ЗА „МУРЗИЛКИ“ НА ДИМИТЪР АНАКИЕВ

„Мурзилки“ е поредният сборник с художествени и теоретични текстове на Димитър Анакиев, който излиза със знака на издателство gabriell-e-lit – първо като електронна, а по-късно и като печатна книга. Българският читател, изкушен от теорията и практиката на източните поетични форми вече добре познава името на автора и знае, че всеки негов труд е още един щрих към портрета на японската култура, естетика, философия и разбира се – поезия!

---

Настоящият том е своеобразна сплав от публицистика и лирика, която съдържа „душата на поета“ – онова, което е най-ценното качество на всеки, който с думи е решил да променя света.

Да кажа, че текстовете на Димитър Анакиев са интересни, изненадващи, вълнуващи, заредени с емоция и граждански патос – е вярно; но те са и нещо повече – те са важни. Важни за литературата и нейното развитие, разбиране и обогатяване. Това са текстове, които градят ново теоретично и естетическо пространство, но те са и текстове, които освобождават, които показват пределите на възможното; показват и онова, което е отвъд!

В този смисъл, лично за мен цялата му литературна дейност е като откровение – това ме прави, без съмнение, пристрастна. Пристрастна ме прави и личният ми философско-политически поглед върху света и случващото се в съвременното общество – твърде близък до онова, което Димитър Анакиев прокарва като водеща авторска теза и позиция чрез творчеството си. Но - изкуството е пристрастно. То не се възприема и, следователно, не може да се преценява обективно. И все пак - когато съществува, когато го има - не може да остане незабелязано. А в "Мурзилки" има изкуство.

*

Сборникът съдържа 83 хайку, които авторът определя като „работнически“, 17 танки, 5 хайбуна, писмо и 3 статии. Текстовете са структурирани по-скоро тематично, отколкото жанрово, като художествените послания и изразената чрез тях гражданска позиция са ярки, силни и донякъде балансирани, донякъде усилени от теоретичните статии, които имат не само познавателно значение, а са и своеобразен мост между поколения и континенти. Чрез немалкото цитати на японски поети – класици и съвременни автори, статиите се превръщат и в мерило за онова, което правим и което наричаме българска национална литература – включваща все повече оригинални авторски хайку, танка и хайбуни.

Някои от творбите и статиите, включени в изданието, вече са достояние на читателя чрез публикации в сп. „Картини с думи и багри“, а други – чрез публикации в авторския профил на Димитър Анакиев във фейсбук. Събрани заедно, те имат различно, мощно послание.

Няма да анализирам всеки стих и всяка мисъл – общото усещане, което остава у читателя след последната страница е за една книга, изпълнена с човеколюбие. Един ерудит говори просто за нещата от живота – за бедността, умората, войната, отчуждението и донякъде – за отчаянието. Онова, което е нужно, за да променим обществото и себе си е да една крачка от нас, но не го достигаме, защото нещо/някой ни пречи да го видим. И това е трагично. Изборът на посредствеността, на осакатените духовно самопродадени личности, който властва и измества, размива, обезличава и компрометира либерално-демократичните ценности – онези, достигнати в днешния век, тъй много стрували на човечеството.

Ще завърша със самооценката на автора, споделена в предисловието към сборника: „Книгата „Мурзилки“ е първата книга в жанра „работническо хайку“, която се появява в корпуса на българската литература, както наскоро излезе книгата „Годината на дъждовника“ на Ана Стоянова, първата книга в жанра „народно хайку”.

Сборникът „Мурзилки“ съдържа повече от сто стихотворения и кратки прозаични текстове, които хвърлят нова светлина върху работническата поезия и насочват читателя към личностна и национална еманципация със стремеж към свобода и човешко достойнство.

Това е „стил“, който никога не може да бъде старомоден.“

Книгата е достъпна за свободно четене и сваляне от платформата за електронни книги на издателството.

Приятно четене!

д-р Габриела Цанева, редактор и издател

сп. "Картини с думи и багри", бр. 2/2025

ЗА "ЗАПЛЕНЕНИ ОТ СЦЕНАТА" НА ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ

Наскоро получих от Огнян Стамболиев електронното издание на най-новата му книга – „Запленени от сцената“ с подзаглавие „Портрети на оперни артисти по повод 75 годишнината на Русенската опера“, заедно с кратка анотация, от която, както и от заглавието, става ясно, че тя е посветена на творците, работили за операта в Русе, един от водещите български музикални театри, по повод нейната 75-годишнина.

---

Да кажа, че обичам Русенската опера, е малко! От ранното си детство съм пленена от оперното изкуство.

*

Музиката на оркестъра, живият глас на солистите – буквално резонираха в детската ми душа и я правеха огромна и безгранична! Може би точно в салона на този оперен театър се влюбих в човешкия глас, защото именно там усетих неговата сила и способност да се отделя от своя материален носител, и – превърнат във въздушно трептене и емоция да променя и възвисява. Тук усетих силата на мига и неговата единственост – в противовес на изкуството, уловено и замразено в записа, направен преди години – онова „завинаги“, което струеше от плочите със записи на Енрико Карузо…

Може би затова тази книга е толкова ценна, лично за мен, и – без съмнение, за много любители на музикалното и изпълнителско изкуство. Между кориците й са събрани десетки статии и студии на Огнян Стамболиев, писани през години и десетилетия за дейци и творци, изградили и вградили себе си и таланта си в Русенската опера.

*

Композицията на сборника е разчупена и многопластова. Изградена от четиринайсет неравни като обем части, тя преплита времевите и професионалните рамки, в които са поставени героите на своеобразното повествование, или – късчетата от мозайката, която рисува портрета на театъра – единен в своята неповторимост и протяжност през десетилетия, епохи и поколения.

Поколения… Това е разковничето – поне за „времевата“ рамка.

*

Огнян Стамболиев поставя портретите на оперните изпълнители – певци в пет раздела – „Основателите“ – с три обширни статии-портрети на Кирил Кръстев, Пенка Маринова и Николай Здравков – едни от най-ярките таланти, но и първи, дошли с изгрева на музикалния театър в Русе.

Следват творците от „Първото поколение“, „Второто поколение“, „Третото поколение“ и „Четвърто поколение“…

Ще бъда изчерпателна, като спомена имената им. Много от тях – от трето и четвърто поколение съм слушала и обичам като изпълнители… за други съм слушала… истории, като приказки.

*

И така – книгата ни запознава с първото поколение – Косьо Лунгов, Величка Кирова, Никола Абаджимаринов, Стефан Георгиев-Хернани, Тодор Маринчевски, Христо Крондрев, Алексей Милковски, Николай Гаубич, Никола Николов и Кирил Захариев, Брилянта Кеворкян, Елисавета Йовович…

А след това и с второто, по-младо, но за мен все още „легендарно“ поколение – Евгения Бабачева, Иван Димов, Неделчо Павлов, Ана Георгиева, Йорго Стефатов, Елевина Стоицева, Борис Цветков, Атанас Ананасов, Ана Ангелова, Тодор Бонев, Маргарита Праматарова-Радулова, Спас Венков, Мария Бохачек, Снежина Якимова, Михаил Мартинов, Надя Харитонова, Неделчо Деянов, Асен Селимски, Цветана Тодорова, Добрин Маников, Мими Николова, Михаил Петров, Милко Касабов, Маргарита Начева, Косена Кирова, Люба Вълкова…

*

Огнян Стамболиев не пропуска вокалните педагози, като отделя специална статия за заслугите им за формиране и издигане на таланта на певците и хористите.

Тази глътка въздух може би е необходима за читателя, за непредубедения любител на музиката и операта – защото понякога сме склонни да забравим, че зад прожекторите на сцената, зад аплодисментите и цветята, зад ласкателствата на пресата – стоят труд, дисциплина и отдаденост да изкуството – понякога до крайно изтощение, напълно.

Следва „парадът“ на третото поколение – Евдокия Здравкова, Мария Венциславова, Златан Маринов, Роза Митова, Стефан Димитров, Пенка Дилова, Марин Илиев, Иван Добрев, Кунка Кузманова…

*

И тук, в средата на сборника, авторът поставя режисьорите. В петата част, „Режисьорите“, той представя с шест обемни, тематично обединени  статии Драган Кърджиев, Петър Райчев, Стефан Трифонов, Евгени Немиров, Димитър Узунов и Михаил Хаджимишев.

За да продължи с най-„видимите“ представители на оперното изкуство – изпълнителите от четвърто поколение – Виолета Шаханова, Иван Стоев, Иван Консулов, Стефка Евстатиева, Евгени Ганев, Стоян Стоянджов, Анамари Папазян, Йоланта Николаева, Константин Янков, Галя Горчева, Александър Динков, Димитър Кюркчиев, Емилия Ботева, Валентин Пейчинов, Красимир Куртаков, Любомир Дяковски, Аделаида Якимова-Фурнаджиева и Венцислав Атанасов.

*

Отново авторът прекъсва триумфът на артистите, за да представи пред читателите онези, които синхронизират и водят музикантите в лабиринта на музикалното произведение – диригентите. Самото заглавие на седмата част въплъщава авторовата оценка за онези, чиито творчески портрети рисува – „Диригенти от световна класа твориха в Русе“.

Не, не всички те са вложили целия си творчески и жизнен път в темелите на Русенския музикален театър, но тяхната палка е давала живот на едни от най-ярките постановки, дарили поколения русенци с щастието да съпреживяват музиката с част от елита на световното изпълнителско изкуство. Тук виждаме имената на Константин Илиев, Добрин Петков, Любен Пинтев, Михаил Ангелов, Руслан Райчев, Борис Хинчев, Димитър Манолов, Ромео Райчев, Веселин Байчев, Иван Филев, Георги Димитров, Милен Начев, Георги Чапразов и др.

*

Интересно и някак съвсем „безсистемно“ е прекъсването с осма част – „Моцарт на русенската оперна сцена“, в която са включени само две статии – за дейността и творческия път на Пламен Карталов и Иван Кюркчиев,

Следва още една „оскъдна“ откъм брой на статиите част, но богата със съдържанието си и нагнетената емоция от докосването на читателя до личностите двама изключителни творци – в деветата част на сборника Огнян Стамболиев представя два разговора – интервюта с композиторите Парашкев Хаджиев и Константин Илиев.

И отново се връщаме към онези, не са в центъра на музикалната постановка. Този път те градят нейния фон, и това са представените в десета част творци – „Оперният хор и хормайсторите“ – Илия Илиев, Томина Сидова и Стелияна Димитрова.

*

И от тези, които са в „периферията“, авторът ни връща към „двигателите“. Те, отново са невидими за зрителя, но без тях не би имало опера. И Огнян Стамболиев ги събира в единайсетата част на сборника –„Трима градители на музикален Русе“ – това се директорите Георги Чендов и Михаил Кътев и маестро Христо Дюлгеров, както и младите диригенти Евгени Димитров и Арто Чифчиян.

Следващата част е посветена и носи надслов „Второ поколение режисьори“.

В нея са се запознаваме с творческите биографии на Константин Димчев, Цветана Андреева-Прохазка, Веселина Манолова, Ваня Бъчварова и най-младият, Теодор Стамболиев

Няма театър без сцена, няма сцена без художник. И в предпоследната част виждаме словесните портрети и отдаденото внимание на „Художниците“. В две статии са представени щатните творци на четката Иван Попов и Петър Попов

Последната част е озаглавена „Малко история“ и съдържа две кратки статии – едната разказва предисторията на двата стълба на музикалната сцена в Русе – операта и филхармонията, а другата е биографичен портрет Александър Йорганджиев, когото авторът нарича „Бащата на музикален Русе“.

*

Това изчерпва описанието на формалното съдържание на книгата.

Отвъд него е собствената емоция на спомена от конкретна постановка или преживяване, свързано с нея, на любовта към музикално произведение, на онова звучене на ариите на любими персонажи и изпълнители, което носим в съзнанието си… Отвъд него е и емоцията на автора, който ни въвежда в един отминал свят, но и в онова, което този свят ни е оставил – жив театър, жива сцена, на която изявяват таланта си нови поколения музиканти, художници, режисьори и певци.

Огнян Стамболиев не е просто „зрител“, нито само „хроникьор“ на тази история. Неговият жизнен и творчески път е дълбоко свързан с по-новата съдба на Русенската опера. И – като пиша „съдба“ – това не е пресилено. Най-близките му хора са част от плътта и духа на Русенската опера – сопраното Виолета Шаханова и диригентът Теодор Стамболиев. Той пише за операта и оперното изкуство, за сцената и нейните герои със страст и разбиране. Не, той не е „зрител“. Не е и „участник“ в събитията. И тази негова позиция е уникална и дава на читателя своята неповторима същност – едновременно обективна, но и много съпричастна… Защото за Изкуството може да се говори само по този начин; защото Изкуството може да се преценява само така.

*

Да спомена в своя обзор всички имена, събрани от Огнян Стамболиев в новата му книга „Запленени от сцената“, посветена на 75-годишнината на Русенската опера е моят начина на изразя уважението, възхищението и преклонението си пред хората, дали своя принос към развитието на великото изкуство на операта и за просперитета на музикалната сцена в родния ми град.

В заключение – пред читателя е един много сериозен труд, който не се изчерпва със селективната дейност при подбора на включените произведения, писани през годините – сама по себе си „оценка от перспективата на времето“ за статиите и приносите на творците, споменати в тях, за изграждането на яркия портрет, който авторът представя.

*

Освен живот като електронно издание, книгата излиза и като печатно издание на изд. „Авангардпринт“ – Русе, с финансовата подкрепа на Община Русе, Програма „Култура“ – 2024. Използвани са снимки от Фото Ставрев, Иван Цонев, архив на Русенската опера, на д-р Веселина Антонова и личен архив на автора. За корицата е използвана снимка на Владимир Петков.

И, преди да завърша тази статия, с която искам да сближа читателя с новата книга на Огнян Стамболиев, ще цитирам няколко изречения на рецензентите на изданието проф. д-р Боянка Арнаудова и проф. д-р Румяна Каракостова:

„Запленени от сцената“ представя мащабна панорама на десетилетията, в които Русенската опера, принципно на високо художествено  ниво представя и класически шедьоври, и образци на съвременното оперно и балетно, включително и българското, творчество.

И наред с документалността и обективността, особено ценно качество на книгата е и включването на лични спомени и впечатления, благодарение на което авторът постига емоционални описания на събитията. Опитен и компетентен наблюдател на случващото се в Русенската опера, Огнян Стамболиев цели на базата на богата документация, посредством концептуални фрагменти от историята й, включително на собствените спомени, разговори и контакти, да очертае магистралните линии в развитието на театъра.

Което придава специфична оригиналност на текста и предизвиква още по-голям интерес към многоцветното описание на събитията и атмосферата в града, на важните фигури, които с любов, талант и всеотдайност са градили Русенската опера в продължение на 75 години.“

Проф. д-р Боянка Арнаудова

*

„Замислена като своеобразна антология от творчески портрети на забележителни артистични фигури, основно: солисти, диригенти, режисьори, сценографи, хормайстори и „директори – градители“ (според сполучливото авторско определение), възприемани през годините и като разпознаваема емблема на Русенската опера, книгата на Огнян Стамболиев несъмнено респектира, както с многопрофилния си обем, така и с достойната за днешното му посвещение сериозна изследователска рефлексия.“

Проф. д-р Румяна Каракостова

Приятни мигове с историята на Русенската опера!

Габриела Цанева

сп. "Картини с думи и багри", бр. 2/2025

ЗА "БЪЛГАРСКИ ХАЙКУ РЕЧНИК" НА ДИМИТЪР АНАКИЕВ

Понятия и думи и поезия…

Едновременно чета и подреждам текста.

И в ума ми цъфтят думите-оценки – много, много, много хубава и стойностна книга!..

Не искам да прибързвам с това усещане, не искам да го превръщам в категория преди да съм стигнала до последната страница, но думите-оценки се трупат в ума ми… Много нужна книга – за всеки, който иска не просто да пише или да чете хайку, но и да обхване в дълбочина смисъла на литературата…

Да, казвам и пиша „литературата“, не само на хайку поезията… И това го правя след като съм прочела последната страница.

Но сега оценката ми се простира много отвъд тези страници – вече прочетени и осмислени.

*

И въпросите са повече от отговорите.

Тук ще се опитам да анализирам някои от тях.

Доколко тази книга се отнася специфично до българската литература и хайку поезия и доколко има универсално значение за разбирането на хайку и взаимодействието между култура, колективно несъзнавано и изкуство?!

Това е може би първият и най-съществен от тях. И на него мога да дам много бърз и категоричен отговор, който обаче, отваря много широка врата към размисъл и дава насока за нови търсения и тенденции в развитието на разбирането ни за литература и взаимовръзките й с обществото, както и с характеристиките на неговото моментно и минало състояние и за вероятния му бъдещ път.

Тази книга прави анализ на българската духовност! В този смисъл тя е специфично българска и нейната насоченост е именно към същността, към всеобхватността на тази духовност във всичките й измерения.

Но тя е и универсален ключ за разбирането на взаимодействието между литература и общество, между дълбокия корен на колективното съзнание на човечеството и неговия изблик, въплътен в битността и изкуството.

Неслучайно авторът прави паралели между българското, японското и западното/англоезично хайку. Неслучайно в много от темите той цитира световният „Речник на символите“ на Жан Шевалие.

Но същественото, дълбоколично, ценностно послание на Димитър Анакиев трябва да търсим в специфичното за българския национален характер тематично извеждане и в разнообразието на избраните ключови думи, които водят до настоящото структуриране на „Български хайку речник“.

*

Корените на тази книга не са от днес и от вчера. Идеята за съставяне на речник с ключови думи, които имат своето основание в българския национален характер и битийност има дълга предистория в творческите намерения и нагласи на Димитър Анакиев.

Като издател и редактор мога да кажа, че първите публични кълнове на речника се намират в авторската хайку сбирката „Кръстена вода“ /изд. gabriell-e-lit, С., 2023/. Тази малка книжка не е лесна за четене, именно заради символния заряд, който съдържа. Всяко хайку е заключило квинтесенцията на една голяма тема. А именно големите теми формират „ключовите думи“ – основа на хайку речника, от който има нужда хайку поезията на един народ.

Като поет ще кажа, че за мен голямото пътешествие в света на „ключовите думи“ започна с диалога между мен и Димитър Анакиев по повод създаването на нашето ренсаку от 100 хайку „Живея със седем котки“ /изд. gabriell-e-lit, С., 2023/ – една книга, която във втората си част показва и казва много за историята, „идеологията“ и композирането на хайку и ренсаку. Но и за избора и възможността за разнопосочно развитие на сюжета на ренсаку, както и за многовариантността в разбирането на хайку и на поезията изобщо.

Така, с щрих към тези две много различни поетични сбирки и тяхното значение за разбирането и развитието на идеята за съставяне на специфично български речник с ключови думи ще завърша разсъжденията по този първи съществен въпрос, който поражда настоящото издание.

*

Друг важен аспект и същностна характеристика на „Български хайку речник“ е неговата композиция – тема, засегната в дълбочина от автора във въведението към настоящото издание.

Аз искам да направя кратък преглед на подбора на темите, които са предложени.

Прави впечатление, че всички 64 теми и ключовите думи, с които са илюстрирани представляват обекти и характеристики – няма нито една, която може да се определи като действие/състояние. Този избор вероятно се корени в принципната стабилност на всяка народопсихология /като извор на ключови думи и теми, характеризиращи обществото в дълбочина/.

Действие/състоянието предполагат движение и посока, в противовес на установената вековна традиция и относителна устойчивост на колективното несъзнавано.

Като препратка към уводните разсъждения, ще спомена, че избраните теми характеризират и се коренят както в общочовешки ценности, практики и идеи, така и в специфичнонационални, български. Всеки читател може да види това.

Тогава – защо авторът нарича труда си „Български хайку речник“?

Това трябва да търсим във вътрешното взаимодействие, взаимопреливане и свързаност между общочовешките и националните теми – от една страна, а от друга – в специфичнонационалното представяне на общочовешките теми от българските поети – и тук именно е голямото богатство и разнообразие, яркост и пъстрота на тази книга. В този смисъл, прав е Димитър Анакиев, когато казва, че българското хайку, въпреки сравнително кратката си 50 годишна история, има широка база.

При създаването на този хайку речник, без съмнение, авторът е черпил идеите си, включително е определял структуриращите теми не умозрително, а черпейки от източника на българската национална хайку поезия.

*

И накрая, но не на последно място, ще разгледам разграничението между „киго“ и „ключова дума“, което авторът въвежда и утвърждава с настоящия труд.

Като поет и читател, любител на хайку, ще кажа, че идеята за разграничаване на „киго“ от „ключова дума“ не е нова в хайку културата, която Димитър Анакиев налага с присъствието си в литературния живот на България.

„Киго“ е термин, понятие, с което всеки, който чете и пише хайку е повече или по-малко запознат. Киго е лесно да бъде намерено и да бъде използвано. Речници с  „киго“ има в много сайтове, които „учат“ какво е хайку и как се пише хайку, намирала съм и речници на български „киго“ – онези специфични за нашия повече или по-малко традиционен бит думи, които подсказват и характеризират сезона.

Но хайку не е нито „сезонна“, нито „природна“ поезия; хайку е универсална поезия, която се простира отвъд видимото взаимодействие на човека и природата, отвъд съзерцателността и медитативността, които индивидът може да постигне, защото ролята и задачата на поезията излизат отвъд личността на поета.

Но не само в разширяване на идеята за същностните послания на хайку е скокът в разбирането за хайку и неговото съвременно измерение.

Именно въвеждането на понятието „ключова дума“ е онова, което прави хайку универсална литературна форма, чрез която може да се изрази всичко и с която поетът може да въздейства върху обществото.

*

Как да открием ключовата дума в едно хайку?

Защото това не е точно темата, нито идеята, нито онова, което поетът внушава.

Ключовата дума е лостът, с който поетът „обръща“ мисълта на читателя; инструментът, с който „показва“, с който създава идеята, върху която акцентира, която е съществена.

Възможно ли е да има разминаване между онова, което поетът иска да внуши и онова, което е обективния израз на желанието му за внушение; а възможно ли е да има разминаване между обективизираната визия на автора и онова, което читателят осъзнава като такава?

Отговорът, без съмнение, и на двата въпроса е „Да“.

Но това „Да“ има дълбока основа и основание – многозначността.

Често с едно хайку, както с всяко произведение на изкуството, включително изкуството на думите, авторът създава многозначност на внушенията, т. е. многозначност, определена от автора.

Но съществува и многозначност, определена от читателя. Онази поливалентност, която е способен да осъзнае/прозре, или да породи чрез собствената си система от социално-културни дадености читателят, включително естетика и отношение към света и изкуството.

А оттук идва и многозначността, определена от множеството на читателите.

В този контекст е трудно да говорим за „ключова дума“. Защото онова, което е ключ за автора, често може да не е ключ за всеки един от читателите му.

Трябва ли да има унификация, някакъв „шифър за посветени“, който да дава отговор и да прави възможна еднозначната комуникация между творец и възприемащ?

*

Мисля, че това е невъзможно и ненужно.

Именно в многовариантността на възприятието е ключът на въздействието на изкуството.

Ще дам пример с две хайку, включени в този сборник.

Първо ще се спра на моето тристишие:

бяла и гола
заспивам преди
да дойде нощта

         Габриела Цанева

Авторът разглежда това хайку в контекста на ключовата дума за цвят; в случая – бял/а, но и като съчетание на прилагателните „бял“ и „гол“ с техните допълващи се, нагнетяващи идеята за празнота значения – бял, като празнота/липса на цвят и гол, като липса на дрехи / „голтак“ – бедност, нищета/. Аз бих добавила – към това и „липса на всичко излишно“ – оголване до същност, както и „липса на всичко“ – празнота, излишност. Тук трябва да спомена още едно значение на „гол“, което води до понятието „оголеност“, провокиращо от своя страна представа за беззащитност и уязвимост. Това добавя нов нюанс на липсата, но не променя по същество избора на ключов смисъл, като комбинация на думи, чийто резултат е синергично уплътняване на усещането и значението, носени от всяка дума поотделно.

Този пример показва възможната свързаност на ключовите думи, което позволява да се развие по-широкото понятие – ключов смисъл.

Но тази територия е територия на теоретизирането на хайку, не територия на композирането и разбирането му като поезия в контекста на изразяване/възприемане на идеи и естетика.

*

Другият пример, който ще разгледам е с хайку на автора, включено в книгата:

Едно дете вътре в мен
се люлее през мъглата
над дълбоката вода

Димитър Анакиев

Ще върна читателя към „Бележка #3“ /потърсете в съдържанието на книгата/ и ключовите думи. Виждаме, че са възможни и двата прочита – чрез ключова дума „дете“ и чрез ключова дума „вода“. И двете предложени ключови думи са съществителни, които визират обект и субект на действието.

Но в това хайку, аз мисля, интерес представлява и действието/състоянието на субекта.

Как ще възприемем хайку, ако концентрираме вниманието си именно върху действието „се люлее“ /оттам към състоянието на люлеене, оттам – към неравновесие, несигурност и развитие/.

За мен това хайку е интересно именно заради състоянието на неравновесие на субекта, спрямо обекта. Образът на люлееща се, свита в себе си същност над дълбоката, променяща се бездна – това не е ли образът на съвременния човек, увиснал в своята безпомощност пред света, който всеки миг го поставя пред избори, продиктувани от развитието на технологиите, бита и отношенията – твърде бързо, стихийно развитие, което ни оставя все по-неподготвени да го разберем /несигурност/.

Но това е и образът на вечно търсещия отговори ум, който, увиснал нестабилно между едно по-високо енергетично ниво на хаос и възможности се стреми да постигне равновесното положение на нулевата енергия, т.е. на покоя, или в нашия контекст – на пълното разбиране /развитие/.

И при двата прочита, ключово е състоянието равновесие/липса на равновесие.

Бих определила това хайку като хайку в развитие. Хайку, което говори за промени, за ентропия и хаос и за онова неоткрито, към което винаги ще се стремим.

И може би в този контекст – на вечното движение, ще завърша своите бележки към „Български хайку речник“.

*

Търсенето на ключови думи, на ключов смисъл /като сърцевина на хайку/ и събирането им в речник, който прави портрет в дълбочина, но и моментна снимка на едно общество, на един народ и националната му литературно-културна традиция и духовност е процес, който не може да бъде събран и разбран между страниците на една книга.

Това е процес, който ще се развива многопосочно и многовариантно, многопластово и многофункционално, за да постига познание – като субективно разбиране и като обективизация на идеи и познания. Но и за да тласка към промяна и съвършенство.

София, 16.03.2025 г.

Габриела Цанева, редактор и издател

сп. "Картини с думи и багри", бр. 1/2025

ЗА "ДУМИ В НОЩТА НАПИРАТ" НА ПАВЛИНА ПЕТКОВА

 Винаги с удоволствие чета поезията на Павлина Петкова, но най-новата й книга е повече от великолепна! Няма стих, който да не е точно на мястото си и да не е в хармония с цялото. Поетичната сбирка отново излиза със знака и графичното оформление на пловдивското издателство „Астарта“, този път под редакцията на Красимир Манев, а деликатните илюстрации са на младата Пламяна Георгиева.

Композицията като че ли следва естествения ритъм на живота, към който се придържа и поетесата, за да изгради дома на своя полет. В основата му е най-кратката поетична форма, която дава името си на първия раздел, „Апева“, и с която започва пътешествието към космическите висини и дебрите на духа; към непознатото и непознаваемото, към делничното, което прераства във философия и към прозренията, които дават силата си насъщния ден.

Когато чета апевите на Павлина Петкова усещам духа и естетиката на хайку – два жанра, в които тя има своите безспорни успехи, но които са и богатото поле на нейното творческо търсене.

Следват „Ситнежи“, сполучливо наречени от авторката кратки поетични форми, в които също се усеща силно далекоизточната естетика. Останалите три раздела в стихосбирката са по-скоро тематично, отколкото определени жанрово определени – „Любовта в мен“, „Сезони“ и „Галак-тически светове“.

Тръгвайки от най-кратките поетични форми, в които се вмества само един миг на душевен трепет или фрагмент от пейзаж, Павлина Петкова минава през горнилото на любовта – в цялото ѝ многообразие, във всичките й нюанси, през всичките сезони на човешкия живот, за да стигне до космическите висини, до вечните въпроси за смисъла на живота и сътворението, за доброто и злото, за пътя, който вървим и за следата, която оставяме. В тази, последна част на стихосбирката, виждаме най-ярко таланта и дълбочината на поетичния заряд, който носи автора в себе си – една развиваща се във времето и пространството магия!

Габриела Цанева, сп. „Картини с думи и багри“, бр. 4/2024

ЩРИХ КЪМ ПОРТРЕТА НА ПОЕТА

ИЛИ - ЗА "ПЕСНИ ЗА ЗАЛЕЗ В САПУНЕН БАЛОН" НА ТОДОР БИЛЧЕВ

Най-новата стихосбирка на Тодор Билчев – още един формиращ щрих към портрета на поета, още един ярък цвят в палитрите на душите ни!

Само за няколко години документалистът Тодор Билчев написа и издаде 26 поетични книги – едно изригване на емоции от един несекващ вулкан. Неуморен творец, който, сигурна съм, събира нови мигове, които да превърне в стихове.

Всяко следващо стихотворение на автора е стъпка по пътеката към съвършенството – не на поетичната техника, която той познава и владее, а на изкуството поезия.

И, докато в началото на пътя му към същността на arte poetica често стремежът към постигане на „правилната“ форма крадеше от красотата на изказа и съдържанието, то в „Песни за залез в сапунен балон“ мелодията на стиха се лее естествено, като дъха, с който поемаме ароматите на битието.

Напълно заслужено през последните години идват и големите признания и награди за успехите и приноса на Тодор Билчев към развитието на изящното слово!

В тази книга няма компромисни творби – всяко стихотворение, всеки стих, всяка поема – тежат на точното място, за да изградят цялостния замисъл и да предадат посланията на поета към читателя.

Всяка от тях заслужава внимателен прочит и литературен анализ, но аз ще се спра само на няколко – защото много ми допаднаха, или защото ги считам съществени за изграждането на стихосбирката като цялост.

Тук ще спомена и двете основни теми, които звучат – понякога силно и настойчиво, като звън на камбана /или като сирена за отбрана/ друг път – приглушено, като фонов шум – оня шум, който влиза в съзнанието ни без да го съзнаваме и който ни обсебва.

Темата за любовта. И темата за вечността.

Любовта – във всичките й форми и измерения. Любовта към природата, към всички живи същества, към човека – оня, когото отминаваме без да забележим, или оня, когото съжаляваме, но не можем да спасим. Любовта към истината, към топлата човечност, към чистия път на духа, към божественото и бога.

Тази любов намираме в „Сбъдването на душата“, „Муха върху стъкло“, „Химн на светлината“, „След последния удар“, „Тъгата незабрава“, „Пилето“, „Ти съществуваш“, „Любовниците на мечтата“ и др.

Но тя естествено прелива към темата за вечността.

Дали защото любовта е вечна? Като вечен стремеж към близост и общност, към топлина и съпричастност?! А също – към познание, съвършенство, красота, към духовна чистота и извисеност, към откриване на път към „отвъд“? и „вечност“?!

Или защото вечността е поносима за човека само чрез любов?!

Тук ще спомена стартовото стихотворение „Спорещите със смъртта безсмъртни“ – посветено на самотните възрастни хора, забравени от своите деца и близки – изгубили смисъла на ежедневното битие, но постигнали надвременната мъдрост на безсмъртието. В тази категория можем да посочим „Слънчеви души“, „Жилището на тъгата“, „Оброкът самота“, „Сбръчкано очакване“ и др. „Родина на тъгата“ е еманацията на тази поредица – стихотворение, което обобщава отделната човешка болка от изгубено бъдеще и я издига до олицетворението на нашето настояще – изгубената битка за живота ни, в този ден, в този свят, в тази Родина, която захвърлихме, стъпкахме и отминахме с презрение.

Силен, ярък акцент е стихотворението „Учителка на светлината“. То започва със същия мажорен тон – тонът на изоставената мъдрост, но преминава в нещо различно – като синусоидата на тупкащо сърце, настроението се въздига и пропада с всеки следващ куплет; животът, незабравата, любовта и предаденото в поколенията знание за общочовешките ценности пулсират, за да не позволят на падащата нощ да завърши своята вечност.

Мъдрост и добрина, преживяно, прекипяло страдание и емпатия, понякога веселост, закачка и приятелско намигане; понякога – тъга…

В тази поетична сбирка има и много стихове за другата любов – изгаряща, прегаряща човешка любов; любовта-мечта, любовта на зрелостта и старостта, неизстиващата с времето любов, която е в основата на живота и кръговрата на сътворението.

Можем да намерим немалко стихотворения, които визират социалната действителност, проблемите на гражданското общество и системата на управление на държавата; немалко от тях бих нарекла „остра политическа сатира“. Авторът, насочил поглед към вътрешния свят на човека и неговите пътища към съвършенството не отмества поглед от онова, което е вън от нас; онова, което можем и трябва да променяме.

Много са чувствата, които преливат от страниците на книгата и дори само докосването до тях ни прави по-добри, мъдри, замислени, размислящи, искащи, отстояващи, воюващи – за правото на щастие.

Но само това е недостатъчно; тези чувства авторът поднася в една несравнима рамка от изящна словесност.

Красота и изящество – онова, което е в същността на поезията и изкуството:

Смълчан като люпеща птица,
денят се катери по склона.
Навънка играят дечица.
На тихото пукат балона.

Нощта зад вира точи сърпа –
на месеца да среже пъпа.
А той, със кървавата  кърпа,
след нея властно да настъпи. /„По върха на бръснача“/

Изключителна образност, оригинални и неповторими метафори! Денят, разпънат на кръст! Едновременно, той е „смълчан като мътеща птица“ и „се катери по склона“. Денят, като птица и старец /наистина, никъде в текста не се споменава и дума за старост, но образът, който стои в съзнанието е именно на старец, който, грохнал в своя път, катери хълма на живота/.

Следващият стих е напълно обикновено, делнично изречение „Навънка играят дечица.“ – за да дойде стихът поанта, дал заглавието на книгата – „На тихото пукат балона“. Нима тишината е спукан балон?!

И се връщаме към предисловието на автора, неговото съкровено обръщение към читателя, в което споделя „тези мои песни ще говорят за мъдростта на човешкия залез, но с надеждата, че тя няма да се окаже поредният сапунен мехур, който след залеза винаги се е пукал, а ще продължи от него пътя си и изгрее в живителните лъчи на вечния живот.“

Неслучайно още в предисловието Тодор Билчев представя „програмната схема“ на стихосбирката и насочва към основните теми, а именно – вечността; и „вечния живот“ като част от вечността.

Но, нека не спираме дотук с красотата – следващото цитирано четиристишие също е изключително! Като изказ, като набор от рими, и като метафори. Тук е разказана цяла история – една история, стара като света. Историята на раждане сред полето; раждане, вкоренено в човешката цивилизация – от началото на земеделската ера, до предсъвременността.

Нощта зад вира точи сърпа –
на месеца да среже пъпа.
А той, със кървавата  кърпа,
сред нея властно да настъпи. /„По върха на бръснача“/

Отново основна метафора е олицетворението, но тук съществено въздействие има и асонанса, и алитерацията, съчетани в крайните рими сърпа/ пъпа/ кърпа/ настъпи.

Един незабравим образ, който разтърсва емоционалната равност на битието.

Изключителна образност можем да намерим и в четиристишията:

Събуждането тук – поредната магия.
Червен от срам, под златен прах денят изгрява.
В синджир от морска пяна в миг вълна се крие.
В прегръдка слънчева, морето пожълтява. /„Извисяване в морето“/

Цялото стихотворение е наситено с концентрирана, сдържана чувственост. Чувствеността на думите и онова, което те пораждат като усещане – една неслучила се история за любов, грях и прошка. И онова извисяване, което идва след прошката. А дали можем да я дадем сами на себе си?

Капят листата. В жълта позлата.
А във кръвта ни с есенна песен,
с радостни химни, с оди в душата
рее се вятър, с менче донесен. /„Съсък от съчки“/

„Съсък от съчки“, още едно стихотворение, в което стилистичните фигури на езика и мисълта присъстват едновременно ярко и естествено. Тук, обаче, те се кръстосват и с една иносказателна философска реторика, която почти директно предава авторовото послание.

Без съмнение, читателското внимание заслужават и трите поеми в края на книгата /вече публикувани в сп. „Картини с думи и багри“, както и голяма част от включените в сбирката стихотворения/.

Писането и четенето на поема изисква особено състояние на духа.

Не темата е важна, нито броя на куплетите, нито историята, която разказва /ако има такава/. В случая говорим за вътрешния монолог на твореца, който се превръща в своеобразен диалог с читателя.

Трите поеми на Тодор Билчев са като изворна вода – може да не харесвате извора, нито вкуса му, нито онова, което ви дава; може да нямате нужда от него – но не може да не усетите чистотата – онази изразност, която извира от сърцето. Неподправена, искрена, обезоръжаваща в своята оголеност.

Аз не споделям религиозните търсения на автора, не желая мъдростта, заключена в митологията на племе, непрекрачило прага на цивилизоваността. Обръгнах на препратки към готови отговори, дадени преди хилядолетия – те не могат да бъдат отговори на въпросите на съвременния човек. Всяко общество трябва да търси отговорите на общочовешките въпроси на нивото на своето развитие. Противното ни обрича на регрес.

Не разбирам мислене, готово само̀ да ограничи себе си в миналото; мислене, игнориращо равнището на съвременното развитие на науката и технологиите… Чувствам се уморена и омерзена от поезия, в която „Бог“ и всичките му местоимения се пишат с главна буква, където „Той“ и всичките му войни са главни герои и в тях се търси изцерение за болни души, и от тях се просят решения за обществените и лични проблеми. Не харесвам поезия, принизяваща поета и човека. За мен тя е паразитна поезия, която лази, хленчи и не дава нищо.

В тази, както и в други стихосбирки на Тодор Билчев има много творби, в които „Бог“ е главен герой, както и такива, в които се споменава поне в един куплет – не харесвам тези негови стихотворения. Но все едно – той е поет, който успява някак да преброди своята религиозна натура и да завършва произведенията си със стихове като тези:

„Душата винаги била е птица лекокрила,
кога с крилете на Духа да литне е решила.“

И те именно са това, което определят качеството.

Те са това, което правят Тодор Билчев универсален разказвач на човешки емоции, те го правят онова, което е и което харесвам у него – една трептяща от болката и красотата на света струна, която свири най-красивата и чиста музика – поезията, която идва от литналата душа.

Душа – онази нетленна частица у нас, рожба на разума и емоциите ни, на разбиранията за добро и зло, правилно и грешно, на емпатията ни и отношението ни към света и другите.

д-р Габриела Цанева, издател