ЗА "БЪЛГАРСКИ ХАЙКУ РЕЧНИК" НА ДИМИТЪР АНАКИЕВ

Понятия и думи и поезия…

Едновременно чета и подреждам текста.

И в ума ми цъфтят думите-оценки – много, много, много хубава и стойностна книга!..

Не искам да прибързвам с това усещане, не искам да го превръщам в категория преди да съм стигнала до последната страница, но думите-оценки се трупат в ума ми… Много нужна книга – за всеки, който иска не просто да пише или да чете хайку, но и да обхване в дълбочина смисъла на литературата…

Да, казвам и пиша „литературата“, не само на хайку поезията… И това го правя след като съм прочела последната страница.

Но сега оценката ми се простира много отвъд тези страници – вече прочетени и осмислени.

*

И въпросите са повече от отговорите.

Тук ще се опитам да анализирам някои от тях.

Доколко тази книга се отнася специфично до българската литература и хайку поезия и доколко има универсално значение за разбирането на хайку и взаимодействието между култура, колективно несъзнавано и изкуство?!

Това е може би първият и най-съществен от тях. И на него мога да дам много бърз и категоричен отговор, който обаче, отваря много широка врата към размисъл и дава насока за нови търсения и тенденции в развитието на разбирането ни за литература и взаимовръзките й с обществото, както и с характеристиките на неговото моментно и минало състояние и за вероятния му бъдещ път.

Тази книга прави анализ на българската духовност! В този смисъл тя е специфично българска и нейната насоченост е именно към същността, към всеобхватността на тази духовност във всичките й измерения.

Но тя е и универсален ключ за разбирането на взаимодействието между литература и общество, между дълбокия корен на колективното съзнание на човечеството и неговия изблик, въплътен в битността и изкуството.

Неслучайно авторът прави паралели между българското, японското и западното/англоезично хайку. Неслучайно в много от темите той цитира световният „Речник на символите“ на Жан Шевалие.

Но същественото, дълбоколично, ценностно послание на Димитър Анакиев трябва да търсим в специфичното за българския национален характер тематично извеждане и в разнообразието на избраните ключови думи, които водят до настоящото структуриране на „Български хайку речник“.

*

Корените на тази книга не са от днес и от вчера. Идеята за съставяне на речник с ключови думи, които имат своето основание в българския национален характер и битийност има дълга предистория в творческите намерения и нагласи на Димитър Анакиев.

Като издател и редактор мога да кажа, че първите публични кълнове на речника се намират в авторската хайку сбирката „Кръстена вода“ /изд. gabriell-e-lit, С., 2023/. Тази малка книжка не е лесна за четене, именно заради символния заряд, който съдържа. Всяко хайку е заключило квинтесенцията на една голяма тема. А именно големите теми формират „ключовите думи“ – основа на хайку речника, от който има нужда хайку поезията на един народ.

Като поет ще кажа, че за мен голямото пътешествие в света на „ключовите думи“ започна с диалога между мен и Димитър Анакиев по повод създаването на нашето ренсаку от 100 хайку „Живея със седем котки“ /изд. gabriell-e-lit, С., 2023/ – една книга, която във втората си част показва и казва много за историята, „идеологията“ и композирането на хайку и ренсаку. Но и за избора и възможността за разнопосочно развитие на сюжета на ренсаку, както и за многовариантността в разбирането на хайку и на поезията изобщо.

Така, с щрих към тези две много различни поетични сбирки и тяхното значение за разбирането и развитието на идеята за съставяне на специфично български речник с ключови думи ще завърша разсъжденията по този първи съществен въпрос, който поражда настоящото издание.

*

Друг важен аспект и същностна характеристика на „Български хайку речник“ е неговата композиция – тема, засегната в дълбочина от автора във въведението към настоящото издание.

Аз искам да направя кратък преглед на подбора на темите, които са предложени.

Прави впечатление, че всички 64 теми и ключовите думи, с които са илюстрирани представляват обекти и характеристики – няма нито една, която може да се определи като действие/състояние. Този избор вероятно се корени в принципната стабилност на всяка народопсихология /като извор на ключови думи и теми, характеризиращи обществото в дълбочина/.

Действие/състоянието предполагат движение и посока, в противовес на установената вековна традиция и относителна устойчивост на колективното несъзнавано.

Като препратка към уводните разсъждения, ще спомена, че избраните теми характеризират и се коренят както в общочовешки ценности, практики и идеи, така и в специфичнонационални, български. Всеки читател може да види това.

Тогава – защо авторът нарича труда си „Български хайку речник“?

Това трябва да търсим във вътрешното взаимодействие, взаимопреливане и свързаност между общочовешките и националните теми – от една страна, а от друга – в специфичнонационалното представяне на общочовешките теми от българските поети – и тук именно е голямото богатство и разнообразие, яркост и пъстрота на тази книга. В този смисъл, прав е Димитър Анакиев, когато казва, че българското хайку, въпреки сравнително кратката си 50 годишна история, има широка база.

При създаването на този хайку речник, без съмнение, авторът е черпил идеите си, включително е определял структуриращите теми не умозрително, а черпейки от източника на българската национална хайку поезия.

*

И накрая, но не на последно място, ще разгледам разграничението между „киго“ и „ключова дума“, което авторът въвежда и утвърждава с настоящия труд.

Като поет и читател, любител на хайку, ще кажа, че идеята за разграничаване на „киго“ от „ключова дума“ не е нова в хайку културата, която Димитър Анакиев налага с присъствието си в литературния живот на България.

„Киго“ е термин, понятие, с което всеки, който чете и пише хайку е повече или по-малко запознат. Киго е лесно да бъде намерено и да бъде използвано. Речници с  „киго“ има в много сайтове, които „учат“ какво е хайку и как се пише хайку, намирала съм и речници на български „киго“ – онези специфични за нашия повече или по-малко традиционен бит думи, които подсказват и характеризират сезона.

Но хайку не е нито „сезонна“, нито „природна“ поезия; хайку е универсална поезия, която се простира отвъд видимото взаимодействие на човека и природата, отвъд съзерцателността и медитативността, които индивидът може да постигне, защото ролята и задачата на поезията излизат отвъд личността на поета.

Но не само в разширяване на идеята за същностните послания на хайку е скокът в разбирането за хайку и неговото съвременно измерение.

Именно въвеждането на понятието „ключова дума“ е онова, което прави хайку универсална литературна форма, чрез която може да се изрази всичко и с която поетът може да въздейства върху обществото.

*

Как да открием ключовата дума в едно хайку?

Защото това не е точно темата, нито идеята, нито онова, което поетът внушава.

Ключовата дума е лостът, с който поетът „обръща“ мисълта на читателя; инструментът, с който „показва“, с който създава идеята, върху която акцентира, която е съществена.

Възможно ли е да има разминаване между онова, което поетът иска да внуши и онова, което е обективния израз на желанието му за внушение; а възможно ли е да има разминаване между обективизираната визия на автора и онова, което читателят осъзнава като такава?

Отговорът, без съмнение, и на двата въпроса е „Да“.

Но това „Да“ има дълбока основа и основание – многозначността.

Често с едно хайку, както с всяко произведение на изкуството, включително изкуството на думите, авторът създава многозначност на внушенията, т. е. многозначност, определена от автора.

Но съществува и многозначност, определена от читателя. Онази поливалентност, която е способен да осъзнае/прозре, или да породи чрез собствената си система от социално-културни дадености читателят, включително естетика и отношение към света и изкуството.

А оттук идва и многозначността, определена от множеството на читателите.

В този контекст е трудно да говорим за „ключова дума“. Защото онова, което е ключ за автора, често може да не е ключ за всеки един от читателите му.

Трябва ли да има унификация, някакъв „шифър за посветени“, който да дава отговор и да прави възможна еднозначната комуникация между творец и възприемащ?

*

Мисля, че това е невъзможно и ненужно.

Именно в многовариантността на възприятието е ключът на въздействието на изкуството.

Ще дам пример с две хайку, включени в този сборник.

Първо ще се спра на моето тристишие:

бяла и гола
заспивам преди
да дойде нощта

         Габриела Цанева

Авторът разглежда това хайку в контекста на ключовата дума за цвят; в случая – бял/а, но и като съчетание на прилагателните „бял“ и „гол“ с техните допълващи се, нагнетяващи идеята за празнота значения – бял, като празнота/липса на цвят и гол, като липса на дрехи / „голтак“ – бедност, нищета/. Аз бих добавила – към това и „липса на всичко излишно“ – оголване до същност, както и „липса на всичко“ – празнота, излишност. Тук трябва да спомена още едно значение на „гол“, което води до понятието „оголеност“, провокиращо от своя страна представа за беззащитност и уязвимост. Това добавя нов нюанс на липсата, но не променя по същество избора на ключов смисъл, като комбинация на думи, чийто резултат е синергично уплътняване на усещането и значението, носени от всяка дума поотделно.

Този пример показва възможната свързаност на ключовите думи, което позволява да се развие по-широкото понятие – ключов смисъл.

Но тази територия е територия на теоретизирането на хайку, не територия на композирането и разбирането му като поезия в контекста на изразяване/възприемане на идеи и естетика.

*

Другият пример, който ще разгледам е с хайку на автора, включено в книгата:

Едно дете вътре в мен
се люлее през мъглата
над дълбоката вода

Димитър Анакиев

Ще върна читателя към „Бележка #3“ /потърсете в съдържанието на книгата/ и ключовите думи. Виждаме, че са възможни и двата прочита – чрез ключова дума „дете“ и чрез ключова дума „вода“. И двете предложени ключови думи са съществителни, които визират обект и субект на действието.

Но в това хайку, аз мисля, интерес представлява и действието/състоянието на субекта.

Как ще възприемем хайку, ако концентрираме вниманието си именно върху действието „се люлее“ /оттам към състоянието на люлеене, оттам – към неравновесие, несигурност и развитие/.

За мен това хайку е интересно именно заради състоянието на неравновесие на субекта, спрямо обекта. Образът на люлееща се, свита в себе си същност над дълбоката, променяща се бездна – това не е ли образът на съвременния човек, увиснал в своята безпомощност пред света, който всеки миг го поставя пред избори, продиктувани от развитието на технологиите, бита и отношенията – твърде бързо, стихийно развитие, което ни оставя все по-неподготвени да го разберем /несигурност/.

Но това е и образът на вечно търсещия отговори ум, който, увиснал нестабилно между едно по-високо енергетично ниво на хаос и възможности се стреми да постигне равновесното положение на нулевата енергия, т.е. на покоя, или в нашия контекст – на пълното разбиране /развитие/.

И при двата прочита, ключово е състоянието равновесие/липса на равновесие.

Бих определила това хайку като хайку в развитие. Хайку, което говори за промени, за ентропия и хаос и за онова неоткрито, към което винаги ще се стремим.

И може би в този контекст – на вечното движение, ще завърша своите бележки към „Български хайку речник“.

*

Търсенето на ключови думи, на ключов смисъл /като сърцевина на хайку/ и събирането им в речник, който прави портрет в дълбочина, но и моментна снимка на едно общество, на един народ и националната му литературно-културна традиция и духовност е процес, който не може да бъде събран и разбран между страниците на една книга.

Това е процес, който ще се развива многопосочно и многовариантно, многопластово и многофункционално, за да постига познание – като субективно разбиране и като обективизация на идеи и познания. Но и за да тласка към промяна и съвършенство.

София, 16.03.2025 г.

Габриела Цанева, редактор и издател

сп. "Картини с думи и багри", бр. 1/2025

ЗА "ДУМИ В НОЩТА НАПИРАТ" НА ПАВЛИНА ПЕТКОВА

 Винаги с удоволствие чета поезията на Павлина Петкова, но най-новата й книга е повече от великолепна! Няма стих, който да не е точно на мястото си и да не е в хармония с цялото. Поетичната сбирка отново излиза със знака и графичното оформление на пловдивското издателство „Астарта“, този път под редакцията на Красимир Манев, а деликатните илюстрации са на младата Пламяна Георгиева.

Композицията като че ли следва естествения ритъм на живота, към който се придържа и поетесата, за да изгради дома на своя полет. В основата му е най-кратката поетична форма, която дава името си на първия раздел, „Апева“, и с която започва пътешествието към космическите висини и дебрите на духа; към непознатото и непознаваемото, към делничното, което прераства във философия и към прозренията, които дават силата си насъщния ден.

Когато чета апевите на Павлина Петкова усещам духа и естетиката на хайку – два жанра, в които тя има своите безспорни успехи, но които са и богатото поле на нейното творческо търсене.

Следват „Ситнежи“, сполучливо наречени от авторката кратки поетични форми, в които също се усеща силно далекоизточната естетика. Останалите три раздела в стихосбирката са по-скоро тематично, отколкото определени жанрово определени – „Любовта в мен“, „Сезони“ и „Галак-тически светове“.

Тръгвайки от най-кратките поетични форми, в които се вмества само един миг на душевен трепет или фрагмент от пейзаж, Павлина Петкова минава през горнилото на любовта – в цялото ѝ многообразие, във всичките й нюанси, през всичките сезони на човешкия живот, за да стигне до космическите висини, до вечните въпроси за смисъла на живота и сътворението, за доброто и злото, за пътя, който вървим и за следата, която оставяме. В тази, последна част на стихосбирката, виждаме най-ярко таланта и дълбочината на поетичния заряд, който носи автора в себе си – една развиваща се във времето и пространството магия!

Габриела Цанева, сп. „Картини с думи и багри“, бр. 4/2024

ЩРИХ КЪМ ПОРТРЕТА НА ПОЕТА

ИЛИ - ЗА "ПЕСНИ ЗА ЗАЛЕЗ В САПУНЕН БАЛОН" НА ТОДОР БИЛЧЕВ

Най-новата стихосбирка на Тодор Билчев – още един формиращ щрих към портрета на поета, още един ярък цвят в палитрите на душите ни!

Само за няколко години документалистът Тодор Билчев написа и издаде 26 поетични книги – едно изригване на емоции от един несекващ вулкан. Неуморен творец, който, сигурна съм, събира нови мигове, които да превърне в стихове.

Всяко следващо стихотворение на автора е стъпка по пътеката към съвършенството – не на поетичната техника, която той познава и владее, а на изкуството поезия.

И, докато в началото на пътя му към същността на arte poetica често стремежът към постигане на „правилната“ форма крадеше от красотата на изказа и съдържанието, то в „Песни за залез в сапунен балон“ мелодията на стиха се лее естествено, като дъха, с който поемаме ароматите на битието.

Напълно заслужено през последните години идват и големите признания и награди за успехите и приноса на Тодор Билчев към развитието на изящното слово!

В тази книга няма компромисни творби – всяко стихотворение, всеки стих, всяка поема – тежат на точното място, за да изградят цялостния замисъл и да предадат посланията на поета към читателя.

Всяка от тях заслужава внимателен прочит и литературен анализ, но аз ще се спра само на няколко – защото много ми допаднаха, или защото ги считам съществени за изграждането на стихосбирката като цялост.

Тук ще спомена и двете основни теми, които звучат – понякога силно и настойчиво, като звън на камбана /или като сирена за отбрана/ друг път – приглушено, като фонов шум – оня шум, който влиза в съзнанието ни без да го съзнаваме и който ни обсебва.

Темата за любовта. И темата за вечността.

Любовта – във всичките й форми и измерения. Любовта към природата, към всички живи същества, към човека – оня, когото отминаваме без да забележим, или оня, когото съжаляваме, но не можем да спасим. Любовта към истината, към топлата човечност, към чистия път на духа, към божественото и бога.

Тази любов намираме в „Сбъдването на душата“, „Муха върху стъкло“, „Химн на светлината“, „След последния удар“, „Тъгата незабрава“, „Пилето“, „Ти съществуваш“, „Любовниците на мечтата“ и др.

Но тя естествено прелива към темата за вечността.

Дали защото любовта е вечна? Като вечен стремеж към близост и общност, към топлина и съпричастност?! А също – към познание, съвършенство, красота, към духовна чистота и извисеност, към откриване на път към „отвъд“? и „вечност“?!

Или защото вечността е поносима за човека само чрез любов?!

Тук ще спомена стартовото стихотворение „Спорещите със смъртта безсмъртни“ – посветено на самотните възрастни хора, забравени от своите деца и близки – изгубили смисъла на ежедневното битие, но постигнали надвременната мъдрост на безсмъртието. В тази категория можем да посочим „Слънчеви души“, „Жилището на тъгата“, „Оброкът самота“, „Сбръчкано очакване“ и др. „Родина на тъгата“ е еманацията на тази поредица – стихотворение, което обобщава отделната човешка болка от изгубено бъдеще и я издига до олицетворението на нашето настояще – изгубената битка за живота ни, в този ден, в този свят, в тази Родина, която захвърлихме, стъпкахме и отминахме с презрение.

Силен, ярък акцент е стихотворението „Учителка на светлината“. То започва със същия мажорен тон – тонът на изоставената мъдрост, но преминава в нещо различно – като синусоидата на тупкащо сърце, настроението се въздига и пропада с всеки следващ куплет; животът, незабравата, любовта и предаденото в поколенията знание за общочовешките ценности пулсират, за да не позволят на падащата нощ да завърши своята вечност.

Мъдрост и добрина, преживяно, прекипяло страдание и емпатия, понякога веселост, закачка и приятелско намигане; понякога – тъга…

В тази поетична сбирка има и много стихове за другата любов – изгаряща, прегаряща човешка любов; любовта-мечта, любовта на зрелостта и старостта, неизстиващата с времето любов, която е в основата на живота и кръговрата на сътворението.

Можем да намерим немалко стихотворения, които визират социалната действителност, проблемите на гражданското общество и системата на управление на държавата; немалко от тях бих нарекла „остра политическа сатира“. Авторът, насочил поглед към вътрешния свят на човека и неговите пътища към съвършенството не отмества поглед от онова, което е вън от нас; онова, което можем и трябва да променяме.

Много са чувствата, които преливат от страниците на книгата и дори само докосването до тях ни прави по-добри, мъдри, замислени, размислящи, искащи, отстояващи, воюващи – за правото на щастие.

Но само това е недостатъчно; тези чувства авторът поднася в една несравнима рамка от изящна словесност.

Красота и изящество – онова, което е в същността на поезията и изкуството:

Смълчан като люпеща птица,
денят се катери по склона.
Навънка играят дечица.
На тихото пукат балона.

Нощта зад вира точи сърпа –
на месеца да среже пъпа.
А той, със кървавата  кърпа,
след нея властно да настъпи. /„По върха на бръснача“/

Изключителна образност, оригинални и неповторими метафори! Денят, разпънат на кръст! Едновременно, той е „смълчан като мътеща птица“ и „се катери по склона“. Денят, като птица и старец /наистина, никъде в текста не се споменава и дума за старост, но образът, който стои в съзнанието е именно на старец, който, грохнал в своя път, катери хълма на живота/.

Следващият стих е напълно обикновено, делнично изречение „Навънка играят дечица.“ – за да дойде стихът поанта, дал заглавието на книгата – „На тихото пукат балона“. Нима тишината е спукан балон?!

И се връщаме към предисловието на автора, неговото съкровено обръщение към читателя, в което споделя „тези мои песни ще говорят за мъдростта на човешкия залез, но с надеждата, че тя няма да се окаже поредният сапунен мехур, който след залеза винаги се е пукал, а ще продължи от него пътя си и изгрее в живителните лъчи на вечния живот.“

Неслучайно още в предисловието Тодор Билчев представя „програмната схема“ на стихосбирката и насочва към основните теми, а именно – вечността; и „вечния живот“ като част от вечността.

Но, нека не спираме дотук с красотата – следващото цитирано четиристишие също е изключително! Като изказ, като набор от рими, и като метафори. Тук е разказана цяла история – една история, стара като света. Историята на раждане сред полето; раждане, вкоренено в човешката цивилизация – от началото на земеделската ера, до предсъвременността.

Нощта зад вира точи сърпа –
на месеца да среже пъпа.
А той, със кървавата  кърпа,
сред нея властно да настъпи. /„По върха на бръснача“/

Отново основна метафора е олицетворението, но тук съществено въздействие има и асонанса, и алитерацията, съчетани в крайните рими сърпа/ пъпа/ кърпа/ настъпи.

Един незабравим образ, който разтърсва емоционалната равност на битието.

Изключителна образност можем да намерим и в четиристишията:

Събуждането тук – поредната магия.
Червен от срам, под златен прах денят изгрява.
В синджир от морска пяна в миг вълна се крие.
В прегръдка слънчева, морето пожълтява. /„Извисяване в морето“/

Цялото стихотворение е наситено с концентрирана, сдържана чувственост. Чувствеността на думите и онова, което те пораждат като усещане – една неслучила се история за любов, грях и прошка. И онова извисяване, което идва след прошката. А дали можем да я дадем сами на себе си?

Капят листата. В жълта позлата.
А във кръвта ни с есенна песен,
с радостни химни, с оди в душата
рее се вятър, с менче донесен. /„Съсък от съчки“/

„Съсък от съчки“, още едно стихотворение, в което стилистичните фигури на езика и мисълта присъстват едновременно ярко и естествено. Тук, обаче, те се кръстосват и с една иносказателна философска реторика, която почти директно предава авторовото послание.

Без съмнение, читателското внимание заслужават и трите поеми в края на книгата /вече публикувани в сп. „Картини с думи и багри“, както и голяма част от включените в сбирката стихотворения/.

Писането и четенето на поема изисква особено състояние на духа.

Не темата е важна, нито броя на куплетите, нито историята, която разказва /ако има такава/. В случая говорим за вътрешния монолог на твореца, който се превръща в своеобразен диалог с читателя.

Трите поеми на Тодор Билчев са като изворна вода – може да не харесвате извора, нито вкуса му, нито онова, което ви дава; може да нямате нужда от него – но не може да не усетите чистотата – онази изразност, която извира от сърцето. Неподправена, искрена, обезоръжаваща в своята оголеност.

Аз не споделям религиозните търсения на автора, не желая мъдростта, заключена в митологията на племе, непрекрачило прага на цивилизоваността. Обръгнах на препратки към готови отговори, дадени преди хилядолетия – те не могат да бъдат отговори на въпросите на съвременния човек. Всяко общество трябва да търси отговорите на общочовешките въпроси на нивото на своето развитие. Противното ни обрича на регрес.

Не разбирам мислене, готово само̀ да ограничи себе си в миналото; мислене, игнориращо равнището на съвременното развитие на науката и технологиите… Чувствам се уморена и омерзена от поезия, в която „Бог“ и всичките му местоимения се пишат с главна буква, където „Той“ и всичките му войни са главни герои и в тях се търси изцерение за болни души, и от тях се просят решения за обществените и лични проблеми. Не харесвам поезия, принизяваща поета и човека. За мен тя е паразитна поезия, която лази, хленчи и не дава нищо.

В тази, както и в други стихосбирки на Тодор Билчев има много творби, в които „Бог“ е главен герой, както и такива, в които се споменава поне в един куплет – не харесвам тези негови стихотворения. Но все едно – той е поет, който успява някак да преброди своята религиозна натура и да завършва произведенията си със стихове като тези:

„Душата винаги била е птица лекокрила,
кога с крилете на Духа да литне е решила.“

И те именно са това, което определят качеството.

Те са това, което правят Тодор Билчев универсален разказвач на човешки емоции, те го правят онова, което е и което харесвам у него – една трептяща от болката и красотата на света струна, която свири най-красивата и чиста музика – поезията, която идва от литналата душа.

Душа – онази нетленна частица у нас, рожба на разума и емоциите ни, на разбиранията за добро и зло, правилно и грешно, на емпатията ни и отношението ни към света и другите.

д-р Габриела Цанева, издател

МЕДИТАЦИИТЕ ЗА БЪЛГАРИЯ НА ДИМИТЪР АНАКИЕВ

Новата книга на Димитър Анакиев „Медитации за България. 12 ренсаку“ отново излиза със знака на издателство gabriell-e-lit!

Сборникът съдържа 12 социално ангажирани тематични поредици от танка, хайку, танка проза и хайбуни. И е още една ярка творба на своя автор, която показва необятните изразни възможности на кратките източни форми. За читателите на списанието голяма част от включените текстове няма да бъдат нови, но събрани в книга, заедно, те имат различно, мощно послание, което въздейства и можем да разглеждаме многозначно.

От една страна, откриваме необятно широкия спектър от теми, които могат успешно да бъдат предмет на поезията; от друга страна – виждаме резултата от свободното експериментиране с взаимодействието на формите, стилистиката, видовете. Свидетели сме на жанрово преплитане, чийто резултат е своеобразен литературен синергизъм.

Отделен интерес представлява корицата на книгата, в която са включени като елементи хералдически символи – гербът и знамената на рода Форечи с автори Димитър Анакиев и Красимир Методиев, изпълнител Lavsaer studio и консултант Стоян Антонов.

---

Тази препратка към семейната история не е случайна. Ето какво споделя в предговора авторът: „Това е и възможност да се отплатя на поколенията на моите предци (седем поколения, които познавам), които са били известни със своето родолюбие и своя борбен дух. Ето защо е украсена с герба и знамената на фамилията Фочери… тази колекция също продължава семейната традиция и духът на предците говори в нея – точно това смятат за основа на поезията и в Япония.“

Очаквайте печатното издание и четете на свободен достъп електронната книга от платформата за електронна литература на издателството тук.

сп. "Картини с думи и багри", бр. 2/2024

ЛЮДМИЛА ДАНОВА ПРЕЗ РЕАЛНОСТТА И ФАНТАЗИЯТА

Пред мен са най-новите книги на Людмила Данова – стихосбирката „Като дъга“ и сборникът с разкази „Вещица беше Виола“, двете изд. от ИК „Славчо Николов и сие“, Шумен., 2024 г.

Всяка от тях носи духа и естетическия усет на авторката, която сякаш съществува на границата между реалността и фантазията. Защото светът, който гради с думи е там. Едновременно близък, днешен, плътен – наситен с познатите ни житейски проблеми, но и изплъзващ се, недосегаем – може би защото ни среща с онази мъдрост, която вече не ни е присъща.

В това кратко експозе ще представя по-скоро автора, отколкото книгите, които дадоха повод да го напиша. И ще започна с това, че Людмила Данова е едновременно поет и прозаик. Дебютира в сп. „Картини с думи и багри“ /бр. 1/2023/ с поезия – „Нарисувай ми свят“. Още заглавието ми направи силно впечатление – заявеното, осъзнато желание на поета да рисува с думи, но преди всичко обектът на изображението – всеобхватното „свят“.

Светът, с всичките му измерения – и те не закъсняха да се проявят – още в същия брой публикувахме два от разказите за Виола, които докосват читателя до онези неуловими страни на ежедневното, в които намираме брод към скритите, неопитомени от нас сили в съзнанието ни, или някъде другаде – „Светулки през ноември“ и „Мълчаливи мъжки сълзи“. Тук е мястото да подчертая, че тематиката, която засяга Людмила Данова в белетристичното си творчество не се изчерпва само с онова, което се случва днес, но и с отражението на миналото върху житейските пътища на съвременния човек; тя не подминава раните и травмите, оставени от тоталитарния режим върху настоящето.

*

Читателите на сп. „Картини с думи и багри“ познават още един от включените в книгата общо 12 разказа за Виола – „Грях“ /бр. 3/2023/, както и два от общо деветте в раздела „Други разкази“ – „Селото с англичаните“ /бр. 2/2023/ и „Морето на Нина“ /брой 4/2023“.

Дали Людмила Данова е търсила баланс между магичното и делничното чрез структурното обединяване на творби с различна тематика и сюжет? Или е търсила този баланс във вътрешната тъкан и динамика на всеки разказ, за да ни убеди, че светът е единен, а за да прогледнем за „отвъдното“ понякога е нужна само малко доброта, съпричастност и любов? Това ли е посланието на поетесата-разказвач, която ни поднася един цял, монолитен свят, в който реалността се преплита с мечтата, а зад свръхестественото причуваме тихото мъркане на Минош?

*

Силно впечатление прави поезията на Людмила Данова – и стиховете, събрани в „Като дъга“ и онези, които за първи път прочетох. Тя е творец, който не се страхува да експериментира – както със свободния и белия стих, така и с кратките форми – апева, хайку, танка и свързаните с тях ренсаку, хайбун и танка проза. Може би точно талантът й на разказвач, поетичната душевност и интелектуалната смелост да приема предизвикателства я правят толкова добра в граничните прояв-ления на изкуството на думите, съчетаващи поетични и прозаични фрагменти.

Не беше изненада за мен яркото й присъствие в първото /2023 г./, а и в текущото издание на националния конкурс за танка поезия „Черешовите води на българската танка“, организиран от издателство gabriell-e-lit и поетична група „Българско съвременно хайку и танка“.

Щастливи сме, че сътрудничеството ни с Людмила Данова се развива и задълбочава.

сп. "Картини с думи и багри", бр. 2/2024

ДИАНА ГЕОРГИЕВА В ГАЛЕРИЯ gabriell-e-lit

Паралелно с откриването на изложбата Black & Light на Диана Георгиева Di-Light в РБ „Любен Каравелов“, галерия gabriell-e-lit излага пред зрителя 20 дигитални картини на художничката, също под наслова Black & Light.

Към момента на вернисажа в РБ „Любен Каравелов“ на осмата ѝ самостоятелна изложба, Диана Георгиева Di-Light е представена с три колекции във виртуалното пространство на Арт платформа gabriell-e-lit, а именно в Галерия gabriell-e-lit с паралелната изложба „Black & Light – дигитални картини“, и в е-Галерия gabriell-e-lit с колекциите от картините, представени в бр. 1/2024 на сп. „Картини с думи и багри“ – „Дигитални изображения“, както и с колекцията „Black & Light“ – класически картини, съдържаща изображения на експонираните 13 платна в изложбената зала на библиотеката, предоставени ни от авторката.

*

Могат ли да се търсят и редно ли е да се търсят паралели между дигиталното изкуство и онова, което се ражда чрез класически изразни средства; онова, което може да се докосне физически, да се помирише, да се види обемната му структура и форма?

Може ли да се сравни усещането на зрителя, застанал в средата на една изложбена зала с усещането да гледаш картина на монитора на лаптопа или на смартфона си? Вероятно – не.

И все пак! Все по-често забързания ход на дните и възможностите на технологиите, които правят невалидни времето и мястото ни карат да отминаваме затворените пространства на галериите, но ни позволяват да надникнем и на места, твърде отдалечени, за да ги посетим, във време, което е удобно за нас… Време, в което имаме нужда от Изкуство.

Все повече възможностите на дигиталните изкуства излизат от рамките на мониторите и навлизат в бита ни като отпечатъци – върху дрехи, предмети, плакати, като интериорен или екстериорен дизайн на сгради и открити архитектурни пространства. И често губим представа, често не си задаваме въпроса кое е първичното – дигитализираната живописна картина, или дигиталната творба, превърната в отпечатък.

*

Творчеството на Диана Георгиева Di-Light е интригуващо с това, че тя твори и чрез дигитални, и чрез класически изразни техники и материали.

Интригуващ е процесът на раждане на идеята за дадена творба, оформянето на образа и композицията, избора на цветовата гама.

Лесно е да се каже, че всички изображения в поредицата Black & Light са изградени върху контраста тъмно – светло; черно – светлина.

*

Но ние ще погледнем към процеса на противопоставяне в неговото развитие, от гледната точка на зрител.

---

Още първото платно в експозицията представя една фантазия в нейния полет и разгръщане. Светлината е сърцето на централната фигура – то живително тупти и е източник на разплитащи се красиви светли вълни и спирали от ленти, които излизат извън периметъра на медията, за да продължат опита си за докосване с онова, „отвъд“.

Този стремеж към докосване – едновременно прекъснат и безкраен е в основата на авторовото послание.

Тези бледи пипала, като протегнати към светлината пръсти, опипват мрака и сякаш се стремят да отдръпнат неговата завеса, да открият скритото зад нея – да го осветят.

*

Ще представя три дигитални картини, които свързвам в съзнанието си с показаната по-горе.

Те впечатляват с калейдоскопичната си конструкция, но и с избора на основния, повтарящ се елемент – светла сърцевина, която се разгръща, за да докосне/разчупи безбрежното черно.

---

Един есенен лист, греещ в слънчево-охрено, е останал заклещен в S-образен орнамент на ограда от черен кован метал. Наоколо – отблясъци и мрак. И повтарящият се фрагмент, поставен в структура, напомняща насочена надолу стрела. Насоченото движение надолу е омекотено от яйцевидно-овалната форма, която художничката е избрала за ложе на основния елемент. Контрастът е смекчен от слънчево-охреното сияние, струящо навън и на-вътре.

Навън и навътре – тази двупосочност на търсенето е завладяваща и подтиква към усещането на онова пропадане, което предшества интуитивното прозрение.

---

Много по-сложна е организацията на елементите в тази картина. Тук, освен насочената надолу стрела осезателно въздейства светлината в дъното на основния елемент и огледалната разчупеност на левия лъч. Сочещ посоката на движение, загатващ съпротивата на онова, което е „пред“ усилието за придвижване, онова, което пречи…  Това усещане за разпад е подсилено и от интензивния мрак, обрамчил вселената, затворена в рисувалната рамка.

Сходството с предходната дигитална картина виждам в източника на основния елемент – лодка с мачта, без платна, с фенер в корпуса, излъчващ светлина, кореспондираща със залеза. Един елемент от снимка, взет от реалния пейзаж; много пречупен от въображението на художника, много обработен чрез средствата на дигиталната графика – но, част от естествената среда.

Противоположно като посока, но носещо сходно послание е третото изобра-жение, което избрах:

---

С него се затваря кръгът на селекцията от пирамидални структури, ориентирани в посока горе-долу; вътре-вън; напред-назад.

*

Всички 13 платна изцяло са подчинени на авторовата фантазия и са резултат от докосването на четката до плътта на основата, носеща слоевете на боята.

---

Вглеждането в допирната линия между плоскост и обем, увеличена до исканата разделителна способност от монитора прави дисекция на всяко изображение.  Във всяко от тях се вижда – трепването на ръката, несъвършенствата на плата, разликата в плътността на фона и на нанесения върху него слой. Това усещане за живот е неповторимо; то не може да се получи по друг начин, освен чрез съчетаването на класическата живописна техника и дигиталния образ на живописната творба.

И все пак – така ли?

*

Сред 20-те дигитални изображения от цикъла „Black & Light – дигитални картини“, изложени в Галерия gabriell-e-lit има 8 картини, в които основният, повтарящ се елемент е обработена по някакъв начин фотография на пейзаж и/или предмет; в 4 са използвани, бих ги нарекла „романтични интернет рисунки“, комбинирани и „разкроени“, според авторовите естетически усещания и идеи; в 3 са използвани фрагменти от авторски картини, изпълнени с класически изразни средства, една е продукт изцяло на дигиталната геометрична техника, а за останалите 4 са използвани смесени техники.

Лично за мен, най-интересни и ценни като творческо търсене и естетически издържан резултат са дигиталните изображения, получени в резултат от комбина-цията на елементи от авторски картини, изпълнени с класически живописни материали, както и онази картина, резултат на дигиталната геометрия.

*

Може би именно тук можем най-лесно да намерим и паралела между изложбите Black & Light, които днес се откриват в РБ „Любен Каравелов“ и в сайта на Галерия gabriell-e-lit.

---

А защо към моя избор добавих и това изображение? Може би защото то отваря моето въображение и го тласка към откривателство.

---

Да пожелаем лек път към зрителя на картините и художника!