СЪНУВАМ ПУСТОТАТА

Сънувам

пустотата ни...

Изметените мозъци,

пропуснатите съдби,

хипнозата,

умората,

онова,

което

сме били...

Това ли е?

Умора...

Умора?

И лечението й;

облекчението,

отърсването

от ежедневието,

от грозното битие,

от релсите

и коловозите на живота;

от „трябва“,

от избора, който тежи,

от всичко, което боли…

Забава…

… не, не „забава“ като „веселие“ –

просто времето е спряло…

Колко лесно е –

да се заспи…

Да захвърлиш всички битки

за „после“,

за края на лятото,

за края на пандемията…

за края на времето…

когато ще чакаме…

винаги…

някой друг да реши…

вместо нас…

Пандемия на уморени души,

генерална репетиция за „края на света“…

пандемия, която руши –

или просто:

Голямата ваканция

на човечеството,

което кротко спи,

в пазвата

на забравата,

удавено

в потопа

от мутирали вируси,

които отдавна

са опустошили

мозъците ни

и способността

да преценяваме.

Умората пълзи,

все по-навътре в нас се впива,

убива

всички намерения,

умората

изяжда

утопиите ни за бъдеще,

желанието ни за щастие,

разгражда ни…