понеделник, 10 декември 2012 г.

ДОКОСВАНЕ... ИЛИ ВЕТРОВЕ

















Гръбнакът боде –
перка на риба е.
Усещам с бодлите
покрайнините
на други умове.
Докосване.
Или ветрове?
Срутват се
пътеките,
леките...
Ловим паяжини
под пропасти...
Без дъно.
Без дано.
Опропастени.

събота, 24 ноември 2012 г.

петък, 19 октомври 2012 г.

ВСТРАНИ ОТ СТРЪМНОТО























Листата падат като слънчеви лъчи -
по пясъка, под ходилата,
и тъпчем слънцето, а после се препъваме
от паяжините на светлината.

Очите ни се реят в необятното.
Душите, задушени, гинат.
Линеят, вклинени в решетката на тялото.
Вървим по своите пътеки вяло.

Встрани не стъпваме - встрани е стръмното.
Листата падат жълти, като
слънца се гонят, увлечени от хватката на
гравитационен колапс. 

Вървим встрани от стръмното
и тъпчем по лицата си - 
утъпкваме пътеките,
не питаме за бъдното.

вторник, 21 август 2012 г.

сряда, 18 юли 2012 г.

ПРЕДЧУВСТВИЕ ЗА ЕСЕН


Вятърът пови
житата с прах. Пак пари
залезът. Стовари се
небето - златен
похлупак. Тежи, души.
Предчувствие за есен.



петък, 22 юни 2012 г.

ВЕЧЕРНА РОСА

Хруска пясъкът
под уморени стъпки,
зората преглъщам със
сол напоена…
С напукани устни се
смея – вечерна роса…


събота, 16 юни 2012 г.

МЕЧТИТЕ СБЪДВАТ СЕ...


Тъга по детството -
неизлудувано.
Тъга по любовта -
нелумнала.
Тъга по нощите -
неизбудувани.
Тъга по изгреви -
недосънувани.

Тъга по дните -
минали без спомени.
Тъга по спомените,
неоставили следи.

Тъга по миналото
и по бъдното...

Мечтите сбъдват се.
Но няма Утре.
Защото Вчера
е пропуснато.

четвъртък, 14 юни 2012 г.

БРЯГ И МОРЕ

Вълна облиза
брега... той й отвърна
с целувките на всички
песъчинки и
парещата ласка на
нощния си бриз... Дали?

четвъртък, 17 май 2012 г.

НЕ ИЗЖИВЕНИ

Страхувам се
да спра.
И да погледна
в себе си.

Зад себе си;
зад всички
изживени дни…
Не изживени.

Неизживени дни
зад мен
лежат.

Лежи
животът,
несъбудил се.
Ще се събудя ли?
Да бъда Буда ли?
Страхувам се
да спра.
И да погледна
в себе си.
Пред себе си;
през всички
неживени дни,
в които
очите ми се
взират.
Будя се.
Но по-пробудена
не ставам.

И не намирам
брод към себе си.

Бродя –
до края на
Вселената
и стигам –
крайното
спасение.
Спасявам –
не себе си.

неделя, 1 април 2012 г.

четвъртък, 15 март 2012 г.

СТЪПКИ ПО ПЯСЪК

Пътеката се
вплита в хоризонта, а
очите търсят още...

Познание за
друго? Стъпки по пясък.
Стъпкани. Вятър повя.

четвъртък, 8 март 2012 г.

"ЗАСКРЕЖЕНИ ПТИЦИ" тази нощ ще гостуват на "НОЩЕН ХОРИЗОНТ"

Тази нощ (от 0:00 до 3:00 часа), на живо, в предаването "НОЩЕН ХОРИЗОНТ" на БНР ще чета стихове от "Заскрежени птици", ще слушаме музика, ще говорим за изкуството и за живота... Очаквам ви!

понеделник, 5 март 2012 г.

ПЕЧАЛНИ ОБЛАЦИ


Надвисналите облаци
отърсиха
товара си с печал.

Чакам -
Слънцето да ги
прогони.

Догонвам пролетта,
свита
в неразлистените
клони.

Цвъртенето на
птици ме следи.

Не зная как от
сънищата ми
се раждат дни -
олекнали от
грижи,
тежки от
мечти.

понеделник, 20 февруари 2012 г.

СНЕГЪТ СЕ РАЗТОПИ


Снегът се разтопи –
градът се наводни.
Сред бяла киша
куче тича
със светнали очи.
Изправило уши –
небето с тях промуши.
Сред бяла киша
куче тича –
опашка рунтава върти.
Муцуна рошава навежда –
небето в локва се оглежда.
Снегът се разтопи.
Градът се наводни.
Земята се изцежда.
Човек сред бялото върви
и мисли, че проглежда –
“Светът се промени!”
Но само тъй изглежда.

"Догонвам бягащия ден" 

сряда, 18 януари 2012 г.

УДАВЕН СЛЪНЧЕВ ЛЪЧ


удавен слънчев
лъч подпали дъното
на чаша... уиски?

* * *
тъга засяда
в гърлото... горчилка от
кафе... живота?

* * *
снежинка върху
буза... потече сълза...
попий я с устни!

вторник, 10 януари 2012 г.

"ЧУДЕСАТА НА ДЕЦАТА" или чудото на творчеството за деца

     Трудно ми е да кажа кога и къде за първи път прочетох името Кирил Назъров – дали в страничките на списание „Славейче”, в онова, избелялото вече детство, когато стихчетата му правеха живота по-цветен, по-весел, или върху някоя шарена книжка, скътана в най-щурите спомени... Много по-късно, от страниците на вестник „Земеделско знаме”, познах друг Кирил Назъров... тогава статиите му будеха дремещите души, а рецензиите му напомняха, че и в трудните дни на безверие и безвремие се създават произведения, които заслужават свое място в литературата и в живота... А когато надникнах в страницата му в литературния сайт „Литернет”, където открих дългата му творческа биография, вече познавах не само писателя, но и човека Кирил Назъров и знаех, че зад деликатната му усмивка, скрита в немирна брада, има цяла вселена от чудеса...
     Изкушавам се да започна тази кратка рецензия за новата му книга „Чудесата на децата” с това, че е роден в с. Драгуш, Петричка община, че е завършил българска филология във Великотърновския университет "Св. св. Кирил и Методий", че е член е на Съюза на българските писатели от 1980 г., че е един от членовете-възстановители на Съюза на писателите земеделци в България, че негови творби са превеждани на руски, естонски, полски, сръбски, румънски, испански, английски език и други европейски езици. Автор е на над тридесет книги, от които повече от десет са за деца - "Ловец на дъжд" (1975), "Ало, Слънчице" (1978), "Скороговорки" (1979), "Хоровод" (1980), "Петльов часовник" (1981), "Барабанче бъбриво" (1985), "Къщурка за Щурец и Щурка" (1985), "Незабравки" (1986), "Сети се ти" (1986), "Буквички скокливи" (1989), "Слънчова шега" (1989), "Вълшебствата на детската градина (1990), "Сто чуденки за чудене" (1993), "Весело букварче" (1994), "Цветница" (2004).
     Трудно се пише за деца – може би за това е нужно да бъдеш учител, за да си винаги до тях, да усещаш, да дишаш с детския смях и с детския плач, а може би е нужно да имаш душа, която никога не остарява. В житейската биография на Кирил Назъров откриваме учителя, а също и човека, стоял твърде близо до детските мечти като главен редактор на списание „Славейче” и председател на детската секция към Съюза на българските писатели. И не се учудваме, че стихчета и гатанки, уловени от чародеецът Назъров, за да бъдат подарени на най-малките му приятели, са включени в учебниците за І, ІІ, ІІІ и ІV клас.
     „Какъв по-хубав подарък за първия учебен ден, или за Коледа, може да получи един първокласник, от шарена книжка със стихчета?” – пита авторът на „Чудесата на децата”.
     И знам, няма по-хубав подарък от този...
     Разгръщам книжката със зелена корица, събрала усмивките на много дечица... и чета първото стихотворение „Годишен кръговрат”, което със звънки рими повежда читателя по пътя на годишните времена, или по житейско-философския път на повторението и развитието.
     В композиционно отношение книгата е изградена от единадесет части с нееднакъв брой стихотворения, обединени от обща тема, и може би подчинени на програмното стихотворение „Годишен кръговрат” – „Пролетничета”, „Цветница”, „Град Гора”, „Чудно лято на морето, в планината и полята”, „Буквички скокливи”, „У дома”, „Мои палави играчки”, „Рисунки”, „Есенни багри”, „Малки приказки” и „Вълшебствата на зимата”.
     Може би не случайно детската година започва не със смразяващата зима, с която започва календарната година, нито с есента, сезонът на умиращата природа, когато започва учебната година. В книжката на Кирил Назъров чудесата започват с пролетта, с първоцвета, когато „слънчевото кокиче”, преварвайки „цвят и птиче” поздравява малкото момиче – лирическата героиня на стихотворението. Юнакът-южняк стопява снега, полянката изпъстрява с цветя, а от диалога на детето със Слънчицето се разбира как става това –
„Лъчите мои на ята
през земната кора проникват,
подръпват пъстрите цветя
с чевръсти пръсти и... поникват!”
     Но не само звънките, запомнящи се рими вълнуват. В детските стихове на Кирил Назъров има и много мъдрост, любов към родната природа и уважение към скритата сила и устойчивотта в оня детски, разбираем смисъл, но и в оня друг смисъл, за който някога не се говореше и който днес почти забравихме... И на въпроса „Къде зимува пролетта”, авторът без колебание отговаря:
„Пролетта бе скътана в сърцата
на най-храбрите, които бяха
в своя роден край и на децата
цяла зима топли песни пяха!”
      За Кирил Назъров и българското знаме е разцъфтяло „подобно цвете сред градина”, взело цветовете си и от слънцето, и от небесната дъга, устойчиво на ветрове и бури, вестител на слава и красота.
     Темата за пролетта и красотта е продължена и в следващите цикли „Цветница” и „Град Гора”. Като в истинска приказка, цветята танцуват, празнуват, лудуват, но и възпитават в любов към природата, към разбиране и единение с прекрасното:
„Тръгнете по тези килими –
бродирани, неизбродими
Елате без леки коли
под китни, зелени ели...”
      И без да противопоставя насъщната ни житейска среда на мечтаната природа, продължава:
„С вълшебства добри ви зове
градът, оживял в стихове...”
   За мен ненадминато, като образ и стихосложение, остава лиричното описание на изтъкаването на „Слънчево килимче”:
„Слънцето лъчи подрежда,
сякаш че опъва прежда.”
     Но... така бих могла да цитирам цялата книжка.
     Все пак, не мога да не спомена „Златна рибка”, стихче, в което не кой да е, а самата Луна се превръща в златна рибка, за да утеши самотния вир, в който рибки не танцуват. Много звучно и мило звучи и стихотворението „Къщурка за щурец и щурка”, включено в настоящото издание от едноименната стихосбирка на К. Назъров. Може би тук е мястото да спомена, че „Чудесата на децата” е сборник с най-добрите (по преценка на автора и редактора проф. Симеон Янев) стихове, събрани от книжките „Ало, Слънчице”, „Хоровод”, „Къщурка за щурец и щурка”, „Барабанче бъбриво” и „Буквички скокливи”.
     След пролетта, върху малкия читател се разлива чудото на лятото – с щурчовата песен край Искъра, с шепота на сребърни пътеки и пясъчни дворци, с трудния път към покорените върхове и с морето, което искаме да отнесем у дома. Но може би, защото за децата лятото винаги е много, много кратко, и този цикъл в книжката е кратък.
     Идва есента, идва учебната година – с цикъла „Буквички скокливи”, с много хумор, топлина, закачка и поука, но не онази, скучната поука на възрастния, който всичко знае, към непослушното дете, а с поуката на майстора на словото, който вплита своя жизнен опит и жизнена позиция в чудни картини и омайни звуци – не е нужно да казвам, че буквичките на Кирил Назъров не само скачат, но и пеят... понякога се смеят, понякога бодат, а понякога трябва за загърбим буквара, да загърбим ежедневното и да ги потърсим в нощното небе, да открием своята звездна азбука, да видим и сърпа на луната с очи на поет.
       И все пак, Кирил Назъров няма да е любимият автор на поколения деца, ако говори само за училището през есента. След веселите буквички идва ред на изпълнения с топлина и уют цикъл „У дома”, в който всеки усеща кое е най-горещото – майчината ласка, усеща грижата на таткото, който майстори къщички за птички, усеща подкрепата на семейството, което остава най-сигурния стълб в живота на всеки от нас. Децата се учат, заедно със своите весели играчки и с моливчетата, с които подреждат върху листа онова, което искат най-много, най-близко до себе си – любимите герои от приказките, любимите животни от природата и своите фантазии.
     От листа на детската рисунка неусетно стигаме до листите, оцветени от есента. Есента е нестинарка, и художник, обагрил ската, и весел присмехулко, който помага на хвърчилото на литне. Есента е и онази, която дарява жирафа с безкраен цветен шал от небесна дъга, за да не ни е жал за него, в студа.
      Във всяко от своите детски стихотворения Кирил Назъров е скрил по едно чудо, но и по едно знание за света. Това най-силно се усеща в неговите стихотворни приказки. Свежи, звучни, цветни, те ни разказват и за далечния Млечен път, по който само в сънищата можем да летим, и за песента на капчука, която се ражда от дъжда, и за чайката-санитарка на плажа... а колко прекрасни са образите, сътворени от земеделеца Кирил Назъров, колко чисти и силни са метафорите му, с които завинаги свързва звездиците-зърна в небесната нива и слънчевите семена, превърнали се в маргаритки!
     Верен на своя замисъл, Кирил Назъров завършва кръговрата на чудесата с „Вълшебствата на зимата”. Студена и бяла, тя пак носи много радост на децата. И с украсената елха, и с Дядо Коледа, и с вълнението от написването на първото писмо – защото – на кого първо пише първолакът, ако не на щедрия и чуден старец с голямата бяла брада и червена торба? Но и в зимните стихове не липсват поуките. Снегозаводът на белокосата Баба Зима, която всичко омагьосва, ръси много сняг, а децата трябва не само да се пързавят и да правят чудесни снежни човеци, но и да... сковат по един чуден, дъсчен снегорин, с който лирическият герой на едноименното стихотворение е готов „цяла лавина да изрина!”
     В този бял вихър от снежинки и веселие е вмъкнат и съвсем кратичкият хумористичен подцикъл „Юнаци-веселяци”, в който авторът намигва с всевиждащото си око към немирника-читател. Дори когато осмива най-негативните черти, присъщи на човешкия характер, в стиховете си за деца поетът никога не прекрачва границата на закачката, която може да бодне, но не и да удари така, че да заболи твърде много. А Кирил Назъров умее, наистина умее в своите тъжни смешки, писани за възрастни, да изтръгва силни чувства със сатиричните си произведения.
     Нека се върнем към прекрасната, пълна с цветни думи книжка, която гори от словесни картини, но в която не липсват и чудесни илюстрации, нарисувани за малките читатели от художниците Мана Парпулова, Ани Тузсузова, Надежда Йончева, Иван Гонгалов и Христо Алексиев.
       Какво повече да кажа за „Чудесата на децата” и за чудесата, които твори Кирил Назъров?
      Може би отново това, че е много трудно да се пише за деца, когато не си дете; може би това, че за да можеш да го правиш, трябва да имаш детско, чисто, свежо и пълно с фантазии съзнание.
       Може би трябва да кажа и това, че не е лесно да се четат книги за деца, когато не си дете... Но колко е прекрасно, когато думите, писани за детското, чистото, свежото и пълно с фантазии съзнание успеят да пробият твоето собствено осивяло битие и те върнат в света на чудесата.
     Смея да кажа, че Кирил Назъров е постигнал това. Неговата книга като ураган помита всички скучни напластявания в помъдрелите ни глави и ни отнася в чудния свят на детството! А, доколкото си спомням от моето детство, и тогава беше интересно да ловиш дъжда с Кирил Назъров и да си говориш със Слънчицето! Сигурна съм, че и днешните му малки читатели ще намерят своите любими стихчета, герои и картини, скрити между страничките на „Чудесата на децата”... а защо не и по някое истинско чудо?

понеделник, 9 януари 2012 г.

ИЗСЪХНАЛИ ОБЛАЦИ

Изсъхнаха -
разпилените облаци.

Остана само капката,
увиснала на миглата ми,
в която се оглеждаме –
Аз и
Слънцето…
Ще се изпари.

Ще стане дъжд, рукнал
от разпилени облаци.

А аз?
Слънцето
ще ме суши.

Врабче върху антената

петък, 6 януари 2012 г.

УСЕЩАНЕ ЗА СВОБОДА

Разцъфнаха
изсъхналите
сетива.

Усещане
за свобода
ме дави.

Бушува
в мен;
души ме.
Очи в очи –
с живота
ме остави.

Усещане
за свобода…
Усещане,
че нищо
не се “случва”,
а се прави;

Усещане,
че всичко
се гради;

Усещане,
че битието
се твори
и направлява…

Усещане,
че скритото
се проявява…

"Заскрежени птици"

Архив на блога

Търсене в този блог

Популярни публикации