от нагнетеното очакване на те видя.
Къде си? Зад оня ъгъл, до който никога не стигам? Или зад следващия, който знам къде е, но знам, че няма да отида – толкова далеч, толкова отвъд…
Къде си? Ще ме последваш ли? Ще стъпваш в стъпките ми… Толкова е лесно – не заспивай, не затваряй очи – очите ти са всичко, което имаш.
МЪЛЧАНИЕТО МЕЖДУ ПЕТ И ШЕСТ
Точи се тишината – като златист мед, пречупва лъчите на топлината, пари по ръцете ми, тишината – между пет и шест.
Мълчанието ти – притиснато между разпилените мигове; между пет и шест, когато трябва да ми кажеш, че всичко е наред, че всичко е както беше вчера, че си щастлив…
Щастлив ли си? С всички спомени, които не си отиват; с всички спомени, които не намираш, които не те намират, в които не се намираш…
Мълчанието ти – между пет и шест, което се разлива като шума на шампанско или вълна, като шума на река, излязла от своя каменен бряг, за да намери безбрежието на тишината отпреди раждането на времето.
„Гологанов и сие“е книга, която идва в точния момент — в момент, когато темата за „Веда словена“ отново се връща в научните и културните разговори, но все още остава обвита в митове, недоизказаности и едностранни тълкувания. Гатя Симеонова предлага не просто нов прочит, анов модел на мисленеза това как се раждат, пазят и предават словесните съкровища.
Книгата разглежда фигурата на Иван Гологанов не като „подозрян“, а като единствения възможен посредник между помашките певци и Веркович — човек, който е успял да спечели доверието им, да ги изслуша и да запише онова, което те са пазили като наследство от бащи и деди. В статията си Симеонова подчертава, че срещите са били тайни, без свидетели, защото „помаците държат срещите да бъдат тайни… поради забраните, наложени им от ходжите“ .
Това е ключът към разбирането на целия феномен.
Още във въведението Гатя Симеонова заявява отправната точка на своя труд — едно „въведение с оттенък на недоумение“, породено от невъзможността да се приеме едностранчивото противопоставяне „Веркович срещу Гологанов“, наложено от Арнаудов. Авторката поставя под въпрос мотивите, методологията и психологическите портрети, чрез които Арнаудов оформя своята „студия“, и търси истината отвъд готовите обвинения и наследени научни клишета.
Книгата показва защо анкетите на Веркович са обречени на провал.
Симеонова проследява подробно причините, поради които всички опити за официални анкети – тези на Шишманов, на министерството, на самия Веркович – се провалят. Тя цитира писмата, плановете, очакванията и заблудите на старинаря, който вярва, че може да „събере“ певците на едно място, да ги изкуши с пари и да ги накара да пеят пред комисия.
Но това е пълно непознаване на общността, както ясно личи от текста:
„Планът… показва абсолютното непознаване на начина на общуване, при който Гологанов е успявал да спечели доверието на непознатия песнопевец“ .
Книгата разкрива, че Веркович не разбира страховете на помаците да бъдат обвинени, че се държат като „гяури“, нито забраните на ходжите, пред които са изправени и оттам – нуждата от тайна. Това е пълно неразбиране и нежелание да бъде вникнато във вътрешната логика на общността, която трябва да бъде интервюирана. Фактът, че певците не могат да се явят групово пред комисия, е разбран интуитивно или чрез анализ, няма значение, само от Гологанов. Това е фундаментално обяснение на явлението “Гологанов” и Симеонова го доказва с архивни документи, писма и анализ.
„Гологанов и сие“ преобръща разказа за „Веда словена“.
Книгата предлага нова перспектива: че „родопското съкровище“ е словесно, пазено в паметта на хора с определени качества, и че то се разкрива само при определени условия, на определени хора. Симеонова пише:
„Словесното съкровище… не се споделя по всяко време и пред всеки“ .
Това е ключов момент. Той обяснява защо Гологанов успява, а Веркович — не. Защо песните се появяват, но не могат да бъдат „възпроизведени“ по поръчка. И защо обвиненията във фалшификация са прибързани и едностранни.
Книгата реабилитира Гологанов — без патос, само с факти.
Симеонова не идеализира Гологанов. Тя просто показва контекста, в който той е работил – контекст, който учените дълго време пренебрегват. Тя пише:
„В определено време, при определени условия то е било доверено на определен човек. И този единствен човек… е Иван Гологанов.“
Това е най-силното изречение в книгата, което показва именно разбирането на темата за доверието и общуването на изследователя с една затворена общонст.
Защо книгата е важна днес?
„Гологанов и сие“ е важна, защото връща човешкия контекст в една митологизирана тема, като същевременно показва механизмите на доверие, страх и тайна в помашката общност. Изследването включва анализ на архиви, писма и документи, които рядко се четат в цялост и предлага нова хипотеза за „поведението“ на словесните съкровища, като поставя Гологанов в центъра на разказа — там, където винаги е бил, но рядко е бил виждан.
Това е книга за истината и за паметта. За наследството, но и за страха. За словото, което оцелява само когато е пазено от точните хора и намерено – също от точните, специални хора.
Книгата „Гологанов и сие“ е структурирана в четири ясно разграничени части, които проследяват основните фигури и ключовите пластове в спора около „Веда словена“. Първият раздел е въведение, в което авторката поставя рамката на своето „недоумение“ и очертава проблематиката. Следват два големи портретни дяла — за Иван Гологанов и за Стефан Веркович — изградени чрез биографични данни, самоопределяне, професионални етапи, обвинения, наследство и психологически профили. Третият раздел е посветен на Михаил Арнаудов и неговата роля в оформянето на научния разказ за „Веда словена“. Финалната част проследява опитите за анкети и проверка на песните, като реконструира контекста, причините за провалите и механизмите на доверие в помашката общност.
Тази четирипластова структура превръща книгата в цялостно изследване, което съчетава биография, архивистика, културна антропология и критически прочит.
Дизайнът на корицата е дело на издателство gabriell-e-lit, по идея на авторката. Вплетени са както корицата на „Веда словесна“, така и паметната плоча на Иван Гологанов, реализирана със средствата от продажбата на книгата. „Веда словесна“ изиграва ключова роля в реабилитацията и пробуждането на паметта за делото на Гологанов, а надяваме се, че „Гологанов и Сие“ ще бъде едно достойно надграждане в същата посока.
ЗА ГАТЯ СИМЕОНОВА
Гатя Симеонова е професор по етнография, дългогодишен изследовател в Етнографския институт с музей при БАН и автор на над 40 книги – научни трудове, монографии, художествени произведения и поезия. Завършила е славянска филология в СУ „Св. Климент Охридски“, защитила е два доктората и е работила повече от четири десетилетия в областта на българската култура и фолклор. Нейната най-нова стихосбирка е „Небеса“ (gabriell-e-lit, 2026). Автор в списание „Картини с думи и багри“ от бр. 3/2025.
Текстовете й се отличават с аналитична дълбочина, прецизност и умение да свързва архивни документи с живия човешки опит. „Гологанов и сие“ е естествено продължение на нейните изследвания върху „Веда словена“, фигурата на Иван Гологанов и българската фолклористика.
В литературата понякога се появяват книги, които не само
разказват история, а отварят врата към друг порядък на света, към онова
пространство, в което земното и отвъдното се докосват, в което човешкото и
божественото разговарят на един език.
„Ангелът Рафаил“ е именно такава книга.
Още първите страници ни въвеждат в свят, където ангелът
не стои на недосегаема висота, а се спуска в калта на селския пущинак, мокри
крилете си в треволяка и се колебае като всеки човек, изправен пред избор. Рафаил
не е небесен гост, нито пратеник, а свидетел на човешката болка, който не може
да остане безучастен; същество от светлина, което усеща тежестта на земята и
земните избори. В напрежението между небесно и земно, между чудо и ежедневно,
се ражда особеният поетичен ритъм на поредния пространен разказ на Рени Васева за
истински, живи хора и за гранични, отвъдни същества, който трудно може да
намери своя точен литературен жанр.
Авторката вплита в това сказание богат
културно-митологичен пласт – канонични и апокрифни евангелия, богомилски
легенди, фолклорни фигури, при-казни герои от детството. Този синтез не е декоративен;
той задава философската рамка на книгата: дуалистичният свят, в който светлина
и мрак сътворяват човека едновременно; свят, в който спасението може да дойде
чрез вяра, но и чрез познание и стремеж.
Послесловът ясно показва, че историята, която се развива
в своята виталност и пространност пред читателя живее в пространството между
канон и апокриф, между мит и история, между фолклор и богословие. Това е книга,
която преподрежда духовни пластове, за да изведе човешкото в божественото и
божественото в човешкото.
Силно е авторовото решение да върне човешкото лице на
сакралните фигури. И не се поколебава да започне с образа на Исус. Като го
прави герой, но не основен, на своя разказ, тя скъсява и размива дистанцията
между читателя и библейските персонажи, като ги прави живи, уязвими,
противоречиви и затова – истински. Особено силно присъства женският глас.
Тихият, но устойчив глас, който историята на последните две хилядолетия,
доминирана от мъжкото начало в християнската догма често е заглушавала.
Интерпретацията на образа на Мария Магдалена не като
грешница, а като извор и преносител на сакрално познание, за която авторката
говори в послеслова, намира своя отзвук и в женските образи от романа: жената –
пазител на тайно знание, избавител от болката, личност, в която божественото се
проявява в най-живата си, ярка форма. По този начин авторката поставя под
въпрос множество наложени представи. В тази плоскост можем да разгледаме и
дуализма като философска рамка на повествованието.
Присъствието на отгласа от богомилските легенди и
дуалистичната идея за света, сътворен едновременно от бога и дявола, задава нов
профил и нова среда, в която намират място не само героите на Рени Васева, а и
ние.
Но може би най-голямото достойнство на книгата трябва да
търсим в реабилитирането на фолклора като живо наследство, което трябва да
намери мястото си в съвременното обществено съзнание. Не като суеверие и
ритуална практика, а като познание за народопсихологията, творческия потенциал
и философския отговор на въпросите за сътворението, доброто и злото, за смисъла
на живота и страданието. Вещици, таласъми, вампири – те дишат нашия въздух,
живеят в нашия свят – те са нашата културна памет и идентичност, отзвук от
гласовете на детството.
С „Ангелът Рафаил, както и с „Историите на Вартоломей“
по-рано през годините, Рени Васева възкресява българската митологична традиция,
вплитайки я в универсален духовен разказ.
Винаги ме е очаровал нейният език. Богат! В поезията си,
а още повече в прозата, тя използва думи от цялата палитра и дълбочина на
народното слово и високата литература. В тях ще намерим думи, които сме
изгубили през годините. Архаични изрази почти променят стандарта на граматичния
изказ, но Рени Васева никога не прекрачва границата, не отива в сферата на
опростачването на литературата; никога не допуска в своите текстове езика на
улицата, на маргинализираните общности или неустановени диалектни форми.
В заключение ще кажа, че в „Ангелът Рафаил“ над всичко
стои една основна ценност, която авторката ясно заявява: съгласието,
помирението – въплътени в способността да видим светлината в мрака и мрака в
светлината, без да отричаме нито едното, нито другото. Тук основният конфликт
не е между светове и хора, а между вътрешната ни същност и потребността да
бъдем част от общност, която очаква от нас друго. Така „Ангелът Рафаил“ може да
се разглежда като морална притча за човешката сила и отговорност, за крехкостта
на доброто, за възможността за избор и спасение, пречупена през призмата на
народната митология и християнския разказ за света. Това е книга за светлата и
тъмната земя, за светлата и тъмната страна в човешката душа, за пътищата между
тях и за онзи миг, в който правим своя избор. И в този избор се крие
най-голямото чудо и най-дълбокото познание.
Алгоритъмът на живота се повтаря. Стъпка по стъпка – вселената се разширява – пръстите на гравитацията отслабват охлажда се плътта на битието и ето: енергията намалява, връзките се заздравяват все по-здраво стискат електроните и протоните в атоми, атомите в молекули, молекулите в живот…
КИСЛОРОД
Кислород – молекулата на живота… Бедно антропоцентрично въображение! Кислород – молекулата на окислението и разрушението…
Разпад – Ела на сметището за скраб и се радвай на живота! Кислородът хищно изяжда метала – символа на твоя труд, на твоя прогрес, на тържеството ти над природата, над стихията на битието – ето, скраб – скръбта над творението ти, човеко!
Пълниш гърдите си с миризма на ръжда, и да – тъпчеш с крака зелената фабрика на съществуването си. Дишаш отпадния продукт на фотосинтезата, храната на друг превръщаш във враг… Да, въглеродният ти отпечатък намалява – но ще спасиш ли своя свят? Той не се нуждае от спасители, както нехае за действията ти на разрушител. Кръговрат. Алгоритъмът на вселената.
МОЛЕКУЛИ
Гонят се в космическия мрак откъснати от звездни бездни йони – оголени ядра – протони, безмасови фотони, електрони, потъват в тъмни облаци без зрак… изгубен злак за очите ни.
И продължават да се разпиляват все по-далеч от огнения праг, от който са родени все по-далеч – в нагънатата плът на някой друг маяк потъват все по-изгубени, студени и недостъпни за сетивата ни – как бедно са скроени…
Студените пръсти на гравитацията стискат, притискат, смазват, въртят и всмукват – все по-навътре, все по-плътно, все по-малко остава за свобода И в студа между слънцата, в колапса на нови атомите се спояват в строителните единици на живота – молекули.
* Молекулите на аромата ти полепват по кожата, вливат се в потока на кръвта ми, потъват в плътта – стават част от клетките ми?
Колко по-дълбоко могат да влязат в мен – молекулите на аромата ти ме преследват в съня ми, като полъх на вятър и образ на цвете, като прах върху крило на пчела като облак от лунна дъга, с който бърша тъгата си, в който потъват поетите. Молекулите на аромата ти ме събуждат – не поглеждам зад себе си, знам, тук си Повеят от присъствието ти свети.
РЕАКТОР
В реактора на сътворението изгубих очите ти. Погледът ти в гърба ми още боли. Ти – ще се върнеш ли от пещта на звездите? Ще посърнеш ли в шепите ми, ще полетиш ли? Ще ме вземеш ли с теб? Ще бъда тих спътник на мечтите ти. Ще стъпвам в стъпките ти – те няма да бъдат слани. Сланите са само за цветята и човеците.
СЕНЗОР
Тихо потраква гайгеровият брояч – първият сензор за радиация повсеместно присъствие
Сянката ти докосна електронното око на сензора за движение сянката ти ли беше, или вятъра
Докато търся още видове сензори, колко ли пъти докоснах сензора за допир на смартфона?
Сянката ти – няма сензор за налягане, да измери натиска й върху спомена ми за теб
Сензорът за светлина включи нощната лампа в тишината ми още звучат стъпките ти
ВОЛТАЖ
съскането на лаптопа – реже мозъка ми, пробива го, прогаря го – волтажът на информацията, която струи през полупроводниковите му схеми, единиците и нулите на магнитното поле неумолимо крачат през главата ми, парализират мозъка – пихтия пия кафето си, но то не прояснява мисълта – разпръсната по пътищата на невроните, изпепелена от милионите препускащи импулси на чужди мисли, скрити в тихото жужене на лаптопа ми
Жужене на пчела между стъклата как тихо трака ударът на тялото й в двата бряга на прозрачността, която слага край на свободата.
Жужене на пчела между листата на лалетата – как тихо се отлепя от тичинковите полета и полета й звънва с вибрациите на тънките крилца в главата ми
Жужене на пчела – пак броди в кошера от клетка в клетка, изтрива нектара от крачката си – изгубен електрон между атомите в кристалната решетка…
В един полупроводников слой от дънната платка на компютъра ми се пренесе още един бит информация…
ПРОТОН
трудно е да се повярва – съставните части на протона тежат повече от него затова пътят на истината не е вяра, а доказателство
ИЗОТОП
вътрешното привличане на протон и електрон – в родилната зала на ядрото обратен бета разпад, маршът на радиоактивните изотопи
ТУРБИНА
косите на изгорелите газове вплитат енергията си турбината на двигателя едно крило на птица в пожара на катастрофата
КОДЕКС
свободна воля, свободен стих, свободен електрон
космическият вятър брули окъсания перчем на магнитосферата
бурният бяг на електроните в желязното ядро на планетата ни брани от браните на космоса
колко са непознатите правила, които трябва да открием, за да заключим познанието за света в няколко научни свитъка?
сборът на правилата не прави цялото сборът на правилата само взривява устоите на свободата
кой каза, че осъзнатият отказ от свобода на индивида е най-висшата форма на свобада на обществото?
Вървиш в дъжда и търсиш ключалката на облака – да го заключиш в самотата си, да го отучиш от плача във вятъра, да го опитомиш, да го направиш свой – и този облак да стопи тъгата ти, да те обвие в меката си пяна, да те загърне от студа да те прегърне с влажните си капки, да те разтвори в тишината си.
худ. Габриела Цанева
2.
Вървиш в дъжда и търсиш сметката на дните си. Не търсиш слънце, смях, игра; не търсиш радост и победи? Защо се вглеждаш само в изгубената синева? Защо се вглеждаш само в калните петна под себе си? Защо не видиш птицата под стряхата на пъстър клон? Защо не видиш вятъра в перата й? И синевата в погледа й?.. Неугасимият копнеж към полет…
3.
Вървиш в дъжда – контейнери за смет измити светят, вонята им се стича във канавките, вонята им – като изминалите дни потъва, скрива се от погледа, следа леплива по пътя ти остава, следа, която ще изчезне след пороя… Контейнерите тихичко припламват, улавят порива на вятъра, а пръстите на падащия дъжд ги галят.
4.
Вървиш в дъжда и кабелите капят над главата ти – протегнали ръце над сградите, преплели пръсти със дърветата, трептят, оголили снаги на вятъра… Звънят – като китари, събрали прахоляка на тавана. Висят по кабелите над главата ти дъждовни капки – като броеници, пищят в сумрака мокри птици, във вадите покрай бордюрите препускат есенни листа – безшумни лодки без платна и бурята внезапно стихва – последна капка над усмивка.
5.
Търкаля се на тротоара смачкан лист – оръфана брошура, до нея – скъсана фактура… Вървиш в дъжда – косата е залепнала за темето и челото, и капе – във устата, очите гледат – отвъд потните стъкла на очилата, и облаците, и мъглата… Дънките се впиват във бедрата, обувките дълбаят стъпки във водата, а ризата души гърдите – защо дъждът се скита в низините, защо водата търси тъмнината на почвата, защо реката пада във водопада, а после – всичко се разпада в океана, защо, защо… Къде са – пиковете в необята?
6.
Стар болт, забит в греда – под него – пътека от ръжда. Протягаш пръст – пътеката да следваш… Забива се в плътта треска – и… Капка кръв в пръстта. Тя става стръв за блудните ти мисли и тласка те към размисли разлистени, цъфтящи и пречистващи, омитащи прахта на прашните ти дни, прелитащи над тучни планини и слънчеви полета, над струните на лунни изгреви, които хапят твоите мечти и капят – пътеката в краката ти гори.
Така улисан си във дребните неща, така боли от малките беди, така кървиш и свираш се в калта – къде остана блянът ти за път и свобода?! Дъждът ръми – вървиш под капките, потъващи под стъпките ти – изгубил нишката, покълнала от погледа встрани.
7.
Трака дъжда по стъклата с ритъма на вятъра. Трака клавиатурата в мрака с ритъма на вихъра в главата. Цунами от препинателни – въпроси и удивителни; зад всяко многоточие – още мисли – за пленителни изгреви над бурни вълни; за влудяващи вихри над планини; за завихрени струи в кипяща вода – колко гейзери стават в разлома, колко вълма от наслоени облачни структури, колко вулкани, странични и вертикални трептения, разпространени през континенталните плочи; колко още може да носи тази Земя?
8.
Температурата се покачва – още един обесен сигнал на тялото, което крещи. Стене кожата, настръхнала като гората на отсрещния хълм. Тичат през нея: бурята на нервния срив, подземната река на кръвта бумти, земетресения от гладни за кислород мускули, цунами от спазми на гръдния кош… Искам почивка! Разкош… Температурата се покачва. Размива се треската в потните капки, в пукнатините на устните, в забързания бяг на клетките – ах, неуморните войници на организма – източникът на покачването на температурата.
Термометърът отмерва отстъплението на болестта – тремор в пръстите, тремор в плътта.
9.
Архивът на паметта ми се задръства. Страница по страница – спомените тежат, лепнат, залепват, сливат се – стават калъп, в който личността изтънява. Архивът на паметта ти изтлява – страниците му една по една се давят; страниците му една по една потъват. Архивът на паметта ми тежи. Архивът на паметта ти олеква. Някъде ще се срещнем отново – някъде – по равновесната пътека.
10.
Бюрокрация. Лъскавите коридори да учрежденията, ненужни, поради настъплението на онлайн технологиите пустеят – като алеи през ноември – нито сняг, нито листа, нито цветя, нито трева. Хлъзгавите коридори на министерствата, минирани от безброй предателства и отстъпления пустеят – като гробищен парк в делник – вече никой не вярва в тях, вече никой не иска надежда за бъдеще, вече никой не иска залог за просперитет, вече никой не иска… Стерилните коридори на болниците, чужди на човешкото страдание, на болести и отчаяние пустеят – роботи-импланти ще се грижат за здравето на пациента; роботи-импланти ще следят за издайническите следи на предстоящи болести и бедствия… Роботи-импланти ще спасяват човечеството. Пустите коридори на училищата, лишени от присъствието на обучители и обучаващи се още повече пустеят – ще остане ли човечество за спасяване? Бюрокрация – замразяване.
Още когато взех в ръце най-новата поетична книга на Александър Александров Дъбдишки „Завръщане на думите“ с подзаглавие „Лирика“ за запитах – „Защо?“
Защо „завръщане“, щом думите никога не са липсвали, не са били недостатъчни, неясни, неточни, бягащи – в богатото словесно творчество на автора? Няма нужда да убеждавам читателите на сп. „Картини с думи и багри“ в това – неговите творби присъстват във всеки брой – многообразни и красиви. Експериментатор в търсенето на междужанрови изразни средства, той не се страхува да прескача граници, за да намери онова, съкровено и точно определяне на чувствата и вътрешната нагласа, което е нужно, за да изпрати посланието си.
Но, макар добре познат, ще започна това изложение с портрет на поета, а най-добрият портрет е оня, който авторът дава за себе си:
*
автопортрет – пергел и есенни листа
Това хайку е втъкано във внимателно аранжирана фотохайга, която включва червени кленови листа, пергел и отражението на поета в кръгло огледало; някъде в дъното на композицията можем да видим долната рамка на прозорец, през който надничат цветя и – отново, есенни листа… Едно затворено пространство, в което изходите са два.
Загатнатият прозорец, който остава затворен, и авторефлескията на огледалния образ, затворен в кръга, очертан от пергела.
Но това е и подсказка за онова, което можем да намерим между кориците на книгата.
Една книга за момента, в който езикът започва да диша и пише истории по различен начин.
Сюрреализъм – може би в това е разковничето за разгадаване на заглавието, подсказано от автора. Той оставя свободния поток на мисълта да върне спомена за едно отминало пътешествие към географията, поезията и духа на Португалия.
*
Още в краткия предговор, Александър Алекс. Дъбнишки споделя своята носталгия към тази далечна и близка едно-временно страна, към нейната поезия и приказност.
И към неумолимото завръщане към думите на португалските поети, които се превръщат в думи на автора. Преливане на култури и настроения – един океан, който извършва своя кръговрат, като носи послания, които остават непреводими, ако не станат същностнонаши.
И така, ставаме свидетели на едно завръщане чрез чуждия глас, защото понякога думите се връщат като отзвук от нечии други, които отекват дълбоко в същността ни. Така португалските поети се превръщат в мост и основа – те дават тон, ритъм, дъх – като камбаните на Лисабон: думи на другия, но разпознаваеми като свои.
Завръщането е и чрез пътуване – не географско, а вътрешно пътешествие към нещо открито вън, но станало дълбоко вътрешно, интимно, лично – едно разместване на пластовете, които изграждат Аз-а. Така вербалните знаци на мисълта се връщат, когато човек е изваден от обичайното, от навика, от тишината на ежедневието и придобиват нов цвят, нюанс, значение и битност. Защото това не е обикновено проникване на спомени в днешната ни същност. Португалия се превръща в мястото на пробуждане; но тя е и мястото на поезията.
*
И точно тук се случва специфичното, конкретно завръщане към личната словестост чрез чуждата поезия.
Поезията на Педрейра – изграждаща интимна, ранима, прецизна лирика, Фрейташ – ироничен, урбанистичен, директен, Мешия – философският глас на наблюдение и размисъл, тих, самовглъбен, медитативен.
Но гласът на Александър Алкекс. Дъбнишки не се обезцветява, не получава блясъка и цвета на чуждите гласове – той остава негов, разпознаваем и силен, търсещ новите пътища за изразяване на идеи, концепции и вплитане, които приобщават и разширяват нашето разбиране за нещата.
Защото фрагментите от чужди думи не са цитати за престиж, а част от тъканта – те са като нишките в стенен гоблен – видими, но вплетени, градящи образи, разказващи истории.
Много фрагментарна, много синергична, неговата поезия се превръща в мост на изкуствата, но и в разпадане на съществуващите образи.
И чрез това разпадане на сътвореното и изживяното, отново намерено, отново вградено в завърнатите думи, авторът иска да създаде нов поетичен подход – да даде живот на онази взаимна свързаност между изкуствата, която го вдъхновява, като използва в поезията си не просто фрагменти от чужди поетични творби, препратка към картини и музикални произведения, но да ги вгради в жив диалог, който не е преминаване през граници, а цялост.
*
Поезията на Александър Алекс. Дъбнишки признава, че думите не са само наши, а са отражение и на чуждо присъствие, че езикът е общо пространство, а поетът е продължение на много гласове, както и поезията е част от сградата на всички изкуства; част от онова, което не съществува в природата, а е създадено от мислещия индивид, от мозайката на човечеството. Азът се разпада, за да се роди в многообразието на света, в който съществува в сибмиоза с всичко около него, за да създаде онова, което не съществува.
Така, можем да кажем, че авторовата естетическа парадигма, стояща на границата между интертекстуалност, есеистика и мултимодално изкуство, само загатната в началото на текста, вече е завършена във втората част.
*
Макар композиционна стихосбирката да е монолитна, нейнията вътрешен ритъм отчита този фазов преход, тази граница между идеята и нейното осъществяване.
А това е напълно естествено да се роди у човек, който тръгва от математиката, преминава през двупластовия смисъл на чуждоезичната филология, за да стигне до поезията: той мисли в структури, но усеща в образи.
И така, симбиозата между изкуствата е осъществена като диалог през времена и пространсвтва, за да достигне своята пълнота и завършеност.
Тук ще цитирам автора – неговия програмен текст, който дава лице не само на следващите го фрагменти, но е заявка и за новото в развитието на собствената словесна реализация в бъдеще:
*
„Права линия Дори и на себе си вече омръзна. Нека я превърнем във Хипербола, в парабола.
Ренсаку е диалог, воден с източни поетични форми. Диалог на човек със себе си. Или между няколко души. Поети. А ако някой от тях е художник или композитор? Или творец на друг жанр слова? А и ако той обитава вече други светове? Тогава защо ренсаку да не допусне картина, нотен фрагмент, сцена от драма, филм?
Ето на следващите страници един опит за това. Ще го следваме и по-нататък, вън от тази книга.
Представените по-долу ренсаку използват източната поетична форма гогьо-ши.
„образите на реката никога не се повтарят в прозорците…“
„След всичко“,Мария до Розарио Педрейра…“
*
Както в абстрактната живопис, авторът постига в поезията си вертикалност чрез наслагване на образи – в случая, чрез наслагване на поетичен фрагмент, прозаичен информативен текст, есеистичен анализ и манифест, които завършват с цитат.
В следващите текстове, като използва подхода на модернизма в живописта, получава разпадане на първообраза – в случая, като заменя хайку или танка с гогьоши /една малка стъпка встрани от класическото ренсаку/, той подготвя новия образ – оня, в който изкуствата ще бъдат размесени, за да постигнат цялостното звучене на новата форма. Или – просто нейния щрих, както е в настоящия том.
Но Александър Алекс. Дъбнишки не се лишава и от светлините и сенките, които търси в мекото завръщане към акварела, или към интимността на ескиза и шаржа. Така художествената тъкан на словото се преплита с живописта – не чрез визуално препращане към определена творба, а чрез начина, по който тази конкретна словесна структура е изградена.
*
Поезията прелива в музика.
Не за първи път Александър Алекс. Дъбнишки експериментира по този начин.
Можем да си спомним негова публикация „Ренсаку Джаз“ от бр. 4/2024 на сп. „Картини с думи и багри“, в което препраща към песента „Брой до пет“ на Дейвид Брубек и филма на Боб Фоси „Ах, този джаз“.
И в „Завръщането на думите“ музикалните препратки не са просто „цитати“, а ритмични модели. Те говорят за повторението на думите – като рефрен, като пауза и мълчание, като тишина между две вдишвания, като цезура между отделните строфи или тонове, ритъм, темпо. Всяко ренсаку от тази стихосбирка е поема, която се разпада в хармония и дисонанс, за да се превърне в композиция.
*
За мен, липсата на визуалните и музикалните образи на цитираните картини и композиции е едновременно смело авторово решение и недостатък на книгата.
Лишавайки читателя от непосредственото възприятие и въздействие на двете кореспондиращи творби – стихове и картина (музикален фрагмент) – вербален и образно-сетивен (аудио )факт, авторът оставя новия, симбиотичен обект незащитен, недоказан, незавършен.
При всички случаи, читателят трябва да гради своята представа върху спомен, върху липса, върху архетипна представа, а не върху образ (звук) – както именно е работило авторовото въображение.
И все пак, постигнатата интертекстуалност е удивителна.
Това прекрасно кореспондира със заглавието „Завръщането на думите“.
Авторът изгражда поезия, която е пресечна точка на изкуствата – текст, който диша като музика, вижда като картина и мисли като диалог между много гласове.
Тази стихосбирка събира авторски текстове, породени от чужди гласове – образи, картини, звуци, но тя е нещо повече от сбирка на думи. Малка по обем, тя има заряда на новото, компактно и дишащо изкуство на съвременния свят, което генерира нови форми и жанрове, нови пътища за себеизразяване, за да даде дом на ново светоусещане, общуване и взаимодействие.
