неделя, 21 май 2017 г.

РЪЖДА

ръжда –
настръхнала
по мрежата
на оградата;
ръжда –
на ивици
се стича
по стената й;
ръжда –
като утайка
от кафе
по дъното
на кутията
за инструменти...
ръжда –
държа
гвоздея,
с който ще
пробия
кожата
на самотата си –
и ми е все едно,
дали ще хвана

тетанус

четвъртък, 18 май 2017 г.

АЛБАТРОС

Уморих се да бъда албатрос –
искам да съм просто –
птица в ято, без яркост
да се рея – до края на реката...
крилете ме болят, не мога
повече да споря с бога –
да бъда кал, това зоват
зениците, видели
края на простора...
крилете ме болят, не мога
вече да поря небесата
омръзна ми да бъда сам
творец на себе си
и на съдбата...
перата ми се осланиха,
окапват и линеят,
как с тях отново да летя,
отхапвайки предела?
днес слънцето потъна
във вълните, удави се
във океана – изпуснах
го от клюна си, не смогнах
да го хвана, търкулна
се зад хоризонта,
не стигнах до вулкана,
във който се превърна...
крилата ме болят,
перата ми линеят,
остава само пътят
назад – към оня бряг,
където ще гнездя -

като зрънце в утроба...

сряда, 10 май 2017 г.

АЗ И ТИ

аз и ти –
стаята тежи от мълчание;
думите стягат гърлото,
като кост засядат в него,
душат ме, моите...
а знам –
ти не можеш да кажеш своите...
аз и ти –
тишината между нас е плътна,
като жива плът – с нож да я режеш
реша косите ти, галя те –
кожата ти е бяла...
аз и ти –
мълчанието горчи
и вината е моя –
аз мълча думите си,
а ти –
не можеш да ги говориш.
твоите думи
думкат
в главата ти,
падат като градушка...
слушам тишината ти
и се опитвам да я науча
думите бумтят в очите ти –
ще се излеят...
сълзи браздят страните ти,
поливат косите ти.
стаята изкласи,
докато те гледам –
ще мога ли да ожъна
стиховете ти?
знам, стихия си –
можеш да рушиш –
всичко по пътя
но днес си тиха,
тихо е...
и вината ми капе –
червена и гъста,

като кръв и вино...

неделя, 7 май 2017 г.

БАЛДАХИН

дъжд капе върху
балдахина на дърво;
под него – куче

***
мокро, зъби и
нокти, скъсана кожа –
върти опашка

***
слабост в краката –
пролетна умора? пир?
желе на пода

***
изкупление:
чаша мляко с карамел –
след сладостта – горчилка

***
изкушение –
дим над езерото, зад
него е всичко

***
восъкът проби
дланта ми – молитвата
пак ме задави

***
капка кръв върху
роза, вретено в ръка –
стогодишна приказка

***
Разпуснах копринените си коси –
като гора, огряна от луната.
Ще дойдеш ли в сумрака на нощта?
До утрото, в мъглата ще те чакам.

Изхвърлих сънищата си в тревата,
избърсах кожата си със роса,
сварих отвара от вълшебно биле –

ще тръгвам – пътищата мамят.

събота, 6 май 2017 г.

КЪЛБО В ОБУВКАТА

котето спи на
кълбо в обувката ти –
ще се върнеш ли?

здрачът пада като черен сняг,
покрива прозореца,
уличната лампа като светулка
мига, като вдишване, като жива...
чакам те...
затварям очи, събирам
спомените ни,
тъпча ги в буркан,
стерилизирам ги –
ще ги имам цяла зима,
ще знам, че си там,
в бюфета, на сигурно...
отварям очи, поляната
пред балкона е пълна
кучета –
нашите диви кучета,
които опитоми –
сега душат в муцуната
пудела на съседката
от тринайстия етаж
и лягат по гръб пред
ротвайлера на съседа
от нашия етаж –
животинска им работа –
не се карат, не се бият,
не се лаят, не се крият –
комуникират и спазват
кучешката си етика,
за разлика от нас,
които само лепим етикети –
помияри, плебеи,
мръсни песове...
клети...
здрачът пада, очите ми пърхат –
ловя с мигли снежинки от мрак
и те чакам –
като коте, свито в обувката ти...

***
тишина...
само вятърът свири симфония
и някъде долу опъва струните
на тревите, лъковете на клоните
ближат гърбовете на листата
и шумят, падат водопади,
звънят милионите капчици дъжд...
природата композира най-страстната си
музика – първообразът на всяка мелодия...
и тишината не е пуста...
чакам те –
обичам да тичам след виденията си,
обичам да сплитам разпилените образи,
да тъка от шарените им нишки платна,
върху които ще рисувам с прозрачни бои
призрачни фигури и мечти...
огнището в душата ми бумти –
вдишвам с пълни гърди въображаемия
аромат на смола и дим –
опиянение до изтощение...
топлината на пламъка ближе кожата ми,
лицето пламти,
чакам те –
знам, че ще дойдеш, когато мътилката
в душата ми се утаи,
но пороят не стихва,
не утихва воят на думите,
които искат своето –
да бъдат написани,
да бъдат изречени –
да бъдат извикани и да живеят –
все едно
дали като знамена,
или като парцали,
думите имат нужда да ловят вятъра,
да попиват дъжда,
да бъдат балсам за душата,
или ятаган за ума...
чакам те –
да уловиш ръката ми,
с която дращя по клавиатурата,
и другата –
с която пращам посланията си

във виртуалния ад на света...