понеделник, 30 ноември 2020 г.

СКИТНИКЪТ И ЛУНАТА

 Мъглата пови диска на луната,

уличните лампи – далечни съзвездия
опитват се да намерят пътя си
към уморените очи на скитника…
Къде ще се подслониш тази нощ, човече?
Къде е шлемът ти?
Къде е маската?
И как ще те стоплят?
Как ще те спасят от премръзване?
Как ще защитят дробовете ти,
раздрани от кашлица,

разядени от студа и от липсата?

Луната е повита в мъглата си
и е далеч, далеч е…
Далечна е и светлината
на уличните лампи – съзвездия…
Онази, която ти даваше
петаче за кафе
не слиза вече
от дома си –
кой ще ти стопли душата,
старче?

Само той е до теб,
твоят космат приятел –
ближе лицето ти
с лепкав език,
ближе космите
на брадата ти,
но теб вече те няма,
няма те –
само той,
вие
срещу луната,
вие –
срещу лъжата…

Но няма
кой да ви види,
няма
кой да ви чуе –
само мъглата,
която
се превръща във сняг
ще ви вае.


вторник, 24 ноември 2020 г.

СЪРПЪТ НА ЛУНАТА

 Сърпът на Луната

надебеля -

заприлича

на резен от диня...

Но кой ще разреже динята,

ако сърпът вече го няма?


Не поглеждам в огледалото -

имам време да гледам

само твоето лице,

само него мога бавно да губя,

зад воала на бръчките...

Не ми трябва огледало,

знам, аз съм същата -

за мен времето не тече

но защо ми е да бъда същата,

ако ти вече си друг?

понеделник, 16 ноември 2020 г.

ГЛАВОБОЛИЕ

Главоболие -

очните орбити се въртят

като обръчи, около кръста

на клоун,

червеният му нос

се търкулва -

топка, с която 

кучето ми иска

да поиграе...


Главоболие -

стискам очите си,

а в тях е Слънцето -

черно зад клепачите,

парещо, като сингулярност...


Очните орбити туптят 

като уморените орбити на планети,

които ще обикалат 

в безкрая около червено джудже...


Главоболие -

бавно пропадане

в брауновото движение

на прахта, блуждаеща в лъчите

между щорите...

Угасва със смъртта на деня, 

удушен с последния отблясък,

откраднат от гърба на Витоша...


Здрачът е бърз, като на екватора -

докато мигнеш с очи

и вече

е нощ,

черна и безпрогледна -

с нож

да я мажеш -

като маслинова паста

по пастта

на бяла филия...


Бяла и кръгла - 

като пълнолуние...


Главоболие...


Луната, напръскана от кратери,

като надупчен от деменция мозък

свети -

високо горе, над върхарите

на боровете

и острите й ръбове,

като ренде

раздират пихтиестата цялост

на главата ми.


Небето е мастилено -

петно от тест на Роршах...

Излива се върху града,

а ние тихо пием

мастилената му утайка

и бавно падаме,

пропадаме -

дълбоко долу, 

дотам,

докъдето можем

да стигнем,

защото пътят надолу

ни е проправен -

просто поредната

магистрала,

но тази е истинска,

тази не е парадна... 

събота, 31 октомври 2020 г.

"НА КАФЕ" ПРЕЗ ВАЙБЪР

Слънцето потъва

в чашата ми с кафе.

Гласът ти потъва

в мен 

след последното 

изписукване на телефона.

Пак всеки е в самотата си.

Кафето горчи

в дъното на чашата -

не мога да го изпия,

не знам ти дали

изпи твоето.

Следващият път

трябва да се срещнем

на кафе

през вайбър.

събота, 17 октомври 2020 г.

ТЕЖЕСТТА НА МИНУТИТЕ

 Днес пак чувам:

тежестта на минутите,

които безсмислено се утаяват

върху дъното на дните;

тихият съсък на нечие дишане -

на твоето накъсано дишане;

шумът на водата

в тръбите...

Не, не оня шум на придошлата река,

не оня, на окъпаната от дъжда дъга...


Минутите падат,

като отломени камъни,

като капката от върха на незатегната чешма,

като капката, която не смее да бъде сълза...

И стонът, между накъсаното ти дишане

пада -

тежък

като изминала вечност...


Искам да я забравя -

пропастта от години,

в които се давя,

пропастта от безвремие,

в което потъваме,

в което изграждаме друга реалност...


Искам да избягам от Вселената,

която създадохме,

знам, наша е, но боли;

искам да дезертирам някъде другаде,

само за миг -

да погледна с моите предишни очи

да вдъхна пак онова нанякъде-никъде -

където не е "Тук" и "Сега"

как искам -

пак онова слънце,

в което потъвах

в което изхвърлях,

трохите на самотата си,

на страха си 

от Утре,

от безживотното днес...


После пак ще се върна -

във Вселената, която изградихме,

в нашата паралелна реалност,

в която единствената ценност 

е "щастие"

и ще нося:


тежестта на минутите,

които се утаяват

върху дъното на живота

петък, 16 октомври 2020 г.

САМОТНИКЪТ

 Днес пак се спънах

в тихата самотност на оня черен силует,

останал там, на пейката във парка,

когато слънцето разхвърляше лъчи

между листата

и сенки падаха като погълнал сажди сняг...

Когато вятърът разресваше косите

на тревата,

а въздухът тежеше от писъците

на играещи деца,

самотникът унило ставаше,

изтърсваше трохите от краката си -

/коя ли птица ще ги събере?

или ще бъдат мравките?/

прегърбен тръгваше

със бавна крачка

по разбитата алея

потъваше 

в сумрака на дърветата...

Очите ни се срещаха

понякога,

при разминаване -

очите-котви,

просещи

надежда...

сряда, 14 октомври 2020 г.

НОСТАЛГИЧНО

Слънцето припича
есенно,
носталгично -
по лятото,
по пустинносвободното,
по пустиннодалечното;
по водното
огледало -
на капчиците роса върху тревите
и пясъка,
на капчиците вълни върху прибоя -
над разломените скали,
над гладкото чело
на морето, отгоре;
огледалото
от сълзи -
протеклите вади
по калните улици,
наводнените подлези,
мостове
и бразди...

Носталгично
припича 
слънцето -
прилича
на лято -
горещо е под лъчите му,
още 
тупти пулса на живото.

Припича слънцето -
студени са сенките,
влажни мъгли
отнасят жълтото
от олселите 
клони
на кестени 
и върби...

Тихо е,
топло е -
тук, долу, в ниското -
облаци крият 
лицето 
на Витоша -
взирам се в Слънцето -
то
е маскирано,
то 
е клонирано -
ще намеря ли Пътя?
Оня,
който тръгна
от нищетата на лятото,
който тръгна
от песента на щурците,
който събра вулкана
на душите,
изригнали по площадите,
който изтръгна
пустинята от гърдите -
оня,
който трябва да извървим,
за да подквасим
бъдещето на дните?

петък, 9 октомври 2020 г.

ПРЕЗ ДЪЖДА

Вървя през дъжда -

като през чистилище.

Капките бодат ръцете ми -

като копия сърце;

не гвоздеи трябват 

за разпятие -

апатията

е достатъчна...


Вървя през града

и гледам дърветата

в огледалата на локвите -

още зелени са,

но ще пъстреят довечера,

ще примигват с гирляндите

от светлините

на уличните лапми -

потънали в листата им...


Вървя край огради

и сиви стени -

все едно ми е

дали 

край стъклени 

или 

каменни фасади -

в езерата на тротоарите

се отразяват

минувачите -

оголени, 

празни, 

черни - без дни,

само разперени силуети...


Тихо крачим край сградите,

безлики се разминаваме,

дъждът тече по ръкавите

в нищо не се съмняваме.