вторник, 11 август 2020 г.

БАСЕЙНЪТ, ИЛИ МОРЕТО В ЧАША

Морето, в чаша...

Соленият зов на вълните,

пяната на прибоя

сърфирането с делфини,

песента на Кита,

дочута през проливите -

всичко ми даваш -

всичко, 

във чаша.


Стихията блъска

кръвта в артериите,

сърцето тупти

с ритъма на Вселена...


Синьото на безкрая,

отразено в сините стени,

Синьото на безкрая,

затворено във чаша...


Бурята плиска дъжда си

в гърба ми -

ледени копия 

ме пробождат,

пробуждат съня ми,

дъхът ми се слива с водата -

дишам я - пълна съм с нея...


Кожата, загоряла от лято 

пее песента на тялото...

Капилярите се смеят -

цъфтят, като тичинки, 

оплодени от есен...


Клетките ми 

звънят 

с мелодията на пороя,

кипят

и ме будят,

прохождам...


Кипя и умирам,

затворена в чаша,

кипя, пак се раждам -

пак там,

в морето,

пак там,

където 

ще плувам с делфини

и 

ще пирувам със свободата...

НОЩТА НА ЩУРЦИТЕ

Щурците пищят -

надлайват се с кучетата,

надсвирват се с прилепите,

шумят с вятъра...

Шуми воят в ушите ми,

свистенето в гърдите ти,

нощта умира в прегръдката на луната -

разплискано пълнолуние,

липсваш ми -

защо утрото е толкова старо,

защо щурците пеят само за мен.


Като струни на вятъра...

Опитвам се да ловя 

звуците на нощта 

с върховете на пръстите -

не свиря, 

тъка

с цветовете на лятото,

с опустелите пастели на поляните,

с овехтелите постели на тревите.

Пия носталгията на август,

попивам аромата на прах,

дъждът се изпарява преди да достигне

опустелите пастели на поляните

с овехтелите постели на тревите -

нощта връхлита

измита,

измита безсънието ми -

клепачите падат

върху зида на бузите -

звънят,

като клепала

в утрото.

петък, 26 юни 2020 г.

БОЖЕСТВЕНОТО В СЪЩНОСТТА НА ПОЕТА

БОЖЕСТВЕНОТО В СЪЩНОСТТА НА ПОЕТА - послеслов на стихосбирката "Светата троица човек", автор Тодор Билчев

Отново чета и препрочитам новия поетичен ръкопис на Тодор Билчев – четвърти за тази високосна 2020 година! Погледът ми остава върху последните думи от творческата му биог-рафия – „Тази е петнадесетата му стихосбирка и осемдесета книга. “
Огромната му продуктивност вече не ме смайва – човек свиква дори с необичайните неща, когато често ги среща…
С интерес и нетърпение очаквах тази нова стихосбирка, която почти бях прочела предва-рително, а някои от стихотворенията в нея дори бяхме публикували в сп. „Картини с думи и багри“.
Но истината е, че когато получих файла на електронната си поща инстинктивно понечих да го върна на автора… заради заглавието, което ме стресна с божествения си привкус.
Аз съм атеист, за мен е неестествено и непонятно образован човек от 21 век да търси и да намира обяснението за произхода на вселената, живота, разума и духа в свръхсили, още по-малко в митологията на традиционните религии.
Мигът на инстинктивното отмина; отворих „Светата троица човек“…
И още първият прочит, оня бръснещ полет над думите, който като дрон събира информа-ция за структурата на цялото, за общото между частите, за усещането, за посланието, за при-съствието на лирическия „Аз“, за съотнасянето му към сплавта автор-читател, за…, прочитът, който отговаря на единствения важен въпрос в изкуството – има ли го, или го няма, ми при-помни, че Тодор Билчев е майстор на заглавието и добре премерената реч…
С онова сетиво, което улавя нюансите на надделничното, надтленното, разбрах, че всъщ-ност, заглавието ми харесва… защото въздига човека до божествените висоти… или поне сла-га равенство между човека и триединния бог на християнската религия!
И продължих да чета с нова нагласа; всяко следващо стихотворение, всяка следваща част-частица от цялостното внушение, които водеха към триумфа на човешките чувства, към емо-цията на осъзнатата принадлежност към природата, към стихията и необята на творението и духа!


Изящна словесност и пищна образност, възвишение към съвършената духовност, детайл-но взиране в ежедневността, пръски от водопада на разтърсващи емоции и мощното, равно течение на овладяната метафоричност на преживяното…
Ще илюстрирам казаното само с няколко щриха:

Животът се търкулна като питка,
омесена от майчини ръце.
И от пещта на детството излитна
в окървавено-звездното небе.    /Звън от сълзи на дете/


Само срутени кумири 
днес във нозете ми лежат.
По балконските простири
все кърпени души висят.     /Разпятие/

или

В зеленото око на океана
мастилено кълбо от мисли спи.
От дъното надигна се и стана,
желание човек да се роди.   /Новият човек/

или

На корабите мачтите белеят –
две щипки сол в чорбата на морето.
И сякаш буца ледена в сърцето,
надеждите за път далечен тлеят. /С море любов в сърцето/

Бих могла да цитирам цялата стихосбирка, омесена от различни, почти еклектични късове поезия – вариращи от пародийната делничност до медитативното самовгъбяване, от баснята до притчата, от лириката до сатирата, споени в единството на търсенето.
Неслучайно заглавието търси паралел с християнското тълкуване на божествената същност като триединство Отец-Син-Дух.
Структурата на книгата, изградена от три части, търси отговора на философската парадигма за същността в трите въпроса, заглавия на отделните части: «Кой е човекът», «Къде е човекът» и «Какво е човекът».
Трябва ли да се търси по-дълбок смисъл и същностна връзка между заглавията на трите части на стихосбирката и християнската философска доктрина, дава ли книгата отговор на повдигнатите въпроси?
Не, не се опитвайте да анализирате повече, не се опитвайте да отговаряте…
Просто – нека поезията попие в душите ви, нека оцвети умовете и очите ви… Защото по-езията не дава отговори, тя поставя въпроси…
И още нещо – поезията дава повече от един поглед. Това е моят поглед.
А ето и погледа на автора, синтезиран в две изречения – «Аз наистина съм дълбоко рели-гиозен и вярващ християнин и това заглавие съм поставил не да въздигна човека до Бог, а тъкмо обратното - с него аз показвам как Бог, както и със Сина си, се смалява до човека, за да Го направи част от Себе си, избавяйки Го така от грехопадението и разбожествяването му. Това може да напишеш и в предговора, за да стане ясно и на читателя, който също може да приеме твоята теза за въздигането на човека до Бог, която на пръв поглед наистина изглежда, че следва от заглавието, но нали знаеш, че поетите и лудите имат повече от един поглед.“

д-р Габриела Цанева, редактор и издател

четвъртък, 18 юни 2020 г.

РАЗСЛОЕНИЕТО НА ДНИТЕ

Разслоението
на ежедневието
започва
преди да се събудиш -
първо дишаш студа на сивия здрач,
който идва преди изгрева;
после те убожда грохота на камиона,
събиращ сметта от вчера,
вонята е още далеч,
вонята
на деня, като вчера,
който идва със студа на сивия здрач
отпреди да се събудиш.

Кошмарът на утрото се впива
в топлата кожа, влажна от сънища,
кожата ти, с миризма на уют,
лепкава от защитеност,
от клетка,
от дупка -
и всичко онова,
в което се криеш.

Патерицата на закуската
те привлича като спасителен остров,
вкусваш сухия хляб на тостера,
попиваш аромата на кафе,
сетивата се разтварят от опиянение и бягство -
търсиш топлината на привичното,
търсиш ъгъла, от който да избягаш в измеренията,
които не намираш...
но ъгълът е само триизмерен
и знаеш, няма да те всмуче в себе си...

Прагът, като пропаст се отваря пред краката ти,
прагът, който всеки ден прескачаш,
надскачаш се,
удавяш се в бушуващия водопад на битието,
от което
искаш да избягаш...
вратата е затворена и продължаваш
по стъпките на ежедневието,
което се разслоява -

като черен сняг капе пред очите ти,
очите, които криеш зад слюдатата на очилата -
битието се разслоява,
като битките,
които печелиш с дните, чиито лица не различаваш;
не помниш как прескачаш стълбищни площадки,
асансьорни шахти, входни врати, затворени стени...

Това ли е щастието, към което бягаш?
Щастието на последните дни,
което крещиш, че ти е отнето?
Не...

Възхудът е сладък,
въздухът щипе кожата,
топла е още,
настръхнала,
жадна е още,
изпръхнала -
за топлина,
за закрила,
за клетка,
за "у дома"...

Делниците я раздират,
на кървящи парцали я свличат
от тръпнещите мускули,
от белите кости под тях;
настръхнали от безполезност,
косъмчетата ловят -
като безсмислени антени,
насочени към дълбокия космос -
утайката на дните.

Не помниш дните -
безоки,
безлики,
безпосоки,
безбитие и бъдеще,
без мисъл, без следи...
дните без часове и минути -
кухи...

Полепнали със сивата пепел
на вечерта,
която носиш по кожата -
вече изстинала, без сетива,
вече нетвоя, безтленна -
кожа целофан -
непотребна,
само покритие на онова,
което не си ти,
но което трябва да се съхрани,
за да произвежда -
да служи,
да  множи
онова, под нея,
което денят е оставил за теб -
нечовек,
неличност -
само жили и кръв,
кости и слуз -
безсъщност...

Домът те привлича -
домът като котва;
домът те привлича
в безплодна посока...

Заспиваш, без да разбереш...

Само ръцете пишат поема,
още сричат
неизречени изречения,
които остават вечно недовършени -
умората не си отива,
умората от вчера,
което се превръща в утре
преди да се събудиш,
преди отново да заспиш...
нощта е твърде кратка,
умората застива
ти пак си тук,
не си отиваш...
ти пак си тук,
дните изчезват в еднаквостта си,
не заспиваш,
защото е безсмислено,
ако не си се будил...

понеделник, 15 юни 2020 г.

ШУМЪТ НА ГРАДА

Шумът на града
се просмуква през
безоките капки -
капсулован фойерверк,
без фитил за запалване.

Заспивам върху ръцете ти -
очите тежат, като стопено олово са,
ирисите им, като куршуми изтичат,
клепачите, разкъсани кървят,
като взривени катедрали са.

Заспивам върху гърдите ти -
вулкани са, свистят,
свирят симфонията на тялото,
изпомпват лавата на кръвта ти,
заспивам, пеперуда съм,
опарена от дъха ти...

Бродя в пустия мрак на живота -
далеч от шума на града,
далеч от мъглата, изтъкала паяжината си
между игличките на бора,
далеч от липсващата енергия на вселената
и ми е все едно
колко е критичната маса,
и ми е все едно
каква е кривината на пространството -
нашето време
не е онова,
което теорията пресмята...

неделя, 14 юни 2020 г.

ШОКОЛАДОВИ КЪЩИЧКИ

Стените пукат -
като смачкан станиол...
... шоколадови къщички,
приказки,
вещици -
ужас зад всяка сричка
и врата...

Дъждът изми стрехите
и страховете,
мокри врабчета
пърхат в калта -
ще изкълват
трохите
от пътеките,
ще заличат
илюзиите 
за завръщане...

ПРОЛЕТ СЪМ ОЩЕ

Птиците пируват
в окосената трева -
мирис на сено

и есен...

А е пролет,
пролет е още,
пролет е -
устните ми изпръхват от вятъра,
кожата ми боли от слънцето -
пролет е -
земята още
чака плодовете си,
още чака най-дългия ден...

Само изсъхналата трева
е есен,
само умората
в умовете ни...

Но, не -
пролет съм още,
пролет съм...

Пролет са още очите ми,
и гърдите ми още са пролет,
пролет са и мечтите ми,
пролет съм -
твоята пролет...

Птиците пируват
в окосената трева -
косовете
и врабчетата
се смесиха -
щрихи
от настръхнали крила...

четвъртък, 11 юни 2020 г.

СИНьО СЛЪНЦЕ


Пътят потъва в небето,
синьо слънце целува житата,
острите връхчета на семената,
острите връхчета на листата им...

Облаци бършат ходилата ти,
галят пръстите,
полепват по прасците ти,
по бедрата,
пият влагата на кожата ти и плачат –
някъде вали дъжд с гръмотевици
и картата е жълта,
и картата е оранжева...

Синьо слънце изгаря очите ми,
пътят потъва в залеза...

Картата е червена.

Листенцата на гората трепкат от вятъра,
сребърно-черни са,
остриета са –
кинжали, забити
в очите ти...
Плачеш -
сезонът на бурите е в разгара си.

Пътят потъва в небето,
сиво е,
облаци лепнат върху житото -
сребърно-жълто е,
младо е
още,
още
чака бури да го поливат,
още чака очите ти –
преди да узрее…

После –
ще го ожънат...
Жадна, земята
ще пие слънцето
и пак ще чака –
облаците да съберат влагата ти,
за да я облекат с ново зелено...