РАЗСЛОЕНИЕТО НА ДНИТЕ

Разслоението
на ежедневието
започва
преди да се събудиш -
първо дишаш студа на сивия здрач,
който идва преди изгрева;
после те убожда грохота на камиона,
събиращ сметта от вчера,
вонята е още далеч,
вонята
на деня, като вчера,
който идва със студа на сивия здрач
отпреди да се събудиш.

Кошмарът на утрото се впива
в топлата кожа, влажна от сънища,
кожата ти, с миризма на уют,
лепкава от защитеност,
от клетка,
от дупка -
и всичко онова,
в което се криеш.

Патерицата на закуската
те привлича като спасителен остров,
вкусваш сухия хляб на тостера,
попиваш аромата на кафе,
сетивата се разтварят от опиянение и бягство -
търсиш топлината на привичното,
търсиш ъгъла, от който да избягаш в измеренията,
които не намираш...
но ъгълът е само триизмерен
и знаеш, няма да те всмуче в себе си...

Прагът, като пропаст се отваря пред краката ти,
прагът, който всеки ден прескачаш,
надскачаш се,
удавяш се в бушуващия водопад на битието,
от което
искаш да избягаш...
вратата е затворена и продължаваш
по стъпките на ежедневието,
което се разслоява -

като черен сняг капе пред очите ти,
очите, които криеш зад слюдатата на очилата -
битието се разслоява,
като битките,
които печелиш с дните, чиито лица не различаваш;
не помниш как прескачаш стълбищни площадки,
асансьорни шахти, входни врати, затворени стени...

Това ли е щастието, към което бягаш?
Щастието на последните дни,
което крещиш, че ти е отнето?
Не...

Възхудът е сладък,
въздухът щипе кожата,
топла е още,
настръхнала,
жадна е още,
изпръхнала -
за топлина,
за закрила,
за клетка,
за "у дома"...

Делниците я раздират,
на кървящи парцали я свличат
от тръпнещите мускули,
от белите кости под тях;
настръхнали от безполезност,
косъмчетата ловят -
като безсмислени антени,
насочени към дълбокия космос -
утайката на дните.

Не помниш дните -
безоки,
безлики,
безпосоки,
безбитие и бъдеще,
без мисъл, без следи...
дните без часове и минути -
кухи...

Полепнали със сивата пепел
на вечерта,
която носиш по кожата -
вече изстинала, без сетива,
вече нетвоя, безтленна -
кожа целофан -
непотребна,
само покритие на онова,
което не си ти,
но което трябва да се съхрани,
за да произвежда -
да служи,
да  множи
онова, под нея,
което денят е оставил за теб -
нечовек,
неличност -
само жили и кръв,
кости и слуз -
безсъщност...

Домът те привлича -
домът като котва;
домът те привлича
в безплодна посока...

Заспиваш, без да разбереш...

Само ръцете пишат поема,
още сричат
неизречени изречения,
които остават вечно недовършени -
умората не си отива,
умората от вчера,
което се превръща в утре
преди да се събудиш,
преди отново да заспиш...
нощта е твърде кратка,
умората застива
ти пак си тук,
не си отиваш...
ти пак си тук,
дните изчезват в еднаквостта си,
не заспиваш,
защото е безсмислено,
ако не си се будил...