вторник, 25 март 2014 г.

НЕБЕТО Е ЗЕЛЕНО

Сънувам, че летя.
Високо и злачно.
Сенките на звездите
тичат край мен –
докосват ме
като дъжд,
като мъгла,
тишина.
Може би не сънувам. Летя.
Докосват ме
облаци
и птици.
Небето е под мен.
Греша,
това са твоите
зеници.
Времето ме
задави, хълцам,
преглъщам миговете
на годините.
Падам.
Ударът в тревата
пак боли – зелено.
Небето е зелено.
Не сънувам. Не летя.
Това са твоите очи –
в зелено плачат.

неделя, 2 март 2014 г.

СЕМЕ БЕЗ КРИЛЕ

Денят днес схлупи хоризонта си.
Не ме вълнува, че облаците падат
и тъпча капките им по паважа.

Без празник – дъжд вали...
Роса пълзи във въздуха, 
блъска се в стените...
Ръбовете на тревите 
са стоманени -
превърнати във остриета,
забиват се в краката ни,
раздират ни лицата.
Капе...

Без празник... мислите ми отесняха –
издува ги главата ми – като търбух,
и копчетата им се разхвърчаха.

Издува се главата ми – ще полети,
като балон със хелий...
Ще стихнат мислите ми,
глухо,
ще ги погълне тишината.

Стихът е кух. Главата ми-балон
се люшка - високо в стратосферата.
Защото пак избягах... там, отвън,
където хоризонтът е Вселената.

* * * 
Останах само семе – без обвивка.
Вятърът не ще ме носи над
нивята.
Птиците не ще закусват с мен...
И нищичко не ще поникне –
от семе, без криле.

Архив на блога

Търсене в този блог

Популярни публикации