САМОТНИКЪТ

 Днес пак се спънах

в тихата самотност на оня черен силует,

останал там, на пейката във парка,

когато слънцето разхвърляше лъчи

между листата

и сенки падаха като погълнал сажди сняг...

Когато вятърът разресваше косите

на тревата,

а въздухът тежеше от писъците

на играещи деца,

самотникът унило ставаше,

изтърсваше трохите от краката си -

/коя ли птица ще ги събере?

или ще бъдат мравките?/

прегърбен тръгваше

със бавна крачка

по разбитата алея

потъваше 

в сумрака на дърветата...

Очите ни се срещаха

понякога,

при разминаване -

очите-котви,

просещи

надежда...