БОЖЕСТВЕНОТО В СЪЩНОСТТА НА ПОЕТА

БОЖЕСТВЕНОТО В СЪЩНОСТТА НА ПОЕТА - послеслов на стихосбирката "Светата троица човек", автор Тодор Билчев

Отново чета и препрочитам новия поетичен ръкопис на Тодор Билчев – четвърти за тази високосна 2020 година! Погледът ми остава върху последните думи от творческата му биог-рафия – „Тази е петнадесетата му стихосбирка и осемдесета книга. “
Огромната му продуктивност вече не ме смайва – човек свиква дори с необичайните неща, когато често ги среща…
С интерес и нетърпение очаквах тази нова стихосбирка, която почти бях прочела предва-рително, а някои от стихотворенията в нея дори бяхме публикували в сп. „Картини с думи и багри“.
Но истината е, че когато получих файла на електронната си поща инстинктивно понечих да го върна на автора… заради заглавието, което ме стресна с божествения си привкус.
Аз съм атеист, за мен е неестествено и непонятно образован човек от 21 век да търси и да намира обяснението за произхода на вселената, живота, разума и духа в свръхсили, още по-малко в митологията на традиционните религии.
Мигът на инстинктивното отмина; отворих „Светата троица човек“…
И още първият прочит, оня бръснещ полет над думите, който като дрон събира информа-ция за структурата на цялото, за общото между частите, за усещането, за посланието, за при-съствието на лирическия „Аз“, за съотнасянето му към сплавта автор-читател, за…, прочитът, който отговаря на единствения важен въпрос в изкуството – има ли го, или го няма, ми при-помни, че Тодор Билчев е майстор на заглавието и добре премерената реч…
С онова сетиво, което улавя нюансите на надделничното, надтленното, разбрах, че всъщ-ност, заглавието ми харесва… защото въздига човека до божествените висоти… или поне сла-га равенство между човека и триединния бог на християнската религия!
И продължих да чета с нова нагласа; всяко следващо стихотворение, всяка следваща част-частица от цялостното внушение, които водеха към триумфа на човешките чувства, към емо-цията на осъзнатата принадлежност към природата, към стихията и необята на творението и духа!

Изящна словесност и пищна образност, възвишение към съвършената духовност, детайл-но взиране в ежедневността, пръски от водопада на разтърсващи емоции и мощното, равно течение на овладяната метафоричност на преживяното…
Ще илюстрирам казаното само с няколко щриха:

Животът се търкулна като питка,
омесена от майчини ръце.
И от пещта на детството излитна
в окървавено-звездното небе.    /Звън от сълзи на дете/


Само срутени кумири 
днес във нозете ми лежат.
По балконските простири
все кърпени души висят.     /Разпятие/

или

В зеленото око на океана
мастилено кълбо от мисли спи.
От дъното надигна се и стана,
желание човек да се роди.   /Новият човек/

или

На корабите мачтите белеят –
две щипки сол в чорбата на морето.
И сякаш буца ледена в сърцето,
надеждите за път далечен тлеят. /С море любов в сърцето/

Бих могла да цитирам цялата стихосбирка, омесена от различни, почти еклектични късове поезия – вариращи от пародийната делничност до медитативното самовгъбяване, от баснята до притчата, от лириката до сатирата, споени в единството на търсенето.
Неслучайно заглавието търси паралел с християнското тълкуване на божествената същност като триединство Отец-Син-Дух.
Структурата на книгата, изградена от три части, търси отговора на философската парадигма за същността в трите въпроса, заглавия на отделните части: «Кой е човекът», «Къде е човекът» и «Какво е човекът».
Трябва ли да се търси по-дълбок смисъл и същностна връзка между заглавията на трите части на стихосбирката и християнската философска доктрина, дава ли книгата отговор на повдигнатите въпроси?
Не, не се опитвайте да анализирате повече, не се опитвайте да отговаряте…
Просто – нека поезията попие в душите ви, нека оцвети умовете и очите ви… Защото по-езията не дава отговори, тя поставя въпроси…
И още нещо – поезията дава повече от един поглед. Това е моят поглед.
А ето и погледа на автора, синтезиран в две изречения – «Аз наистина съм дълбоко рели-гиозен и вярващ християнин и това заглавие съм поставил не да въздигна човека до Бог, а тъкмо обратното - с него аз показвам как Бог, както и със Сина си, се смалява до човека, за да Го направи част от Себе си, избавяйки Го така от грехопадението и разбожествяването му. Това може да напишеш и в предговора, за да стане ясно и на читателя, който също може да приеме твоята теза за въздигането на човека до Бог, която на пръв поглед наистина изглежда, че следва от заглавието, но нали знаеш, че поетите и лудите имат повече от един поглед.“

д-р Габриела Цанева, редактор и издател

ВЕЧНОСТТА - КАТО КАТЕГОРИЯ НА ТЛЕННОТО - рецензия

ВЕЧНОСТТА – КАТО КАТЕГОРИЯ НА ТЛЕННОТО - рецензия за стихосбирката на Тодор Билчев "Календар за Вечността"

Прочетох ръкописа на "Календар за Вечността" в началото на януари, когато усещането за пропаст между преходното и вечното е особено силно, почти болезнено.
Всяка нова година ни носи надеждата на бъдещето и тъгата по пропуснатото, ненаправеното, разпиляното... и в този смисъл, разбирането за мястото на тленното човешко битие в потока на вселенското време може да ни обезсърчи, или да даде тласък на новите ни начинания.
Не се изненадах от това, че един автор като Тодор Билчев, с неговата богата творческа биография, само за месец подготви за печат и направи необходимото за издаването на три стихосбирки.
"Календар за Вечността" по обем е най-малката от тях, но като авторов замисъл е, бих казала, монументална.
Няколко негови думи, споделени в разговор, ме накараха да прочета отново ръкописа и този път, зад делничното и пейзажа, зад тъгата и надеждата, зад почти афористичните тези и съждения на лирическия „аз”, да видя онзи друг, почти трансцендентален пласт, който прави най-новата поетична книга на Тодор Билчев уникална...
„Календарите са за дадена година, а този е за всички години и остава така и във Вечността. Затова не е календар "на", а календар "за" Вечността, като създава един уникален духовен календар, отброяващ дните, месеците и годината с нетленното махало на безсмъртието. Мислих за заглавие "Календар на живота", което щеше наистина да е едно хубаво заглавие, но то не стига до високата цел, която съм си поставил с тази стихосбирка. Животът е временен. А Духът е вечен, дори духът на времето, затворено в календара, който за човешко улеснение и разбиране е ограничен."

Стихосбирката има сложна композиционна структура, която следва календарното разпределение на сезоните, месеците и дните от седмицата. Авторът е намерил характерната, отличителна черта за всеки описан и преживян през обобщената „година на битието” миг, като в същото време всяко състояние на лирическия „аз” е дълбоко лично, премислено, почувствано, осмислено. За толкова малка по обем книга, „Календар-ът...” на Тодор Билчев е и неочаквано информативна, в нея авторът ни запознава с произхода на календара, на наименованията на месеците и дните от седмицата, което превръща една лирична творба в своеобразен наръчник по семантика на думите, с които най-често си служим, за да обозначим времето.
Книгата съдържа 26 стихотворения, разпределени в четири раздела. Първият е „Годината”, който съдържа само едно стихотворение. Следват „Сезони”, в който с четири стихотворения, посветени на пролетта, лятото, есента и зимата, както и с уводното стихотворение, се задава рамката на природния кръговрат. „Месецослов” е сърцевината на стихосбирката, разделът, в който се разгръща в пълна степен авторовият замисъл – да представи на читателя едновременно характерното, лично преживяното и вечното начало в цикъла на развитие на живота и времето. Тодор Билчев сполучливо прави това с 12-те стихотворения, посветени на месеците от годишния календар... И последният раздел, „Седмицата”, който започва с кратко познавателно въведение, а след това поднася на читателя есенцията на стихосбирката... Написани „на един дъх”, стихотворенията, посветени на дните от седмицата съдържат горчивия хумор на автора, с който ни представя същината на житейския си опит и ни дава най-раздробената представа за смисъла, или за безсмислието на съществуването... но и за тържеството на Духа – онова начало, което съпътсва Разума и го отделя от пустотата на Вселената, лишена от живот...

В МРАЗ КРИЛА ЗА ПОЛЕТ РАЗПЕРИ ТОДОР БИЛЧЕВ - рецензия

В МРАЗ КРИЛА ЗА ПОЛЕТ РАЗПЕРИ ТОДОР БИЛЧЕВ

Изумява ме продуктивността на Тодор Билчев. Наистина, това може да се очаква, когато човек прочете биографията му, но все пак?

Пред мен е ръкописът на втората стихосбирка, която предлага за публикуване през новата 2020 година, а януари още не е отминал.

И тук, както в „Отвъд болката и красотата”, която имахме възможност не само да рецензираме, а и да издадем в издателство gabriell-e-lit, стиховете са датирани, като е посочено и къде са написани. Но в тази стихосбирка, вероятно и защото авторът в нея е събрал повече стихове, усещането за географичност е още по-натрапчиво. Нещо повече, тук читателят вече става свидетел на нещо необичайно, а бих казала и уникално в поезията – тази стихосбирка има и някои от характеристиките на пътепис, в който сполучливо са вмъкнати фотографии, илюстриращи както движението на автора по географски маршрути, така и неговото духовно пътешествие; те илюстрират и друго – конкретния повод, довел до лиричната изповед на поета.

Трудно се анализира творчеството на Тодор Билчев; неговият импулс към създаване на изповеди в мерена реч е силен, неукротим. Искам да видя, да открия този духовен двигател, който го тласка напред по нелекия път на музите, но и на диалога с читателя, на диалога със себе си.

По-лесно е да открия неговото проявление, живата пулсация на всяка рима, картина и звучност от новата му стихосбирка „В мраз крила за полет”.

Книгата съдържа 130 стихотворения, които не са композиционно организирани, а следват настроението на лирическия „аз”, като по този начин принуждават читателя също да поеме по стъпките на автора и да съпреживее с него носталгията по любимите хора, отишли в отвъдното, да усети героизма на възрожденската епоха и Ботевото слово, да види неподвластната на времето красота на манастирските градежи, проникваща и укрепваща духа, търсещ път към Божественото, да вдъхне свежестта на разпилените късчета от природата, да потърси утехата на вярата, надеждата и любовта.

И тук не мога да отмина  изключителното умение на автора да говори чрез заглавията на своите стихове, да приковава вниманието на читателя, да провокира интереса му и да отправя чрез тях кратки и силни послания: - „За мечтите на мухите”, „С кръпки от море в сърцето”, „Като стъкълца в тревата”, „За полета на падналите джанки”, „Звън на явор от листата”, „За душите на мечтите” и разбира се, последното стихотворение, „В мраз крила за полет”, дало заглавието си на стихосбирката.

Макар да не са структурирани в отделни раздели, стиховете имат своя вътрешна организираност и логика. И тук, както в други поетични книги на Билчев, темата за общението с отвъдното, било като послание/връзка с любим човек, било като порив към Бога, или като вглеждане в себе си, било като отклик и отражение на историчното върху съвременното, е централна. Трансценденталното, божественото начало на света и обреченият опит на лирическия „аз” за трансцендентно търсене на отговори, често се сблъсква с ежедневното, битийното, земното... онова, което ни държи вързани към животинското начало, което носим в себе си като биологични същества. Но още първото стихотворение, (по цитат на Еразъм) води до контрапункта – „Хората не се раждат, а се формират” и авторовата сентенция – „и да може сам да си измисли/правилния път да си избира”.

Тук е илюстрирана другата основна тема в неговото творчество – темата за избора на личността. И именно върху този избор, на „правилния път”, се акцентира със стихотворенията, посветени на видни исторически и съвременни личностти, както и на близки на автора хора.

„Самотата и вечността” често съжителстват с „косата и мотиката”, като авторовият опит показва, че истините и мечтите могат да се намерят, да се сбъднат, както в самотното битуване на духа, така и в ежедневния, физически живот на тялото, което притежава духовност и воля за познание. В живота важните неща не са много, но те могат да се открият навсякъде, стига да имаме вътрешен поглед за тях, защото всяка частица от заобикалящия ни свят носи своята неповторимост и красота и всяка от тях е посланик на божественото и непреходното.

И нека завърша тези разсъждения с кратък цитат, който носи както основното послание на новата поетична книга на Тодор Билчев, така е и илюстрация за свежия, образен авторов език:

От бора кичест мъничка шишарка

търкулна се и падна на земята.

Кафява беше тя и много малка,

но жива, в нея, светеше душата… („Завръщане”)

И нека пожелаем лек полет на Тодор Билчев и новата му стихосбирка към читателя

д-р Габриела Цанева

ТОДОР БИЛЧЕВ ОТВЪД БОЛКАТА И КРАСОТАТА - рецензия

ТОДОР БИЛЧЕВ – ОТВЪД БОЛКАТА И КРАСОТАТА

Първата ми среща с Тодор Билчев бе в Деня на поезията.

И може би затова, а може би защото първият ден на октомври бе като лято, за мен той остана един глас, облян от предесенна омара...

Златно вретено от лунна къделя

светлият ден на земята заприда. (Предесенно)

Познанството ни се превърна в един непресъхващ поетичен поток, чрез който постепенно навлязох в сакралния свят на Тодор Билчев.

Филолог по образование, автор на многобройни научнопопулярни публикации и над 70 документално-исторически книги, той носи в себе си свежия заряд на лирика.

Пред мен е ръкописът на 12-тата му стихосбирка „Отвъд болката и красотата”.

Без съмнение, едно от големите достойнства на тази поетична книга е умението на автора да казва много със заглавията, както на цялото произведение, така и на отделните части и стихотворения. Знаем, че понякога читателят рядко стига отвъд корицата и текста върху нея, но не поради тази причина търся качествата на стихосбирката в хубавите заглавия, а защото това е едно рядко вече умение – с малко думи да се казва много, да се отправя силно послание, да се улавя същностното в един текст, или понятие, или житейска ситуаци.

Цял, животът ми е тази къща.

Майка и баща. И хляб. И вино.

Вечно със сърце ще ги прегръщам.

Даже и оттук като замина.  (Домът на духа ми)

Композиционно, стихосбирката е изградена от три части – „Болката”, „Красотата” и „Отвъдна жътва”, в които равномерно са разпределени 61, номерирани и датирани от автора стихотворения. Отбелязването на датите, дори часовете и минутите, превръща книгата в един своеобразен дневник, а посочването и на местата, където авторът е бил докоснат от музата, превръща този дневник в карта на едно пътуване към себе си, на едно завръщане към първичните усещания за връзка между човек и природа, за красотата на дребните неща, които често забързани отминаваме...

Утрото срещам със щурчова песен,

росно качен на върха на тревата.

Охлюв ми смига, усмихва се кестен.

Вечер заспивам с черешка в устата. (Провинциално)

Пристъпвам бос в ливадите зелени.

И росна кръв пулсира в мойте вени.

В гората тичам с бягащи елени.

Изгарям с нестинарки в жар червена. (България – в едно и двата свята)

Това навява у читателя усещане за преходност, за изплъзване и бягство... И желанието да уловим мига, живота, през който минаваме като гости, битието, което ни облива и убива, е колкото болезнено-необходимо, толкова и безсмислено, защото отвъд болката и красотата на живота е пристанът, който ни чака – отвъдната жътва... онова, което сме заслужили... Защото жътвата – като състояние на завършеност, е именно оня венец на усилието, към който се стремим.

Тодор Билчев е интересен творец. Диапазонът на неговия поетичен хоризонт е широк и многопластен. От една страна, той е от онези поети, които добросъвестно следват канона на мерената реч. В неговите стихотворения няма да намерите непреброени срички, трудно ще откриете рими, които не отговарят на определението за рима. Това, донякъде спъва полета, виси като камък, вързан за краката на птица. Защото поезията не е само рима и ритъм. Поезията е и образ, и послание... И точно тук идва другото лице на Тодор Билчев – многообразното, обветрено лице на личност, не прелетяла през живота, а изживяла го – с красотата и болката му и с онова, което е отвъд тях...

Тодор Билчев вижда едновременно голямото и малкото, онова, което ни души и онова, към което си струва душите да се стремят. 

Без съмнение, едно от големите достойнства на поезията на Тодор Билчев е нейната изненадваща образност. Понякога, образите са каскадно-преливащи, неудържими, давещи... друг път са сухи, като пустиня. Но всяко стихотворение от тази книга има своето лице – онова, което е отражение на неговия автор – неподправено, усилно-търсещо, залутано, несигурно, зовящо, страдащо... и носещо изцеление...

Защото – какъв е смисълът на творчеството, ако не да търсим отговори на терзанията си, за да ги дадем на онези, които също търсят и жадуват глътка другост в пустинята на ежедневието.

В първата част на стихосбирката, „Красотата”, лирическият „аз” е отворил сетивата си за красотата на живота. Чувството е ведро, образите са сияйни, преливащи от пъстрия калейдоскоп на пулсиращата жива природа, от скъпоценните цветни камъчета на ежедневието, от онова единение с Вселената, което ни дава сила да вървим през битието си.

Макар цялата книга да е посветена на майката на поета, може да се каже, че втората част, „Болката”, е изцяло Нейна... Майката – като изначална същност, като средище на любовта, като упоение и болка, отвъд която няма нищо... освен надеждата, че има Друго, Отвъдно, в което Тя чака осиротялото си чедо... Стихотворенията тук са отворени монолози, в които читателят напразно чака да чуе другия глас, оня, на който се молим. В този смисъл, тези стихове са като молитви към най-любимото същество – майката, издигната до светица и богиня. Авторовата болка от наскоро понесената загуба дълбоко се впива в плътта и душата на читателя, оставя го без дъх – защото Тя е и опора, нежна грижа, ориентир в живота, без който следва пропадане в изначалната бездна на нищото.

В третата част, „Отвъдна жътва”, водеща е темата за любовта. Любовта – бликаща, жизнена; любовта-стихия, лавина, любовта – звезда в очите на любимата; любимата – звезда в очите на поета... Или любовта – горчилка, пустош след гръм... „Гълъбът на любовта” – цялото стихотворение е образът на любимата – един апотеоз на красотата; „Зов за любов” – е почти пародия на любовното чувство. Двете стихотворения, едно до друго, аз приемам като едно намигване на автора към читателя, като една добродушна насмешка на мъдрец над най-прехваленото чувство – двигател на земната еволюция.

Като цяло, мога да кажа, че тази неголяма книга не се чете лесно, защото нагнетеното в нея чувство е силно, искрено, истинско, дълбоко и то дълбоко докосва, не – разтърства читателя... Красотата, болката и онова, което е отвъд тях...

Дава ли това поетично томче отговор на въпроса, който се съдържа в заглавието? Казва ли ни то какво е онова – отвъд болката и красотата?

Не... Защото отговорът е само загатнат. И читателят трябва сам да го открие.

д-р Габриела Цанева, редактор и издател