понеделник, 26 декември 2011 г.

ЗАСКРЕЖЕНИ ПТИЦИ

Снежни облаци
обрулени висят.
Заскрежени птици
падат.
Бяло е –
като “отвъд”.

Не искам
вятър да ме
брули.

Свивам
замръзналите си
крила.
Като бяла птица
падам.
Не,
летя –
заскрежена капка,
забравена
в небето...
или избързал цвят,
откъснат
от полето?

неделя, 18 декември 2011 г.

ФУЧИ ПРЕЗ ДЛАНИТЕ НИ ВЯТЪР

Цветята ронят сухи листи
протягат черни пръсти към стъклата.
Улавят паяжини скрити
и чакат – есента да ги догони.

Дърветата заспиват тихи,
засипали пръстта с плътта си.
Изпиват жълтото на уличните лампи
и чакат зимата да ги разсъблече до корен.

Лъчите падат към земята,
насечени от клоните на кестен.
Фучи през дланите ни вятър –
короните с листа са спомен.

Врабче върху антената

сряда, 7 декември 2011 г.

КАКВО ЩЕ ПОСЕЯ

Уродливи мисли
орат главата ми.

Какво ще посеят?
Ще изкласи ли?
Ще посмея ли
да го ожъна,
да го прибера,
да го смеля?
И хляб
да омеся.

Какво ли –
аз ще посея?

"Врабче върху антената"

вторник, 6 декември 2011 г.

ДЕЛНИК

Хванаха ме
пръстите на делника.

Дали е слънце или вятър;
дали е сняг или роса –
не питам.
И не знам.

Дали листата плачат,
или дърветата,
настръхнали, мълчат?
Дали асфалта се разтапя,
дали във локви крача –
не виждам.
Но вървя.

Дали Луната грее,
или съседът е отворил
балконската врата
и светлина оттам се лее;
дали денят изгрял е –
не разбрах.

Държат ме
пръстите на делника.
В нощите ми
хищно впиват се.

Ще дойдеш ли?

Небе и вятър и звезди…
Отрупани със сняг
корони на ели…

Ела, очаквам те!

Очакване – откъсване.
Пътека към нощта,
която не е само моя –
оглозгана от делници,
сама…

"Заскрежени птици"

вторник, 29 ноември 2011 г.

КРЪГОВРАТ

Есента дояжда живота ми.
Едва пролазвам до края й –
гъсеница свита в изгнили листа…

Нагазвам в бялото на зимата.
Като акула отхапва ме студа
и вплитам сухи пръсти в сухи клони…

Свивам се в покоя на дъжда.
Кога дошъл е юни? С трева
закичих си главата, с жита направих си

покров. Зърната падат в тучната
земя – като сълзи от кехлибар,
отронени върху кора на бор.

Пълзят по хлъзгавата антрацитна плът.
Отнасят ми душата надалеч. Потъвам.
Дъждът шуми над мен,оплождайки пръста.

Разпукват се цветята в тъмнина.
Дали е пролет? Лято? Есен? Не.
Дошъл е краят на деня.

"Заскрежени птици"

четвъртък, 17 ноември 2011 г.

ГРАДЪТ ЗАСПИВА

















Градът заспива
призори, премигва със
окото на Луната...

Следи от стъпки
върху скреж. Бездомник ли?
Или денят е почнал?

четвъртък, 27 октомври 2011 г.

ПРЕДБАЛОТАЖНО

Рисувам, римувам, руша...
Не дишам, не искам пак да градя.
Уморих се да гоня света.
Уморих се да крада мигове, които, преди да станат мои, се разсипват...
Уморих се да мисля, да сравнявам, да търся... от пустотата отговори.

Мълчи пустотата.
Не онази, на планинските върхове, на девствената природа.
Мълчи пустотата в нашите умове, преяли от планове за изгода.

Ще спра до тук.
Думите барабанят по гладкото ми чело като по опънатата плът на тъпан. И някак коварно започват да звучат като чужди.
И не само думите, и не само мислите, и не само образите, които създават. Някак внезапно започвам да се усещам чужда, някак – като проекция на билборд, като сянка на рекламен (предизборен) клип, като мелодия на нечие слово без думи, без смисъл...

Защо стана така, че изгубихме мислите си, изгубихме идентичността си?
И забравихме да се бунтуваме... Не говоря за онези сини митинги, които заливаха площадите преди повече от 20 години...
Забравихме да се бунтуваме в себе си.
Да, знам, казват го политолозите, социолозите... не е далеч и от собствения усет, опит –
по-лесно е да бъдеш „СРЕЩУ”, отколкото да бъдеш „ЗА”;
по-лесно е да викаш „ДОЛУ”, отколкото „УРА”...
Поне за тези, които не искаха да викат „ура” по първомайски, деветосептемврийски и седмоноемврийски манифестации.
Уморихме се да викаме „ура” – и преди и сега... И няма нужда, и няма лошо...

Лошото е, че няма към какво да се стремим (да не кажа „за какво да се борим”).
Построихме демокрацията (добра-лоша, но я има – имаме право ние да избираме, и ако избираме лошите, ние сме си ги харесали... или повечето от нас). Влязохме в Европейския съюз и в НАТО (нищо, че едни изградиха пътя до там, а други прерязаха лентата). Ще влезем в Шенген и в Еврозоната (някои искат вече да излизат, но нашият път е натам). Преживяваме и Световната криза – като всички развити страни. Нищо, че управляващите (бившите) ни лъжеха и още ни лъжат (настоящите), че сме били по-добре от комшиите... (Може пък и да не лъжат?! Комшиите са по улиците, а ние сме по домовете си – ядем и пием.) И не ни пука за изборите и за световната криза – докато има какво да ядем и да пием.
Историята показва, че винаги е имало какво да ядем и да пием. Винаги с пирове сме посрещали и изпращали трагедиите.
И с опиянение...

Вървим, зомбирани, под падащите есенни листа.
И аз вървя, ровя с обувки в щедрия цветен писък на природата, знам, че не мога да го задържа – там ще си изгние, на алеята...
Газя – пъстрота.
И кънтя – от празнота.
Омръзна ми – отново без избор да избирам.
Гневях се. Вече – не.
Дори не си задавам въпроси – „А може ли да бъде друго?”... „Какво?”... и „Как?”

Вървя по алеята, падат шарени листа върху сърдитите лица на минувачите.
Гневни-безнадеждни погледи светят, удрям се в тях – като в стени... или потъвам в празни дупки на мястото на погледите... и душите.
Сърдити сме... Сърдити, че живеем в безпътица, без пътища...
Но никой не иска да тръгне по пътя...
... поне докато има какво да ядем и да пием...

НАЗДРАВЕ!

сряда, 26 октомври 2011 г.

петък, 1 юли 2011 г.

Габриела Цанева преоткрива света на думите в поетичните си книги

“Искам себе си” и “Светлата пътека към звездите” са двете нови поетични книги на Габриела Цанева, които бяха представени в Русенската библиотека на 28 юни. На срещата дойдоха близки, приятели и почитатели на творчеството на талантливата авторка.
Книгите представи русенската поетеса и журналистка Лилия Рачева. Нейното слово бе като хайку – кратко и въздействащо...
... Повече за представянето прочетете в сайта на домакините:
http://www.libruse.bg/gabriela-tsaneva

понеделник, 20 юни 2011 г.

ПРЕДСТАВЯНЕ


На 28 юни, вторник, от 17:30 часа, в Регионална библиотека „ЛЮБЕН КАРАВЕЛОВ” (Русе, ул. "Дондуков-Корсаков" №1). Лили Рачева, журналист и поет, ще представи най-новите ми поетични книги – стихосбирките „Светлата пътека към звездите” и "Искам себе си"... А аз ще чета стихове, ще отговарям на въпроси и ще давам автографи.
Заповядайте!

сряда, 4 май 2011 г.

В ПЛАНИНАТА

Снежинките се
смесват с венчелистчета
на прецъфтели
сливи...И падат върху
копията на
избуялата трева...

вторник, 19 април 2011 г.

ПЕСНИ В КОСИТЕ

Върбите изрусяха,
посипани от златен
прах на цъфнали реси.
Събират птичи песни
със разплетени коси...

Сълзи се стичат
по челата им...

неделя, 10 април 2011 г.

ПРОЛЕТНИ ВАРИАЦИИ

Гайдарят свири.
Пет кучета го слушат
и сучат пролет...

* * *

Гайдарят свири.
Тревата зеленее.
Кучетата спят -
сънуват небесните
сфери... Бяг... Пак кръговрат...

четвъртък, 7 април 2011 г.

ИСКАМ СЕБЕ СИ

Току-що излезе от печат новата ми стихосбирка "ИСКАМ СЕБЕ СИ",
издателство "Изток-Запад", ISBN 978-954-321-321-830-1



Предлагам ви стихотворението, чието заглавие стана заглавие на книгата... и не само...

Искам да раста
в света
на думите
и багрите.
Искам си очите
и усмивките.
Искам
в ритъм
на вълни
да се изгубя,
после -
бездната
да ме обуе
в същността ми.

ИСКАМ СЕБЕ СИ!

вторник, 29 март 2011 г.

ВРЕМЕТО СПИ...

Завой, след него
небе, брегове, безброй...
Реката пълзи, покой...
Времето спи и
падат лъчи... Слънцето
позлати синевата...

неделя, 20 март 2011 г.

неделя, 13 март 2011 г.

ПРОЛЕТЕН ВЯТЪР

Пролетен вятър
бушува... Пук... Стъклото
се спука... Цветя
разпиляни протягат
листа... длани за ласка...

неделя, 6 февруари 2011 г.

ДУНАВ-ДОМ ЗА ПТИЦИТЕ 4


Орелът кацна
върху лодката... Сън ли?
Плясък на вълни...

* * *

Литна Морският,
или... греблото падна
в мътните води...

вторник, 1 февруари 2011 г.

ДУНАВ-ДОМ ЗА ПТИЦИТЕ 3


Сред тръстиката
бяла птица се скри... Сви
криле къдроглав
пеликан... Плясък, вълни...
Голи клони... Пак лети...

петък, 28 януари 2011 г.

вторник, 18 януари 2011 г.

СУХА СЛАМКА


Тревите шушнат
приказки за мравката,
понесла суха сламка.

Щурчето свири
песни за лятото под
сянка на суха сламка.

събота, 15 януари 2011 г.

СИНИ СЕНКИ


Шарени листи
се крият в сини сенки.
Полъх на вятър...
Аромат на треви. В мъх
заглъхват птичи стъпки...

четвъртък, 13 януари 2011 г.

РАВНОДЕНСТВИЕ


Растат житата,
огрени от есенни
листа. Равноденствие...

Бяга Земята
по своя път - Слънцето
пак я взриви в цветове.

неделя, 9 януари 2011 г.

СЛАДОСТ



Гроздови зърна,
разпукани - сладост и
сласт... Отлетели ята...

В изкълвана длан
дюля спи и сънува
клюн... Врабче на перваза...

събота, 8 януари 2011 г.

ЕСЕННИ ВАРИАЦИИ


Дървото грее
с жълти листа – как иска
слънце да бъде!
* * *
Дървото изгря
с червени листа… Няма
нужда от слънце…
* * *
Пламти гората -
като пожар… Слънце я
жари… Прохлада…

четвъртък, 6 януари 2011 г.

СПОДЕЛЕНА ТОПЛИНА

Срещнах Весислава Савова в Интернет.
Първо се запознах с rarebird и с нейната поезия, с красивата недоизказаност на нейните хайку, после със статиите и рецензиите... накрая – с късите й разкази. Постепенно зад псевдонима започнах да виждам твореца, личността на Весислава Савова – тя наистина е рядка птица, която умее с лекота да ни понесе върху крилата на въображението си, но и да ни потопи в нови области на познанието с вещина и ерудиция.
Във всеки жанр, тя бе различна. Във всеки ред - бе последователна... Проникновена, наблюдателна, чувствителна – тя може да спре дъха на читателя със странно сравнение, с неочакван образ, с постигнато безвремие в съзерцанието. Може да го стисне за гърлото с внезапен финал, зад който нищо не се вижда, но се усеща цяла нова Вселена...
Весислава е добър събеседник – щедро раздава скритата същност на духа си и в коментари към чужди произведения, и с посланията в собственото си творчество.
Ако напишете името й в google, ще се отворят много връзки, по които можете да стигнете до творчеството й, но ще намерите много малко за личността й. Едва след запознанството ни в реалния свят научих, че Весислава Савова е естествена, непринудена и готова да откликне на всеки повик, който изкуството отправя към нас, творците. Тя не говори за себе си, а оставя на творчеството да говори за нея.
Когато се съгласих да представя първата й книга, не предполагах колко трудно ще се окаже това.
Защото най-трудно е да пишем за нещо, което мислим, че познаваме...
Преди година, на един дъх прочетох някои от разказите, представени в настоящата книга, публикувани в литературен сайт. На един дъх – защото завръзката е като вдишване – естествена, насъщна; кулминацията ни изпълва с живот – такъв, какъвто е край нас, или такъв, какъвто бихме искали да беше... развръзката – като въздишка я издишваме... изпразнени сме от очакване.
Още тогава усетих, че съм се докоснала до един необикновен творец, и не защото четенето на тези разкази бе едно от малкото неща, които ми доставиха истинско удоволствие.
Днес, когато между написването на един текст и неговата публикация разстоянието е само един клик, все повече пишещите се опитват да спечелят вниманието и симпатията на читателите си с необичайни теми или език; с нещо, което да бъде като камък, хвърлен в блато...
Оказва се, обаче, че камъните станаха твърде много и блатото закипя от тях... а после се превърна в каменна пустош...
Весислава Савова не е от авторите, които се опитват да ни впечатлят с псевдоноваторство. Тя успява пестеливо да разказва разтърсващи човешки истории. Някои от героите й срещаме всеки ден и често ги отминаваме, без да ги забележим. Други, бихме могли да намерим по-скоро в народните приказки, отколкото в онова селце там, захвърлено отвъд хълмовете край магистралата. Но аз ще оставя читателя сам да реши - дали героите от книгата, които умират, когато бъдат лишени от любов, могат да бъдат наши съвременници, или чрез техните истории Весислава Савова ни води към една съвременна митология („Когато свири щурец”, „Старият бор”). И в единият, и в другият случай, чрез своята първа книга „Приятели”, тя ги прави видими и близки.
Безспорно, разпръснатите из Интернет текстове, сега, събрани заедно, въздействат по-силно. А повторната среща с някои от тях, е като среща със стар, добър приятел.
Може би точто затова и авторката се е спряла на това заглавие за своята първа книга - ПРИЯТЕЛИ - кратко, топло, точно.

Композиционно, книгата е разделена на шест части, всяка от които съдържа нееднакъв брой разкази, обединени в обща тема – „Те са и наши родители”, „Те са и наши деца”, „И те са като нас”, „Виртуални страсти”, „Насилници и престъпници”, „Надежда”.
Ще побързам да кажа, че това разделяне е условно. Може би защото всеки от нас би могъл да види по нещо от себе си във всеки от героите, може би защото всяка от историите, би могла да се случи. За героите на Весислава Савова наистина може да се каже, че и те са като нас, като децата ни, като родителите ни... А историите, които разказва, можем да почувстваме като свои – все едно дали живеем в заобикалящата ни реалност, изпълнена с насилници и престъпници, или търсим във виртуалното пространство познание, съпричастие, общуване, страст – ние можем да потърсим и да дадем надежда...
Мисля, че онова, което не разделя, а обединява отделните разкази в книгата на Весислава Савова „Приятели” са споделената топлина и любов.
Много малко са съвременните български автори, които се осмеляват да пишат с човещина, които се осмеляват да обърнат гръб на всеобщия вой срещу всичко и всички, на вездесъщия негативизъм, за да ни дадат онова пламъче, от което имаме нужда и което ще ни направи по-добри.
Без съмнение, пред нас е една книга, която ще остави своята светла следа в новата българска литература.
Без съмнение, това е първата ни официална среща с автор, който има какво да каже и умее да казва това, което иска по много начини – и всеки от тях е изпълнен със светлината на вдъхновението и таланта!

Габриела Цанева

Архив на блога

Търсене в този блог

Популярни публикации