четвъртък, 11 ноември 2021 г.

КАДИФЕ

Нощта е пълна с кадифе -

кадифе от мрак,

от тиха болка,

която се просмуква надълбоко,

бълбука някъде

в гъргорещото гърло,

а после става тихо,

тихо

и само 

ехото

от липсващите удари 

на кръвта в китката ти

ме удря

като плесница.


Да можех да сложа

плащеницата

на покаянието,

на страданието,

та угризението...

Да можех да пусна

плъховете на скръбта

да изгризат онова,

което остана

и не остана

н кухата

гръд...


Там само гръдната ми кост

стърчи като копие,

на което

искам да увисна -

разкъсано знаме

от последната битка.

Тя винаги е изгубена.

Кадифе от мъртви победи,

меко, като разложена плът.

Кадифе - като изгубена ласка.


Не можеш да останеш при мен,

знам,

времето ни изтече.

Изгубих ритъма на дъха ти,

потта потече

като сълза...

Не можеш да останеш с мен -

не го искам.


Остани в мен -

влез в бойното поле на гърдите ми,

притаи се зад хълма на някоя кост,

завий се с бялата пяна на дроба ми...

Опитай се да заспиш,

да се стоплиш със сънищата ми за теб

и за мен,

онези,

от времето,

когато скитахме боси

по парещото поле на поезията,

от времето,

когато с трясък отвори в краката ми

бездната на света

и ме блъсна в нея.

Имах само спасителното въже

на твоята вяра в мен.

Не паднах.

Още летя -

някъде между измеренията;

още чакам сблъсъка

с реалността на битието.

Държиш ме - 

с паяжинната нишка,

която изплете за мен -

онази, която ме държи за звездите.


Остани в мен.

Реалността не ни е нужна.

Всичко е в нас, 

вътре в нас.


Отдавна сме чужди

на тази Вселена.

Чувам ехото на пулса ти,

бълбука като извор

и капе по напуканите ми устни.


Колко суха е пустинята в мен -

кадифе.

сряда, 3 ноември 2021 г.

СЛЪНЧЕВ ВЯТЪР СИ

 Нощта заспива,

мракът лепне върху всяко вдишване,

тежи похлупакът на дома,

и търся в тихите въздишки

на тръбите

изгубеното ти дихание.

Сърцето ми бие послушно,

остава в правото си русло -

дори когато се препъва

не заспива

и не умирам,

затрупана с безброй 

сбогувания в рими.

Нощта засипва

вятъра, люлеещ

падащите уморени листи.

И утрото ще дойде пожълтяло -

потънало в мъгла,

без изгрев.

И капчици слана

ще са наболи клоните,

като едно напомняне за зима,

а после ще потичат като като дъжд.

Не искам:

сълзите на дъдж 

да душат душата ми;

като кучета да душат следата на скръбта;

не искам страха да движи ръката ми;

не искам щрихите на ужаса и безнадеждността

да рисуват лицето ти,

нито живота ми без лицето ти;

не искам стряхата на бездвижните ми гърди

да бъде бариерата ти...

Ти трябва да летиш,

да се слееш със стихиите,

да бъдеш въздух

и вода

и огън

и земя,

да поникнеш в облаците

и да се превърнеш в буря,

да бъдеш светкавицата,

която разсича простора,

да бъдеш клокочеща река,

бушуващ океан

и дълбини,

които раждат безхлорофилна флора...

Заслужи свободата си -

да заспиш под дъжда

на звездите...

да станеш полярно сияние

и да продължиш -

слънчев вятър си.

Заслужих ли свободата си -

да заспя под дъжда

на миглите си

и да се срещнем

в съня си?


Ти бягаш в съня ми, зная.

И се топлиш, завита с плътта ми.

И всяка клетка е наша,

колко много затвори.

Не затваряй очи,

ако искаш да останеш в моето измерение -

отвори широко моите и гледай света ни през тях...


Ако можеш,

гледай грозното;

ако можеш -

избягай,

стани част от звезда,

потъни в някоя

сингулярност...


Аз съм тук,

ще си тананикам адажиото на Албинони

и ще те чакам...

четвъртък, 5 август 2021 г.

ПЕПЕЛ В ОЧИТЕ

Пепел в очите.

Фучат климатиците

и капят в олуците.

Тихи са птиците

и те

пият влагата на сухите

листа, миризмите

на пръст, изхабените

рози, празните

цветя и техните

несбъднати размножения - те

пак пият звъна

на 

безнадеждна

вълна -

онази вълна,

пълна

с очакване, с празна

черупка 

в дланта

дупка

в главата 

чупка

в лъкатушната

пътека

на миговете -

разхвърляни

камъчета, които гоним,

събираме,

и мислим, че ни водят към

сбъднати желания...


Пепел в очите

след дни отчаяние.

Пак чакаме

някой друг да реши 

накъде ще 

върви обрулената нация.

Как се надяваме,

как страдаме,

как искаме

да влезем в кожите

на онези, които избрахме,

на които вярвахме,

на които искаме да вярваме...


Колко умора,

прах по стъклата

на затворените прозорци,

зад които забравихме да гледаме;

зад които не искаме да погледнем.

Прах по листата

на изсъхналите цветя -

икебани някакви захвърлени,

остатъци от несбъднали се празници

празни

остават вазите,

в които може да се налее вода

мразя всички откъснати живи цветя,

кихам в прахта на живота си

все по-навътре потъвам,

все по-далеч от прозорците,

зад които прозира

силуета

на суетата.


Как исках да ги отворя широко,

как исках да зазвъня -

като опъната струна на вятъра.

Как исках - звука

на вибрацията ми да руши,

да взривява

доволството

и апатията,

примирението

и слепотата на мисленето...

Ах, как исках - 

струната ми да зазвъни,

да завибрира в резонанса на Вселената...

Как исках -

всички злини

да заличи

и да започнем начисто...


Но защо никой не иска гласа 

на собствената си струна?

Защо толкова лесно го предаваме

на всеки нов вожд?

събота, 31 юли 2021 г.

КРЪСТОПЪТ НА СЪНИЩА

 На Рени Васева и нейния герой Вартоломей

Катеря се
по каменното гърло
на кладенец,
дълбоко впит
в пръстта
на свят безумен,
безпределно
беден
и изгубен
в стряскащата върволица
на паралелните Вселени.

Излизам
от мрачната утроба на Земята
през здрача
на мъглива вечер,
в измръзнали пътеки
крача
и бавно се провирам
към кръстопътя ти,
човече!

Попивам във съня ти,
разпъвам
продраната си кожа,
събрала капки
от кръвта ми –
пътеки правя
и те водя,
не изоставай,
стъпвай в стъпките ми,
дремещи човеко,
така душата си
ще изведеш
от всички
лабиринти
на ума си.

Ще стъпваш
здраво
по грапавата плът
на своя друм от пясък,
ще се катериш
по каменната твърд
на своя кладенец
от бездни и съмнения.
И ще празнуваш
утрото на Черно слънце
и изгрева
на Долната Луна…

Кръстопът на сънищата - художник Габриела Цанева
„Кръстопът на сънищата“ – текст и картина – Габрила Цанева

Ще се разграждаш,
ще градиш,
ще губиш
и намираш…
И ще избягаш
най-накрая
от впряга
на себичността си.

Потъвай с мен
дълбоко във гората,
сенките ще шепнат,
дърветата й пак
ще се огъват и ще светят,
ще имаш всички избори
и ключове към бродни светове –
ти само пожелай
да следваш пътя на съня ни…

петък, 30 юли 2021 г.

ЗА "ИСТОРИИТЕ НА ВАРТОЛОМЕЙ" НА РЕНИ ВАСЕВА

Сборникът с разкази „Историите на Вартоломей“ е първата белетристична книга на поетесата Рени Васева. След четири успешни стихосбирки – дебютната „Погледи“, спечелила голямата награда на издателство „Многоточие“ за 2018 г. и издадена същата година като награда за автора, последвалата „Очите на града“ на същото издателство /2019 г./ и невероятно богатите като съдържание, поетика, образност и послания „Сътворения“ и „Денонощия“, които издателство gabriell-e-lit има честта да осъществи като електронни и печатни издания през 2019 г. и 2020 г., днес авторката поднася на читателя събраните разкази за житието на един колкото приказен, толкова и реален персонаж, станал вече любим герой на публиката – таласъмът Вартоломей. Роден в кладенец, той обитава изоставените къщи на едно умиращо село и си говори с дърветата, сенките, самодивите и онези човеци, които го виждат или усещат… И ни разказва истории от двестагодишния си живот.

Лично за мен, Вартоломей стана повод да се върна към българската фолклорна традиция, да потърся изворите, вдъхновили автора и родили този сборник. Легенди и предания, поверия и суеверия, приказна и песенна традиция... И оживя онова богатство на детския фантастичен свят, на приказните герои, останали в паметта затрупани, избелели и изместени от анлоезичните фентъзи романи и холивудски филмови продукции, компютърни игри и комикси, базирани на класическите образци на фентъзи жанра, основан от своя страна на скандинавски митове, ирландски саги и келтските епоси. Получи дух и плът и стана декор за едно пътешествие, колкото въображаемо, толкова и реално. Но не онова пътешествие, нужно за развитието на фентъзи сюжета, защото тук събитията се случват в статичния свят на дните ни, а пътешествието е навътре към същностите ни, към моралните категории на доброто и злото, към устойчивостта и способността да анализираме и променяме битието.

В „Историите на Вартоломей” фолклорният елемент и изплъзващото се битие са сплав, в която рефлектират многопластовите проблеми на съвремието – обществени и лични, нравствени, психологически, исторически… Рени Васева не гради фантастичен свят, в който да разположи героите си – те действат в нашия свят. Те са повода да погледнем лицето на собствения си живот. Тук няма да намерите следи от „средната земя”, нито от „колелото на времето” или „дисковия свят” – тук няма хумор или пародия, копиране или прекрояване на нещо познато. Бихме могли да търсим паралел с магическия реализъм, поне на теория някои от разказите напълно се вместват в определението, но не бих ги нарекла и така.

Защо „Историите на Вартоломей” са толкова въздействащи? Дали не именно защото са сбор от разкази, във всеки от които можем да намерим път към себе си, а не роман, разказващ една чужда съдба? Свързващото звено е налице; читателят „влиза в кожата” на протагониста, идентифицира се с него, приема гледната му точка за своя и проследява житейските му пътеки, които го събират, сблъскват или поставят в ролята на зрител или водач.

Да. Ще следвате стъпките на Вартоломей, за да държите ръката на умиращ в самота старец, за да освободите от страховете му малтретирано дете, за да усетите бездушието, царящо в душата на Големия град... и накрая – да се прекръстите, макар да не вярвате, макар да рискувате безсмъртието си, защото той, мъртвият, е вярвал и има нужда от вашия знак.

И може би ще се разтворите в лъчите на изгрева, и може би ще последвате космическите пътешественици и ще попитате като тях – „Защо този толкова красив свят е толкова празен, толкова умиращ, когато е пълен с живот”...

Една книга, която не дава отговори, която не задава въпроси, но която дълбае просеки и сее пътища…

„Историите на Вартоломей” съдържа 41 разказа, в 31 от които главно действащо лице, но не винаги разказвач е Вартоломей, девет са „Писма до Вартоломей”, а последният, „Аварийно кацане”, може да се разглежда и като епилог, и като мост към следващо развитие – както в сюжетно отношение, така и в жанрово.

Рени Васева е убедена, че ще има още истории на Вартоломей – „Вартоломей е моята връзка със селото и града”, споделя тя, и допълва, че й се пише за него, може би защото поезията е само един от инструментите, с които може да се открие красивото и да се поправи грозното, но гласът на прозата е онова, което хората по-лесно разбират и обичат. И още, споделя тя – „Разказите за него трябва да излязат в издателство gabriell-e-lit, защото в списание „Картини с думи и багри” за пръв път се приюти Вартоломей...

И ние сме щастливи, че имаме възможност да осъществим книгата като електронно издание в двата популярни формата .pdf и .epub, а по-късно – защо не, и като допълнено печатно издание.

Да пожелаем на автора и неговия герой Вартоломей лек път към читателя!

сряда, 2 юни 2021 г.

ОДЕЯНИЯ

Одеяния...

Измивам 

една по една

всичките си кожи.

Една по една

ги събличам,

една по една

свличам -

аромат на трева,

полепнала жажда,

кристализирала синева

и спомени 

от сол и вода,

опарване от коприва,

жасминови нощи,

залепнали по пръстите

капки смола,

пръски роса...


Свличам

се бавно,

беля се

от всичко преживяно,

все повече

изтънявам,

все повече

изсветлявам,

вяло

потичам

към 

извора,

тичам -

босонога

бързолетна,

в изнемога,

безпроменна...


И съм толкова бистра,

прозрачна

и ничия,

толкова никоя -

като отмита от дъжда тичинка,

като мокро крило на пчела,

като капка, попила в прахта -

потъвам

в извора...


Изтляла зора.

понеделник, 10 май 2021 г.

МАЙ

Май...

Зелено море от треви

плиска в краката ми,

а нацъфтелите им връхчета

се разбиват -

вълни в прибоя

на прашните улици

и изпочупените скали

на бордюрите...

 

Май...

Глухарчетата -

жълти звезди, греят

в сенките, тичащи

между дърветата,

а после прецъфтяват -

избухват като

далечни фойерверки -

като безшумни следи

от нечий празник,

отлитат -

закъснели съзвездия,

изпаднали от Зодиака,

изписващи ненужни съдби...

 

Май...

Онази птица пак пищи

в мрака,

пак зове

любовта,

пак чака -

да долети сродната й душа,

да запее с нея,

да свият гнездо

и да се слеят в тишината

на своето Сътворение,

за да онемее нощта,

в която ще чувам

само шепота

на мълчанието ти.

събота, 17 април 2021 г.

ПРИРОДАТА ЦЪФТИ

Природата цъфти,

нехае

за дребните 

ни сметки,

възходи

и падения,

мечти

и отчаяния,

надежди

и победи,

пандемия,

мълчания...


Природата цъфти -

глухарчета

греят като звезди,

разхвърляни в тревата

светят

и прецъфтяват

в бяло -

разселват се

в зелената вселена

на пролетния вятър,

проскубани

остават да стърчат

стъблата,

а козината им се мята

по къщи и огради,

залепва по стъклата,

по локви и по вади -

покълват семената,

все някъде кълнат

и пак се раждат -

жълти,

жилави

и живи...


Миришат

цветовете

на цъфналите сливи,

миришат -

по-силно от кофите за смет.


Косите

на тревите

скриват всички

смачкани торбички,

лъщящи станиоли,

кутии от цигари

и автобусни билетчета;

поглъщат 

разпиляна

покъщнина -

изтърбушени табуретки

и криви кресла,

ръждясали хладилници,

телевизори с кинескопи

и развалена храна...


Цъфтят жълтите храсти

и игликите,

лопушът расте на туфи -

ще нахрани скитника,

вятърът свисти

в шубраците,

вдига прахоляка

от неизметените улици

и го захвърля в лицата

на минувачите -

сиви,

унили,

увили с маски

усмивките...

Не -

усмивките

отдавна си отидоха,

скриха се някъде

и не смеят да се върнат...


Природата цъфти,

нехае -

вървим сред цветовете

мрачни

и чакаме

нещо да се случи,

да ни отмине

краят 

някак,

да ни отключи...


И само 

кучетата лаят,

не питат "дали" -

въртят 

опашки радостно

докато гонят

в разлистените храсти

разгонените котараци

и ранобудните пчели...