ОСКЪДНИ ДНИ

Оскъдни
дни
отмиват умовете ни,
убиват ни...

Убиват ни
главите,
закичени
с корони -
увити са главите ни
със плесени,
отнесени...
оставаме, спасени
сме!

Оставаме в телата си, оставят ни -
спасени
сме... Спестени са телата ни,
оставят ни -
сами... Върнете ги, телата ни -
пуснете ни!
Пуснете ни...

Скъдни
дни -
зелени
поляни
и пусти пътеки ни
давят с ухехи за чужди вини...
В пустини
се давим, не ни
е леко да правим в живота си бездни...
Потъваме бавно, бавни
сме вече, вечни
сме вече - не ни трябват дни.

В бездни
живеем - ни
белег след нас, ни
спомен от нас, ни
мечти - бедни
сме, обречени,
обесени,
с въже от чужди думи, потресени...
Бесни
сме, бесни -
от чужди безумия сме отнесени...

Безсилни,
обсебени
от обидни
мълчания, обидни
терзания за завидни
съдби... бедни
сме, бедни -
обезглавени,
безжизнени -
лишени
от бъднини..

И само оскъдни
щрихи върху стари картони
оформят лицата ни
без спомени...

Смълчани
сме, смирени,
занемарени...
Оропаснени
дни
ни
чакат, от безумието на света ни.
Умираме бавно, самооперирани -
безкритични,
безлични
обезличени,
заличени,
сами...

Умора - като сълзи
пълзи
по лицата ни,
бездихание хрупа
храрупата на дробовете ни...

Умората на голямата ваканция ни изяде -
пълзи -
като охлюв върху напечения камък
на опустялата Земя...

Не ни трябва пандемичен мор,
за да сме мъртви -
умряхме преди това,
дори не разбрахме защо...

Целият свят заспа
и засънува
кошмарите си
за края на света...