петък, 31 март 2017 г.

ЖИВОТА В СТИХ СЪБРАХ - ЕСЕТА И ПУБЛИЦИСТИКА - 2

13.03.1992
ОСЪЗНАТАТА ОТГОВОРНОСТ КЪМ ДЪРЖАВАТА Е ДА ДАВАШ, А НЕ ДА ИСКАШ...
        
Гледам ги – побелели побеснели старци, цял площад. Немощни старци – за труд; размахват юмруци в закана. Цял площад юмруци – “гладни сме”. Огладнели, озверели старци…
Може би, ако не бях видяла този репортаж, нямаше да опиша случката, която скоро ми разказаха.
. . .
Топъл ден. Събота. Март.
Жълтият петнайсетгодишен “Москвич” спира пред желязната порта. Болезнено скърцат старите панти, бавно – тежка е портата. Най-после Синът я затваря, прекосява предния двор, влиза в къщата, леко изкачва четирите стъпала, отваря вратата. Тя го чака права – Майката.
- Закъсня – казва, уж сърдита, а усмихната – Цяла сутрин те чаках. Хубав ден, трябва да се сее…
- Имах малко работа в града, не можах да я свърша през седмицата… – казва Синът.
Не се оправдава – тя никога не съди.
- Топло става, дано баща ти живне, че цяла зима лежи, все му е студено…
- А-а-а, закъса бабичката, закъса. – обажда се Бащата от леглото – Добре, че съм аз, да й нося хляб. – и продължава глухо да говори, сам, затворен в глухотата си – Изкриви се бабичката, не може да върви…  – и се усмихва, щастлив от мисълта, че още може да закриля тази, с която 60 години е живял.
- Не го слушай. – смее се Майката – Чак в единайсет часа става, ако не съм аз да нахраня кокошките, тъй гладни ще умрат…
И Синът се смее – на детинското им желание всеки да представи себе си по-силен, отколкото е. Съзнанието им за отговорност един пред друг ги крепи. И той знае – докато са заедно, ще оцелеят. Съблича дългия шлифер. Сяда.
- Хич не сядай, ами да вървим в градината. Есенес не можахме да изорем, сега трябва да прекопаем, че да насадя лука, чесъна…
- Днес не мога, мамо, бързам. Ще се кача на покрива да оправя керемидите, да не текат… През седмицата може да мина да прекопая – казва Синът делово и става да се преоблече като за работа.
- Ти в последно време все си зает, пък земята не чака… Ама като си рекъл да правиш покрива, прави го – примирено, уморено.
Въздъхва Майката. Не, скрива въздишката си между две вдишвания. Гледа с тъга посребрялата глава на Сина. На 58 е вече.
- Ти сега, като работиш на две места, две заплати ли взимаш? – пита.
- Не точно. Една и половина… ама не е работа. Големи данъци взимат. – оплаква се Синът, стъпил на своя територия – какво ли разбира майка му от данъци?
- Че ти как искаш? Щом печелиш много, големи данъци ще плащаш. Иначе, как ще се оправи държавата? Тя, държавата, на данъците се крепи… пък на босия цървулите не можеш да вземеш. – тонът й е същият, съвсем същият, както когато казва “земята не чака”.
А Синът, интелигентът, митингаджията, агитаторът за демокрация… стои насред стаята с един навлечен ръкав и с един висящ… Майката седи на малкото столче и си мърмори :
- Като нямаш време, аз сама ще прекопая. Лека-полека, не бързам… Е, не съм като едно време… на лято 78 години ще станат… Ама трябва да се сее…
Синът се стряска. Строго-загрижено :
- Без мен няма да копаеш, чу ли? Ще дойда през седмицата, обещавам. Как е кръвното?
- Добре е, 200 на 130…
- Лекарства имаш ли?
- Купих си. Оня ден ходих… Докторчето ми вика: “Бабо, дай си бележката, че да ти дам лекарствата без пари.” Пък аз му викам: “Едно време, когато пенсията ми беше 20 лева, не можех да си ги купувам. Сега е 500 лева и ще си плащам лекарствата. Не ми трябва вече тази бележка.” То ме гледа, гледа, пък се засмя: “Другите плачат, че им били малки пенсиите, а твоята май ти е голяма?” “Голяма е, викам му, толкова пари аз преди не съм получавала… а и за какво са ми – за едното ядене и за лекарствата…”
Седи, ръцете й в скута. Малки, бели. Силни. Главата вдигната, погледът далеч…
- Социално слаби ли? Мързи ги… Не съм аз социално слаба…
. . .
Поправил Синът покрива, съблякъл работните дрехи, облякъл дългия шлифер… Изскърцала желязната порта. Отишъл в Града.
Дни и нощи го преследва образът на майка му. Седи с ръцете в скута. Малки и бели, с които цял живот е работила.
Дни и нощи го преследват думите й…
… Осъзнатата отговорност към държавата е да даваш, а не да искаш…
. . .
Може би нямаше да напиша тези редове, ако не бях видяла репортажа снощи.
Побелели побеснели старци. Огладнели озверели. Цял площад размахани юмруци. Искат да ядат. Те, социално слабите – бивши активни, бивши генерали, активисти, офицери. Бивши сърдечноболни правоимащи. Бивши властници, бивши величия, бивши…
Те, цял живот ялите, могат само да ядат.

в-к „Народно земеделско знаме”,  1992 г.
„Реши се и ще си свободен”, изд. „Весела Люцканова”, С., 2001 г.

27.03.1992
ГРАЖДАНИН НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ ИЛИ ПОДАНИК НА НЕГОВО ВЕЛИЧЕСТВО…

Все по-често си задавам въпроса – има ли място за цар в една република. Все по-често се питам – ако има, републиката република ли е. А ако няма – какви са тези, които титулуват някого, или се самотитулуват с тази звучна думичка “цар”.  Държавни предатели или маниаци за власт и величие с комплекс за безгръбначност…
Почти година вече си задавам тези въпроси. И ме е страх от всички възможни отговори, защото всички възможни отговори вещаят разруха.
...Прочетох интервюто на Мико Петров със “Симеон ІІ, цар на българите” - “Конституционната монархия, нещо много по-еластично от едно президентство в преходни периоди…” Каква гавра… С наивния читател, слушател, българин… Главата ми ще експлодира.
Гледам пред себе си. Градът. Синьо небе, слънце, напъпили зелени листа. Някъде долу – детски смях, лай на куче. Някъде вън – бръмчене на муха… Градът. България… Късче от Земята, от Вселената. Къде е мястото на Царя? На Короната?
Детски смях, лай на куче, бръмчене на муха, слънце и цветя. Вятър. И вестник, с интервюто на този, който иска да се върне, за да бъде цар на всичко това…
Не. Не мога да свържа слънцето и вятъра, децата, кучетата и цветята, нивите, горите и селата… градовете, автомобилите, хората… и всичко онова, което е България… с Царя. Величеството, Короната, Династията. Божествени и стоящи над материята и времето, над Духа…
Слънцето… Подпали ръцете ми, бележника ми, вестника. Гледам небето – над моя дом, над моя град, над моята страна. Там ли е мястото на Царя, който трябва да бъде над мен, над моите приятели, над моя народ?
Не питам – “защо”.
Нелепо е. Противоестествено и невъзможно – това казва моят Разум. И слага точка. Но аз не мога. Защото някъде там, във вестника, подпален от слънцето, съвсем сериозно, съвсем откровено е написано - “Конституционната монархия, нещо много по-еластично от едно президентство в преходни периоди…” Не се питам, когато преходният период свърши, ще свърши ли и монархическото управление. Твърде очевиден е отговорът на този въпрос – никой не би си правил труда да работи цял живот за едно “преходно” завръщане. Тук аз няма да питам – прави ли г-н Сакскобургготски разлика между конституционна монархия, каквато е станала английската монархия след 1689-та, в която властта  на  монарха  само е била регламентирана на хартия и ограничена в определени рамки и парламентарна монархия, каквито например са съвременните европейски монархии, в които монархът има само представителна функция, без власт. Отговорът на този въпрос е твърде очевиден – той навярно добре знае разликите в правата, които би му дала съответно едната или другата форма на монархическо управление. Знае я и твърде много внимава да не подсети евентуалните си съмишленици за нея. Затова се опитва да ни внуши, че царят е просто един независим, надпартиен, любящ баща на нацията, който “гледа само доброто на народа и страната без лични подбуди” и чието “главно преимущество е да изслушва всеки”… поданик.
Мъчи се да ни внуши и друго – “Ами аз съм в тях (в международните кръгове) от толкова години! Познавам си връзките. Зная какво биха направили тези хора за мен, кои врати са ми отворени, къде има симпатии, къде има икономически интереси… Човек не бива да се хвали, но…” Друго е да се похвалиш. Да внушиш, че си икономически експерт с неизчерпаем кредит в европейските дворци, че макар и “дребен бизнесмен, което съвсем не е обидно”, имаш рецепти за излизане от икономически кризи всякакви – “хладнокръвие, благоразумие, малко търпение и много работа…” Какви хубави думи, нали? Колко просто било всичко – протягаш ръка с малко хладнокръвие и си на спасителния бряг… Как никой не се е сетил досега, ами от две години тъпчем в блатото. Да си бяхме взели цар навреме, че да ни го каже….
Скри се слънцето. Облаци на небосклона. И няма вятър, за да ги отвее. Но нищо – чакайте, сънародници! “Като дойде моментът, ще бъда готов и няма да ви разочаровам.” Скри се слънцето. Чакам – “момента”. Чакам, почти успокоена, че “една конституционна монархия не може да застраши нито мястото, нито идеологията на когото и да било…”
А човешкото достойнство… Има ли поданикът достойнство?
Връщам се назад към себе си. Назад, назад, назад… И някъде там, закърняла, затрупана, забравена… спотайва се идеята за равенството, братството и свободата. Идеята на Векът на Просвещението.
Идеята на най-великата буржоазна революция, която промени света, която освободи човешкия Дух, човешкия Разум, човешката инициатива. И постави на върха способните, а не родените на трон…
Слънцето разкъса облаците. Подпали ме. Изгарям…
Изгаря и идеята за равенството, братството и свободата…
Защото…
Някъде в Европа някой правоимащ се обади.
Проплака – за правото си доживот и чрез потомството си да властва над нас…

© в-к „Народно земеделско знаме”,  1992 г.
© „Реши се и ще си свободен”, изд. „Весела Люцканова”, С., 2001 г.

10.04.1992 г.
СВЕТЪТ В НАС И СВЕТЪТ ВЪН ОТ НАС

Войната е на една крачка от нас. В сърцето на Европа. Кърви. Тихо, непризнатата война убива почти година вече. Тихо – снайперисти убиват деца. Тихо – танкове разрушават болници. Тихо – оръдия сриват гладове… Мълча Европа – почти година. Почти година кръв избликва от сърцето й. Тихо. Изтича.
Словения, Хърватско… Днес – Босна и Херцеговина. Утре – може би Македония. Комунизмът си отива – от сърцето на Европа. Тихо – избива отреклите се от него. Почти година Европа мълча. Европа, която осъжда комунизма, осъди на смърт отреклите се от него. Тихо.
Дистанцирано, отчуждено… високомерно – Европа диктува условия – на жертвите. И развърза ръцете на убийците.
Дистанцирана, отчуждена, високомерна, Европа отново раздели жертвите. Призна окъпаните в кръв, разорани от снаряди Хърватско и Словения. Прегърна ги. И отблъсна Босна и Херцеговина и Македония… докато се окъпят в кръв… Босна и Херцеговина… кърви… и бе призната… И Македония ли ще кърви – за да бъде призната?
Кърви – сърцето на Европа. Изтръгва комунизма от себе си. И иска място под слънцето. Място, в гръдта на Европа…
Войната е на една крачка от нас – в сърцето на Европа.
Тихо, в непризнатите (несъществуващи?!) югославски републики убиваха – половин година.
Мълча Европа. И Светът мълча.
Светът, имащ претенция за цивилизованост.
Светът, определящ нормите на цивилизоваността. Спокойствие, Стабилност, Толерантност, Ненасилие. Тези условия постави Светът пред воюващите – за да ги признае за съществуващи. Но невоюващите не призна.
Кръвта е на една крачка от нас – кърви сърцето на Европа. Стъпили здраво на клатушкащия се “остров на стабилността и спокойствието” се оглеждаме с очакване наоколо – ще ни забележат ли? Ще ни похвалят ли? Ще ни прегърнат ли? Цивилизованите, които диктуват нормите на цивилизоваността…
Забелязаха ни. Похвалиха ни. Но не ни прегръщат.
Мълчат. Дистанцирани, отчуждени, високомерни. Категоризиращи.
Стъпили здраво върху клатушкащия се остров на стабилността и спокойствието чакаме – да ни прекатегоризират.

© в. „Либерален конгрес”, бр. 18-19/12.03.1993 г., год. 3
© „Реши се и ще си свободен”, изд. „В. Люцканова”, С., 2001 г.

06.05.1992

Празен е – белият лист…
Има нещо в мен, което искам да кажа… Нещо, което ме събуди през нощта и ме остави будна. Нещо, което вече месец ме кара да бягам от себе си и от живота около мен. Нещо, което ме кара да се чувствам несигурна и чужда и излишна…
Безразличието.
Отново безразличието отрови духът ми.
Безразличието отново постави стената между “мен” и “тях”.
“Ние” се разпадна.
И отново съм чужда, излишна, в несигурен свят.
“Ние” се разпадна…
Ние, които се пробуждахме, осъзнавахме себе си, искахме…
И започнахме да променяме – себе си и светът около нас.
Разпадна се “ние”…
И ние се изгубихме.
Потънахме в себе си.
И безразличието пропълзя.
Отново постави стената между “мен” и “тях”.
Огради ни – в старите килии.
Лиши ни – от несигурния свят край нас, отново станал чужд…
Или почувствахме себе си чужди на света, който не направихме свой…
И се заключихме – вън от него.
И безразличието пропълзя – отрови духа ни.
Духът ни…
Чий дух?
Моят?!
Или на хилядите сини знаменосци, захвърлили знамената в ъглите на стаите си…

© „Отключени думи”, сборник, изд. „Отворено общество”, 1999 г.
© „Реши се и ще си свободен”, изд. „В. Люцканова”, С., 2001 г.

06.05.1992
ОЧАКВАНО И НЕОЧАКВАНО…

Не мога да отмина срещата между Желю Желев и Симеон Кобургготски. Нямах време да мисля трябвало ли е да се състои или не, защо се е състояла. Това, което видях, ме завари съвсем неподготвена.
Един развълнуван като ученичка кандидат-екс-монарх.
И българският президент.
Кой е поискал срещата – все едно. Мисля, че след този ден монархизмът в България ще стане минало. Мисля, че този репортаж ясно показа кой кой е.
И вече няма да чакаме да дойде Спасителят на бял кон. Защото той не може да ни даде нищо повече от това, което имаме.
И разбрали най-после, че всичко, което ни е нужно, за да оцелеем и да бъдем достойни чеда на Европа е в ръцете ни, може би… ще престанем да чакаме и да се надяваме друг да свърши работата ни, и ще започнем сами да решаваме проблемите си.
Фронтално – очи в очи.
Веднъж и завинаги – ще дърпаме завесата, зад която нещо шуми и ни плаши. Чудовището ще скача върху нас и ще ни разкъсва. Или ние ще го разкъсваме. Или зад завесата само вятърът ще си играе със стари вестници.
Веднъж и завинаги – ще излизаме на светло. И ще ослепяваме - като прилепи, гледащи слънцето. Или ще видим, че слънцето е само една електрическа крушка, събрала рояк нощни пеперуди в ореола си.
Веднъж и завинаги – ще изправим глава и ще погледнем света – в очите. И светът ще ни смаже – огромен, съвършен механизъм, работещ без нас. Или ще видим, че светът е по-малък от всеки от нас…
Колко много образи, предизвикани от две кратки интервюта, дадени след една кратка среща.
Но тези интервюта доказват нещо, в което съм вярвала с емоциите и разума си, нещо, което съм искала с всичките сили на духа си… Но и нещо, в което – едва днес разбрах – скрито съм се съмнявала…
А именно – че Ние, Народът, струваме повече от родените с власт и привилегии; че Ние, Българите, струваме не по-малко от живелите свободно и охолно.
И дано успеем – освободени най-после от чувството си за непълноценност.

© в-к „Народно земеделско знаме”, брой  108/05.06.1992 г.
© „Реши се и ще си свободен”, изд. „В. Люцканова”, С., 2001 г.

06.10.1992

 Днес ще стачкувам.
 До вчера не исках.
 До вчера бях против стачките.
 До вчера бях против стачките, защото стачките, синдикални или политически – все едно – са против правителството. Стачките, синдикални или политически, нарушават нормалния ритъм на ежедневието. Стачките, синдикални или политически, разтърсват обществото и върховете му. Стачките, синдикални или политически – дестабилизират. И бях против стачките. От началото на 1991-ва.
 Бях против дестабилизацията, против трусовете в обществото и върховете му… Бях за спокойно ежедневие, защото то бе нужно за осъществяването на РЕФОРМАТА.
 До вчера…
 Когато мярата бе прехвърлена.
 Когато различието, неразбирателството, скандалът, сблъсъкът… се превърна във война.
 И днес ще стачкувам.
 Защото мярата бе прехвърлена.
 И спокойно ежедневие, необходимо за осъществяване на реформата няма.
. . .
 До вчера бях извън борда.
 До вчера – крепях кораба на тези, които ме изхвърлиха – извън борда… Защото това бе моят кораб…
 До вчера.
 Стисках зъби и крепях… една година вече…
 Всяко търпение има граници.
 Всяка болка има предел…
 Не е това… Ще търпя, и ще боли, отвъд границите и предела…
 Ако има за какво… Корабът вече не е мой…
 Не е това… Екипажът вече не може да го управлява…
 Или никога не е може.
 Или никога не е искал…
 Или?
 Не искам да потопя кораба.
 Искам да се кача на палубата?
 Не е това, все още не. Нека по раменете ми друг се качи.
 Аз пак ще търпя.
 И пак ще боли.
 Има за какво…
 Свобода, Демокрация, Хуманизъм… и Благоденствие… някой ден…
 “Някой ден? – отново вперени погледи в светлото бъдеще?
 Отново – чакане?
 Отново – примирено, търпеливо, обречено… със стиснати зъби – чакащи поредния експеримент на незаменимите?
 Незаменимите.
 Когато някой започне да мисли, че е незаменим, трябва да бъде сменен. Иначе – пътят до диктатурата е една крачка. Защото този, който е отъждествил себе си с Властта ще размаха бича… когато дойде времето да си иде…
 А ако няма кой да му напомни…
 Е, знаем… до болка познатото…
 Затова – днес ще стачкувам.
 За да напомня на мислещите себе си за незаменими, че е време да си идат. Преди да са хванали бича.
 Но ще крепя кораба.
 Въпреки болката – още има търпение в мен.
 Нека други се качат по раменете ми.
 Нека други го управляват.
 Нека други се разхождат по палубите му.
Нека…
Ще крепя кораба си.

© „Отключени думи”, сборник, изд. „Отворено общество”, 1999 г.
© „Реши се и ще си свободен”, изд. „В. Люцканова”, С., 2001 г.

15.09.1993
ДВУПОЛЮСНИЯТ МОДЕЛ

Идеята за “двуполюсния модел” като път за развитие на българското общество, предложена от СДС не е нито нова, нито оригинална. Преди по-малко от две години за “двуполюсен” парламент си мечтаеха лидерите на една друга партия, онази, която стоеше на другия полюс.
Дали двупартийната система е по-добра от многопартийната – може да се спори. Исторически едната се е наложила в англосаксонските страни; другата – в романските. И всяка от тях действа добре в условията, в които се е развила, и от своя страна – развива демократичните традиции на обществото, в което е възникнала и институциите на държавата, която това общество е създала.
Факт е, че следосвобожденска България тръгва по пътя на многопартийността.
Факт е, че многопартийната система предлага повече възможности за избор… не на цели, а на средства за постигане на целта. И, макар че твърде дълго страната ни не се е развивала свободно, макар и в продължение на 60 години традицията на многопартийността да е била прекъсната, все пак…
Нека погледнем обществото си днес. Нека се огледаме край себе си. Можем ли да сравняваме България със Съединените щати? Можем ли да сложим знак на равенство между техните институции и нашите; между нашето мислене и тяхното; между нашите проблеми и техните? Мисля, че всеки би отговорил на тези въпроси с “не”. И ако трябва да отново да търсим вън модела за настоящото си развитие, то това определено няма да бъде двуполюсният модел.
В едно демократично общество двупартийната система действа добре, защото в такова общество двупартийният модел действа като алтернатива за постигане на една цел. Двупартийна система в България сега не трябва да има, ако искаме да останем на пътя на демокрацията. Още по-малко “двуполюсен модел”. Защото, ако единият полюс е СДС, то другият ще бъде БСП. Признавайки такъв модел, лидерите на СДС легитимират комсоциалистите като алтернатива за развитието на българското общество.
Защо?
Дали в начина си на мислене не са се приближили твърде много до тях?
Когато лидерът на една политическа формация заявява, че партийните интереси на неговата партия са и държавни интереси – какъв е той?
Къде стои границата между комунизъм и антикомунизъм?
Аз, разбира се, не поставям под съмнение антикомунистическите настроения на Филип Димитров.
И не желая да се впускам в разсъждения и относно страстта му да бъде пръв, единствен и незаменим, съсредоточил и адсорбирал в себе си всичко антикомунистическо, следователно демократическо, следователно добро… Макар че именно на тази страст СДС дължи разпадането си и загубата на властта. Макар че именно заради тази страст центристките партии загубиха в ума на Филип Димитров не само правото си на съществуване, но и пространството, в което биха могли да се разположат. Защото в “двуполюсния модел”, както казва лидерът на положителния полюс, между полюсите няма нищо.
Искам да се спра и на друг феномен. На феномена “ние” и “врагът”. Когато няма удар, няма противоудар. Когато няма кого да удряш, няма защо да удряш… А ако няма защо – защо си? Следователно – за да ни има, трябва да имаме враг. Следователно – за да има СДС, трябва да има БСП.
Дотук стигнах в разсъжденията си. Не искам да се питам минали ли са тези мисли и през друга глава, по-високопоставена от моята, защото – неморално е заради утвърждаването си да утвърдиш този, срещу когото се бориш. Ако единствената възможност за съществуването на една политическа сила е съществуването на “врагът”, по-добре да я няма. По-добре, заедно с “врага” да се разтвори в кипящото пространство между полюсите, в което ще оцелеят само тези, които имат какво да дадат на обществото.
Бих искала да завърша така – ако искаме демокрация, нека опитаме да се освободим от полюсното мислене, от черно-белия модел, според който всичко се категоризира само като добро или само като лошо. Защото сега това ни лишава от избор и от свобода.
А нали за свобода се борехме…

© в. „Земеделско знаме”, брой 247/21.10.1993 г.
© „Реши се и ще си свободен”, изд. „В. Люцканова”, С., 2001 г.

15.10.1993

 Свечери се.
 Мътно е небето.
 И светлината в стаята е мътна.
 Уморена съм. И изхабена.
 Мъртва съм – защото не знам какво ще бъде утре; каква ще бъда утре…
 Не знам как ще живея утре. Как искам да живея утре. Искам ли – да живея утре.
 И след утре…
 Знам, че искам да видя света след 50 години…
 След 50 години, когато ще бъда на възрастта на моята баба – една съвсем прилична възраст.
 Знам, че искам да видя света и след 100 години…
 След 100 години, когато все още ще бъда млада, според критериите на кавказките дълголетници и индуските йоги. Една не невъзможна възраст.
 Знам, че искам да видя света след милион години…
 … Но Утре…
 За Утре – не знам.

© „Отключени думи”, сборник, изд. „Отворено общество”, 1999 г.
© „Реши се и ще си свободен”, изд. „В. Люцканова”, С., 2001 г.

11.01.1997

 Събудих се – утре е.
 По-грозно от вчерашните ми сънища. По-озъбено, по-настръхнало от кошмар.
 Събудих се – утре е.
 Какъв ще бъде светът след милион години? Ще бъде ли?
 Не знам. И не питам.
 Може би някога пак ще попитам. Може би някога пак ще се взирам в черна стена.
 Но Днес стената рухна. Изведнъж.
 Безмълвното очакване изригна. Отровата, събирана години, изяла крехката ни надежда, хукна по вените на старото тяло, на старата система и я подпали. Превърната в гняв, тя роди нова надежда.
 И помете заспалите ни мозъци.
 Писъкът на пребитата нощ ни стресна. Оцъклиха се очите ни.
 И оцъклените кепенци на домовете ни пак оживяха.
 И като мушици хукнахме към светлината – да изгорим крилете си, но да летим…

27.01.1997

 И полетяха – тези, които можаха са разкъсат паяжината на отчаянието, на пустотата, на монотонната еднаквост на деня…
 Дълъг бе полетът им. И устремен – както някога… Както тогава, когато започвах да пиша този дневник…
 И надеждата им, и тревогата им – пареха, и топлеха замръзналите нощи.
. . .
 Спи денят. Моят ден. И надежда, и тревога – няма в мен.
 Защото всичко вече се е случило. И знам. Ще падне правителството. Ще падне.
 Щом през ноември, 1990-та, ние, улицата, успяхме… е, ще успеем и днес, януари, 1997-ма…
 Спи денят. Моят ден. А хората край мен горят… Сиянието им ме озарява…
 Всеки ден, кротко излизам от работа, в пет часа. Бавно вървя през замръзналите преспи. На път за в къщи – минавам през площада. Вадя от чантата си малко синьо знаменце – онова, с което търсех истината за изгубените избори през 1990-та – и го развявам… Не викам. Пресипнала съм от викане – седем години вече все това правя… А и няма защо – знам, че няма кого да плаша, защото “те” отдавна са уплашени… “Те” само чакат момента, в който биха могли да си идат с достойнство, без да разбират, че отдавна са го пропуснали… Веем знамената си. Говорят ораторите ни. Не ги чувам – далеч съм от трибуната… А и не ги слушам – отдавна вече всичко е казано… Знам – какво ще бъде утре. Знам – ще бъде като днес… До деня, в който “те” си отидат завинаги…
 Всеки ден – след митинга кротко се връщам в дома си.
 И всяка нощ – отново – заставам лице срещу телевизор – с “тях”. И гняв ме души… и смях…
 Защото “те” си отиват… И тези, които днес ги прогонват взеха знамената от ръцете ни… И направиха дните и нощите сини… и чисти… и…
Бих искала… Сега да завърша тази книга…

07.02.1997

 Днес… три дни след новата победа пиша последните й редове… Днес, когато еуфорията отминава, но още не е отминала. Днес, когато гладното утре още не е надникнало иззад рамото на ближния ни. Днес, когато още всички сме близки. Днес, когато още знаем какво искаме и какво не. Днес, когато още не сме потърсили “предатели”, за да ги обвиним за грешките си. Днес, когато грешки още няма… и грешни още няма…
 Днес… как бих искала да завърша книгата си днес…
 Бих искала последните й редове да бъдат редове на светла надежда и синьо очакване…
 Бих искала – тази победа да бъде последна.
 Бих искала – след нея животът да бъде без враг и без битки.
 Бих искала…

© „Отключени думи”, сборник, изд. „Отворено общество”, 1999 г.
© „Реши се и ще си свободен”, изд. „В. Люцканова”, С., 2001 г.

10.06.1999

Отново е лято. Слънцето пече.
Отново – цъфтят акациите.
Отново искам да летя – крехка пеперуда, с огнени крила.
. . .
Обух старите джинси, сложих на гръб старата раница и с 20-30 страници, събрали новите ми мисли, отново тръгвам – по редакции.
Вървя, усмихвам се и ми е леко. Дърветата протягат към ръцете ми позеленелите си клони.
- Хей, ти, момиченце, тук ли живееш!
Вървя по пътя си и ми е леко, но чувам, как тежки стъпки стъпвам в моите…
- Госпожице, на Вас говоря…
Обръщам се – смутен старик ме гледа – от главата до краката.
- Не. – казвам с празен поглед в празното, което зейна между нас…
- Но си студентка, сигурно… и учиш някъде наоколо…
- Не съм. –  и продължавам да вървя…
- Не ми се вярва. – казва старецът и пак ме гледа, втренчил във врата ми поглед като свредел. – От тях си…
- От кои? – питам и провлачвам крачка; готова пак да спра.
- Ами-и-и… от тези, от студентите… дето миналата зима лежаха по площадите… От тях ли си, кажи?
Съвсем съм спряла. Окаменях. А той ме гледа и с очи дълбае камъка, на който станах.
- От тях съм. – казвам, макар и да си мисля, че не е съвсем така, и все пак се усмихвам, защото и не лъжа. – Но, как разбра?
Сияе старото лице и бръчките разцъфват като цветя под жарко слънце.
- Ами-и-и… така като те гледам… от тях си… - и вдига рамене.
А после, стреснат и забързан продължава :
- Защо??? – и впива поглед-свредел в мен. – Поне един от вас бих искал да ми отговори… какво ви липсваше… какво… ви трябваше…
Вкопани са краката ми в земята. Дори да исках, не бих могла да продължа. Мълча – миг, два… А после, бялата мъгла на една далечна вечер отбрули думата, която сама не искаше да падне.
- Свобода…
И продължавам да вървя…
Ръцете-клони на дърветата се веят над главата ми.
- А днес не съжаляваш ли? – догонва ме гласът му. – Не мислиш ли, че ни излъгаха и тези?
Вървя, усмихвам се и ми е леко. Косите ми подскачат над гърба ми. Усещам във врата си поглед-свредел, но все едно ми е, защото ми е леко. Обръщам се.
- Не съжалявам. – казвам.
И оставам – миг, два, залепнала за тротоара. Старик стои насред алеята. Превит е – като въпросителна. Очите му сияят като факли. Усмихва се – опустошение…
- Върви, момиченце, върви… Във вас е бъдещето ни… Нали???
Дърветата протягат криви клони  - като ръката, с която старецът ме изпроводи.

© „Отключени думи”, сборник, изд. „Отворено общество”, 1999 г.
© „Реши се и ще си свободен”, изд. „В. Люцканова”, С., 2001 г.

09.05.2001
В ЧИИ РЪЦЕ Е БЪДЕЩЕТО

9-ти май. Денят на Европа.
С натежала ръка отново посягам към белия лист. В упор го гледам.
През последните години забравих белия лист. Компютърна култура. Компютърно поколение. Все едно – небето плаче. Текат сълзите му по бузите на земята. Меки, уханни и млади. Красива е днес, Земята. Изправени крачим – по нея. И душите ни, цъфнали, попиват цвета й. Още…
Денят на Европа.
Случайно ли днес протягам ръка към белия лист? Случайно ли – ръката тежи?
Тежат ръцете ни – от бремето на бъдещето, което отново трябва да понесат.
Както никога досега бъдещето чака да бъде намерено.
Както никога досега – в упор ни гледа. Ще го отминем ли? Ще го захвърлим ли? Ще го загърбим ли? Бъдещето… най-после намерено… Ще го продадем ли – за 30 сребърника… или за 800 дни?
Преди година и половина най-после мислех, че съм сложила точката на тази книга. Или беше въп-росителна?
Все едно. Тогава стоварих товара си върху крехките плещи на идващото поколение. Чистото, необремененото с минало компютърно поколение.
Измих ръцете си – като Пилат… Измих ръцете ни… освободих се… Какво пък, нали и с нас така постъпваха преди –“Върви, момиченце, върви! Във вас е бъдещето ни, нали?” И потриват ръце, отстрани. Ако всичко е наред, мълчат си. Ако нещо се обърка – други са виновни. Ако нещо се случи – мълчат си. Ако нищо не се случва – огладняват за случки. Ако са сити – мълчат си. Ако огладнеят – пази се…
Уморих се – да бъда надежда за други.
Уморих се да влача – всички мечти.
Затръшнах последната страница – чаках – друг бъдещето да лови.
Хубаво ми беше да живея – без враг и без битки. Хубаво ми беше – да градя, да творя, да не се тревожа… за насъщния и свободата.
И да искам, все повече да искам… но не насъщния и свобода, а онова, което идва след това.
Хубаво ми беше – без враг и без битки.
Но бъдещето предстои.
Изсипва се върху главите ни като лавина – битието. Без мечти. Без постигнато и без позволено.
Оголено – крещи. Да бъде спасено. Или то нас ще спаси?
. . .
В упор гледам белия лист – гладък и гол. Оголяла се взирам в него и отново се опитвам да намирам в неясните му нишки очертанията на бъдещето.
Топъл сън – как трудно се измъкваме от него. Как трудно се събуждаме. Спят мозъците ни блажено. И не можем да възприемем, не можем да осъзнаем, че не всичко е свършило, а всичко предстои.
Битката, в която трябва да запазим постигнатото и да продължим.
Битката, която за първи път не е само битка за Утре, а е битка за Днес... битка за всичките 12 изминали години, битка, която ще ги погребе завинаги… или ще ги постави в основата на Утре.

© gabriellezz.wordpress.com, 10.05.2001 г.
© „Реши се и ще си свободен”, изд. „Весела Люцканова”, С., 2001 г.

КОЙ ДА БЪДЕ ...

Кой би допуснал, че след 12 години демокрация ще стигнем дотам, президентът Стоянов да изгуби първия тур на президентските избори, и да остане втори, след Първанов, лидера на социалистите?
Кой да допусне...
Ръката ми почти се схвана, докато търсех думите, с които да облека... нашия президент?... Или президентът на демократичните сили? Или кандидатът за президент, подкрепен от ОДС и други демократични сили... или... царският президент?
Чак сърцето ми обърка ударите си, докато изписвах последното словосъчетание.
Не ми се иска да се замислям твърде дълбоко над него. Не ми се иска точно сега да започна да го тълкувам. Не искам да питам кой кой е, кой чий е... Не искам.
Не искам да питам има ли политически избор; има ли политическа алтернатива... Имаше ли досега и ще има ли през идващата седмица?
Много думи... Но когато затворя очи, чувам тишината зад тях.
Няма да отделя място за двамата кандидати - Ганчев и Берон, освен за да ги спомена. Г-жа Инджова, като подкрепена от ДПС, заслужава едно изречение... Браво на нея - най-после категорично показа, че ДПС е партия, която не гласува еднозначно и че симпатизантите й са личности със собствено мнение, а не ръжени в ръцете на ръководството й. За г-н Бонев ще кажа повече изречения... Първо... изключително фотогеничен - не може да му се отрече... и колко му отива - “силният президент”... И колко му отива - да внушава, че е такъв. Язък, че е юрист - толкова ли не е могъл да прочете Конституцията и да види, че точно със силата на президентската институция не бива да си прави шега... агитацията му си беше чиста проба опит за суспендиране на основния закон... Или беше чиста проба внушение, че този основен закон може да бъде суспендиран... Колко му е... на силния президент да я свърши тая работа... И за кого ли ще я свърши? Хайде, стига толкова задълбочаване в г-н Бонев... Взе си човекът 19-те % - халал да са му - навремето Жорж Ганчев взе повече и какво от това - пак си остана Жорж Ганчев.
Само че този факт не може да бъде отминат толкова бързо. Не е случаен.
10 години минаха - нищо не се промени.
Все едно, че парламентарни избори с шумна победа на новото време и с още по-шумна загуба на синята идея е нямало. На арената са си пак същите сили - БСП и СДС и... някой като Жорж.
Може и да не е вярно, но ми се иска да е вярно.
Защото другото не ми се иска да е вярно... онова, за царския президент.
Обаче... Обаче цяла седмица ми предстои да слушам колко много ще е вярно... до изборите, а и след това... това, за царския президент...
Преглъщам и продължавам - вече без интелектуална игра; вече без криене в дупката на мисълта... вече без спомени и паралели...
След тази седмица от мен ще се очаква отново да гласувам. Отново - за Стоянов... За моя президент... За царския президент...
Не трябва да мисля така, защото...
За кой ли път ще трябва да застана пред урната без избор?
Все по-малко стават степените ни на свобода.
Нощес се събудих, бях останала без въздух. Не ми се случва за първи път - навярно някой ден (не, някоя нощ) от това ще умра... нейсе, сега за живота пиша. За онзи, който ни чака.
Та, събудих се нощес, поех дълбоко въздух - чак свят ми се зави - и си казах - “Първанов ще е.” Какво от това, че съм седесар, какво от това, че съм демократ... преди всичко съм републиканец. Това е най-важното. И ако моите хора не защитават устоите на Републиката и приемат мечешката услуга на оня, който се бил родил с властта (и поради това много си я иска)... е, какво ми остава, освен да потърся такива, които...
...Да, както и да е - много се увлякох. Като ти дават - вземаш... особено когато ти предлагат подкрепа за президентски избори... Пък и партията на г-н Първанов първа предложи свои хора в правителството на царските хора... Те сега, вече не си ги признават за свои, но кой не вижда очевидното?
Всъщност, май никой не вижда очевидното... Кой знае...
Важното е, че пак съм без избор, щом и Първанов не става за антицарски човек.
Разбира се, остава оня избор, на 55% от народа...
Колко сладко е да си от тях. Казваш гордо - “И едните са маскари и другите са маскари” и доволен от себе си, поклащаш глава. После потриваш ръце, чистички, и си мислиш - “Е-хе, мен ли сте тръгнали да ме цапате, бре? Че аз друга работа нямам ли си, че с вас ще се занимавам?? Я да ми се махате от главата, че...”
Че... Там е работата. След трите точки няма нищо. Няма отговор. Няма чисти ръце. За чиста съвест да не говорим - няма съвест там, където няма избор. Какво да се прави - пак ще си изцапам ръцете; пак ще избирам - дано поне съвестта ми остане чиста...
И точно преди да оставя химикалката с гузно чувство и натежала ръка, си спомних нещо, което преди десетина години бях написала... “За да имаш собствено мнение, не трябва да защитаваш противното на това, което защитава врагът ти.
Така мисля. Но колко е трудно да защитаваш това, което защитава врагът ти.”
Е, не ни остава нищо друго, освен да го направим - Ние и Те.
И след една седмица да изберем - нашия президент.

© gabriellezz.wordpress.com, 12.11.2001 г.
© Словото, slovo.bg, 14.11.2001 г.
© сп. „Литернет”, (e-LiterNet) 15.11.2001, № 11 (24)

ДАЛИ ДА СЕ РАДВАМ???

Радвам се, че експремиерът Иван Костов с болезнена точност и точно навреме поставя въпроса за "обединението" на дясното пространство, тема, по която се спекулира просташки безочливо през последните две - две и половина години.
Пределно ясно е кого обедини "Царя-обединител" при завръщането си през април 2001 г. и кой го подпомогна в това му деяние. Не беше трудно изтерзаните от бедност и очакване на чудеса народни маси да бъдат манипулирани и накарани да повярват в поредната помия лъжи за светло бъдеще (пардон, за "ново време"). Никой мислещ човек нито за момент не се усъмни кой стоеше зад триумфалното завръщане на карнавалния "цар", кой купи пресата, кой плати продажните политици.. Нито можеше да бъде скрита целта на целия маскарад.
Това, което тогава не можах да проумея и което все още не мога да проумея (и не само аз) е как стана възможно?
Как едно успешно управление бе сринато в калта от пресата?
Как същите тези гладни хора, които чакаха "несимволично увеличение на пенсиите си" от новите и непознати властници забравиха, че тези, които в момента ги управляваха увеличиха пенсиите им приблизително 25 пъти... като не броим 13-тата пенсия, които досега така и не са получили.
Но стига толкова пари и пенсии.
Статията е за друго.
За черното и бялото в политиката. За границата. За съществуването на различие. На Другост.
В настоящата бозава помия, в която управляващите - къде съзнателно, къде несъзнателно са ни потопили няма граници; няма ориентири. Няма черно и бяло; няма добро и зло. Няма виновни и отговорни.
Скоро в предаването "Блиц" на БТВ кандидатът за кмет на София, сладкарят Лучано, сподели, че мечтае за политическа действителност без партии. Дали е запознат с историята; дали му беше казано да го каже, дали се изпусна - все едно - но това, за което този сладкишчо си мечтае е страшно. 1934-1944 г. - един от най-тъмните периоди в българската история. Период на царски произвол, липса на демокрация, защото... партиите са били забранени.
Настоящият представител на династията, явно си мечтае - да "обедини" дясното пространство, защото, като бивш цар, дясномислещите хора го възприемат като десен.
Да обедини и лявото пространство, защото, като човек, свързан с тайните служби на комунистическия режим ляво мислещите хора полека-лека го възприемат като техен.
И един ден ще се събудим в сладкарския рай - без партии, без позиции, без демокрация... без право на мнение; без право на бъдеще и на минало.
Радвам се, г-н Костов, че излизате от мълчанието.
Вие бяхте политикът, който от 1990 до лятото на 2001 г. кога по-тихо, кога по-явно - дадохте твърде много за България.
Добре дошли в активната политика, защото има нужда мътилката, в която плуваме в последните две години и половина да се избистри, тинята да си отиде на дъното, а в бистрото - който може да плува - да плува.
РР
А що се отнася до помиярстването на Стефан Софиянски край царската трапеза - е, аз нямам нищо против помиярите. Кучетата не са виновни за това, че са бездомни.
Но г-н Софиянски каза тежката си дума срещу тях - присъдата му срещу бездомните четириноги ми бе напълно достатъчна да се отдръпна от него още преди да скъса с организацията, която го създаде и далеч преди самият той да започне да помиярства.
И ако перифразираме народната мъдрост - кой каквото гласи другиму... то му се случва.

© gabriellezz.wordpress.com, 27.09.2003 г.                     

20.11.2004 г.
ОЩЕ ЗА ... МИНАЛОТО В МЕН...
      
Неделя следобед.
Слънчево и мразовито.
Мониторът, бял като лист, в упор ме гледа.
Пак трудно се пише първият ред върху белия лист.
Пак трудно е – да започнеш.
Отшумя конгресът на БЗНС.
Сама съм.
Заглъхнаха виковете “единство”.
Изпразни се залата – от напращели емоции, от желание и надежда за ново, за друго, за… нещо – в дясното политическо пространство, в обществения живот, в тъй бързо идващото Утре на България… и на Земеделския съюз.
Все още нося, залепнали за клепачите си, лица на непознати и на познати, които се усмихват и кимат и спират… за да говорят с мен, да се здрависат.
Все още нося дъхът им, все още – погледите им ме преследват.
Очакване, че нещо най-после ще се случи…
Отворени очи, протегнати ръце – това ли е светът, който се гради?
Бих искала – да беше.

***
Неделя, следобед е.
Мразовито и слънчево.
Ноември, 1991 г.
Току-що бяхме изгубили изборите… ние, земеделците.
Току-що, в новата ни история, отново бяхме изхвърлени, вън.
Този път, законно и честно, след избори, които бяха спечелени от демократичните сили… Онези, новите, сините, силните.
Отново българският земеделец остана без своя власт, без свои…
Отново онези, най-страдалите, вградили себе си в новата ни демокрация, бяха забравени.
Забравени ли?
Не.
За тях никога не се заговори.
През изминалите, тогава, две години на гласност.
През изминалите, днес, петнадесет години промяна.
Идваха и си отиваха – властниците.
Реформирани и не чак толкова комсоциалисти, демократи, бивши царе.
Никой от тях не заговори за страдалците.
Никой не каза дума за борците.
Никой не каза дума за убитите, за разстреляните, за затваряните… за осъдените “врагове на народа”…
За ония, които не чакат награда, а само спомен, а само цвете в тревясал гроб или свещ на задушница, за безгробните…
***
Мълчах, в старата къща, тогава.
Мразовито и слънчево.
Зъбите ми тракаха до печката, в скута ми спеше бездомно кученце, което бях направила свое. И разказвах на баба - за бъдещата си нова професия.
Разказвах й – за морето, за лекциите по политология; за новото мислене, за старите хора, за нуждата от ново образование за новия ред.
Тя кротко ме слуша, а после попита:
- А книгата ти? Какво стана с книгата… Нали да пишеш е най-важното?
Усмихвам се гузно, кърша пръсти, кученцето се буди, скимти…
- Книгата… нали знаеш, няма да я издадат… Но откъси от нея публикуват във вестника, в “Народно земеделско знаме”…
- Знам, знам, чета… а хората питат…
Тогава, на вратата се почука. Кученцето започна да ръмжи.
Отворих.
Беше Димитър Рачев. Посинял от студ, с вдървени пръсти, стиска ръката ми.
- Мога ли да вляза? Разбрах, че си дошла. Нося ти нещо.
И без да чака отговора ми бързо изува галошите и влиза.
Кученцето седи на стола ми, бърчи нос, върти опашка. Не знае влезлият дали е чужд, дали е свой.
А бай Димитър разкопчава кожуха си и вади нещо слънчево изпод вълнената си фанела. Разтваря го, простира го на одъра.
- Това е знамето на нашата организация… Когато стана страшно, зазидах го… Направих дупка в одаята, извадих две тухли и сложих знамето… Четирийсет години там стоя… Не го извадих когато смениха Тодор Живков, не го извадих и преди, когато с теб говорихме… Сега, като разбрах, че си дошла… знам къде е мястото, нали аз градих къщата… толкоз дълго съм го помнил… колко педи от пода, колко педи от ъгъла… Престраших се, извадих го… ей го… ти вече книга си написала, то вече всичко се разбра… ама, нейсе… не за това…
И млъква. Треперят ръцете му. Отрудени честни ръце. Навежда се, оправя гънките на знамето, изтупва хоросана, впил се в тъканта му…
Грее знамето, оранжево, като слънце. С ликовете на Стамболийски и Никола Петков… Кой го е шил, кой ги е бродирал… не питам… само гледам тежката коприна, ресните, гънките… хоросана, държал го в плен четирийсет години… Рони се, пада по покривката.
И си мисля как пиша продължение на книгата. Представям си – как описвам тази сцена… със слънцето в стаята, изгряло върху твърдото бабино легло. С Димитър Рачев, с хоросана, с историята му за дупката в зида… Зазиданата тайна на тайната организация… зазиданият дух на нейните чеда… И докато мисля, слушам го…
- Не искам нищо лошо да ти кажа, само че… хората говорят… писала си, че съм предател… че ме били пратили от Държавна сигурност да я убия… не съм им служил никога, кълна ти се… ей, на, ръка на баба ти целувам… Не съм им служил никога и никого не съм предавал…
Мълчах. Не знаех как да го погледна. Уж исках добро да направя. Уж исках… да извадя героите от забвение, да разкажа тяхната история… да създавам… новата история? Не, просто да кажа истината…
А тя, истината, знаем, има много лица. И всяко от тях е озъбено. И всяко от тях хапе. Кого и кога?
И как стана така, че истината, онази, скриваната, истинската, ухапа не когото трябва…
Мълча. Кученцето седи на стола ми и върти опашка. Вече е решило – кой е свой и кой е чужд…
- Прости ми, бай Димитре. Не съм го написала така, че да се разбере погрешно. Не съм написала, че си предател… Ти не си… И ти си жертва, като всички, като нея… прости ми, бай Димитре…
- Не ти се сърдя… аз, такова, не съм го чел… Хората така говорят…
***
Затварям очи и стискам зъби. Тогава.
И днес.
“Хората така говорят”…
Кои хора?
И какво точно говорят?
Мълча и стискам зъби.
Днес.
Кому е нужно героите да се превръщат в предатели?
Кому е нужно да се мърсят заспалите гробове?
Кому?
Кому!
Кому…
До болка все същото.
Прости ми, бай Димитре…
Прости ми, днес, където и да си…
Дух? Пръст? Присъствие в нечие съзнание… Прости…
Не написах продължение на “Миналото в мен” тогава…
Прости ми, лельо, не те намерих...
Бях уморена, изтерзана, омерзена.
От избори, от загуби, от битки със стени.
И “Миналото в мен” стоя захвърлено, изхвърлено… Не месец, не година… а четири…
Прости ми, бабо. Не успях да издам книгата навреме, за да я видиш… “Миналото в мен”… Миналото, което ти сложи в мен. Боли. Прости ми, че не стигнах до края…
“Обществото, изградено върху кръв и терор не даде щастие и благоденствие никому. И нека го покрие забравата.”
Сложих точката...
А обществото, изградено върху кръв и терор, не бе покрито от забравата.
То бе врасло в нас. Обсеби ни. Отрови ни. И се пренесе в Днес.
Все още пием от старите му корени.
Все още.
Трови ни.

gabriellezz.wordpress.com, 21.11.2004 г.

ПОКЛОНИ СЕ, БЪЛГАРИНО…

Едно тихо местенце в забързания свят наоколо.
В центъра на столицата, скрито в подножието на НДК.
Една каменна стена със стотици имена, малък параклис, няколко дървени пейки. И под всяка от тях – куче спи на кравай.
Пече слънцето, напича гранитните павета, пари и дървото на пейката, върху която седя.
Тихо е.
Като в друга Вселена.
Някъде, там, е глъчът на Града.
Бръмченето на пчела го заглуши. Докосна ме повей от птиче крило.
Мъж и жена спряха пред стената, отпуснали се върху бастуните си – търсят нечие име. Нечий гроб. Нечий живот.
Едно хлапе мина покрай тях – забързано по своите дела.
Майка с дете отминава тихото кътче – не го забелязва, устремена да намери покой другаде.
Старците си тръгнаха – вкопчили ръцете си една в друга… и в бастуните.
Жена без възраст спря пред кръста, въздъхна, препъна се и продължи по пътя си.
Тихо и свято е.
Кътче за спомени.
Искам да избягам от скверните си мисли – за работа, за пари, за успех.
И точно когато почти избягах от тях и духът на мъртвите ме докосна – като повей от птиче крило, осъзнах, че тези мисли не са “скверни”.
Осъзнах, че трябва да искам. И да се наслаждавам на този живот. И да го правя – все по-хубав – за мен и за другите.
Да искам – дом, с всичко, което цивилизацията ни предлага.
Да искам – работа, която да ми дава – живот, достойнство, и уважение.
Да искам – имот, от който да печеля, защото с труда си съм го придобила.
Да искам – пари, които да ми дават свобода – да искам и променям.
Да искам…
Тихо и свято е.
ИСКАМ.
Усещам, как хилядите имена, залепнали на стената горят.
И ИСКАТ.
Усещам – изгарящата ласка на Слънцето. Опиянявам се – от птичата песен и цветното ухание. Вятърът с хладни устни целува страните ми. Кучето под моята пейка се притиска в краката ми, щастливо в съня си.
И точно когато реших да сложа точката - видях, как една сврака кацна на отсрещната пейка и впери поглед в стената.
Дълго се взира в имената на мъртвите.
И отлетя.
Дълго останах след нея.
До стената с имената на хората, които са ИСКАЛИ.

© gabriellezz.wordpress.com, 12.08.2005 г.

СИРЕНИТЕ ВИЯТ...

Бързах.
Винаги бързам.
Когато сирената започна да вие.
Окаменях.
Краката ми залепнаха за асфалта и придобиха неговия цвят и структура. Не можех да откъсна поглед от дребните камъчета, вкопчени в прегръдката му. Всяко камъче започна да придобива индивидуалност. Всяко камъче грабваше лицето, или името, или представата ми за личността, живота или смъртта на… някой от "хилядите знайни и незнайни"… жертви? герои? предтечи? загинали… вкопани… в българската история…
Като камъчета в асфалта… безлични. Или обезличени? Тъпкани, стъпкани, смалени… Изтрити… Или изритани? от подметките ни… от спомените ни… от миналото… От душите ни…
Бездушни бързаме.
Вървим.
Не спираме.
Сирените вият.
Чак се задъхват - от виене. Една през друга вият - на умиране.
Гледам асфалта и вадя от него представата си за героичното в историята ни.
Гонят се - разпилени хартии от закуски, употребени автобусни билетчета, спукани балони и презервативи, лъскави опаковки от вафли трепачи… остатъци от разни други трепачи… крилца от птици, сплескани трупове на улични котки и други мазни петна…
Вият сирените. Вятърът свири в ушите ми… като в ушите на Ботев, преди да получи куршума в челото си.
Скърцат спирачки. После рев на форсиран двигател, свирене на гуми… Животът тече. Сирените вият.
От асфалта се взират в очите ми очите на мъртвите. Ръцете им се протягат към гърлото ми. Впиват се в него. Минувачите се блъскат в спрелия ми гръб. И продължават - бързайки.
Вятърът с пореден напън раздуха боклука край кварталната кофа за смет.
Старото квартално псе се отръска, заряза кокала си, с труд отвоюван от територията на уличните котки, обсебили вътрешността на кофите, и седна на асфалта. Вдигна глава към обедното слънце и окаменя. Проскубаната му козина бавно придоби цвета и структурата на асфалта.
Сирените виеха - до скъсване.
Не.
Кучето виеше.
Краката ми се отлепиха от асфалта. Хукнах по пътя си - бързах.
Кучето виеше - до скъсване.
Дълго го чувах - след онемяването на сирените.

© gabriellezz.wordpress.com, 10.06.2010 г.

ПРЕДБАЛОТАЖНО

Рисувам, римувам, руша...
Не дишам, не искам пак да градя.
Уморих се да гоня света.
Уморих се да крада мигове, които, преди да станат мои, се разсипват...
Уморих се да мисля, да сравнявам, да търся... от пустотата отговори.
Мълчи пустотата.
Не онази, на планинските върхове, на девствената природа.
Мълчи пустотата в нашите умове, преяли от планове за изгода.
Ще спра до тук.
Думите барабанят по гладкото ми чело като по опънатата плът на тъпан. И някак коварно започват да звучат като чужди.
И не само думите, и не само мислите, и не само образите, които създават. Някак внезапно започвам да се усещам чужда, някак – като проекция на билборд, като сянка на рекламен (предизборен) клип, като мелодия на нечие слово без думи, без смисъл...
Защо стана така, че изгубихме мислите си, изгубихме идентичността си?
И забравихме да се бунтуваме... Не говоря за онези сини митинги, които заливаха площадите преди повече от 20 години...
Забравихме да се бунтуваме в себе си.
Да, знам, казват го политолозите, социолозите... не е далеч и от собствения усет, опит –
по-лесно е да бъдеш „СРЕЩУ”, отколкото да бъдеш „ЗА”;
по-лесно е да викаш „ДОЛУ”, отколкото „УРА”...
Поне за тези, които не искаха да викат „ура” по първомайски, деветосептемврийски и седмоноемврийски манифестации.
Уморихме се да викаме „ура” – и преди и сега... И няма нужда, и няма лошо...
Лошото е, че няма към какво да се стремим (да не кажа „за какво да се борим”).
Построихме демокрацията (добра-лоша, но я има – имаме право ние да избираме, и ако избираме лошите, ние сме си ги харесали... или повечето от нас). Влязохме в Европейския съюз и в НАТО (нищо, че едни изградиха пътя до там, а други прерязаха лентата). Ще влезем в Шенген и в Еврозоната (някои искат вече да излизат, но нашият път е натам). Преживяваме и Световната криза – като всички развити страни. Нищо, че управляващите (бившите) ни лъжеха и още ни лъжат (настоящите), че сме били по-добре от комшиите... (Може пък и да не лъжат?! Комшиите са по улиците, а ние сме по домовете си – ядем и пием.) И не ни пука за изборите и за световната криза – докато има какво да ядем и да пием.
Историята показва, че винаги е имало какво да ядем и да пием. Винаги с пирове сме посрещали и изпращали трагедиите.
И с опиянение...
Вървим, зомбирани, под падащите есенни листа.
И аз вървя, ровя с обувки в щедрия цветен писък на природата, знам, че не мога да го задържа – там ще си изгние, на алеята...
Газя – пъстрота.
И кънтя – от празнота.
Омръзна ми – отново без избор да избирам.
Гневях се. Вече – не.
Дори не си задавам въпроси – „А може ли да бъде друго?”... „Какво?”... и „Как?”
Вървя по алеята, падат шарени листа върху сърдитите лица на минувачите.
Гневни-безнадеждни погледи светят, удрям се в тях – като в стени... или потъвам в празни дупки на мястото на погледите... и душите.
Сърдити сме... Сърдити, че живеем в безпътица, без пътища...
Но никой не иска да тръгне по пътя...
... поне докато има какво да ядем и да пием...
НАЗДРАВЕ!
РР
С тези, които не са преяли и препили с делничност и с безнадеждност, ще споделя, че когато не мога да подредя предпочитанията си в посока от най-доброто (исканото) към най-лошото (нежеланото), подреждам ги обратно – от най-лошото (неприемливото) към по-малко лошото... онова, което може да се преглътне, дори да заседне в гърлото, дори да души... В този негативен ред на предпочитания, БСП държи първенството на този балотаж. (Преди пет години за мен подредбата беше друга, друга партия беше на върха на пирамидата от непредпочитания и беше още по-тежко, още по-неприемливо да се гласува).

© gabriellezz.wordpress.com, 27.10.2011г.
© blog.bg (gabrielle.blog.bg), 27.10.2011 г.

ВКУСЪТ НА СВОБОДАТА,
МЕЧТАНА ПОД ЗНАМЕНАТА С ЮМРУЦИ

Вървях през града – хладноесенен...
Слънцето, прозрачно, се взира през бледите облаци и пада в краката ми, продрано от мъртви листа.
Дърветата с ноктести
клони клонират лицето ми...
кискат се, зъбят се...
Не, това беше после...
Вървях през града...
Хладен, вятърът гали – като ръка, която обърсва потта от челото на трескав...
Ръка –
длан... милувка и нежност.
Ръка –
пръсти... изцеление, бъдеще, вечност.
Ръка –
съзидание, труд и човечност...
очовечаване... честност
Вървя през града, краката ми тъпчат мъртви листа.
Почти се спънах в шпалир от триножници и жици пред входа на Университета.
В монотонния шум на деня задумката барабани. Не, тропаха крака.
Студентите, с лъскави лица, вървяха под знамена с нарисувани юмруци.
Безгрижно маршируваха под тях, заруменели под едноокия поглед на камерите... под многоокия поглед на всички нас.
Нас?!
Вървя сред студентите, с чанта на гръб, лаптопът тежи като броня, бреме, бомба... Мълча.
А вятърът леко подухваше и леко стъпвах, разрошена. Усещах усмивки край себе си – още миг – ще се слея... Туптят клетките ми, разпукват се, цъфват – още пазят усещането за свобода, жаждата – за полет...
Вятърът хвърля коси над очите ми – с длан ги отместих – нагоре.
Юмрук се стовари в лицето ми – юмрукът от студентското знаме.
Забързах, затичах се – по-далеч от юмручното знаме.
Почти се блъснах в плаката върху оградата на НХА – „Сънят на разума ражда чудовища”...
Спи разумът.
Хората бързат край мен – хладноесенни, с посивели дъждовни лица. Не се взирам в очите им – слепи сме.
Вървя до кордон от полиция, през рехавите сини гърбове виждам – пуст е площадът пред Храма.
Вчера 20 момчета вееха под куполите му знамената с юмруци – мислех си, че са футболни фенове или активисти от някоя нова „Атака”.
Вървя край кордона и гледам - юмручни стъпки по плочките на тротоарите, по сградите, по асфалта.
Юмручни стъпки. Стъпвам в тях. Студентите са някъде зад мен и веят знамената с юмруци...
Усещам болка. Не – схващане в корема. Като при удар с юмрук? Без въздух съм и мускулите стават броня. Тежат.
Думкат барабаните, пищялки свирят на умряло. Свърши лятото. Свършва карнавала.
Дърветата с ноктести
клони клонират лицето ми...
кискат се, зъбят се...
Лицата ми вървят под знамената. Маршируват.
Вият, псуват...
Какъв е вкусът на свободата, мечтана под знамената с юмруци?

© blog.bg (gabrielle.blog.bg), 15.11.2013 г.
© „Бурята сплита ръце”, изд. „Захарий Стоянов”, С., 2016 г.

ПОСЛЕДНИЯТ ДЕН  НА ГОДИНАТА

Отново се питаме – какво остана след нас, какво направихме, за да оставим нещо след себе си?
Тази година, както никоя друга в последното десетилетие, бе решаваща, водоразделна за обществото ни. Тази година отново постави въпроса за бъдещето на България, за развитието, за приоритетите и ориентацията, за избора и морала...
След десетилетно мълчание, хипноза, кома, обществото се пробуди. Или – поне се опита да се събуди.
Протести през февруари – високи сметки за живот, бедност, самозапалване...
Властта дезертира.
Опита се да дърпа конците, да замита следите, скрита зад полата на президента си и служебното му правителство.
Последваха избори.
Последва девалвация на демокрацията...
През последните 24 години, нито една партия, нито един партиен водж, загубил изборите, не си позволи да се срие. Тази година след изборите се скри партията, спечелила най-много гласове, но все пак – недостатъчно, за да вземе властта.
Тази година т. нар. "десница" в България показа, че не е способна да бъде в опозиция, че може да съществува само когато е на власт, т. е. показа, че й е нужен член 1 от Конституцията на Живков, онзи член 1, който преди 24 години свали Петър Младенов и постави началото на тъй много ненавижданите промени.
Ненавиждани от всички днес – от онези, които трябваше да се лишат от част от властта си... и от тези, които все пак успяха да тласнат страната по пътя на демокрацията.
Днес демокрацията девалвира.
Под натиска на протести, на медии, на пропаднали политици.
Днес искаме оставката, но не знаем какво да поискаме след това.
Днес искаме смяна на системата – на коя? На парламентарната демокрация?
Днес искаме нова Конституция... Но не сме чели старата.
Днес искаме нов морал в политиката... Но моралът е един и е морално да го искаме от всеки.
Днес протестиращите мълчат за морала на президента.
Днес протестиращите искат оставката на правителството, но не са пред Министерския съвет, нито пред което и да било министерство. Те са пред Парламента – символът на демокрацията и развяват знамена с юмруци. С юмруци ли ще защитаваме ценностите си?
Годината си отива – с много въпроси, без отговори. Тишина.
Зад всички тъпани и крясъци, зад всички свирки и освиркване, зад всички медийни блясъци, се чува само МЪЛЧАНИЕТО на едно поколение, което няма идея за утре, няма идея за днес...
Годината си отива. Какво направихме НИЕ, за да потърсим отговорите?
Какво направих?!

© в-к „Литературно земеделско знаме”, бр.6/2013 г.
© gabriellezz.wordpress.com, 31.12.2013г.

ПРЕДИСЛОВИЕ

Вали. Тихо и
есенно. Студено и
пусто. Юлски ден.
***
Мозъкът ври - не
от мислене -
от блъскане
в  стени.
Сблъсъкът вибрира във всичките ми клетки.
Взривява ме, разкъсва ме. Уморих се от битки, от безпътие, от мълчание.
И от викове, зад които крещи тишина.
Вали. Думите падат - премерени.
Днес - не мога да протестирам.
Днес само отивам -
все по-навътре в себе си.
17.07.2013

***
Вали - тихо и
есенно, студено е,
снежно е. Зима.
С барабанен ритъм клетките ми пулсират.
Тихо  - снегът се топи.
Улиците ни гледат с измити стени.
Стъпвам по лицата на тротоарните плочки -
гледат ме с очи -
всяко паве,
всяко листо,
отнесено от дървото си,
всеки стрък трева...
Топи се снегът. Залива ни...
Отвсякъде ни залива - протестът.
Стича се от олуците,
от мониторите,
от телевизорите.
Дебне ни във фейсбук, наднича от електронната поща, от всеки сайт, от всяко око.
Думкат тъпани, свирки пищят, снимат камери, журналисти дрънкат от сутрин до вечер новини за протестите и протестърите.
Половин година - тишина.
Умните, образованите, креативните, цветът на нацията, на гражданското общество - половин година не казаха дума за „после”, не влязоха в диалог - нито с властта, нито с обществото... не изнесоха и монолог...
Зад всички тъпани и крясъци, зад всички свирки и освиркване, зад всички медийни блясъци, аз чувам само мълчанието на едно поколение, което няма идея за утре, няма усещане за днес.
Днес - тресавище от неясни внушения и послания, от плакати и лозунги с привкус от онова време, преди.
Не времето, когато ние викахме „оставка”, а още по- преди... Когато ние викахме „оставка”, искахме - не да не бъде това, което е днес, а да бъде - демокрация, Съвет на Европа, Европейски съюз, НАТО... Ние, които трябва да понесем „позора” за „неуспешния преход”, за посттоталитарната агония, за Днес...
Не се чувствам опозорена... Само -  омерзена...
От късата памет?
От безпаметността на обществото?
От подмяната на ценности?
От това, че останахме без ценности?
Не защото сме ги изгубили, а защото ги изхвърлят...
Днес...
Искат - „смяна на системата”...
На  демокрацията?!
Девалвация на демокрацията.
Девалвация на самите нас -
на това, което сме;
на това - което 
искахме да бъдем...
Да не бъдем -
това искаме днес.
***
Защото бурята сплете ръце...
16.01.2014

БУРЯТА СПЛИТА РЪЦЕ

Бурята сплита ръце -
целува луната.
Тежи тишината -
животът тече.
***
Мокри нокти по
стъклото - стърже дъждът,
реже мозъка.
***
Капките ближат
прозореца, скърцат. Не,
впити зъби са.
***
Бодат дните.
Нощите стават убежища.
Нещо търсим в съня...
След лятното опиянение -  безвремие.
Събуждане със главоболие,
с копнеж по нещото,
отминало с нощта.
Събуждане след кома?
Още е далеч.
Днес болестта върлува в нас -
оставя ни безпаметни,
безволеви и
безпосочни.
Насочвани...
Подхвърляни,
бездейни и
бълнуващи
за още -
кипеж,
брътвеж...
Потъване в тресавище -
до днес.
А утре?
Утре е далеч.
***
Изгубих конкретността,
яснотата на изказа.
Загубих смелостта -
да застана на светло,
да пиша,
да мисля,
да викам...
Днес...
Как искам
да изцедя онова,
което ме души,
мори,
обезличава.
Как искам -
да го извадя,
да го извая.
Искам -
пак,
както някога -
да рисувам с думи гнева,
мечтите,
полета към „още”;
да изваждам от душата и ума
представата за „после”...
Да рискувам,
да зъзна - по площади и барикади,
да сея знамена,
да вея словото -
във вестници и тихи зали,
да вия -
срещу мълчанието...
Да пия светлината -
на бъдното...
Мълча.
Защото бъдното го няма.
Дрънчи главата,
мозъкът се спотайва -
измит,
изтрит,
някъде-никъде, враснал в черепа...
Днес...
Ти си само уши и хълцаш от умиление и възторг:
пред креативността -
да се лежи по асфалта във формата на думата „оставка”;
пред смелостта -
облечен с картонена броня и с картонена каска да кряскаш „оставка”;
пред стремежа към свобода -
да маршируваш и под строй да искаш „оставка” -
в името на прозрачността и чистотата...
Докъде стигнахме...
Не просто размахваме юмруци -
превърнахме юмрука в символ на                                                                                демокрацията,
в знаме на морала и достойнството...
Не съм креативна,
не съм артистична.
И мисля,
че юмрукът може да бъде само
символ на власт и терор,
знаме на диктатура...

И пак мълча.
Докъде стигнахме...
Не просто
избираме
измежду две злини по-малката,
а маскираме
злото като добро...
За да можем по-лесно
да го преглътнем ли?
Или -
за да може по-лесно
да бъде пробутано в гърлата на онези,
които блеят от възторг по всичко,
което е направено да изглежда
демократично,
патетично,
комично...
13.12.2013

*** 
Светът се срина.
Руини газим. Не, не -
руините са върху
нас... На среща пак
отиваме с мечтите,
без мечове сме... Бити.
*** 
Не съм забравила мечтите.
Не съм забравила, че някога поисках да остана тук, в моята страна, за да я променя. Променях.
Болка и гняв, и усилие, и безсилие. А после - само устойчивост... само усещане,
че служиш на изгубената кауза
на демокрацията и почтеността...
Клише? Може би... Усещане за чистота...
Усещането да си самурай... Отмина.
Днес умря последната почтеност.
Оставам тук, в моята страна, която вече не е моя.
Все по-дълбоко влизам в пещерата на ума си.
Все по-навътре, все по-далече в себе си.
Устойчивост? Усещане, че служиш на нещо???
Не, въртопът ври. Водовъртежът на политическата катастрофа ни влече в клоаката на нещо, от което мислех, че завинаги сме се измъкнали, но не... Тоталитарната държава ни поглъща...
Оставам тук, в моята страна - да плувам срещу потопа... Защото мога - да плувам... И може би - да ловя удавници...
05.10.2014

*** 
Светът е цирк... и
ние сме актьорите -
и клоуни, и зверове...
Дресьорите размахват
кожи и кожите се късат
от наште гърбове...
Зрителите ръкопляскат -
плесници лепнат по лицата ни.
Пестници свиваме
и се оглеждаме -
огради и стени
притискат ни
отвсякъде
и стискат
оголелите ни вратове.
Не са стени, огледала -
във тях се блъскаме -
и клоуни, и зрители,
и зверове -
развяваме
разкъсаните си тела -
от тях не стават знамена,
а само мачти
с дрипави платна.
И зрители и клоуни сме -
в цирка,
който построихме
от костите на идващите дни.      
27.10.2014

***
Болестта се стовари в мътния уют на дните ни изневиделица - като природно бедствие, като стихия.
Разрушителна, опустошаваща. Премина през мама, изтръгна я от подреденото й битие. Отнесени бяхме от живота си и ние.
Животът тече -
болка и гняв,
някъде вън, далече.
Нищо няма в нас,
изтрити сме вече.
     29.10.2014

*** 
Животът... грозна гротеска, в която вече не исках да живея, изведнъж се стопи - утринна мъгла над тъмен дол, върху който слънце не грее...
Бях - някъде другаде, някъде-никъде - в бъдещето, или в миналото, или в онова изкривено пространство, което не е от тази Вселена.
Исках - пак да ходя по ръба й, пак да търся пътеките си по неуловимите й брегове, да бера плодовете й, да ги нося - дар за тази, която избяга далече. Къде?
Опитвах се да си върна усещането, представата за трите измерения на Времето, в което настоящето не е точка, а права, перпендикулярна на равнината минало-бъдеще, в която нулата е началото на имагинерната Вселена. В тази Вселена бродя, в нея търся изцерение...
Изгубих интелекта си, изгубих усещането си за цвят, за цялост, за памет, за пламък, за пожар...
Ще мога ли пак да бъда жива?
16.06.2015
                                                                               
*** 
Умората от нощите без сън и сънища - отмива ме.
Изгубените часове на дните, изпълзели без следа в съзнанието, но издълбали кладенци от изтощение във всяка кост, във всяко мускулно влакно, във всяка клетка... Измиха ме от настоящето. Натрупаните седмици, и месеци... Година... Изритаха ме от живота...
Съществувам все по-далеч от „тук” и „днес”.
Съществувам - вплетена в две ръце, очи, нозе... Дали са две? Разпадам се и се изграждам, ставам част от нечий друг живот, нейния...
Животът - понякога е хубав.
Животът -  симбиоза...
Не битка, гняв и болка,
не отстъпление,
затваряне,
изгнание
и бягство в друго измерение...
Не. Просто -  край
на личността.
Това също е кауза - да бъдеш мост, да бъдеш път, по който други ще вървят, ще се спасяват, ще се завръщат...
Не, не други - само един, ако иска, ако може...
Животът - понякога е пътуване с еднопосочен билет към ада.
Тогава усещам, че вече няма в какво да се хвана...
Всички клонки изтръгнах.
Всички песъчинки стрих.
Падане или полет?
Разбиване или стих...
20.11.2015

© „Бурята сплита ръце”, изд. „Захарий Стоянов”, С., 2016 г.

ЗА УБИТИТЕ ГЕРОИ –
ИЛИ НАЙ-ВИСОКОТО ДЪРЖАВНО ОТЛИЧИЕ, ИЛИ МИНУТА МЪЛЧАНИЕ...

Гневна съм.
И причините за гнева ми са много, и не са от вчера.
Вчера, когато баща ми получи покана от председателя на „Съюза на репресираните от комунизма – памет” да присъства, заедно със свои близки на „тържествено връчване на посмъртни отличия за горяни, дали живота си в борбата срещу мракобесния болшевишки режим след 09.09.1944 г. Церемонията ще се състои на 21.12.2016 г. в сградата на Президентството от 14:30 ч. ” Писмото продължава така: „Сред тях е и Вашата родственица Цветанка Цанева” и т.н. и т.н.
Поканата идва от тези, по чиято инициатива е стартирана законовата процедура за награждаване с държавно отличие. Но, всъщност, те не знаят кого точно награждават. „Родственицата” на баща ми Цаньо Цанев, „Цветанка Цанева”, е сестра на неговата майка. Вярно, тя е известна с много имена – Цена Чалъкова, Цветанка Стефанова, Ценка Георгиева, Цветана Попкоева...
В регистъра за умиранията от 1952 г. е записано – Акт за смърт на Цена Стефанова Чалъкова, родена на 19 април 1929 г., умряла на 25 април 1952 г. в 23 часа и 30 минути.... смъртта е последвала в следствие на изпълнена смъртна присъда... Починалият е дъщеря на Стефан Георгиев поп Коев и Велика Иванова Христова... За действителността на смъртта се удостоверява от съобщение на Русенската окръжна прокуратура.”
Е, както и да гледаме, не е Цанева...
Потърсих в Държавен вестник указа на президента, с който са наградени убитите горяни.
Не го намерих.
В сайта на българското правителство намерих кратко съобщение от заседание, проведено на 23.11.2016 г. - „30 участници в горянското движение са предложени посмъртно за удостояване с орден „За граждански заслуги”.
Сред наградените, видях името само на една жена, Цветанка Георгиева-ЧОЛАКОВА..., дори не „ЧАЛЪКОВА”.
Кого награждават?
Знаят ли, кого награждават?
Гневна съм, защото дори имената на героите, които получават държавно отличие, не се знаят от тези, които ги предлагат за награда... не се знаят и от тези, които им дават наградата...
Как да очакваме, че имената на героите ще станат знайни за обществото?
Как да очакваме, че обществото ще оцени живота и саможертвата им...
И съм гневна.
Защото орденът „За гражданска заслуга”, според хералдиката на държавата ни /Закон за ордените и медалите на Република България, Обн. ДВ. бр.54 от 13 Юни 2003г., доп. ДВ. бр.86 от 30 Септември 2003г., изм. ДВ. бр.43 от 22 Май 2004г., изм. ДВ. бр.32 от 19 Април 2011г.,/ е третият по старшинство орден /чл.2, ал.2, т.3/. Да се даде този орден за граждански заслуги на жив човек е добре – това е признание за делата му и стимул за граждански активно поведение и нови граждански заслуги в бъдеще; да се даде посмъртно за граждански заслуги на лице, което след като е извършило граждански значими дела, е починало в леглото си с мисълта за добре изживян живот, също е добре – почита се делото и паметта на такъв човек.
От друга страна – да се награди за граждански заслуги с третия по степен орден човек, който е бил убит в защита на идеала си, който е идеал и на обществото, което го награждава, е меко казано, подигравка. За горяните, убити в сражение, или при изпълнение на смъртна присъда, единственото достойно отличие е орден „Стара планина с лента”.
Според чл. 4, ал.1 „С орден "Стара планина" се награждават: 1. български граждани - държавни глави и ръководители на правителства, министри, политици, обществени дейци, културни дейци, военни лица и представители на духовенството, които имат изключително големи заслуги към Република България”. Видно от  чл.2, ал.2 Орден "Стара планина" е с лента и без лента: 1. с орден "Стара планина" с лента се награждават държавни глави, министър-председатели, а в изключителни случаи и български граждани; на наградените се връчва и звезда на ордена.
Според мен, случаят е изключителен, защото горяните, воювали със слово и оръжие срещу комунистическия режим и в защита на демократичните ценности и дали живота си в тази борба, са сред българските граждани с изключително големи заслуги към Република България.
Ако законът не предвижда посмъртно да се дава този орден, отговорът ми е само един – законите се пишат от тези, които дават ордените – ако искат да почетат паметта на героите, нека да променят законите.
Гневна съм.
Защото тези, които днес раздават ордените и правят законите се опитват да измият ръцете си, хвърляйки огризки на гладното за справедливост общество. Най-непростимото на сегашните управляващи не е това, че са бивши комунисти и хора с нечисто минало и настояще, а това, че се маскираха като „десни”, „сини”, „демократични” и по този начин дискредитираха, подмениха и унищожиха тези понятия и идеи. Време е да се покаже какви са.
Е, може би съм много крайна, но гневът ми не е от вчера.
Моята битка за осветяване на комунистическото минало, на истината за лагерите, затворите и горянскто движение започна много отдавна – през лятото на 1990 г., след загубата на първите демократични избори. Тогава, за четири месеца се срещнах с много хора, минали през чистилището и ада на комунизма и участвали в горянското движение... Тогава написах първата си книга – „Миналото в мен”, която посветих на сестрата на баба ми ЦВЕТАНА СТЕФАНОВА ПОПКОЕВА /ЧАЛЪКОВА/... и на всички мъртъвци без гробове...
Гневна съм, защото имената на героите потъват в забрава, а предколедно и предизборно властниците се кичат с тяхната гибел... и така погребват идеалите им.
Защото – за мъртвите герои – или най-високото държавно отличие, или – минута мълчание...
Аз предпочитам второто...
Не присъствахме на награждаването.
Прочетох краткото прессъобщение в сайта на Президента на Републиката...
 „Малцина са оцелелите, повечето загиват в битките или са заловени и убивани без присъда.”
И отново съм гневна.
От „зората на демокрацията” се повтаря мантрата „убивани от комунистите без съд и присъда”... „без съд и присъда”... „без присъда”...
Не. Участниците в горянското движение не са били убивани без съд и присъда. Жертвите на комунистическия режим не са били просто убивани, затваряни, изтезавани... Те са били осъждани на смърт, на затвор... на живот без бъдеще. Волното или неволно използване на това словосъчетание – „без съд и присъда”, без съд, без присъда... втълпяването му в общественото съзнание е опит да се оневини държавната машина на Народна Република България. Това е опит да се внуши на обществото, че горяните, земеделците-николапетковисти и другите „врагове на народната власт” са станали жертва на издевателства от страна на отделни хора – някои, завладени от мъст, други – превишили правата си, трети – просто садисти...
Време е да се каже – НЕ!
Държавата е убивала гражданите си. Българските народни съдилища са осъждали на смърт и са убивали инакомислещите. Законът на тоталитарната държава ги е убивал.
И всеки опит да се скрие държавата зад нейните мракобесни послушници е опит да се оневини тази държава. Това е опит да се осъди „оръжието на престъплението”, а не престъпникът.
Не се питам защо е така. Отговорът е очевиден, но никой не иска да го види.
И съм гневна.

blog.bg, gabrielle.blog.bg, 22.12.2016 г.
в-к „Литературно земеделско знаме”, бр.5-6/2016 г.,
frontalno.com, 17.01.2017 г.

Р. Р.
По време на церемонията в Президентството, състояла се на 21 декември 2016 г., все още указите, с които трийсетимата убити горяни се удостояват посмъртно с орден „За гражданска заслуга” не са обнародвани, т.е. указите не са юридически факт...
... И ако някой от присъствалите близки и наследниците на убитите герои би отказал държавното отличие, то той, вероятно, би получил отговор, че няма какво да откаже, тъй като още никой с нищо не е удостоил мъртвия му близък:

23 Декември 2016, Президент на републиката
ДВ брой: 102, от дата 23.12.2016 г.,
Официален раздел / ПРЕЗИДЕНТ НА РЕПУБЛИКАТА               стр.7
Указ № 415 за награждаване посмъртно на Цветанка Стефанова Георгиева-Чолакова с орден „За гражданска заслуга“ първа степен
С укази от №399 до №428 30 убити горяни са „наградени посмъртно” с орден „За гражданска заслуга“ първа степен.

***
Ако трябва да отговора на въпроса:
 – Какъв е смисълът на публичното писане?..
Бих казала:
- Промяна...

Архив на блога

Търсене в този блог

Популярни публикации