събота, 25 юни 2022 г.

ЗА ИЗЛОЖБАТА "ДУШАТА НА ДЪРВОТО"

Една изложба, в която се вплитат много изкуства – дървените скулптури на Таня Иванова Цанова и пастелните рисунки на Александра Ивойлова, чиято еманация прелива в нейните хайку и стихове, в които се отразява душата на природата. Експозицията е организирана в двете помещения на Галерия-книжарница София Прес /ул. „Славянска №29/ и е отворена за посетители от 27 май до 10 юни.

 

Още първото съприкосновение с творбите кара посетителя да остави външния свят вън от ума си и да потъне във формите и очертанията на Дървото.


image

Авесалом, худ. Александра Ивойлова

 

Душата на дървото ни посреща фронтално, изкарана вън от контекста на клоните, тя вие, изтръгвана ежедневно от дървесните стволове, отсичани клони, изпепелени гори. Душата на дървото стене и моли – да бъдем добри.

Десет миниатюри, всяка с отделно лице, цвят, индивидуалност, зад която можем да усетим и белезите на сградите, и променливостта на сезоните и стихиите…


image

image   image


image
 

Те дават облика на нашата, човешка среда, на отпечатъкът ни върху природата. И някъде тук, върху първия сняг, през мъглата, ще видим и птичите стъпки по пейките…

И още там виждаме и „истинските“ жилки на дървото, онези, в които някога са текли жизнените му сокове – изваяни и извадени на преден план от ръцете на скулптора, който им дава ново начало, нов път в небитието след смъртта на ствола.

 

 image

Благовещение, Таня Иванова Цанова

 

Тук отново стигаме до двузначното усещане за природа и изкуство на Александра Ивойлова, за да осмислим целия спектър на внушенията, чрез които сме подвластни на природните промени. Уловените мигове на хайку, които рефлектират в изображения върху хартия.

 

*

дърво

пред моя прозорец

от него изгревът извира

 

*

расте пред мен

дръвчето – учи ме

на търпение

 

*

пролетен полъх

тишината ражда

новата си музика

 

*

цъфнала вишна

любовни думи

забравени

*

порой

побеляха

сенките на вишните

 

*

окапал липов цвят

три циганки на зазоряване

премитат лятото

 

*

навлизаме от сянка в сянка

под старите чинари -

от храм във храм

 

*

в тополата

златен вятър

този октомврийски следобед

 

*

лист след лист

пожарите на есента

угасват

 

*

първи сняг

на пейката в парка

птичи следи

 

За мен тези стихове, поставени като част от експозицията имат различен смисъл от оня, който биха имали само като поетично-медитативно преживяване; тук те са ключ към вътрешния свят на художника, но и към света през неговия поглед, към света вън.

Ето какво споделя Александра Ивойлова: „Всяко дърво със своя характер, със своята „личност“, към чийто изказ се стреми изграденият образ. Пролетната светлина и очакването във възраждащата се природа, ярките багри и екзотика на лятото, зрелостта на многоликата есен преди черно-бялата зимна графика… Вятърът, реката, морето, здрачът, слънчевият ден – там са дърветата, там е дървото, индивидуално, единствено сред останалите.

Експресия на един дъх или рисунък, който търси детайла, просто щрих или наслагване на пластове в дълбочина, препокриващи се – като всичко, което се натрупва във времето. Експерименти с нови техники и възможности на материала – сух пастел върху хартия. Целта е резонанс в мисълта и емоциите на зрителя. Още един жест в духовното пространство на човека“.

 

 image

Есен винаги, Ал. Ивойлова

 

Трудно е да се говори за рисувалната техника в едно експозе, което не дава възможност на четящия да види непосредствено щриха, наслагването на цветовете, „дъхът“ на ръката и вятъра на замаха, с който пастелът моделира образа върху хартията. И все пак – не може да не усетите спокойствието на есента, онова безвремие, което носи цвета на листата, паяжинната нишка, уловила слънцето и полумрака между стъблата…

Или фантазията на зимата, оставила само очертанията на клони и стволове, и на сухата земя между тях.

 

 image

Фантазия с дървета, Ал. Ивойлова

 

И сенките, породени от надигащата се мъгла, която ще се превърне в слана и суграшица.

 image

 

Сезони на вятъра, Ал. Ивойлова

Истинското докосване до Александра Ивойлова може да се постигне само чрез нейните „движещи се“ дървета.

 

 image

Сезони на вятъра-2, Ал. Ивойлова

 

В тях бушуват бури, и ако след това има миг на съзерцание, то това съзерцание е продукт на отминалата буря.

 

 image

Край Дунав, Ал. Ивойлова

Нека се спрем и на усещането за река, вода и утро – зараждане, отмиране и есен. Защото, не само вятърът е въплъщение на движението, но и водата – другата стихия, която вае земята, а оттам – и дърветата, и кръговрата…

 

 image

Усещане за река, Ал. Ивойлова

 

 image

Тишината на есента, Ал. Ивойлова

По-различна в своите послания е Таня Иванова Цанова. За нея Дървото е същността на живота, строителят на Земята – такава, каквато е днес – като планета, и като Дом на човечеството. В него е душата на човечеството, закодирана като традиция, мъдрост, хармония и любов.

 

 

 image

Златна сенчица, Таня Иванова Цанова

 

В това изображение любовта е закрила и нежност, а всяка следа на длетото е ласка, но и пътечка в плътта на материала, който не е мъртъв, а е продължението и душата на новата форма.

Художничката споделя, че „Дървото на живота“ е вечен символ от древността до днес. „Без него земята би се превърнала в пустиня. Както човекът, така и дървото се ражда, живее и умира. Народът често сравнява дърветата с хора: „Майчица – златна сенчица”, „Крушката не пада по-далече от дървото”, „Дърветата умират прави” и т. н. Дървото вдъхновява поети и художници със своята жизнена сила, от дърво са изграждани олтари на църкви, то е възпято в много песни. В моите скулптури от дърво откривам заключените в него образи, те изобра-зяват майчинството, любовта, но и страданието, вик за помощ, който отсеченото дърво отправя към хората.

Отсеченото дърво се преражда в топлината на огъня, и в изкуството. Нека да го съхраним!“

Много топлина съхраняват скулптурите на Таня Иванова Цанова! И това не е само топлината на изкуството, но и струящата от него човечност, изразена като емпатия.

 

 image

Ранена птица, Таня Иванова Цанова

 

Раната на разцепения дънер се превръща в рана на изобразеното – болката на дървото се процежда през болката на ранената птица, за да достигне зрителя и да закове своя вик в душата му.

И, преди да стигнем до онази съпричастност, която ни подтиква към нещо повече от сливане с емоционалното състояние на другия или от когнитивното разбиране на проблема му, нека отново погледнем към дънера, превъплътил се в животно:

 

 image

Тюлен на брега, Таня Иванова Цанова

 

Усещането за безпомощна тромавост, за уязвимост и жертва връхлита зрителя. Тюлен на брега, или дървесен корен в прибоя. Изящното полиране придава блясък на дървесината, като мокра кожа.

Фигурите от експозицията имат и друго послание, те ангажират далеч отвъд свързаността ни с природата и отговорността ни за планетата и нейното бъдеще. Да, „отвъд“, защото основното послание е към Днес. А само ако спасим Днес, ще можем да се погрижим за далечното Утре.

Тук и днес срещаме бежанците – ужасът и любовта, и същата онази уязвимост на жертвата, и същата болка – на скупчени, вкопчени едно в друго тела, които в своята заедност получават утеха, и сигурност и бъдеще… Но остават самотни, изолирани, страдащи, ако не бъдат откъснати от своите изгорели храмове, ако не бъдат приети и не получат своя нов Дом…

Пространството на галерията остава наситено с емоцията на посланията.

 image

Бежанци, Таня Иванова Цанова

 

 image

Дом, Таня Иванова Цанова

Вербални и знакови, обемни и двуизмерни, те оставят в съзнанието в своята цялост и вплетеност, в своята красота и безбрежност.

 

 image

Изгреният храм, Таня Иванова Цанова

 

Таня Иванова Цанова изведе бежанците от опожарения храм и им даде дом в дома си. И това тя направи извън изложбената зала, отвъд – в реалния живот.

И това излизане на изкуството отвъд рамките на херметизма на Храма; вкарването му в Дома е нещото, което може би ще ни преведе от Днес към Утре. Ще ни даде онова, истинското, от което се нуждаем след годините на изолация, причинена от пандемията, след десетилетията изолация, вследствие глобалната мрежа, след дехуманизацията, която ежедневно преживяваме вследствие на това, че сме човеци, тровени от внушения и пропаганди, изгубили изконните си корени и чувства, и съзнание.

Габриела Цанева, сп. "Картини с думи и багри", брой 2/2022

сряда, 15 юни 2022 г.

ЗА „ТЪРСАЧИ НА НАДЕЖДА“ НА ЦОНКА ВЕЛИКОВА

Голяма привилегия е, ако човек има възможността да бъде един от първите читатели на нова книга! Още повече – да надникне в пространството на нейното раждане/изграждане.

Имах това щастие с последната книга от трилогията за „Търсачите…“[1] на Цонка Великова –„Търсачи на надежда“!

Без тегобата на ангажимента на редактор, рецензент или издател, а просто като читател, аз виждах как третата част от замислената пред години трилогия събира своите истории, а  всяка от тях е толкова топла, човечна, истинска и мъдра. Едновременно продължение на предходните два тома – като жанр и изказ, като авторови търсения и път към възможните отговори, но и носеща своя характерен оттенък – надеждата, в противовес на късмета и щастието. Защото, за разлика от другите две категории, които в сърцевината си отразяват едно постигнато състояние, факт, преживяване, то надеждата е стремеж, и мечта и невъзможност, но и е път към онова, което желаем, често единственият, който можем да следваме.

*

Днес разгръщам скрола на електронното издание, за да видя готовата книга на издателство „Фараго“, София, 2022 г., излязла преди дни под редакцията на Иванка Попова-Велева. Много красиво оформена, изящна. Всяка страница води към следващата, всяка стъпка следва предходната, всяка графика води и подсказва смисъла на поредната история.

Книгата съдържа 34 кратки поучителни разказа и една новела от пет глави. Онова, което отличава тази последна част на трилогията е, че всеки разказ завършва с афоризъм. Той извежда основната идея на творбата, но и само по себе си е бисер в жанра на кратките форми – „крилати фрази“.

*

Не е лесно да се коментират притчите-приказки на Цонка Великова. Защото – както и да се опитваме да ги определяме и класифицираме, те остават уникални и неповторими като стил и дух. Един ярък знак за принадлежност към своя автор – съвременен разказвач, който с присъщата си иносказателност успява едновременно да приближи миналото към днешното, както и да отправи днешното към надвременното, към общочовешкото колективно преживяно, което ще гради морала на днешното и на бъдните поколения.

Неслучайно рецензентът на книгата Красимира Каракостова казва за авторката, че: „Йерархи­ята на духовните й ценности започва от етиката в човешките взаимоотно­шения и завършва с моралното възмез­дие на космичния порядък.“

Щастлива съм, че като пръв читател както на книгата, така и на отделни нейни разкази направих съпричастни към раждането на тази цялостна, дълбокостойностна творба и читателите на сп. „Картини с думи и багри“, които имаха възможността да прочетат в аванс както анонсът ми за нея в брой 4/2021, така и някои от тях (в бр. 4/2021 и бр. 1/2022).

Нека пожелаем на книгата и нейния автор много успехи и лек път към Читателя!


[1] Другите две книги са „Търсачи на късмет“ на изд. „Архимед“, С., 2017 г. и „Търсачи на щастие“, която излиза през 2020 г. отново със знака на изд.„Фараго“, С. и под редакцията на Иванка Попова-Велева.

понеделник, 13 юни 2022 г.

ЗА "ИСКРИ В ТЪМАТА" НА КИРИЛ НАЗЪРОВ

Наскоро получих най-новата поетична книга на Кирил Назъров „Искри в тъмата“ (издателство „Българска книжица“, С., 2021 г.) Томчето излиза под редакцията на проф. Костадин Динев и с художественото оформление на Енчо Цветков и Валентина Атанасова.

Верен на горчивото си чувството за хумор и будната си гражданска съвест, авторът още с програмното стихотворение от корицата прави оценка и дава отражение на тревогата си за нашето трудно, драматично време:

„Пътеките на нашата страна

през времето били са стръмни,

окървавявани,

о оскъдна светлина,

ала достойно извървявани…

Уви, сега

в безвремие сме тъмно!

А докога?“

Композиционно, стихосбирката е изградена в четири раздела и едно заключително стихотворение – „Стихотворения – смехотворения“, „Сатиристишия“, „Четиристишия“ и „Двустишия“, като трите последни обединяват творби, които носят белезите и на епиграми, и на афоризми, а могат да се нарекат и просто „крилати фрази“, в каквито са се превърнали.

Включените произведения са избрани измежду многобройните, писа-ни и публикувани в периодичния печат (вкл. във в. "Литературно земеделско знаме" и сп. „Картини с думи и багри“) през последните няколко години, като всички те са пропити от горестно и болезнено чувство на страдание и покруса от безогледно грозната ни действителност. И още по-лошо – от липсата на перспектива, от липсата на отговори за бъдещето, което изглежда все по-изплъзващо се от контрола на избора ни, все по-неподвластно на възможността за промяна. Защото – диагнозата на обществения организъм е поставена, но за болестта няма никакво лечение.

Неслучайно, корицата е черна – в тъмата има само „искри“. Но – нали пожарите се раждат от искри?

Словесните искри на Кирил Назъров осветяват най-тъмните ъгълчета на живота. Понякога – просто припламват. Друг път – тлеят, като жарава. Или драскат по небето – като падаща звезда.

А те, думите – уж казват все знайни неща, но как забождат бодлите си – кога по кожата, кога под кожата влизат, кога – душата дълбаят и пробиват:

Враждата /поражда/ръждата,/която разяжда (Нашенски синдром)

Майстор на римата, Кирил Назъров често си позволява да разчупи стиха, да смени ритъма и стихосложението, но остава винаги верен на качеството на своята поезия. Да, тя е синкопна, и със своята овладяна сила ни държи будни, или – ни буди.

И – като пробуждане от внезапна загуба на съзнание, и като неравномерен ритъм на сърце, пропуснатият миг се осветява от искрите в мрака, за да ни позволи да търсим и своята, и общата пътека към някакво спасение.

Темите са много, всички – ежедневни. И – злободневни, както се очаква да бъде в една сатирична книга. Тук намират място и онези, типично нашенски черти, попадали под прицела на класиците ни в жанра, и общочовешките слабости, и самоиронията, но преди всичко авторовият поглед е насочен към гротескното израждане на политическата класа, от една страна, и примиреното безхаберие на управляваните днес. Няма ни-що ново под нашето небе, в което вездесъщото слънце на корупцията унищожава всичко, до което се докосва с порочните си лъчи. И, резултатът е налице – една умираща държава…

Но – макар мракът да е непрогледен, искрите на словото горят. Искрй  будната съвест. И – онази дълбока устойчивост на лирическия Аз, идва-ща от тъмата на стихийната съпротива срещу свръхнагнетената несправедливост на неАза, въплътен във властта, дава тънката пътечка към Изхода, от която всички ние имаме нужда:

Среща с жив писател

Крилати фрази

като тази

живеят, дявол да го вземе,

дори в най-бездуховно време…

Туй не е мит, а

деца ме питат:

„А Вие жив ли сте?

И тук, 

при нас?“

Отвръщам аз 

с пресипнал глас:

„На днешните управници напук –

все още жив

и издръжлив!“

И - дано тази съпротивителна сила ни съхрани - като личности и като общество... И дано - политическата класа съумее да намери у себе си... искриците в тъмата.

събота, 4 юни 2022 г.

ЗА ИЗЛОЖБАТА "ПОЛЪХ ОТ ИЗТОКА"

Пречистващо е преживяването, което поражда непосредственото съзерцание на творбите от изложбата "Полъх от Изтока", представяща творбите на четирима автори - поети-художници от Български хайку съюз...

Но истинското ми докосване и разбиране се случи след прочита на няколко хайку стиха на Александра Ивойлова, посветени на творците:

на Детелина Тихолова

бамбукови листа
художникът рисува
сянката на вятъра

*

на Николай Пенчев

цъфнала сакура
в очите нищо друго
цъфнала сакура

*

на Александър Теллалим

и лунният диск и сенките
в свои далечни посоки
прозорец от хартия

*

на Венелина Петкова

мелодия
йероглифът разговаря с душата
с гласа си от туш

*

И картините от експозицията получиха онова ново дихание, от което понякога се нуждаем, за видим зад привидността множеството слоеве, които се разлистват при всяко отместване на мисълта и погледа като безкраен калейдоскоп.

*

Луната през бамбукови листа… Или сянката на вятъра?



худ. Детелина Тихолова – изложба „Полъх от Изтока“



худ. Детелина Тихолова – изложба „Полъх от Изтока“

Гарван, върху сянката на Луната… Или полъх от птичи криле?



худ. Детелина Тихолова – изложба „Полъх от Изтока“

Луната, в клоните на сухо дърво…

Или мигът преди бурята? Всяко докосване на четката върху листа оставя неповторима диря. Но колко ефимерна е тя? Колко нюанси на движението – на ръката, на ума. Всяко от тях е една различна реалност, в която Детелина Тихолова ни води… Всяка от тях е едно медитативно преживяване, неуловимо като сянката на вятъра.

*

Цъфнала сакура… Цветно великолепие, постигнато с туш и два цвята. И очите виждат само това…

  
худ. Николай Пенчев

 худ. Николай Пенчев

 *

Дори когато то не е всичко… Дори когато триумфът на живота пищи с глас на птица и дракон.

 

 худ. Николай Пенчев

худ. Николай Пенчев

Голямоформатните рисунки на Николай Пенчев поразяват със своето изящество и декоративност, като спират дъха, преди да позволят на зрителя да продължи, или да го приковат задълго пред онова мимолетно усещане за красота и вечност, без което животът губи своето очарование и поносимост.

Така отново стигаме до медитативната същност на източното изкуство и осъзнаването на мига в неговата безкрайност.

Прозорец от хартия – през него виждаме духа на буквите в невероятните хайги на Александър Теллалим – едно напълно ново изкуство, което има душата на оня, който следва с четката пътеката на живота…

 

 худ. Александър Теллалим

 

худ. Александър Теллалим

Да, познаваме източната хайга, онази, при която четката на поета-калиграф изписва хайку с изящни йероглифи и продължава пътя си върху хартията, за да довърши диханието на стиха в картина. Но Александър Теллалим решава, че и нашата азбука може да бъде изписана калиграфски и хайку да получи нов живот върху листа – едно ново творение, един нов облик на думите, които раждат/пораждат красота в съзерцанието.

 


 худ. Александър Теллалим

 

Кой ще запълни дупката, която прозорецът дълбае в плътта на дома? И какво остава зад сянката на Луната?

Дали онази сингулярност в себе си, която ни пронизва и поглъща и която се опитваме да запълним с неща отвъд ежедневното оцеляване?

Или онова, което е важно за тържеството на живота – простото присъствие на близост и любов…

 


худ. Александър Теллалим

 Какво виждаме зад привидността на едно отсъствие… И не е ли празнотата на пространството онова, което предизвиква то да бъде изпълнено?

1. худ. Венелина Петкова

 


2. худ. Венелина Петкова

И тук стигаме до надсетивното възприятие на изображението на думата, до едно непонятно за европееца изкуство, а именно – истинската източна калиграфия, при която „йероглифът говори с душата“…

3. худ. Венелина Петкова

За мен то е непонятно – и като естетика, и като информативно съдържание.

Затова ще използвам поясненията на  авторката за значението на изображенията: 1. Живот Път; 2. Искрено сърце; 3. Буда сърце…

Животът-път, или Пътят – онова дълбоко източно разбиране за същността на изменчивостта, което се корени в даоизма, а може би идва от още по-ранни източници и времена винаги ме е очаровало и до голяма степен е част от самата мен… Искреното сърце – нима това не е всичко, към което се стремим – първо, в общуването си с най-близките, после – ако е възможно, в общуването си със света… и трето, може би най-трудното – при разбирането на самите себе си…  Буда сърце – или – онова, което е в края на Пътя-живот, онова, което идва с Искреното сърце… Пътят на пробуждането, който изчиства сърцето и ума, който води до уважението към Живота във всичките му форми, който води до онова, към което се стреми новото световно обществено съзнание – уважение към Планетата и отговорност за нейното бъдеще… Пътят, който тръгва от дълбините на времето, минава през нас, за да достигне ефимерните форми на бъдещето… Или може би онова, което се крие зад триптиха на Венелина Петкова е друго – и просто трябва да чуем мелодията на йероглифа, който говори на душата с гласа си от туш.

Това особено разбиране, което, вероятно ще остане недостъпно за повечето от нас, съвсем не е необходимо, за да усетим духа на изображенията от следващите нейни рисунки.

Те покоряват с изчистената форма, родена от вдъхновеното просветление, резултат на мигновена или дълбока медитация.

худ. Венелина Петкова

Понякога, мигът на просветлението ни спохожда дори в ежедневната забързаност, но ние рядко улавяме, рядко го разбираме и още по-рядко успяваме да извлечем от нея надвременното усещане за преходност и да му се насладим.

худ. Венелина Петкова

*

Изложбата „Полъх от Изтока“ се осъществи с подкрепата на Клуб „Приятели на Япония“ в рамките на Пролетните дни на японската култура в България. Организатор е Зорница Харизанова, секретар на БХС, а куратор на експозицията е Венелина Петкова.

Подобна изложба на картини, реализирани само с източен туш, се провежда за първи път в България, може би защото Пътят на четката и Пътят на хайку не се съчетават лесно, но те са част от живота и творческото вдъхновение на авторите.

Изложбата е новаторска и интересна, защото представя твърде различни техники на изразяване, непознати на широката културна общественост в България – традиционна и съвременна калиграфия (изписана с канджи или с кирилица), хайга (рисунки, съчетани в едно картинно пространство с хайку стих) и рисунки с туш (суми-е или суминагаши), подчинени на Пролетта, като тема и сезон.

Габриела Цанева, сп. "Картини с думи и багри", брой 2/2022