четвъртък, 11 ноември 2021 г.

КАДИФЕ

Нощта е пълна с кадифе -

кадифе от мрак,

от тиха болка,

която се просмуква надълбоко,

бълбука някъде

в гъргорещото гърло,

а после става тихо,

тихо

и само 

ехото

от липсващите удари 

на кръвта в китката ти

ме удря

като плесница.


Да можех да сложа

плащеницата

на покаянието,

на страданието,

та угризението...

Да можех да пусна

плъховете на скръбта

да изгризат онова,

което остана

и не остана

н кухата

гръд...


Там само гръдната ми кост

стърчи като копие,

на което

искам да увисна -

разкъсано знаме

от последната битка.

Тя винаги е изгубена.

Кадифе от мъртви победи,

меко, като разложена плът.

Кадифе - като изгубена ласка.


Не можеш да останеш при мен,

знам,

времето ни изтече.

Изгубих ритъма на дъха ти,

потта потече

като сълза...

Не можеш да останеш с мен -

не го искам.


Остани в мен -

влез в бойното поле на гърдите ми,

притаи се зад хълма на някоя кост,

завий се с бялата пяна на дроба ми...

Опитай се да заспиш,

да се стоплиш със сънищата ми за теб

и за мен,

онези,

от времето,

когато скитахме боси

по парещото поле на поезията,

от времето,

когато с трясък отвори в краката ми

бездната на света

и ме блъсна в нея.

Имах само спасителното въже

на твоята вяра в мен.

Не паднах.

Още летя -

някъде между измеренията;

още чакам сблъсъка

с реалността на битието.

Държиш ме - 

с паяжинната нишка,

която изплете за мен -

онази, която ме държи за звездите.


Остани в мен.

Реалността не ни е нужна.

Всичко е в нас, 

вътре в нас.


Отдавна сме чужди

на тази Вселена.

Чувам ехото на пулса ти,

бълбука като извор

и капе по напуканите ми устни.


Колко суха е пустинята в мен -

кадифе.

сряда, 3 ноември 2021 г.

СЛЪНЧЕВ ВЯТЪР СИ

 Нощта заспива,

мракът лепне върху всяко вдишване,

тежи похлупакът на дома,

и търся в тихите въздишки

на тръбите

изгубеното ти дихание.

Сърцето ми бие послушно,

остава в правото си русло -

дори когато се препъва

не заспива

и не умирам,

затрупана с безброй 

сбогувания в рими.

Нощта засипва

вятъра, люлеещ

падащите уморени листи.

И утрото ще дойде пожълтяло -

потънало в мъгла,

без изгрев.

И капчици слана

ще са наболи клоните,

като едно напомняне за зима,

а после ще потичат като като дъжд.

Не искам:

сълзите на дъдж 

да душат душата ми;

като кучета да душат следата на скръбта;

не искам страха да движи ръката ми;

не искам щрихите на ужаса и безнадеждността

да рисуват лицето ти,

нито живота ми без лицето ти;

не искам стряхата на бездвижните ми гърди

да бъде бариерата ти...

Ти трябва да летиш,

да се слееш със стихиите,

да бъдеш въздух

и вода

и огън

и земя,

да поникнеш в облаците

и да се превърнеш в буря,

да бъдеш светкавицата,

която разсича простора,

да бъдеш клокочеща река,

бушуващ океан

и дълбини,

които раждат безхлорофилна флора...

Заслужи свободата си -

да заспиш под дъжда

на звездите...

да станеш полярно сияние

и да продължиш -

слънчев вятър си.

Заслужих ли свободата си -

да заспя под дъжда

на миглите си

и да се срещнем

в съня си?


Ти бягаш в съня ми, зная.

И се топлиш, завита с плътта ми.

И всяка клетка е наша,

колко много затвори.

Не затваряй очи,

ако искаш да останеш в моето измерение -

отвори широко моите и гледай света ни през тях...


Ако можеш,

гледай грозното;

ако можеш -

избягай,

стани част от звезда,

потъни в някоя

сингулярност...


Аз съм тук,

ще си тананикам адажиото на Албинони

и ще те чакам...

четвъртък, 5 август 2021 г.

ПЕПЕЛ В ОЧИТЕ

Пепел в очите.

Фучат климатиците

и капят в олуците.

Тихи са птиците

и те

пият влагата на сухите

листа, миризмите

на пръст, изхабените

рози, празните

цветя и техните

несбъднати размножения - те

пак пият звъна

на 

безнадеждна

вълна -

онази вълна,

пълна

с очакване, с празна

черупка 

в дланта

дупка

в главата 

чупка

в лъкатушната

пътека

на миговете -

разхвърляни

камъчета, които гоним,

събираме,

и мислим, че ни водят към

сбъднати желания...


Пепел в очите

след дни отчаяние.

Пак чакаме

някой друг да реши 

накъде ще 

върви обрулената нация.

Как се надяваме,

как страдаме,

как искаме

да влезем в кожите

на онези, които избрахме,

на които вярвахме,

на които искаме да вярваме...


Колко умора,

прах по стъклата

на затворените прозорци,

зад които забравихме да гледаме;

зад които не искаме да погледнем.

Прах по листата

на изсъхналите цветя -

икебани някакви захвърлени,

остатъци от несбъднали се празници

празни

остават вазите,

в които може да се налее вода

мразя всички откъснати живи цветя,

кихам в прахта на живота си

все по-навътре потъвам,

все по-далеч от прозорците,

зад които прозира

силуета

на суетата.


Как исках да ги отворя широко,

как исках да зазвъня -

като опъната струна на вятъра.

Как исках - звука

на вибрацията ми да руши,

да взривява

доволството

и апатията,

примирението

и слепотата на мисленето...

Ах, как исках - 

струната ми да зазвъни,

да завибрира в резонанса на Вселената...

Как исках -

всички злини

да заличи

и да започнем начисто...


Но защо никой не иска гласа 

на собствената си струна?

Защо толкова лесно го предаваме

на всеки нов вожд?

събота, 31 юли 2021 г.

КРЪСТОПЪТ НА СЪНИЩА

 На Рени Васева и нейния герой Вартоломей

Катеря се
по каменното гърло
на кладенец,
дълбоко впит
в пръстта
на свят безумен,
безпределно
беден
и изгубен
в стряскащата върволица
на паралелните Вселени.

Излизам
от мрачната утроба на Земята
през здрача
на мъглива вечер,
в измръзнали пътеки
крача
и бавно се провирам
към кръстопътя ти,
човече!

Попивам във съня ти,
разпъвам
продраната си кожа,
събрала капки
от кръвта ми –
пътеки правя
и те водя,
не изоставай,
стъпвай в стъпките ми,
дремещи човеко,
така душата си
ще изведеш
от всички
лабиринти
на ума си.

Ще стъпваш
здраво
по грапавата плът
на своя друм от пясък,
ще се катериш
по каменната твърд
на своя кладенец
от бездни и съмнения.
И ще празнуваш
утрото на Черно слънце
и изгрева
на Долната Луна…

Кръстопът на сънищата - художник Габриела Цанева
„Кръстопът на сънищата“ – текст и картина – Габрила Цанева

Ще се разграждаш,
ще градиш,
ще губиш
и намираш…
И ще избягаш
най-накрая
от впряга
на себичността си.

Потъвай с мен
дълбоко във гората,
сенките ще шепнат,
дърветата й пак
ще се огъват и ще светят,
ще имаш всички избори
и ключове към бродни светове –
ти само пожелай
да следваш пътя на съня ни…

петък, 30 юли 2021 г.

ЗА "ИСТОРИИТЕ НА ВАРТОЛОМЕЙ" НА РЕНИ ВАСЕВА

Сборникът с разкази „Историите на Вартоломей“ е първата белетристична книга на поетесата Рени Васева. След четири успешни стихосбирки – дебютната „Погледи“, спечелила голямата награда на издателство „Многоточие“ за 2018 г. и издадена същата година като награда за автора, последвалата „Очите на града“ на същото издателство /2019 г./ и невероятно богатите като съдържание, поетика, образност и послания „Сътворения“ и „Денонощия“, които издателство gabriell-e-lit има честта да осъществи като електронни и печатни издания през 2019 г. и 2020 г., днес авторката поднася на читателя събраните разкази за житието на един колкото приказен, толкова и реален персонаж, станал вече любим герой на публиката – таласъмът Вартоломей. Роден в кладенец, той обитава изоставените къщи на едно умиращо село и си говори с дърветата, сенките, самодивите и онези човеци, които го виждат или усещат… И ни разказва истории от двестагодишния си живот.

Лично за мен, Вартоломей стана повод да се върна към българската фолклорна традиция, да потърся изворите, вдъхновили автора и родили този сборник. Легенди и предания, поверия и суеверия, приказна и песенна традиция... И оживя онова богатство на детския фантастичен свят, на приказните герои, останали в паметта затрупани, избелели и изместени от анлоезичните фентъзи романи и холивудски филмови продукции, компютърни игри и комикси, базирани на класическите образци на фентъзи жанра, основан от своя страна на скандинавски митове, ирландски саги и келтските епоси. Получи дух и плът и стана декор за едно пътешествие, колкото въображаемо, толкова и реално. Но не онова пътешествие, нужно за развитието на фентъзи сюжета, защото тук събитията се случват в статичния свят на дните ни, а пътешествието е навътре към същностите ни, към моралните категории на доброто и злото, към устойчивостта и способността да анализираме и променяме битието.

В „Историите на Вартоломей” фолклорният елемент и изплъзващото се битие са сплав, в която рефлектират многопластовите проблеми на съвремието – обществени и лични, нравствени, психологически, исторически… Рени Васева не гради фантастичен свят, в който да разположи героите си – те действат в нашия свят. Те са повода да погледнем лицето на собствения си живот. Тук няма да намерите следи от „средната земя”, нито от „колелото на времето” или „дисковия свят” – тук няма хумор или пародия, копиране или прекрояване на нещо познато. Бихме могли да търсим паралел с магическия реализъм, поне на теория някои от разказите напълно се вместват в определението, но не бих ги нарекла и така.

Защо „Историите на Вартоломей” са толкова въздействащи? Дали не именно защото са сбор от разкази, във всеки от които можем да намерим път към себе си, а не роман, разказващ една чужда съдба? Свързващото звено е налице; читателят „влиза в кожата” на протагониста, идентифицира се с него, приема гледната му точка за своя и проследява житейските му пътеки, които го събират, сблъскват или поставят в ролята на зрител или водач.

Да. Ще следвате стъпките на Вартоломей, за да държите ръката на умиращ в самота старец, за да освободите от страховете му малтретирано дете, за да усетите бездушието, царящо в душата на Големия град... и накрая – да се прекръстите, макар да не вярвате, макар да рискувате безсмъртието си, защото той, мъртвият, е вярвал и има нужда от вашия знак.

И може би ще се разтворите в лъчите на изгрева, и може би ще последвате космическите пътешественици и ще попитате като тях – „Защо този толкова красив свят е толкова празен, толкова умиращ, когато е пълен с живот”...

Една книга, която не дава отговори, която не задава въпроси, но която дълбае просеки и сее пътища…

„Историите на Вартоломей” съдържа 41 разказа, в 31 от които главно действащо лице, но не винаги разказвач е Вартоломей, девет са „Писма до Вартоломей”, а последният, „Аварийно кацане”, може да се разглежда и като епилог, и като мост към следващо развитие – както в сюжетно отношение, така и в жанрово.

Рени Васева е убедена, че ще има още истории на Вартоломей – „Вартоломей е моята връзка със селото и града”, споделя тя, и допълва, че й се пише за него, може би защото поезията е само един от инструментите, с които може да се открие красивото и да се поправи грозното, но гласът на прозата е онова, което хората по-лесно разбират и обичат. И още, споделя тя – „Разказите за него трябва да излязат в издателство gabriell-e-lit, защото в списание „Картини с думи и багри” за пръв път се приюти Вартоломей...

И ние сме щастливи, че имаме възможност да осъществим книгата като електронно издание в двата популярни формата .pdf и .epub, а по-късно – защо не, и като допълнено печатно издание.

Да пожелаем на автора и неговия герой Вартоломей лек път към читателя!

сряда, 2 юни 2021 г.

ОДЕЯНИЯ

Одеяния...

Измивам 

една по една

всичките си кожи.

Една по една

ги събличам,

една по една

свличам -

аромат на трева,

полепнала жажда,

кристализирала синева

и спомени 

от сол и вода,

опарване от коприва,

жасминови нощи,

залепнали по пръстите

капки смола,

пръски роса...


Свличам

се бавно,

беля се

от всичко преживяно,

все повече

изтънявам,

все повече

изсветлявам,

вяло

потичам

към 

извора,

тичам -

босонога

бързолетна,

в изнемога,

безпроменна...


И съм толкова бистра,

прозрачна

и ничия,

толкова никоя -

като отмита от дъжда тичинка,

като мокро крило на пчела,

като капка, попила в прахта -

потъвам

в извора...


Изтляла зора.

понеделник, 10 май 2021 г.

МАЙ

Май...

Зелено море от треви

плиска в краката ми,

а нацъфтелите им връхчета

се разбиват -

вълни в прибоя

на прашните улици

и изпочупените скали

на бордюрите...

 

Май...

Глухарчетата -

жълти звезди, греят

в сенките, тичащи

между дърветата,

а после прецъфтяват -

избухват като

далечни фойерверки -

като безшумни следи

от нечий празник,

отлитат -

закъснели съзвездия,

изпаднали от Зодиака,

изписващи ненужни съдби...

 

Май...

Онази птица пак пищи

в мрака,

пак зове

любовта,

пак чака -

да долети сродната й душа,

да запее с нея,

да свият гнездо

и да се слеят в тишината

на своето Сътворение,

за да онемее нощта,

в която ще чувам

само шепота

на мълчанието ти.

събота, 17 април 2021 г.

ПРИРОДАТА ЦЪФТИ

Природата цъфти,

нехае

за дребните 

ни сметки,

възходи

и падения,

мечти

и отчаяния,

надежди

и победи,

пандемия,

мълчания...


Природата цъфти -

глухарчета

греят като звезди,

разхвърляни в тревата

светят

и прецъфтяват

в бяло -

разселват се

в зелената вселена

на пролетния вятър,

проскубани

остават да стърчат

стъблата,

а козината им се мята

по къщи и огради,

залепва по стъклата,

по локви и по вади -

покълват семената,

все някъде кълнат

и пак се раждат -

жълти,

жилави

и живи...


Миришат

цветовете

на цъфналите сливи,

миришат -

по-силно от кофите за смет.


Косите

на тревите

скриват всички

смачкани торбички,

лъщящи станиоли,

кутии от цигари

и автобусни билетчета;

поглъщат 

разпиляна

покъщнина -

изтърбушени табуретки

и криви кресла,

ръждясали хладилници,

телевизори с кинескопи

и развалена храна...


Цъфтят жълтите храсти

и игликите,

лопушът расте на туфи -

ще нахрани скитника,

вятърът свисти

в шубраците,

вдига прахоляка

от неизметените улици

и го захвърля в лицата

на минувачите -

сиви,

унили,

увили с маски

усмивките...

Не -

усмивките

отдавна си отидоха,

скриха се някъде

и не смеят да се върнат...


Природата цъфти,

нехае -

вървим сред цветовете

мрачни

и чакаме

нещо да се случи,

да ни отмине

краят 

някак,

да ни отключи...


И само 

кучетата лаят,

не питат "дали" -

въртят 

опашки радостно

докато гонят

в разлистените храсти

разгонените котараци

и ранобудните пчели... 


петък, 16 април 2021 г.

ИЛЮЗИИ... ИЛИ???

 Дъждът измива всичко -

и калните отрови на деня,

и цветните прашники

от крилата на пчелите,

и тичинките в ирисите ти -

усмихват се,

уханно-жълти,

разпръскват се -

сред капките безоки

и падат като звън

от счупени стъкла.

И падам -

капка от капчук,

потъвам

в прашната земя -

една оплождаща целувка,

една мечта...


Дъждът измива всичко -

и черното на вчерашния ден,

и бялото на липсващото утре,

и твоето лице,

обрало паяжинни светове

мъждиво свети,

примамва ме

към някаква устойчивост,

която се изплъзва...


Броеници

от единици -

събитията 

не отмиват 

заразната корозия

на обществото;

шляпаме

в локвите 

на изгнилите си илюзии,

болно кашляме

с продрани 

дробове -

болестта 

е в нас,

дълбоко 

в нас,

изгубили

компас

за правилно 

и грешно,

за зло,

добро

и равновесие -

защо

още

мислим двуполюсно

защо

още

не разбираме,

че в дъното

няма нищо положително,

че към изхода

не можем да пълзим...


Колко безумно е

да напиша - "трябва да летим"...


Все по-дълбоко потъваме,

все по-дълбоко,

изгубили взор

се препъваме

и уморени дишаме

тъга

и издишваме

позор....


Пробитите ни дробове

пищят,

хриптят,

изпускат слуз,

която бавно слиза

към пръстта на овъглена

свобода

и там попива -

без следа.


Дращя ламариненените лица

на олуците

гледат ме -

палачи

на дъжда.


РЪЦЕТЕ ТИ

 РЪЦЕТЕ ТИ


Не мога да държа

лицето ти -

безмерно

уморено,

скрито зад маската

на усмивки,

насмешки,

покруса,

умора...

Искам да прегърна

лицето ти, в дъжда -

докосвам само

мокра маска

и тъга...


Искам

да прегърна 

лицето ти -

искам очите ти,

синият поглед на ирисите ти,

златистите им капки,

искам -

далеч от стихията си

да се скрия...



Искам

да залепна 

за дланите ти -

да изям топлината им,

да изпия устойчивостта им,

да се задържа -

като кораб за котва...


Не мога да прегъна 

ръбестите пръсти на ръцете ти -

като клещи са,

като дъга -

онази, която се ражда 

в дъжда,

която обесва

облаците,

под която ще мина,

за да намеря остатъците си

и да продължа.


Потъвам

в небитието си.


събота, 3 април 2021 г.

СТАРИТЕ КЪЩИ

 Старите къщи 

заспиват под уморени листа.

Треви и цветя - съхнат 

в схватката на есента.

Тихи стъпки глъхнат

в напуканите плочки

и разораната земя -

мравките събират

последна 

зимнина.


"Старата къща" - художник Габриела Цанева



Селото заспива -

студът прогонва

временните обитатели -

човеците ги няма!

Идва ред 

на подземните твари -

дълбаят канали

под пръстта,

строят гнезда

за пролетта.


Косове и врабчета -

настръхнали търсят

подслон в осиротелите къщи.

И губят местообитания -

няма да преживеят зимата сами.


Враните тревожно пищят -

викат порасналите си деца

в сгъстения мрак на късите дни -

сплотяват птичата си общонст,

чаткат клюнове  

и чакат, чакат да се запролети -

да се завърнат временните обитатели.


Ще се завърнат ли?!


Старите къщи умират...

четвъртък, 25 март 2021 г.

ПОРТРЕТ С ДУМИ НА ХАРАЛАН НЕДЕВ

Приятно бях изненадана, когато получих с посвещения четири авторски книги от Харалан Недев, издадени през последните две години. Няма да скрия, че с него ни свързва дългогодишно творческо общуване, което винаги ме е изпълвало с положителна енергия.

Не за първи път пиша за творчеството на Харалан Недев /както читателите си спомнят, наскоро го представихме в рубриката „На фокус“/, но истината е, че всеки път откривам нови  пластове в дълбините на неговите поетично-философски пространства.

 

 

СВЕТЛИНА НАД ХОРИЗОНТА и ОЗАРЕНИЯ

 

Ще започна този словесен портрет със стихосбирките „Светлина над хоризонта“, издание на издателство „Луна“, Габрово, 2018 г. и „Озарения“, издадена в Троян през 2020 г., двете под редакцията на инж. Стефка Тилева, художествено оформени и предпечатно обработени от автора.

Две малки книжки, подчинени на темата за Божественото проявление, която е движеща сила и на авторовото вдъхновение, и на неговото наситено, силно послание към читателя. Не бях подготвена за това лице на Харалан Недев, не очаквах да срещна него като поет-проводник на Бога. Всъщност, тук авторът е и публицист, и изследовател, и философ, и проповедник; той е и искрено вярващ. Но аз искам да вникна в същината само на поета и неговата съвършена поезия.

В „Светлина над хоризонта“ прави впечатление формата на 17-те стихотворения, всички изградени като нетипични сонети в шекспиров стил. Римите са чисти, изненадващи, картинни, а сонетният ключ е запомнящо се послание, с дълбок нравствен смисъл, който кара читателя едновременно да се замисли и възвиси.

Дуалното противопоставяне на вярата с научните постижения и открития е ключът и към цялостното авторово внушение, но дуализмът не спира дотук. Харалан Недев остава верен на търсенията си по осите добро-зло, морално-неморално, истина-лъжа. 19-те стихотворения от „Озарения“ отново са нетипични сонети с 18 стиха, като в последните два е изведена есенцията на цялостното послание. Съвършени като постройка, рима, ритъм и пълнота на метафоричното изразяване.

Докато опитът да бъде даден еднозначен отговор на основния философски въпрос за първичното в системата духовно-материално е до голяма степен спекулативен в „Светлина над хоризонта“, то в „Озарения“ авторът приема предизвикателството наред с поезията да използва и есето като начин за изразяване на позиция, разбиране и житейско кредо. Бих казала, тук по-успешно е постигната авторовата цел, в сравнение с опита му да наложи посланието си чрез изваждане от контекста на целия жизнен път на отделни фрази от определени ключови учени и мислители, които са използвани в първата стихосбирка.

 

КУКУРИГУ. САТИРА

 

На пръв поглед, съвсем различен е Харалан Недев в „Кукуригу. Сатира“, която излиза със знака на издателство „Луна“, Габрово през настоящата, 2021 г., отново под редакцията на инж. Стефка Тилева и с художественото оформление на автора.

Остра, изгаряща сатира.

Скалпел, който дълбоко прониква и реже възпалената, гнояща плът на обществения недъг. Като се замисли човек, здраво място в организма на българското общество няма. И огънят на поезията няма да го спаси – може би само ще освети онова, в което се спъваме без да виждаме в ежедневието си.

Както винаги, майстор на стихосложението, и със сатиричните си творби Харалан Недев дарява на читателя звъна на римите, а стройният напев на ритъма ни увлича и болезнено усещаме как се смеем над собственото си безсилие, превърнало ни в безразлични, цинични оцеляващи, изгубили желанието си да се преборят за един по-достоен живот в един по-чист свят. Но и тук лирическият „Аз“ търси моралните избори, противопоставя ги на грозното, отблъскващото. И тук вододел става ръбът на дуалността, а решението – след възприемането на цялостната картина на Универсума, да различим правилното от грешното.

В тази сатирична стихосбирка авторът не търси изход от съществуващото неприемливо състояние на зло, което ни обгръща, нито подтиква към търсене.

Дали защото вече е намерил собствения си изход по озарената пътека на вярата? Или защото е изгубил надеждата, че нашето общество може да бъде спасено – все едно дали чрез изцеление, или чрез промяна, а именно – чрез цялостно разчистване на съществуващата институционализирана корупционна и тоталитарна практика.

 

БЛАГОДАРЯ

 

Ще се спра накратко и на най-новата му книга, „Благодаря“, също на издателство „Луна“, Габрово, излязла тази година под редакцията на  инж. Стефка Тилева и художествено и графично оформена от автора. Тук е мястото да спомена, че 2021 г. е важна за Харалан Недев като година на житейска равносметка, която равносметка е неизбежна при изпълването на всяко наше десетилетие. На 25 март т. г. се изпълва деветото десетилетие от неговия живот.

Книгата съдържа 60 рецензии и отзиви за книги, творчески изяви и творчески портрети на Харалан Недев, както и биографични бележки. Заглавието е взето от изчерпателните думи на благодарност на автора към неговите читатели, приятели, редактори и рецензенти през дългите му творчески години.

Книгата е и пътеводител, и калейдоскоп, и своеобразна машина на времето. Но въпреки това, трудно е да избродим и съизмерим многопластното, многожанрово, разнообразно като тематика творчество на Харалан Недев.

За мен той остава един от малкото талантливи майстори на изящната словесност. Въпреки огромното си творчество /автор на 58 книги до момента/ той не изпада в многословие и поднася на читателите завършени, художествено издържани произведения.

Нека му пожелаем вдъхновен и озарен творчески път и занапред!

вторник, 23 март 2021 г.

ПОРТРЕТ С ДУМИ НА ПРОФ. ЦОНКА ВЕЛИКОВА

Още когато прочетох обръщението на проф. Цонка Великова към българските хайджини, което публикувахме в брой 4/2020 по повод отбелязването на 20 години от създаването на Българския хайку съюз прозрях през редовете една заразяваща виталност, един ведър поглед към живота и изкуството, които не пречат на дълбокото проникване в тях, а по-скоро създават своеобразен контраст, който още повече подчертава мъдростта в преценката и осъзнаването на битийните категории в тяхната цялост.

Ето защо бях много щастлива, когато получих като подарък четири книги на Цонка Великова, издадени през последните две години.

 

 

Първото впечатление е тяхната изящност като полиграфически продукт и дизайн, като подбор на хартия, цветове, изображения, шрифтове. Книги, които „искат“ да бъдат четени и докосвани..

А след това…

Не, не се бях излъгала.

Всеки досег с писаното слово на Цонка Великова носи едновременно усещане за радост от живота, носталгия по постигнато-недостигнатото и печал. Защото авторовите послания са есенцията на преживяното, белязани от мъдростта на небезцелно отминалите дни.

И тези четири, неголеми по обем книги с поезия и проза нарисуваха пред мен портрета на своя автор, който искам да споделя с читателите на списание „Картини с думи и багри“.

 

ТЪРСАЧИ НА ЩАСТИЕ

 

„Търсачи на щастие“ излиза през 2020 г. със знака на издателство „Фараго“, София под редакцията на Иванка Попова-Велева.

Въпреки написаното по-горе, не бях подготвена за този сборник на Цонка Великова.

Не съм от хората, които искат непременно да категоризират нещо, преди да се опитат да го разберат; преди просто да го „опитат“… И все пак.

Тръпчиво-горчиви са тези съвременни приказки, във всяка от които ясно прозира поуката, но не толкова лесно се отгатва решението на възловия проблем.

Няма да кажа, че мога да определя жанра на разказаните истории. Ще споделя само, че от разговорите си с авторката разбрах, че често сюжетите на тези истории са взети от живота, макар някои от тях да са измислени или заимствани от стари сказания, преосмислени и преразказани, с едно ново звучене и послание.

Измислени или не, в тях откриваме себе си – нашето лутане, нашето търсене на смисъл и щастие, нашият път към себе си, или към себеосъществяването си.

Още тук ще кажа, че това се отнася не само за прозата, но и за поетичните и философски измерения в творчеството на Цонка Великова.

Аз открих собствените си разпилени житейски пътеки, трескавото търсене на „правилния път“, или на завръщането – към дома, към корена, към същността, в поместения в настоящия брой на списанието разказ „Калпакът“. А направеният подбор на стихове, с които представяме поетичната книга „Свитъци на придомната дама“ също не е случаен – това е огледалото, в което намери образа си Надежда Александрова.

Ще продължа със следващата книга, която прочетох…

 

МНОГОЛИКИЯТ ДЪЖД

 

„Многоликият дъжд“ – двуезичен хайку портрет, издаден от издателство „Фараго“, София през 2020 г., също под редакцията на Иванка Попова-Велева, а  преводач на английски е Нина Николова.

Корицата е като прозорец, през който ще видим „Негово Величество Дъждът“, който проговаря двуезично с многоликия глас на автора.

Хайку стиховете са структурирани като своеобразни ескизи, които изграждат цялостния портрет на стихията, която е благодат и унищожение, но без която не можем: „Аромат на липи“, „Нажежени плочници“, „Капризни настроения“, „Бодливи капки“, „Накичени локви“, „Къщи под дъжда“, „Огледала за слънцето“, „Развеселени капчуци“, „Чадъри без почивка“, „В прегръдките на вятъра“, „Стъпки в дъжда“, „Жаби на диета“, „Облаци на път“, „Усещане за дъжд“, „Аплодисменти за дъжда“, „Аз и дъждът“, „Многоликият дъжд“…

Но всяко от тези заглавия говори не само за дъжда, а за характера на поетесата, която улавя и предава на читателя усещането си за пролет, лято, есен, зима, за градския пейзаж и за природата; веселието, умората, закачката, мечтата, съпоставянето,  себепознаването – като отражение и продължение на стихията дъжд…

Така портретът на дъжда се превръща в автопортрет на лирическия „Аз“ – оня дълбок поглед, който следва двупосочното навътре/навън, за да види/усети недоловимите нюанси на универсума.

Именно с това е била докосната и това е уловила и Зорница Харизанова, която направи подбора на хайку стиховете, с които представихме поетичния сборник в настоящия брой.

 

ЗАЩОТО

 

„Защото“… Една малка книжка джобен формат на издателство „Архимед-2“, която излиза през 2019 г. под редакцията на Юлияна Дамянова. Графичният дизайн е на Камелия Николова, която е използвала както за корицата, така и в книжното тяло снимки с художествени мозайки на проф. Илия Илиев.

„Защото“, до настоящия момент е трилогия с тристишия, на които не се наемам да определя жанра, но които поразяват читателя с разнообразието на темите и многоликостта на нюансите и посланията.

Ще цитирам само няколко, които далеч не изчерпват дълбочината на проблемите и търсенето и осъзнаването на възможните причини, следствия и решения.

Ето нравоучителното:

 

защото

не може да правим, което не трябва,

а да очакваме да стане каквото желаем

 

И онова, което е разбрано от живота:

 

защото

не е прегръдка

ако сме угасили пламъка

 

Дълбоко философското, изплъзващото се:

 

защото

не можем да стигнем някого,

който и от себе си е далеч

 

И простичкото:

 

защото

усмивката

проветрява душата

 

СВИТЪЦИ НА ПРИДОМНАТА ДАМА

 

„Свитъци на придомната дама“ бе първата книга, която започнах да чета и последната, която прочетох. Издание на издателство „Фараго“, с редактор Ваня Баева и художник Йорданка Гойчева-Илиева

Стихосбирка, която разказва една житейска история, развита в пет фази. Композиционно е изградена от шест части, наречени от автора „свитъци“ – „Осиротелият щурец“, „Влакът за някъде“, „Пъпна връв“, „От какво побеляват косите“, „Неразкрасен живот“ и „Но“.

Всеки от първите пет започва и завършва с тристишие, което носи белезите на хайку, без да бъде хайку. Но в тези кратки въведения и епилози се съдържа концентратът на онова, което съпреживяваме с автора – петте цикъла на самостоятелния ни живот – откъсването, пътят нагоре с всичките му разклонения и колебания, зенитът, в който разцъфтява същността на стремежа ни, пътищата след това, които водят до равносметката – удовлетворение, горчивина… Дали?

Това ли е животът? Екзистенцията в мига, който сме съхранили в паметта? Или осъзнаването на съществуването ни в мига, който преживяваме? Проекция ли е днешното ни „Аз“ на онова „Аз“ от отминалите застинали в съзнанието случки…

Житейските пътеки на придомната дама изглеждат иносказателно-далечни – като цивилизационно пространство и време.

Авторът внушава чрез избраната форма и стил, както и чрез конкретния изказ една източна чувствителност и естетика, да; но това не е всичко. Едно съзнателно отместване на ракурса дава друг прочит, друго разбиране – както на историята в стихосбирката и конкретния стих, така и на емоцията, и на избора.

За да видим дълбокия копнеж по онова, което сме изгубили по Пътя, търсейки Друго. Все едно как ще наречем това „Друго“ – дали ще го назовем „Истината“ – за живота и себе си, дали „Любовта“, дали „Щастието“… все едно – то ограбва миговете, които сме отронили или захвърлили след себе си.

В края на петия свитък правят впечатление няколко стихотворения, които са отхвърлили източната краткост, в които поетесата разкрепостено и почти разточително споделя своя свят: „Обреченост“, „Кредо“, „Тук съм да опитам всичко“, „Самоорисване“, „Вратата“. Именно те отварят пред читателя вратата към дълбоката съкровена същност на лирическия „Аз“, към онова, което е съзидателната сила на автора – взаимодействието на енергиите по оста „даденост-промяна: „Ти, животът, на който сме обречени…“; „… и винаги да съм на своето си място.“; „… защо да пропилея това, което ми е отредено?“; „И вярна на себе си да бъда“, от една страна. И от друга:

 

„Ти, който и да си,

почукай с поглед на вратата,

която, след дългото очакване,

винаги открехната държа.“

 

Последният свитък е различен.

Съставен е от 24 петстишия, изградени по схемата „Но“ – „Дали“ – „Или“ – като всяко от тях съдържа противоречивите характеристики на основни, както за автора, така и общочовешки понятия, чувства, концепции.

Без последното, чието многоточие оставя отворен финал за цялата стихосбирка.

четвъртък, 18 март 2021 г.

ЗА "ГРАДОВЕ ОТ ДУМИ" / CITIES OF WORDS НА АЛЕКСАНДРА ИВОЙЛОВА И ЗЛАТКА ТИМЕНОВА

„Градове от думи“ – една изящна като словесност, и бих казала, уникална книга.

Отново успешният творчески тандем Александра Ивойлова – Златка Тименова ни изненадва с многоезично издание на хайку поезия.

Стихосбирката е отпечатана в Индия, дело на издателство Ciberwit. Картината на корицата и цялостният  й дизайн са дело на Александра Ивойлова, а компютърната обработка е на С. Вълчев. Сборникът съдържа и няколко цветни авторски фотографии.

От двата края на Южна Европа – от София и Лисабон, Александра и Златка тъкат нишката на думите, която свързва и разделя, която съществува, за да бъде мост.

Този път техните диалози са триезични; писани на български, хайку са преведени на английски и китайски език, за да следват градовете на духа, за да изградят оня свят от думи, към който поетесите ни водят. Преводите са осъществени от Mick Greer, Fannie Krispin и Liu Wei.

Поетичният разказ следва ритъма на сезоните…

Композиционно, сборникът е изграден от четири части, като всяка от тях започва с цветна фотография, запечатала не просто кадър от моментната действителност, а усещането на автора за вечното в кръговрата на сезоните… Или, може би, онази характерност, с която само можем да осмислим преходността на пътя ни през времето.

„Онази странна тръпка“, уловена от голи клони в небето, напъпили, но неразлистени:

 

краят на февруари –

зъзнат продавачите

на мартеници  /Александра Ивойлова/

 

розмаринът

е особено напрегнат,

но още е рано  /Златка Тименова/

 

Първият паралел, първото докосване на две усещания за идващата пролет – онази, наша позната февруарска тръпка от очакването на март – с мартениците и шевиците по сергиите край храма „Александър Невски“ и вкуса на букетчета от кокичета минзухар, и оня, другият, непознатият – с дъха на розмарин и сънувания силует на Лисабон…

А после следват лятото, и есента, и зимата…

„И онази бавност“, леността на лятото с аромат на прах, полепнал по жълтите павета и стръкчетата на увехнала трева, на онзи зной, излъчван от асфалта и фасадите на сградите…

 

по тротоарите

полепнали сенки

на дървета  /Златка Тименова/

 

най-дългият ден

цветовете на слънцето

по всички фасади  /Александра Ивойлова/

 

Думите градят усещане за вечност и тленност едновременно… Думите градят градовете и спомените ни за тях… и за нас – една отминала, повтаряща се цикличност…

„Есен, винаги“… Краят на ваканцията; новото начало, носталгията по бавно отминаващите часове на сиестата, по плясъка на вълните и полепналия пясък върху телата… или – споменът за тръпката към онова, което предстои, което искаме да изградим, да създадем…

дворът на училището

сюрия деца ме викат

в друго време  /Александра Ивойлова/

 

един глас връща

времето назад –

фадо  /Златка Тименова/

 

Тук гласът е този, който движи въображението, емоцията; гласът разслоява битието и води към другото време, към другото Аз, или към съдбата – изживяната, пропуснатата, фаталната необходи-мост.

„Зимен ден, помисли си тя“… И погледна през снежинките на прозореца – старата къща през улицата оживя…

 

първи сняг

замръзва на двора

последната роза  /Александра Ивойлова/

 

дъждовни капки

осветени от луната –

снежинки  /Златка Тименова/

От последната роза и първия сняг, през новогодишните фойерверки, поетесите отново се завръщат в началото – кварталът на детството и зимното слънце и плачът на бебе, с което цикълът е затворен, а изграждането свършва в началото:

вали, вали –

все по-далече в снега

кварталът на детството /Александра Ивойлова/

 

облаци отнасят

зимното слънце –

плач на бебе /Златка Тименова/

 

Остава ли път за извървяване? Остава ли нещо недостроено в градовете на думите? Кой знае?

неделя, 14 март 2021 г.

ЗИМАТА ИЗГУБИ ЦВЕТОВЕТЕ СИ

Зимата изгуби цветовете си -

онази синкавост между дърветата

и мократа одежда на снега,

обвила зъзнещата цялост на света...

Оцежда се мъгла от клоните

и пада като дъжд върху листата,

заспали над студената земя.

Слънцето разкъсва

забулената синева -

и никнат късове трева,

и вятърът умира

в плоската вселена на главата ми...

 

"Зимна гора", худ. Габриела Цанева

Зимата изгуби цветовете си -

настръхналия скреж по ланшните цветя

и стъклената маска върху

замръзналите борови иглички,

коравата кора от лед върху пътеките

и пръхкавата пудра на снежинките,

покрили бузите ти,

топящи се,

увиснали на миглите...

 

Зимата одрипавя.

събота, 13 март 2021 г.

ПОЖАРИЩЕ

Пожарище...

Стърчат оголени стъбла

в червената мъгла

на зарево от пламъци

и залези.


"Пожарище", худ. Габриела Цанева



Във пепелища газя

и голи въглени

разравям с бавна крачка

по уморената земя.


Сънувам лунни изгреви

и пазя спомени

за буйните филизи

на пролетни гори...


Гори

тревата под краката ми

и овъглени трупове на птици

падат,

опърлени крила на пеперуди и мушици

се стелят като сняг

и оня мирис на прегоряла плът -

горчив

и задушлив -

се впива в дробовете -

коса и кожа, козина... димът

попива в порите и във пръстта...

И вятърът...

разнася саждите

от бивш живот.


Пожарище...


Стихията на огъня,

облизващ и поглъщащ сухите треви,

пълзящ, убиващ и разграждащ...

Стихията -

и твоите очи,

горящи като пламъка,

и моите очи,

крещящи за разруха:

Изгори преградите!

Разбий опорите!

Взриви мостовете

и бентовете!

За мисълта няма предел -

изгори пътищата,

изгори връщането -

Бъдещето е само напред...


Бъдещето се плиска в краката ми.

Отдавна прегазено.

Отдавна доплувано,

пребленувано,

преболедувано -

бъдещето -

морковът пред магарето...

Колко съдби

е погубило. 

петък, 12 март 2021 г.

ЗА "ПОВЯРВАХ, ПОВЪРВЯХ" НА ДИМИТЪР ПЕНЧЕВ

Не за първи път чета поезия от Димитър Пенчев. Познавам го и като автор на оригинална, мистично-психологическа, новаторска проза. Но трябва да призная, че новата му стихосбирка „Повярвах, повървях“, с подзаглавие „Поетични ерупции“ ме изненада приятно. Тя носи всички белези на една зряла, цялостна творба, която показва своя автор като поет, овладял изкуството на думите. Лирическа изповед, идваща и отиваща към безкрая.

Неслучайно математическият символ за безкрайност присъства на всяка страница от книжното тяло. 

66 стихотворения за любовта. 

66 импресии за чувството, което поглъща и изпълва лирическия „Аз“, което осмисля съществуването му и обезсмисля битийните лутания в търсене на неосъществимото… Стиховете – много изчистени, нищо излишно. Сгъстена емоция, наситена с преживяно и провокираща към съпреживяване. 

Една книга, която обърква читателя още с оформлението си – повярвах, повървях, или – повървях, повярвах?! Нестандартен дизайн, каращ читателя да се освободи от нагласата на ежедневното и да подходи към текста задълбочено. Бяла корица с черни букви и една червена линия, която я разсича… Тази линия разсича всяка страница на две – текстът е центриран и симетрията доминира в зрителното поле на възприемащия – така всяка дума, всяка буква и препинателен знак нарушават равновесието и подтикват към дискомфорта на размисъла.

Оригинално е решението и за озаглавяването творбите – просто отличителен знак, маркиран стих, изтръгнат от същината на авторовото послание. И не само… Защото всяка поетична ерупция на Димитър Пенчев е безначално-безкрайна; смисълът се променя, смисълът е различен, но същностното словесно изразяване остава константно. И тук идва ролята на мислещия читател – оня адресат, който трябва да прозре зад привидността дълбочината и различните смислови напластявания.

Поетичният том излиза със знака на столичното издателство „Библиотека България“ в края на 2020 г. и с подкрепата на община Панагюрище по проект „Панагюрище – духовност и творчество в едно“. Редактор е Ива Спиридонова, оформлението и дизайна на корицата са дело Моника Комарницка.

Без съмнение, един голям успех както за поета, така и за издателския екип! И нека срещата на книгата с Читателя донесе много щастливи емоции на създателите й!

сряда, 10 март 2021 г.

ЛУНЕН ДЪЖД

Лунен дъжд

Стъклата падат като

разпръсната от вятъра роса

Стъклата парят -

очите на нощта

се впиват като зъби

в тишината ми,

разкъсват крехката й плът

оглозгана лежи на пътя ми -

една продрана дреха от несбъднал се живот.


Лунен дъжд

в напъпилите клони на дърветата,

облизва заревото на града

мъглата над поляните под Витоша,

продрани от забравените светлини

на домове, които се катерят все по-високо,

все по-навътре влизат в грапавата гръд на спящия вулкан.


Как чакам кръглото око на пълната Луна...

Пак чакам - да заблести като прожектор

в стъклата на балкона ми,

да ги строши,

да ги разпраши,

да ме освободи...

И пак -

да ме погълне цяла в бялата си паст,

да ме изплюе - там някъде, отвъд,

в безмерно поле на другото ми състояние,

в което се завръщам цяла...



Луна над старата барака;

на хоризонта -

залезът

неделя, 28 февруари 2021 г.

НЕЩАТА, КОИТО НИ НОСЯТ РАДОСТ

Темата за 28 февруари е НЕЩАТА, КОИТО НИ НОСЯТ РАДОСТ

полски цветя цъфтят
на платното ми –
пропуснат залез



СЪБУДИХ СЕ В ЛЪЧИТЕ НА ЛУНАТА

 Събудих се, огряна от Луната,

с мечта за пясъчни пътеки

и следи от пръски

по плоската

повърхност 

на някакво измислено море,

в което всяка нощ се връщам,

в което се превръщам

и се разплисквам

по всички брегове,

които бе обгръщат,

загръщат,

задушават,

по всички нишки,

които ме предад 

и впридат,

вграждат,

в мрежата на някакво измислено

мистично същество…

Които ме изяждат.


Събудих се, огряна от Луната –

обгърна ме сребристата ѝ същност,

с която бе облякла синевата на Витоша,

на скритите ѝ сенки,

на мигащите светлинки, катерещи се

по плещите ѝ,

на мигащите светлинки 

в полите ѝ,

на плахите очи

на сградите срещу балкона ми

и на оцъклените високо

в небесата ѝ звезди…


Стоях в лъчите на Луната,

раздрипана 

и разпиляна,

белязана от нощна светлина –

оглеждам се –

под мен са всичките дървета,

извили се под тежките настръхнали бодли,

протегнали нагоре лицата си - наболи стволи;

дърветата – предатели на топлите сезони,

дървета – обитатели на зими и заслони

подслон, храна и топлина…


Мълча в лъчите на Луната

и само силуета ми над светналия град блести –

и вплитам си косите

в косите на реката,

която тихичко

в нощта ръми:

като капчук –

събуден от топящ се сняг;

или капчук –

улавящ летния порой;

не, оня, другият капчук,

във който мъглата утаява

едрите си капки,

преди да ги превърне във сълзи…


Умората не спи –

дълбоко 

издълбала е ума ми

и в тази нощ,

под лунните лъчи

разбирам

най-дълбоко същността си –

не съм частица от пейзажа,

не съм очи, 

уши

и цялост…


Отишла съм далеч отвъд:

Луната,

Светлината,

Града,

Духа,

Природата,

Света…


Отдавна впредена съм –

ах, кога ли?! –

в онази безтелесна безтегловна плът,

която съществува

в сънища наяве:

светеща,

мигаща, 

обсебваща,

обвиваща,

впиваща,

убиваща… мрежа…

Световното Общо Съзнание…


Луната залязва

в здрача на изгрева.

Аз заспивам съня на деня.

Съзнателно давам очите си на монитора;

ръцете ми – като корени впиват се в клавиатурата…

О, не –

не са корени – не аз пия жизнени сокове там…

Ръцете ми само изливат кръвта ми,

източват ума ми…

ръцете-тръби, през които изхвърлям ценността си,

подменям личността си…


Защо ли?

О, по-лесно е –

да се живее така,

безлично,

уморено,

примирено,

ограничено,

еднакво –

без личност…

събота, 27 февруари 2021 г.

СВЕЩ

Темата за 27 февруари е СВЕЩ

 

облаци в небето –

отражението на Луната

трепка като свещ

 

***

романтична вечеря –

в бурята без ток и нет

свещта догаря

 

петък, 26 февруари 2021 г.

ЛУНА

Темата за 26 февруари е ЛУНА


пълнолуние –

виждам дори

цвета на очите ти

*** 

лунен сърп – 

коситба

на звезди

четвъртък, 25 февруари 2021 г.

КЪЛН

Темата за 25 февруари е КЪЛН


бобено зърно в буркан -

колко се бави

първото листенце

***

силуетът ѝ

в рамката на вратата –

кълн на раздяла

сряда, 24 февруари 2021 г.

ПРОЛЕТНО СЛЪНЦЕ

Темата за 24 февруари е ПРОЛЕТНО СЛЪНЦЕ


вятърът гони

снежинки под слънцето...

не, цъфнали вишни

***

пролетно слънце -

кокичетата отдавна

прецъфтяха

вторник, 23 февруари 2021 г.

събота, 20 февруари 2021 г.

петък, 19 февруари 2021 г.

СТЪПКИ

Темата за 19 февруари е СТЪПКИ

 

стъпки по плажа -

цяла вечност

до следващата вълна

* * *

затрупана пътека –

само стъпките

на горски зверове

* * *

завръщане –

стъпките ми върху пода

светят