Новата книга на Димитър Анакиев „Медитации за България. 12 ренсаку“ отново излиза със знака на издателство gabriell-e-lit!
Сборникът съдържа 12 социално ангажирани тематични поредици от танка, хайку, танка проза и хайбуни. И е още една ярка творба на своя автор, която показва необятните изразни възможности на кратките източни форми. За читателите на списанието голяма част от включените текстове няма да бъдат нови, но събрани в книга, заедно, те имат различно, мощно послание, което въздейства и можем да разглеждаме многозначно.
От една страна, откриваме необятно широкия спектър от теми, които могат успешно да бъдат предмет на поезията; от друга страна – виждаме резултата от свободното експериментиране с взаимодействието на формите, стилистиката, видовете. Свидетели сме на жанрово преплитане, чийто резултат е своеобразен литературен синергизъм.
Отделен интерес представлява корицата на книгата, в която са включени като елементи хералдически символи – гербът и знамената на рода Форечи с автори Димитър Анакиев и Красимир Методиев, изпълнител Lavsaer studio и консултант Стоян Антонов.
Тази препратка към семейната история не е случайна. Ето какво споделя в предговора авторът: „Това е и възможност да се отплатя на поколенията на моите предци (седем поколения, които познавам), които са били известни със своето родолюбие и своя борбен дух. Ето защо е украсена с герба и знамената на фамилията Фочери… тази колекция също продължава семейната традиция и духът на предците говори в нея – точно това смятат за основа на поезията и в Япония.“
Очаквайте печатното издание и четете на свободен достъп електронната книга от платформата за електронна литература на издателството тук.
Пред мен са най-новите книги на Людмила Данова – стихосбирката „Като дъга“ и сборникът с разкази „Вещица беше Виола“, двете изд. от ИК „Славчо Николов и сие“, Шумен., 2024 г.
Всяка от тях носи духа и естетическия усет на авторката, която сякаш съществува на границата между реалността и фантазията. Защото светът, който гради с думи е там. Едновременно близък, днешен, плътен – наситен с познатите ни житейски проблеми, но и изплъзващ се, недосегаем – може би защото ни среща с онази мъдрост, която вече не ни е присъща.
В това кратко експозе ще представя по-скоро автора, отколкото книгите, които дадоха повод да го напиша. И ще започна с това, че Людмила Данова е едновременно поет и прозаик. Дебютира в сп. „Картини с думи и багри“ /бр. 1/2023/ с поезия – „Нарисувай ми свят“. Още заглавието ми направи силно впечатление – заявеното, осъзнато желание на поета да рисува с думи, но преди всичко обектът на изображението – всеобхватното „свят“.
Светът, с всичките му измерения – и те не закъсняха да се проявят – още в същия брой публикувахме два от разказите за Виола, които докосват читателя до онези неуловими страни на ежедневното, в които намираме брод към скритите, неопитомени от нас сили в съзнанието ни, или някъде другаде – „Светулки през ноември“ и „Мълчаливи мъжки сълзи“. Тук е мястото да подчертая, че тематиката, която засяга Людмила Данова в белетристичното си творчество не се изчерпва само с онова, което се случва днес, но и с отражението на миналото върху житейските пътища на съвременния човек; тя не подминава раните и травмите, оставени от тоталитарния режим върху настоящето.
*
Читателите на сп. „Картини с думи и багри“ познават още един от включените в книгата общо 12 разказа за Виола – „Грях“ /бр. 3/2023/, както и два от общо деветте в раздела „Други разкази“ – „Селото с англичаните“ /бр. 2/2023/ и „Морето на Нина“ /брой 4/2023“.
Дали Людмила Данова е търсила баланс между магичното и делничното чрез структурното обединяване на творби с различна тематика и сюжет? Или е търсила този баланс във вътрешната тъкан и динамика на всеки разказ, за да ни убеди, че светът е единен, а за да прогледнем за „отвъдното“ понякога е нужна само малко доброта, съпричастност и любов? Това ли е посланието на поетесата-разказвач, която ни поднася един цял, монолитен свят, в който реалността се преплита с мечтата, а зад свръхестественото причуваме тихото мъркане на Минош?
*
Силно впечатление прави поезията на Людмила Данова – и стиховете, събрани в „Като дъга“ и онези, които за първи път прочетох. Тя е творец, който не се страхува да експериментира – както със свободния и белия стих, така и с кратките форми – апева, хайку, танка и свързаните с тях ренсаку, хайбун и танка проза. Може би точно талантът й на разказвач, поетичната душевност и интелектуалната смелост да приема предизвикателства я правят толкова добра в граничните прояв-ления на изкуството на думите, съчетаващи поетични и прозаични фрагменти.
Не беше изненада за мен яркото й присъствие в първото /2023 г./, а и в текущото издание на националния конкурс за танка поезия „Черешовите води на българската танка“, организиран от издателство gabriell-e-lit и поетична група „Българско съвременно хайку и танка“.
Щастливи сме, че сътрудничеството ни с Людмила Данова се развива и задълбочава.
Паралелно с откриването на изложбата Black & Light на Диана Георгиева Di-Light в РБ „Любен Каравелов“, галерия gabriell-e-lit излага пред зрителя 20 дигитални картини на художничката, също под наслова Black & Light.
Към момента на вернисажа в РБ „Любен Каравелов“ на осмата ѝ самостоятелна изложба, Диана Георгиева Di-Light е представена с три колекции във виртуалното пространство на Арт платформа gabriell-e-lit, а именно в Галерия gabriell-e-lit с паралелната изложба „Black & Light – дигитални картини“, и в е-Галерия gabriell-e-lit с колекциите от картините, представени в бр. 1/2024 на сп. „Картини с думи и багри“ – „Дигитални изображения“, както и с колекцията „Black & Light“ – класически картини, съдържаща изображения на експонираните 13 платна в изложбената зала на библиотеката, предоставени ни от авторката.
*
Могат ли да се търсят и редно ли е да се търсят паралели между дигиталното изкуство и онова, което се ражда чрез класически изразни средства; онова, което може да се докосне физически, да се помирише, да се види обемната му структура и форма?
Може ли да се сравни усещането на зрителя, застанал в средата на една изложбена зала с усещането да гледаш картина на монитора на лаптопа или на смартфона си? Вероятно – не.
И все пак! Все по-често забързания ход на дните и възможностите на технологиите, които правят невалидни времето и мястото ни карат да отминаваме затворените пространства на галериите, но ни позволяват да надникнем и на места, твърде отдалечени, за да ги посетим, във време, което е удобно за нас… Време, в което имаме нужда от Изкуство.
Все повече възможностите на дигиталните изкуства излизат от рамките на мониторите и навлизат в бита ни като отпечатъци – върху дрехи, предмети, плакати, като интериорен или екстериорен дизайн на сгради и открити архитектурни пространства. И често губим представа, често не си задаваме въпроса кое е първичното – дигитализираната живописна картина, или дигиталната творба, превърната в отпечатък.
*
Творчеството на Диана Георгиева Di-Light е интригуващо с това, че тя твори и чрез дигитални, и чрез класически изразни техники и материали.
Интригуващ е процесът на раждане на идеята за дадена творба, оформянето на образа и композицията, избора на цветовата гама.
Лесно е да се каже, че всички изображения в поредицата Black & Light са изградени върху контраста тъмно – светло; черно – светлина.
*
Но ние ще погледнем към процеса на противопоставяне в неговото развитие, от гледната точка на зрител.
Още първото платно в експозицията представя една фантазия в нейния полет и разгръщане. Светлината е сърцето на централната фигура – то живително тупти и е източник на разплитащи се красиви светли вълни и спирали от ленти, които излизат извън периметъра на медията, за да продължат опита си за докосване с онова, „отвъд“.
Този стремеж към докосване – едновременно прекъснат и безкраен е в основата на авторовото послание.
Тези бледи пипала, като протегнати към светлината пръсти, опипват мрака и сякаш се стремят да отдръпнат неговата завеса, да открият скритото зад нея – да го осветят.
*
Ще представя три дигитални картини, които свързвам в съзнанието си с показаната по-горе.
Те впечатляват с калейдоскопичната си конструкция, но и с избора на основния, повтарящ се елемент – светла сърцевина, която се разгръща, за да докосне/разчупи безбрежното черно.
Един есенен лист, греещ в слънчево-охрено, е останал заклещен в S-образен орнамент на ограда от черен кован метал. Наоколо – отблясъци и мрак. И повтарящият се фрагмент, поставен в структура, напомняща насочена надолу стрела. Насоченото движение надолу е омекотено от яйцевидно-овалната форма, която художничката е избрала за ложе на основния елемент. Контрастът е смекчен от слънчево-охреното сияние, струящо навън и на-вътре.
Навън и навътре – тази двупосочност на търсенето е завладяваща и подтиква към усещането на онова пропадане, което предшества интуитивното прозрение.
Много по-сложна е организацията на елементите в тази картина. Тук, освен насочената надолу стрела осезателно въздейства светлината в дъното на основния елемент и огледалната разчупеност на левия лъч. Сочещ посоката на движение, загатващ съпротивата на онова, което е „пред“ усилието за придвижване, онова, което пречи… Това усещане за разпад е подсилено и от интензивния мрак, обрамчил вселената, затворена в рисувалната рамка.
Сходството с предходната дигитална картина виждам в източника на основния елемент – лодка с мачта, без платна, с фенер в корпуса, излъчващ светлина, кореспондираща със залеза. Един елемент от снимка, взет от реалния пейзаж; много пречупен от въображението на художника, много обработен чрез средствата на дигиталната графика – но, част от естествената среда.
Противоположно като посока, но носещо сходно послание е третото изобра-жение, което избрах:
С него се затваря кръгът на селекцията от пирамидални структури, ориентирани в посока горе-долу; вътре-вън; напред-назад.
*
Всички 13 платна изцяло са подчинени на авторовата фантазия и са резултат от докосването на четката до плътта на основата, носеща слоевете на боята.
Вглеждането в допирната линия между плоскост и обем, увеличена до исканата разделителна способност от монитора прави дисекция на всяко изображение. Във всяко от тях се вижда – трепването на ръката, несъвършенствата на плата, разликата в плътността на фона и на нанесения върху него слой. Това усещане за живот е неповторимо; то не може да се получи по друг начин, освен чрез съчетаването на класическата живописна техника и дигиталния образ на живописната творба.
И все пак – така ли?
*
Сред 20-те дигитални изображения от цикъла „Black & Light – дигитални картини“, изложени в Галерия gabriell-e-lit има 8 картини, в които основният, повтарящ се елемент е обработена по някакъв начин фотография на пейзаж и/или предмет; в 4 са използвани, бих ги нарекла „романтични интернет рисунки“, комбинирани и „разкроени“, според авторовите естетически усещания и идеи; в 3 са използвани фрагменти от авторски картини, изпълнени с класически изразни средства, една е продукт изцяло на дигиталната геометрична техника, а за останалите 4 са използвани смесени техники.
Лично за мен, най-интересни и ценни като творческо търсене и естетически издържан резултат са дигиталните изображения, получени в резултат от комбина-цията на елементи от авторски картини, изпълнени с класически живописни материали, както и онази картина, резултат на дигиталната геометрия.
*
Може би именно тук можем най-лесно да намерим и паралела между изложбите Black & Light, които днес се откриват в РБ „Любен Каравелов“ и в сайта на Галерия gabriell-e-lit.
А защо към моя избор добавих и това изображение? Може би защото то отваря моето въображение и го тласка към откривателство.
Да пожелаем лек път към зрителя на картините и художника!
Да, наименованието е провокативно. Без съмнение, една от причините вниманието ми да прикове именно тази изложба на Александър Байтошев, вернисажът на която се състоя на 27 февруари в Галерия-книжарница „София Прес“, а експозицията остана достъпна за посетители до 15 март.
Това интригуващо противопоставяне: живо – неживото, видимо – невидимо, реално – нереалното ме подтикна и да анонсирам онлайн събитието, но и да потърся път към вътрешното „аз“ на твореца – може би неслучайно – поет и художник.
Може би не случайно откриването на изложбата „Анима-призраци“ се състоя едновременно с премиерата на стихосбирката на автора „Анима“ /изд. „Жанет-45“, Пл., 2024 г./.
Това кратко изложение няма да говори за поезията на думите, макар чрез нея да щрихирах в анонса си личността на автора. Тук ще говоря само за поезията, въплътена в черно-бялата плът на графиката.
В тези линии и черни петна липсва грацията, която желаем да видим в едно голо тяло. То само е загатнато – бедро на преден план, напъпила гръд, а зад нея анемична ръка, която потъва в чернотата на разпуснати, задраскващи лицето и личността коси. Тя доминира – един привличащ мрак. Едно угнетяващо усещане за разпадане.
Тук обърнатата перспектива на празната стая подчертава обърканото състояние на личността. Анима или призрак? Фигурата е почти безформена – небрежно очер-тано тяло, което също загатва празнота. И само спиралата напомня търсене, потъване навътре – а, щом има посока – има измерение, пространство, обемност.
Това – потъване към себе си ли е?
Черната сянка следва бялата безплътност, която гони черната сянка на някакво оживяло препятствие. Но – сенките, дори разнопосочни, сочат живот. Една препъната реалност, показана в упор.
Спиралата, дискът, точката, концентричните кръгове, зейнали пред зрителя като мишени – те присъстват и в други творби.
И тук не става дума за тяхното символно значение, а за прякото им въздействие върху сетивата. За внушението на геометричната форма.
Художник и поет, Александър Байтошев жонглира над житейската бездна и пропастите на творческите си търсения с изразните възможностите на дигиталната графика, но и като търси паралел с колективното несъзнавано и вложените в него архетипи, със скритата словесност на мита и фолклора.
Моделираните образи, които извежда от съзнанието си кореспондират с идеята за смисъла и съотношението между съзнаваното и незъзнаваното, между реалното и въображаемото, между действителността и мечтата.
Декоративните, примитивистични елементи очертават „призрачното“ начало като въплъщение на първичната сила. Но дали първичното е синоним на разрушителното, или – по-скоро на съграждащото, на пораждащото начало? Именно в невъзможността да се даде еднозначен отговор на този въпрос виждам неясния контур между „Анима“ и „Призраци“ в тази изложба.
Изяществото на линията, очертаваща портрети и голи женски тела чертае нежната страна на авторовата душевност.
Портретът без лице на млада жена, облегната върху студената плът на стената трогва с уязвимостта на модела, с крехкостта – на анорексичното тяло с изсмукани сили, оставено на унищожението; на духа, прекършен от болката. Каква болка? Тя винаги е само една – неспособност.
Но именно този портрет на слабостта; на сломената жизненост, ярко противостои на схематичното очертание на статуя, която, с липсващите си ръце препраща към идеята за преходност и счупване. Счупване – като нетрайност, счупване – като неустойчивост.
Естетиката на голото тяло в своята уязвимост очевидно вълнува художника. Тези свободни линии плавно загатват форми, без да излизат от плоскостта на листа. И затворената в тях площ остава пред зрителя в своята отвореност и недовършеност.
Плътни черни пространства – като петна, като път към някакво скрито измерение, отвъд тънката плът на медията, като кладенец – извор и надежда за отгатване на скрити послания.
И линии – чисти, бележещи контурите – краят и началото; първото и последното. Онова, което държи съдържимото. Една форма, едно желание, едно чувство, настроение. Колко дълъг може да бъде пътят на търсенето.
И ще ни доведе ли то до откритие, до откровение. 24 графики, в които зрителят вижда отражението си…
