РАЗСЛОЕНИЕТО НА ДНИТЕ

Разслоението
на ежедневието
започва
преди да се събудиш -
първо дишаш студа на сивия здрач,
който идва преди изгрева;
после те убожда грохота на камиона,
събиращ сметта от вчера,
вонята е още далеч,
вонята
на деня, като вчера,
който идва със студа на сивия здрач
отпреди да се събудиш.

Кошмарът на утрото се впива
в топлата кожа, влажна от сънища,
кожата ти, с миризма на уют,
лепкава от защитеност,
от клетка,
от дупка -
и всичко онова,
в което се криеш.

Патерицата на закуската
те привлича като спасителен остров,
вкусваш сухия хляб на тостера,
попиваш аромата на кафе,
сетивата се разтварят от опиянение и бягство -
търсиш топлината на привичното,
търсиш ъгъла, от който да избягаш в измеренията,
които не намираш...
но ъгълът е само триизмерен
и знаеш, няма да те всмуче в себе си...

Прагът, като пропаст се отваря пред краката ти,
прагът, който всеки ден прескачаш,
надскачаш се,
удавяш се в бушуващия водопад на битието,
от което
искаш да избягаш...
вратата е затворена и продължаваш
по стъпките на ежедневието,
което се разслоява -

като черен сняг капе пред очите ти,
очите, които криеш зад слюдатата на очилата -
битието се разслоява,
като битките,
които печелиш с дните, чиито лица не различаваш;
не помниш как прескачаш стълбищни площадки,
асансьорни шахти, входни врати, затворени стени...

Това ли е щастието, към което бягаш?
Щастието на последните дни,
което крещиш, че ти е отнето?
Не...

Възхудът е сладък,
въздухът щипе кожата,
топла е още,
настръхнала,
жадна е още,
изпръхнала -
за топлина,
за закрила,
за клетка,
за "у дома"...

Делниците я раздират,
на кървящи парцали я свличат
от тръпнещите мускули,
от белите кости под тях;
настръхнали от безполезност,
косъмчетата ловят -
като безсмислени антени,
насочени към дълбокия космос -
утайката на дните.

Не помниш дните -
безоки,
безлики,
безпосоки,
безбитие и бъдеще,
без мисъл, без следи...
дните без часове и минути -
кухи...

Полепнали със сивата пепел
на вечерта,
която носиш по кожата -
вече изстинала, без сетива,
вече нетвоя, безтленна -
кожа целофан -
непотребна,
само покритие на онова,
което не си ти,
но което трябва да се съхрани,
за да произвежда -
да служи,
да  множи
онова, под нея,
което денят е оставил за теб -
нечовек,
неличност -
само жили и кръв,
кости и слуз -
безсъщност...

Домът те привлича -
домът като котва;
домът те привлича
в безплодна посока...

Заспиваш, без да разбереш...

Само ръцете пишат поема,
още сричат
неизречени изречения,
които остават вечно недовършени -
умората не си отива,
умората от вчера,
което се превръща в утре
преди да се събудиш,
преди отново да заспиш...
нощта е твърде кратка,
умората застива
ти пак си тук,
не си отиваш...
ти пак си тук,
дните изчезват в еднаквостта си,
не заспиваш,
защото е безсмислено,
ако не си се будил...

ШУМЪТ НА ГРАДА

Шумът на града

се просмуква през

безоките капки -

капсулован фойерверк,

без фитил за запалване.

Заспивам върху ръцете ти -

очите тежат, като стопено олово са,

ирисите им, като куршуми изтичат,

клепачите, разкъсани кървят,

като взривени катедрали са.

Заспивам върху гърдите ти -

вулкани са, свистят,

свирят симфонията на тялото,

изпомпват лавата на кръвта ти,

заспивам, пеперуда съм,

опарена от дъха ти...

Бродя в пустия мрак на живота -

далеч от шума на града,

далеч от мъглата, изтъкала паяжината си

между игличките на бора,

далеч от липсващата енергия на вселената

и ми е все едно

колко е критичната маса,

и ми е все едно

каква е кривината на пространството -

нашето време

не е онова,

което теорията пресмята...

ШОКОЛАДОВИ КЪЩИЧКИ

Стените пукат -
като смачкан станиол...
... шоколадови къщички,
приказки,
вещици -
ужас зад всяка сричка
и врата...

Дъждът изми стрехите
и страховете,
мокри врабчета
пърхат в калта -
ще изкълват
трохите
от пътеките,
ще заличат
илюзиите 
за завръщане...

ПРОЛЕТ СЪМ ОЩЕ

Птиците пируват
в окосената трева -
мирис на сено

и есен...

А е пролет,
пролет е още,
пролет е -
устните ми изпръхват от вятъра,
кожата ми боли от слънцето -
пролет е -
земята още
чака плодовете си,
още чака най-дългия ден...

Само изсъхналата трева
е есен,
само умората
в умовете ни...

Но, не -
пролет съм още,
пролет съм...

Пролет са още очите ми,
и гърдите ми още са пролет,
пролет са и мечтите ми,
пролет съм -
твоята пролет...

Птиците пируват
в окосената трева -
косовете
и врабчетата
се смесиха -
щрихи
от настръхнали крила...

СИНьО СЛЪНЦЕ

Пътят потъва в небето,

синьо слънце целува житата,

острите връхчета на семената,

острите връхчета на листата им...

Облаци бършат ходилата ти,

галят пръстите,

полепват по прасците ти,

по бедрата,

пият влагата на кожата ти и плачат –

някъде вали дъжд с гръмотевици

и картата е жълта,

и картата е оранжева...

Синьо слънце изгаря очите ми,

пътят потъва в залеза...

Картата е червена.

Листенцата на гората трепкат от вятъра,

сребърно-черни са,

остриета са –

кинжали, забити

в очите ти...

Плачеш -

сезонът на бурите е в разгара си.

Пътят потъва в небето,

сиво е,

облаци лепнат върху житото -

сребърно-жълто е,

младо е

още,

още

чака бури да го поливат,

още чака очите ти –

преди да узрее…

После –

ще го ожънат...

Жадна, земята

ще пие слънцето

и пак ще чака –

облаците да съберат влагата ти,

за да я облекат с ново зелено...

КОГАТО ОТВОРЯ ОЧИТЕ СИ

Когато отворя очите си,
ще те видя,
знам...
Горещо,
парещо,
знойно е в мрака ми.
Когато отворя очите си -
ще си там -
като в спомена
ми за теб,
като лятото,
залепнало под клепачите...

Ще си там -
морски бриз
след който вървя,
ще си капки по пясъка
и писък на чайка,
ще си мирис на йод преди изгрева,
ще си гривата
на вълната,
която изтрива
следите от стъпки
по плажа...

Когато отворя очите си...

ЧУКАШ ПО СТЪКЛОТО

Чукаш по стъклото -
като пътник,
останал в безлунието си...
Чукаш -
припряно-тревожно,
настойчиво,
властно...
Тук съм,
оглеждам се в огледалото
на безлунието ти,
търся те -
виждам само
отражението на очите си,
които пробиват
граничната равнина между
уюта ми
и стихията ти,
проникват през
повърхностното напрежение на капките...
Тук съм.
А ти?

Чукаш по стъклото -
настойчиво
и разрушително,
като дъжд,
който
ще отнесе
повърхностния слой на почвата,
ще изтръгне
растенията от средата и препитанието им,
ще руши
безмилостно всичко слабо по пътя си,
ще разруши пътя
и ще се влее...

Ще ме чакаш ли там?

Потракваш
като уморен старец
с тояжката си.
Стъклото е потно,
като челото ми.
Отиваш си,
знам,
дъждът си...

ЦЯЛА НОЩ ЧАКАХ ДЪЖДА

Цяла нощ
чаках дъжда...
Чух вятъра,
който шибаше върховете
на боровете под прозореца,
чух грохота
на реката,
която къртеше бреговете си...
Видях мъглата -
като дрипа
покриваше посивелите хълмове...
И облаците -
през дупките им
прозираха звезди.
Дъждът не дойде.

И ти не идваш.
Стоиш някъде там,
в затвора си от тишина
и бездумие.
Очите се превръщат
в сингулярности,
през които
ще стигна
до отговорите,
за които още няма
въпроси.

НОЩТА И ЛУНАТА

Още чакам да се събудиш,
за да довършим оня разговор,
който прекъсна преди вечност...
Нощта влиза през щорите
с пълния диск на луната...
Лунни лъчи играят по лицето ти -
каква романтика...
Спиш -
говоря ти тихо,
ти мълчиш...
Нощта през прозореца въздиша
със стона на вятъра
и ромоленето на една забравена река,
с чуруликането на птиците
в клоните на оределите дървета край нея...
Панелите
са замрели
в настъплението си
към зеленото петно на гората...
Занемели
са в мрака,
дори светлинките в прозорците им
са удавени от пълнолунието...
Птищите, полудели от любов, пеят в нощта,
трелите им се сливат с накъсаното ти
дишане...
Спиш,
говоря ти тихо -
ти мълчиш...
Някъде абсурдно близо кукурига петел -
навявро е сбъркал луната с изгрева...
Новото строителство настъпва,
изяжда поляната
на коня, който още гони мухите си
и размахва опашка -
толкова смешен е,
изгубен между реката
и зеления ръкав на метрото,
затрупан между
шарените кубчета
и папалелепипеди
човешки уют...
Дишането ти се слива
с ритмичен кучешки лай...
Спиш,
говоря ти тихо,
ти мълчиш...
Сезоните се сменят през песента на птиците,
аз се уча да познавам езика им,
защото ти вече говориш само техния език
и в него трябва да те намеря...

ТЪРСЯ УСМИВКАТА

Търся усмивката си
в отпечатъците
на душата ти

оскъдни дни -
умираме
сами

ОСКЪДНИ ДНИ

Оскъдни
дни
отмиват умовете ни,
убиват ни...

Убиват ни
главите,
закичени
с корони -
увити са главите ни
със плесени,
отнесени...
оставаме, спасени
сме!

Оставаме в телата си, оставят ни -
спасени
сме... Спестени са телата ни,
оставят ни -
сами... Върнете ги, телата ни -
пуснете ни!
Пуснете ни...

Скъдни
дни -
зелени
поляни
и пусти пътеки ни
давят с ухехи за чужди вини...
В пустини
се давим, не ни
е леко да правим в живота си бездни...
Потъваме бавно, бавни
сме вече, вечни
сме вече - не ни трябват дни.

В бездни
живеем - ни
белег след нас, ни
спомен от нас, ни
мечти - бедни
сме, обречени,
обесени,
с въже от чужди думи, потресени...
Бесни
сме, бесни -
от чужди безумия сме отнесени...

Безсилни,
обсебени
от обидни
мълчания, обидни
терзания за завидни
съдби... бедни
сме, бедни -
обезглавени,
безжизнени -
лишени
от бъднини..

И само оскъдни
щрихи върху стари картони
оформят лицата ни
без спомени...

Смълчани
сме, смирени,
занемарени...
Оропаснени
дни
ни
чакат, от безумието на света ни.
Умираме бавно, самооперирани -
безкритични,
безлични
обезличени,
заличени,
сами...

Умора - като сълзи
пълзи
по лицата ни,
бездихание хрупа
храрупата на дробовете ни...

Умората на голямата ваканция ни изяде -
пълзи -
като охлюв върху напечения камък
на опустялата Земя...

Не ни трябва пандемичен мор,
за да сме мъртви -
умряхме преди това,
дори не разбрахме защо...

Целият свят заспа
и засънува
кошмарите си
за края на света...

БОС

БОС

на баща ми

Бос.

Суха пръст.

Пепел и пясък.

Отсъствие.

Стъпва бос

по земята –

напукана,

напукани устни,

горчат...

Бос

с изгрева

и тревата,

която

го гали,

с мекота на коса.

Капки роса

се отронват,

мият жаждата,

мият кожата;

пият пиявици

кръв и вода...

Вият комари,

утро е,

хладно е,

лято е –

нощите бягат,

изтървали звездите си –

трохи от камъчета

по тревата,

чисти са,

гладните мравки

ги хапят

безсмислено...

Бос ходи по пясъка...

Пладне е.

Пръст и вода.

Краката му

парят –

твърди ходила,

подути глезени,

високи колена,

охлузени,

прасци като вретена,

бели бедра

се стичат

от крачолите,

бели рамена

носят главата му,

корона

от коса...

Бос ходи по пясъка,

потъва

в посоките,

бос...

без посока е.

Кожата му –

напукана, изпръхнала,

грапава – като гръб на гущер е;

изсъхнала,

кожата на ръцете

и дланите –

жадна е,

за докосване...

Кожата му,

под ризата,

скритата –

бяла е –

като девича гръд,

чиста е,

напращяла

и недокосната.

Косите му

лепнат по челото,

влажно е,

гладко е

още,

капки вода –

пот и роса,

стичат се

по наболата брада,

капят –

попиват някъде,

там –

където свършват

гърдите...

Костите му,

сухожилията,

мускулите –

скърцат –

като зъби,

когато искаш да крещиш,

но мълчиш...

Вените –

усукани пиявици

пият кръв, мият клетките, вият се –

като въжета,

бесят младостта...

Бос –

стъпва в пръстта,

пари му,

тревата, като със сабя

разсича плътта,

жари го,

няма роса,

няма е...

Тя,

без посока е...

Бос –

стъпва по пясъка,

заравя пръсти в земята,

потъва в нея до глезени –

водата е бяла,

разнежена,

вълната го гали,

ближе го –

попива дълбоко в кожата,

облива коленете му,

бялото тяло,

олекнало –

само кожа

над скелета...

Водата го милва,

като момиче е,

обича го,

облича му ризи с дантели,

водата,

като коприна – беси го,

Тя

не е с него.

Бос.

Вечер е.

Стъпва твърдо в пътеката,

твърда е –

камък и пясък, смесени.

Черно е.

Косата му лепне по челото –

още е тъмен перчема,

още е шлем над черепа,

още прилича на гривата,

в която се вкопчвах

някога,

някога –

по кея тичахме,

някога –

върху нея заспивах...

Бос...

Нощ е.

Краката му пускат корени,

пият сок от земята.

Стъпалата му пак са основите,

върху които ще стъпя –

за да догоня вятъра...