Пепел в очите.
Фучат климатиците
и капят в олуците.
Тихи са птиците
и те
пият влагата на сухите
листа, миризмите
на пръст, изхабените
рози, празните
цветя и техните
несбъднати размножения - те
пак пият звъна
на
безнадеждна
вълна -
онази вълна,
пълна
с очакване, с празна
черупка
в дланта
дупка
в главата
чупка
в лъкатушната
пътека
на миговете -
разхвърляни
камъчета, които гоним,
събираме,
и мислим, че ни водят към
сбъднати желания...
Пепел в очите
след дни отчаяние.
Пак чакаме
някой друг да реши
накъде ще
върви обрулената нация.
Как се надяваме,
как страдаме,
как искаме
да влезем в кожите
на онези, които избрахме,
на които вярвахме,
на които искаме да вярваме...
Колко умора,
прах по стъклата
на затворените прозорци,
зад които забравихме да гледаме;
зад които не искаме да погледнем.
Прах по листата
на изсъхналите цветя -
икебани някакви захвърлени,
остатъци от несбъднали се празници
празни
остават вазите,
в които може да се налее вода
мразя всички откъснати живи цветя,
кихам в прахта на живота си
все по-навътре потъвам,
все по-далеч от прозорците,
зад които прозира
силуета
на суетата.
Как исках да ги отворя широко,
как исках да зазвъня -
като опъната струна на вятъра.
Как исках - звука
на вибрацията ми да руши,
да взривява
доволството
и апатията,
примирението
и слепотата на мисленето...
Ах, как исках -
струната ми да зазвъни,
да завибрира в резонанса на Вселената...
Как исках -
всички злини
да заличи
и да започнем начисто...
Но защо никой не иска гласа
на собствената си струна?
Защо толкова лесно го предаваме
на всеки нов вожд?
