ТЕЖЕСТТА НА МИНУТИТЕ

 Днес пак чувам:

тежестта на минутите,

които безсмислено се утаяват

върху дъното на дните;

тихият съсък на нечие дишане -

на твоето накъсано дишане;

шумът на водата

в тръбите...

Не, не оня шум на придошлата река,

не оня, на окъпаната от дъжда дъга...

Минутите падат,

като отломени камъни,

като капката от върха на незатегната чешма,

като капката, която не смее да бъде сълза...

И стонът, между накъсаното ти дишане

пада -

тежък

като изминала вечност...

Искам да я забравя -

пропастта от години,

в които се давя,

пропастта от безвремие,

в което потъваме,

в което изграждаме друга реалност...

Искам да избягам от Вселената,

която създадохме,

знам, наша е, но боли;

искам да дезертирам някъде другаде,

само за миг -

да погледна с моите предишни очи

да вдъхна пак онова нанякъде-никъде -

където не е "Тук" и "Сега"

как искам -

пак онова слънце,

в което потъвах

в което изхвърлях,

трохите на самотата си,

на страха си 

от Утре,

от безживотното днес...

После пак ще се върна -

във Вселената, която изградихме,

в нашата паралелна реалност,

в която единствената ценност 

е "щастие"

и ще нося:

тежестта на минутите,

които се утаяват

върху дъното на живота