ОДЕЯНИЯ

Одеяния...

Измивам 

една по една

всичките си кожи.

Една по една

ги събличам,

една по една

свличам -

аромат на трева,

полепнала жажда,

кристализирала синева

и спомени 

от сол и вода,

опарване от коприва,

жасминови нощи,

залепнали по пръстите

капки смола,

пръски роса...

Свличам

се бавно,

беля се

от всичко преживяно,

все повече

изтънявам,

все повече

изсветлявам,

вяло

потичам

към 

извора,

тичам -

босонога

бързолетна,

в изнемога,

безпроменна...

И съм толкова бистра,

прозрачна

и ничия,

толкова никоя -

като отмита от дъжда тичинка,

като мокро крило на пчела,

като капка, попила в прахта -

потъвам

в извора...

Изтляла зора.

МАЙ

Май...

Зелено море от треви

плиска в краката ми,

а нацъфтелите им връхчета

се разбиват -

вълни в прибоя

на прашните улици

и изпочупените скали

на бордюрите...

 

Май...

Глухарчетата -

жълти звезди, греят

в сенките, тичащи

между дърветата,

а после прецъфтяват -

избухват като

далечни фойерверки -

като безшумни следи

от нечий празник,

отлитат -

закъснели съзвездия,

изпаднали от Зодиака,

изписващи ненужни съдби...

 

Май...

Онази птица пак пищи

в мрака,

пак зове

любовта,

пак чака -

да долети сродната й душа,

да запее с нея,

да свият гнездо

и да се слеят в тишината

на своето Сътворение,

за да онемее нощта,

в която ще чувам

само шепота

на мълчанието ти.

ПРИРОДАТА ЦЪФТИ

Природата цъфти,

нехае

за дребните 

ни сметки,

възходи

и падения,

мечти

и отчаяния,

надежди

и победи,

пандемия,

мълчания...

Природата цъфти -

глухарчета

греят като звезди,

разхвърляни в тревата

светят

и прецъфтяват

в бяло -

разселват се

в зелената вселена

на пролетния вятър,

проскубани

остават да стърчат

стъблата,

а козината им се мята

по къщи и огради,

залепва по стъклата,

по локви и по вади -

покълват семената,

все някъде кълнат

и пак се раждат -

жълти,

жилави

и живи...

Миришат

цветовете

на цъфналите сливи,

миришат -

по-силно от кофите за смет.

Косите

на тревите

скриват всички

смачкани торбички,

лъщящи станиоли,

кутии от цигари

и автобусни билетчета;

поглъщат 

разпиляна

покъщнина -

изтърбушени табуретки

и криви кресла,

ръждясали хладилници,

телевизори с кинескопи

и развалена храна...

Цъфтят жълтите храсти

и игликите,

лопушът расте на туфи -

ще нахрани скитника,

вятърът свисти

в шубраците,

вдига прахоляка

от неизметените улици

и го захвърля в лицата

на минувачите -

сиви,

унили,

увили с маски

усмивките...

Не -

усмивките

отдавна си отидоха,

скриха се някъде

и не смеят да се върнат...

Природата цъфти,

нехае -

вървим сред цветовете

мрачни

и чакаме

нещо да се случи,

да ни отмине

краят 

някак,

да ни отключи...

И само 

кучетата лаят,

не питат "дали" -

въртят 

опашки радостно

докато гонят

в разлистените храсти

разгонените котараци

и ранобудните пчели... 

ИЛЮЗИИ... ИЛИ???

 Дъждът измива всичко -

и калните отрови на деня,

и цветните прашники

от крилата на пчелите,

и тичинките в ирисите ти -

усмихват се,

уханно-жълти,

разпръскват се -

сред капките безоки

и падат като звън

от счупени стъкла.

И падам -

капка от капчук,

потъвам

в прашната земя -

една оплождаща целувка,

една мечта...

Дъждът измива всичко -

и черното на вчерашния ден,

и бялото на липсващото утре,

и твоето лице,

обрало паяжинни светове

мъждиво свети,

примамва ме

към някаква устойчивост,

която се изплъзва...

Броеници

от единици -

събитията 

не отмиват 

заразната корозия

на обществото;

шляпаме

в локвите 

на изгнилите си илюзии,

болно кашляме

с продрани 

дробове -

болестта 

е в нас,

дълбоко 

в нас,

изгубили

компас

за правилно 

и грешно,

за зло,

добро

и равновесие -

защо

още

мислим двуполюсно

защо

още

не разбираме,

че в дъното

няма нищо положително,

че към изхода

не можем да пълзим...

Колко безумно е

да напиша - "трябва да летим"...

Все по-дълбоко потъваме,

все по-дълбоко,

изгубили взор

се препъваме

и уморени дишаме

тъга

и издишваме

позор....

Пробитите ни дробове

пищят,

хриптят,

изпускат слуз,

която бавно слиза

към пръстта на овъглена

свобода

и там попива -

без следа.

Дращя ламариненените лица

на олуците

гледат ме -

палачи

на дъжда.

РЪЦЕТЕ ТИ

 РЪЦЕТЕ ТИ

Не мога да държа

лицето ти -

безмерно

уморено,

скрито зад маската

на усмивки,

насмешки,

покруса,

умора...

Искам да прегърна

лицето ти, в дъжда -

докосвам само

мокра маска

и тъга...

Искам

да прегърна 

лицето ти -

искам очите ти,

синият поглед на ирисите ти,

златистите им капки,

искам -

далеч от стихията си

да се скрия...

Искам

да залепна 

за дланите ти -

да изям топлината им,

да изпия устойчивостта им,

да се задържа -

като кораб за котва...

Не мога да прегъна 

ръбестите пръсти на ръцете ти -

като клещи са,

като дъга -

онази, която се ражда 

в дъжда,

която обесва

облаците,

под която ще мина,

за да намеря остатъците си

и да продължа.

Потъвам

в небитието си.

СТАРИТЕ КЪЩИ

 Старите къщи 

заспиват под уморени листа.

Треви и цветя - съхнат 

в схватката на есента.

Тихи стъпки глъхнат

в напуканите плочки

и разораната земя -

мравките събират

последна 

зимнина.

"Старата къща" - художник Габриела Цанева

Селото заспива -

студът прогонва

временните обитатели -

човеците ги няма!

Идва ред 

на подземните твари -

дълбаят канали

под пръстта,

строят гнезда

за пролетта.

Косове и врабчета -

настръхнали търсят

подслон в осиротелите къщи.

И губят местообитания -

няма да преживеят зимата сами.

Враните тревожно пищят -

викат порасналите си деца

в сгъстения мрак на късите дни -

сплотяват птичата си общонст,

чаткат клюнове  

и чакат, чакат да се запролети -

да се завърнат временните обитатели.

Ще се завърнат ли?!

Старите къщи умират...

ЗИМАТА ИЗГУБИ ЦВЕТОВЕТЕ СИ

Зимата изгуби цветовете си -

онази синкавост между дърветата

и мократа одежда на снега,

обвила зъзнещата цялост на света...

Оцежда се мъгла от клоните

и пада като дъжд върху листата,

заспали над студената земя.

Слънцето разкъсва

забулената синева -

и никнат късове трева,

и вятърът умира

в плоската вселена на главата ми...

 

"Зимна гора", худ. Габриела Цанева

Зимата изгуби цветовете си -

настръхналия скреж по ланшните цветя

и стъклената маска върху

замръзналите борови иглички,

коравата кора от лед върху пътеките

и пръхкавата пудра на снежинките,

покрили бузите ти,

топящи се,

увиснали на миглите...

 

Зимата одрипавя.

СЪБУДИХ СЕ В ЛЪЧИТЕ НА ЛУНАТА

 Събудих се, огряна от Луната,

с мечта за пясъчни пътеки

и следи от пръски

по плоската

повърхност 

на някакво измислено море,

в което всяка нощ се връщам,

в което се превръщам

и се разплисквам

по всички брегове,

които бе обгръщат,

загръщат,

задушават,

по всички нишки,

които ме предад 

и впридат,

вграждат,

в мрежата на някакво измислено

мистично същество…

Които ме изяждат.

Събудих се, огряна от Луната –

обгърна ме сребристата ѝ същност,

с която бе облякла синевата на Витоша,

на скритите ѝ сенки,

на мигащите светлинки, катерещи се

по плещите ѝ,

на мигащите светлинки 

в полите ѝ,

на плахите очи

на сградите срещу балкона ми

и на оцъклените високо

в небесата ѝ звезди…

Стоях в лъчите на Луната,

раздрипана 

и разпиляна,

белязана от нощна светлина –

оглеждам се –

под мен са всичките дървета,

извили се под тежките настръхнали бодли,

протегнали нагоре лицата си - наболи стволи;

дърветата – предатели на топлите сезони,

дървета – обитатели на зими и заслони

подслон, храна и топлина…

Мълча в лъчите на Луната

и само силуета ми над светналия град блести –

и вплитам си косите

в косите на реката,

която тихичко

в нощта ръми:

като капчук –

събуден от топящ се сняг;

или капчук –

улавящ летния порой;

не, оня, другият капчук,

във който мъглата утаява

едрите си капки,

преди да ги превърне във сълзи…

Умората не спи –

дълбоко 

издълбала е ума ми

и в тази нощ,

под лунните лъчи

разбирам

най-дълбоко същността си –

не съм частица от пейзажа,

не съм очи, 

уши

и цялост…

Отишла съм далеч отвъд:

Луната,

Светлината,

Града,

Духа,

Природата,

Света…

Отдавна впредена съм –

ах, кога ли?! –

в онази безтелесна безтегловна плът,

която съществува

в сънища наяве:

светеща,

мигаща, 

обсебваща,

обвиваща,

впиваща,

убиваща… мрежа…

Световното Общо Съзнание…

Луната залязва

в здрача на изгрева.

Аз заспивам съня на деня.

Съзнателно давам очите си на монитора;

ръцете ми – като корени впиват се в клавиатурата…

О, не –

не са корени – не аз пия жизнени сокове там…

Ръцете ми само изливат кръвта ми,

източват ума ми…

ръцете-тръби, през които изхвърлям ценността си,

подменям личността си…

Защо ли?

О, по-лесно е –

да се живее така,

безлично,

уморено,

примирено,

ограничено,

еднакво –

без личност…

ЖИВОТ - РАВНИНА

Живот – равнина,

плосък – като дъска…

Оцеляваме…

Доживяваме –

без пикове и долове,

без пропасти и върхове –

еднакви дни,

еднакви часове…

Многоточие.

Вчера бе пролет –

пчели във въздуха,

мирис на мед и нектар.

Хора без маски ловяха 

слънцето –

без изчисления,

без разстояния.

Проста радост – 

природен дар.

Многоточие…

Днес пак сме смълчани.

Вчера, след бурята –

мраз тъче паяжини

по всички стъкла. 

Пак сме затворени –

самозаключени…

Пак –

замрели гърла.

Ден? Седмица?

Цял сезон?

Или вечност.

Часовете тежат

и душат –

торба с камъни

на врата на удавник…

Минутите мигат

с очи – незабравки.

Секундите тракат –

като забравен трамвай.

Неживяни дни

разкъсват телата ни.

Измълчани истории

дремят в гърлата ни,

с неказани чувства

наказват душата ни.

Плясък на гарванови крила

събужда нощта –

измислени рими

гърмят в ушите ми

болни стихове

горят ръцете ми…

Мъртви поеми

бавно повивам

с ленени бинтове

за вечен живот.

Ето я –

поезия-

мумия.

Четете я!

"ДО ПОИСКВАНЕ"

 Мъглата се процежда през прозореца,

пълзи към мен, прескочила терасата,

изпълва с меката си плът плътта на стаята

и ме увива - в паяжина съм...

Мъглата се процежда през очите ми,

навлиза като дим в главата ми,

и се просмуква в мозъка -

навива се като кълбо,

отмества сетивата

и се намества в мисълта ми...

Мъглата заглушава всички стъпки

и някак - много тихо става;

мъгливо виждам, 

недовиждам, не ща

да виждам онези неща

в света -

оголели,

оголени,

оглозгани,

озъбени истини

за стари илюзии, 

вяра,

надежди,

мечти...

Мъглата се превръща в тих дъждец -

обмива отеснялата ми кожа

и връща оня стар копнеж

за чисто и простори. 

 

Сега се усмихваме -

вече всичко е смешно -

онова, безпогрешното,

и всичките грешки.

Неуловимо

смисъла се отмести,

обезсмисли се

всичко значимо

и пак сме

без същности,

безсъщностни,

неразличими; 

обезличихме се пак -

и пак

"до поискване"

чакат... 

"душите" ли?!

САМОДОСТАТЪЧНОСТ

 Самодостатъчност

не е достатъчна

за днес.

Затворих всички врати,

зад сто ключалки

се заключих - 

и теб при мене скрих,

притихнахме,

добре обучени

сме вече...

Пет маски преброих

и подредих -

за всеки ден да има...

Заключих се зад сто врати

и искам от света

да се изтрия...

Достатъчно ми е -

да бъда тук,

със теб.

Достатъчен ми е

домът ни.

Достатъчно ми е

да гледам през прозореца

света,

достатъчно ми е

да бъда 

тишината

на съня ти.

Не искам да вървя

по заскрежени

тротоари,

не искам 

в мъглата да

намирам

на слънцето цвета

Не искам студовете

на света,

не искам...

да тъпча мъртвите листа,

червени, огненокафяви,

зелено-жълтеникави,

охранени 

охрени

орехови...

да виждам хора без лица -

забързани,

затворени,

убийственочерни

с черните дрехи

на отчаянието,

което не знаят,

че ги изяжда,

защото отдавна са изгубили

усещането за надежда...

Достатъчно ми е да бъда сам,

да бъда вечност

и тихо да изтичам

към безкрая на времето

в една отворена вселена...

Не искам да чувам

истерични гласове

от монитора на телевизора,

лаптопа,

смартфона,

гласове,

които изливат

отрова

в сивата кал

на мозъка ми

Не искам чуждото отчаяние,

страх,

умора,

безсилие

безмислие -

моите ми стигат,

напълно

достатъчни са -

не, не съм отчаяна от вируса;

не ме е страх, че ще умра,

че ще умреш;

не съм безсилна -

съпротивителните сили

на организма ми са налице

и знам, че ако трявба, ще...

не, не...

достатъчно!

Отчаяна съм от това,

че ми харесва - 

да бъда с маска,

затворена,

отдалечена,

безконтактна -

да бъда вън,

вътре,

или

някъде там - 

безпроблемна отломка от нещо -

безполезно,

безболезнено

отстранено

и нужно -

за оцеляването на цялото...

Една клетка,

изхвърлена от организма си съм -

самодостатъчна съм си -

да оцелея...

Не е достатъчно

за оцеляването 

на цялото...

СКИТНИКЪТ И ЛУНАТА

 Мъглата пови диска на луната,

уличните лампи – далечни съзвездия
опитват се да намерят пътя си
към уморените очи на скитника…
Къде ще се подслониш тази нощ, човече?
Къде е шлемът ти?
Къде е маската?
И как ще те стоплят?
Как ще те спасят от премръзване?
Как ще защитят дробовете ти,
раздрани от кашлица,

разядени от студа и от липсата?

Луната е повита в мъглата си
и е далеч, далеч е…
Далечна е и светлината
на уличните лампи – съзвездия…
Онази, която ти даваше
петаче за кафе
не слиза вече
от дома си –
кой ще ти стопли душата,
старче?

Само той е до теб,
твоят космат приятел –
ближе лицето ти
с лепкав език,
ближе космите
на брадата ти,
но теб вече те няма,
няма те –
само той,
вие
срещу луната,
вие –
срещу лъжата…

Но няма
кой да ви види,
няма
кой да ви чуе –
само мъглата,
която
се превръща във сняг
ще ви вае.

СЪРПЪТ НА ЛУНАТА

 Сърпът на Луната

надебеля -

заприлича

на резен от диня...

Но кой ще разреже динята,

ако сърпът вече го няма?

Не поглеждам в огледалото -

имам време да гледам

само твоето лице,

само него мога бавно да губя,

зад воала на бръчките...

Не ми трябва огледало,

знам, аз съм същата -

за мен времето не тече

но защо ми е да бъда същата,

ако ти вече си друг?

ГЛАВОБОЛИЕ

Главоболие -

очните орбити се въртят

като обръчи, около кръста

на клоун,

червеният му нос

се търкулва -

топка, с която 

кучето ми иска

да поиграе...

Главоболие -

стискам очите си,

а в тях е Слънцето -

черно зад клепачите,

парещо, като сингулярност...

Очните орбити туптят 

като уморените орбити на планети,

които ще обикалат 

в безкрая около червено джудже...

Главоболие -

бавно пропадане

в брауновото движение

на прахта, блуждаеща в лъчите

между щорите...

Угасва със смъртта на деня, 

удушен с последния отблясък,

откраднат от гърба на Витоша...

Здрачът е бърз, като на екватора -

докато мигнеш с очи

и вече

е нощ,

черна и безпрогледна -

с нож

да я мажеш -

като маслинова паста

по пастта

на бяла филия...

Бяла и кръгла - 

като пълнолуние...

Главоболие...

Луната, напръскана от кратери,

като надупчен от деменция мозък

свети -

високо горе, над върхарите

на боровете

и острите й ръбове,

като ренде

раздират пихтиестата цялост

на главата ми.

Небето е мастилено -

петно от тест на Роршах...

Излива се върху града,

а ние тихо пием

мастилената му утайка

и бавно падаме,

пропадаме -

дълбоко долу, 

дотам,

докъдето можем

да стигнем,

защото пътят надолу

ни е проправен -

просто поредната

магистрала,

но тази е истинска,

тази не е парадна... 

"НА КАФЕ" ПРЕЗ ВАЙБЪР

Слънцето потъва

в чашата ми с кафе.

Гласът ти потъва

в мен 

след последното 

изписукване на телефона.

Пак всеки е в самотата си.

Кафето горчи

в дъното на чашата -

не мога да го изпия,

не знам ти дали

изпи твоето.

Следващият път

трябва да се срещнем

на кафе

през вайбър.

ТЕЖЕСТТА НА МИНУТИТЕ

 Днес пак чувам:

тежестта на минутите,

които безсмислено се утаяват

върху дъното на дните;

тихият съсък на нечие дишане -

на твоето накъсано дишане;

шумът на водата

в тръбите...

Не, не оня шум на придошлата река,

не оня, на окъпаната от дъжда дъга...

Минутите падат,

като отломени камъни,

като капката от върха на незатегната чешма,

като капката, която не смее да бъде сълза...

И стонът, между накъсаното ти дишане

пада -

тежък

като изминала вечност...

Искам да я забравя -

пропастта от години,

в които се давя,

пропастта от безвремие,

в което потъваме,

в което изграждаме друга реалност...

Искам да избягам от Вселената,

която създадохме,

знам, наша е, но боли;

искам да дезертирам някъде другаде,

само за миг -

да погледна с моите предишни очи

да вдъхна пак онова нанякъде-никъде -

където не е "Тук" и "Сега"

как искам -

пак онова слънце,

в което потъвах

в което изхвърлях,

трохите на самотата си,

на страха си 

от Утре,

от безживотното днес...

После пак ще се върна -

във Вселената, която изградихме,

в нашата паралелна реалност,

в която единствената ценност 

е "щастие"

и ще нося:

тежестта на минутите,

които се утаяват

върху дъното на живота

САМОТНИКЪТ

 Днес пак се спънах

в тихата самотност на оня черен силует,

останал там, на пейката във парка,

когато слънцето разхвърляше лъчи

между листата

и сенки падаха като погълнал сажди сняг...

Когато вятърът разресваше косите

на тревата,

а въздухът тежеше от писъците

на играещи деца,

самотникът унило ставаше,

изтърсваше трохите от краката си -

/коя ли птица ще ги събере?

или ще бъдат мравките?/

прегърбен тръгваше

със бавна крачка

по разбитата алея

потъваше 

в сумрака на дърветата...

Очите ни се срещаха

понякога,

при разминаване -

очите-котви,

просещи

надежда...

НОСТАЛГИЧНО

Слънцето припича

есенно,

носталгично -

по лятото,

по пустинносвободното,

по пустиннодалечното;

по водното

огледало -

на капчиците роса върху тревите

и пясъка,

на капчиците вълни върху прибоя -

над разломените скали,

над гладкото чело

на морето, отгоре;

огледалото

от сълзи -

протеклите вади

по калните улици,

наводнените подлези,

мостове

и бразди...

Носталгично

припича 

слънцето -

прилича

на лято -

горещо е под лъчите му,

още 

тупти пулса на живото.

Припича слънцето -

студени са сенките,

влажни мъгли

отнасят жълтото

от олселите 

клони

на кестени 

и върби...

Тихо е,

топло е -

тук, долу, в ниското -

облаци крият 

лицето 

на Витоша -

взирам се в Слънцето -

то

е маскирано,

то 

е клонирано -

ще намеря ли Пътя?

Оня,

който тръгна

от нищетата на лятото,

който тръгна

от песента на щурците,

който събра вулкана

на душите,

изригнали по площадите,

който изтръгна

пустинята от гърдите -

оня,

който трябва да извървим,

за да подквасим

бъдещето на дните?

ПРЕЗ ДЪЖДА

Вървя през дъжда -

като през чистилище.

Капките бодат ръцете ми -

като копия сърце;

не гвоздеи трябват 

за разпятие -

апатията

е достатъчна...

Вървя през града

и гледам дърветата

в огледалата на локвите -

още зелени са,

но ще пъстреят довечера,

ще примигват с гирляндите

от светлините

на уличните лапми -

потънали в листата им...

Вървя край огради

и сиви стени -

все едно ми е

дали 

край стъклени 

или 

каменни фасади -

в езерата на тротоарите

се отразяват

минувачите -

оголени, 

празни, 

черни - без дни,

само разперени силуети...

Тихо крачим край сградите,

безлики се разминаваме,

дъждът тече по ръкавите

в нищо не се съмняваме.

ДЪЖДЪТ ЦЕЛУВА СТЪКЛАТА

Дъждът целува стъклата

на всички заспали прозорци -

цикадите плачат

далеч

от площадния шум.

Кой ще избърше

мокрите бузи на сградите?

Кой ще пусне сешоара 

на вятъра -

да се разпухят 

косите на тревите

и перчемите на боровете...

да се разпукат

латексовите маски на фасадите,

да се оголят лицата им...

"Маските" ли казах?

Ние сме Маските

и оголване няма..