сряда, 21 декември 2016 г.

ЗА ГЕРОИТЕ – ИЛИ НАЙ-ВИСОКОТО ДЪРЖАВНО ОТЛИЧИЕ, ИЛИ МИНУТА МЪЛЧАНИЕ...

Гневна съм.
И причините за гнева ми са много, и не са от вчера.
Вчера, когато баща ми получи покана на електронната си поща от председателя на „Съюза на репресираните от комунизма – памет”, да присъства на „тържествено връчване на посмъртни отличия за горяни, дали живота си в борбата срещу мракобесния болшевишки режим след 09.09.1944 г.” Писмото продължава така: „Сред тях е и Вашата родственица Цветанка Цанева. Награждаването е по инициатива на "Съюз на репресиранте от комунизма - памет". Церемонята ще се състои на 20.12.2016 г. в сградата на Президентството на Република България от 14.30 ч. Моля да дойдете половин час по-рано, за да бъдат оформени пропуските Ви. С Вас може да присъстват и Ваши близки.” и т. н., подпис.... Последва второ писмо, с уточнение, че церемонията ще бъде на следващия ден, 21.12.2016 г., т.е. днес... в същия час.
Писмото идва от тези, по чиято инициатива е стартирана законовата процедура за награждаване с държавно отличие. Но, всъщност, те не знаят кого точно награждават. "Родственицата" на баща ми Цаньо Цанев, "Цветанка Цанева", е сестра на неговата майка. Вярно, тя е известна с много имена – Цена Чалъкова, Цветанка Стефанова, Ценка Георгиева, Цветана Попкоева... В регистъра за умиранията от 1952 г. е записано – Акт за смърт на Цена Стефанова Чалъкова, родена на 19 април 1929 г., умряла на 25 април 1952 г. в 23 часа и 30 минути.... смъртта е последвала в следствие на изпълнена смъртна присъда... Починалият е дъщеря на Стефан Георгиев поп Коев и Велика Иванова Христова... 

Е, както и да гледаме, не е Цанева...
Потърсих в Държавен вестник указа на президента, с който са наградени „горяните, дали живота си в борбата срещу мракобесния болшевишки режим след 09.09.1944 г.” Не го намерих. В сайта на българското правителство http://www.government.bg намерих кратко съобщение от заседание, проведено на 23.11.2016 г., което цитирам:
„30 УЧАСТНИЦИ В ГОРЯНСКОТО ДВИЖЕНИЕ СА ПРЕДЛОЖЕНИ ПОСМЪРТНО ЗА УДОСТОЯВАНЕ С ОРДЕН „ЗА ГРАЖДАНСКИ ЗАСЛУГИ”
23 Ноември 2016
Правителството предлага на Президента на Република България да издаде указ за посмъртното удостояване с орден „За гражданска заслуга” на 30 командири на горянски отряди и на самостоятелни бойци за големите им заслуги за развитието и укрепването на гражданското общество, демократичните институции и за защитата на човешките права и свободи. Това са: Васил Златевски, Тодор Филипов, Стойчо Караджов, Герасим Тодоров, Христо Бузов, Иван Тасев, Петър Дойков, Петко Китиков, Георги Комитов, Минчо Михов, Атанас Баталов, Спас Райкин, Стефан Генчев, Спас Иванов, Кольо Господинов, Цанко Цанков, Цветанка Георгиева-Чолакова, Атанас Баташки, Добри Чапуков, Христо Пенчев, Пеньо Михов, Георги Стойнов, Кръстьо Хаджииванов, Стоян Денев, Стоян Гергинов, Яни Магриотов, Фаик Алиев, Сюлейман Павлов, Али Кехайов, Атем Гуйчов. Инициативата е на Съюза на репресираните от комунизма „Памет”.
Горянското движение се е борило срещу тоталитарната власт след 9 септември 1944 г. Кулминацията му е в периода 1952-1953 г., когато е наброявало 3130 души в близо 160 чети, голяма част от които са избити от комунистическата власт. Те са се противопоставяли на съществуващия репресивен режим, отстоявали са ценностите на демокрацията в защита на основни човешки права и са посветили живота си за промяна на ситуацията в България.
Награждаването им е проява на държавната воля за политическа и морална реабилитация на жертвите на режима и е в съзвучие с редица национални и международни актове, по които България е страна като, например, Резолюция 1096/1996 на ПАСЕ относно мерките за разграждане на наследството от бившите комунистически тоталитарни режими, Резолюция 1481/2006 на ПАСЕ за необходимостта от международно осъждане на престъпленията на тоталитарните комунистически режими, Пражката декларация за европейската съвест и комунизма от 2008 г. и др.” 
Връзката към оригинала е тази:
Е, сред наградените, видях името само на една жена, Цветанка Георгиева-ЧОЛАКОВА..., дори не „ЧАЛЪКОВА”.
Кого награждават? Знаят ли, кого награждават?
Гневна съм, защото дори имената на героите, които получават държавно отличие, не се знаят от тези, които ги предлагат за награда... не се знаят и от тези, които им дават наградата...
Как да очакваме, че имената на героите ще станат знайни за обществото.
Чрез поканата до баща ми, като единствена негова дъщеря и близка, способна да отиде в президентството, съм сред поканените... За да присъствам на тържественото „посмъртно удостояване с орден „За гражданска заслуга” на 30 командири на горянски отряди и на самостоятелни бойци за големите им заслуги за развитието и укрепването на гражданското общество, демократичните институции и за защитата на човешките права и свободи.”
И съм гневна.
Защото орденът „За гражданска заслуга”, според хералдиката на държавата ни / ЗАКОН ЗА ОРДЕНИТЕ И МЕДАЛИТЕ НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Обн. ДВ. бр.54 от 13 Юни 2003г., доп. ДВ. бр.86 от 30 Септември 2003г., изм. ДВ. бр.43 от 22 Май 2004г., изм. ДВ. бр.32 от 19 Април 2011г.,/ е третият по старшинство орден /чл.2, ал.2, т.3/. Да се даде за граждански заслуги на жив човек този орден е добре – това е признание за заслугите му и стимул за граждански активно поведение и нови граждански заслуги в бъдеще; да се даде посмъртно за граждански заслуги на лице, което след като е извършило граждански значими дела, е починало в леглото си с мисълта за добре изживян живот, също е добре – почита се делото и паметта на такъв човек.
От друга страна – да се награди за граждански заслуги с третия по степен орден човек, който е бил убит в защита на идеала си, който е идеал на обществото, което го награждава, е меко казано, подигравка. За горяните, убити в сражение, или при изпълнение на смъртна присъда, единственото достойно отличие е орден „Стара планина с лента”.
Според чл. 4, ал.1 С орден "Стара планина" се награждават: 1. български граждани - държавни глави и ръководители на правителства, министри, политици, обществени дейци, културни дейци, военни лица и представители на духовенството, които имат изключително големи заслуги към Република България; чл.2, ал.2 Орден "Стара планина" е с лента и без лента: 1. с орден "Стара планина" с лента се награждават държавни глави, министър-председатели, а в изключителни случаи и български граждани; на наградените се връчва и звезда на ордена. Според мен, случаят е изключителен, защото горяните, воювали със слово и оръжие срещу комунистическия режим и в защита на демократичните ценности и дали живота си в тази борба, са сред българските граждани с изключително големи заслуги към Република България.
Ако законът не предвижда посмъртно да се дава този орден, отговорът ми е само един – законите се пишат от тези, които дават ордените – ако искат да почетат паметта на героите, нека да променят законите.
Гневна съм.
Защото тези, които днес раздават ордените и правят законите се опитват да измият ръцете си, хвърляйки огризки на гладното за справедливост общество. Най-непростимото на сегашните управляващи не е това, че са бивши комунисти и мутри, а това, че се маскираха като „десни”, „сини”, „демократични” и по този начин дискредитираха, подмениха и унищожиха тези понятия и идеи. Време е да се покаже какви са.
Е, може би съм много крайна, но гневът ми не е от вчера.
Моята битка за осветяване на комунистическото минало, на истината за лагерите, затворите и горянскто движение започна много отдавна – през лятото на 1990 г., след загубата на първите демократични избори. Тогава, за четири месеца се срещнах с много хора, минали през чистилището и ада на комунизма и участвали в горянското движение... Тогава написах първата си книга – „Миналото в мен”, която посветих на сестрата на баба ми ЦВЕТАНА СТЕФАНОВА ПОПКОЕВА... и на всички мъртъвци без гробове...
Ето първата диря от тази книга:


А ето и линкове към първото и второто й издание...

Гневна съм, защото имената на героите потъват в забрава, а предколедно се кичим с тяхната гибел... и така погребваме идеалите им.
Защото – за мъртвите герои – или най-високото държавно отличие, или – минута мълчание...
Аз предпочитам второто...
Да помълчим пред тях, пред нея...


Габриела Цанева

вторник, 6 декември 2016 г.

четвъртък, 13 октомври 2016 г.

ПОЛЪХ И ДЪЖД



Звън... птича песен
в летния ден. Полъх на
мечти и полет...

***
Стиховете падат като дъжд.
Душите, жадни ги ловят,
на локви стават.
Душите ли?
Душите – като кръстопът.
Без пътища
и без пощада.

сряда, 17 август 2016 г.

ОКТОПОДИ

Картини, картини, картини...
в ума, в очите,
по стените...
Стена...
Уродливи сенки протягат
ръце от платната,
дращят ретината,
влизат в зениците,
рушат рутината
на дните...
Пращат болните си послания
в уморените ни глави.
Пращят черепите,
скрили мозъците си...
на топло, на тъмно, на сигурно...
Главоноги създания станахме,
хукнали назад
по спиралата на битието.
Умираме в морето
на съзиданието.
Ето, постиламе го със телата си.
Сити...
Умората попи
в тинестия нанос.
Умората изтри
души, съзнания и цялост.
Нахалос
еволюцията ни създаде.
Защо ни даде
скелет и гръбнак,
щом пак
оставаме по същност
мекотели?
Защо ни даде разум във глава,
щом пак
не можем да надскочим
безформеното тяло и слузта...
Останахме пак същите – уста,
приспособена към околността...
Защо ни е интелигентност –
това го могат всички оцелели...
Успяваме.
Днес пак не правим разлика
между добро и зло –
така по-лесно постигаме целта си...
Дали??? Дали сме цели?
Безцелно пропиляваме живота си...
Безцелно падаме – надолу,
все по-надолу
и навътре,
все по-дълбоко спим.
Вървим
по кръгозора си –
все по-стеснен,
стесняваме го още –
стиснат във юмруци го държим.
И с простодушен поглед
душим простора, без души...
По-просто се живее, без глави.
Разпръснати са сетивата ни в телата,
изострени и хищни; оцеляваме.
По-лесно блещим
в опиянение очи,
разцъфва кожата ни от възторг,
размахваме изящни пипала
в прегръдката на октоподни структури.
Най-после всичко е на място,
октоподи сме –
клас главоноги,
най-сложно устроените мекотели –
силно развита нервна система,
перфектни сетивни органи –
очи и обоняние,
изключителен интелект
и способност за оцеляване...
...от камбрия до днес...

сряда, 4 май 2016 г.

МИГ

Светещите лапи на деня
дращят по очите ми, приспани.
Палят дробовете и свистят...
свилени коси, раздрани.
            Рани в клетките ми тлеят –
            ято разпиляно... излетя.
Ятото на мислите ми – бели...
Бях ли аз мечта...

Бях ли твоята мечта?
Бях ли полъх, светлина...
Бях ли – ласка на дъжда...
Бях ли – морска пяна...

            Тихо тракат мокрите стъкла –
            като миглите върху очите ми.
            Миг... отмина пролетта.

            Лятото стоварва се върху плещите ни.

сряда, 20 април 2016 г.

ВЯТЪР ПРЕЗ КЪР

Дните минават през мен –
като вятър
през кър...
Пуста пустиня пустее навън –
кърви кръгозора
навъсен.

Думите бягат през мен
и заглъхват –
като ек
във клисура.
Как ще стигна до теб?
Остана ли нещо,
което си струва
да пропътува
пътя –
от човек
до човек?

вторник, 12 април 2016 г.

ТИ

Ти ме гледаш през масата,
помежду ни - лекарствата.
Ти си там, срещу мен -
като стълб, като ден,
като есен -
пълен
с всичко, което ми трябва.
Ти си сам, срещу мен...
И те нямам.
Бягам
в очите ти. 
Стъпвам 
в тях - като върху палуба.
Ти потъваш 
в математиката:
последното останало убежище -
подредено и предсказуемо,
далеч от тържището 
на живота.
Слънцето се отразява
в стъклото на масата.
Затваряш очи, губя те -
в света на числата и техните отношения;
разтваряш се -
в ен-мерното пространство
на геометрични фигури и уравнения.
Слънцето те ослепява.
Не, отдавна си сляп за света.
Всичко важно е тук, между нас,
на масата.
И в съседната 
стая,
където животът изтича

която някога те омагьоса,
когато боса
е тичала в дъжда
и е пила вода
от олуците...
Улиците
са били реки,
а косите й 
са плющяли върху лицето ти -
като вълни върху канари.
Днес тя тича
по границата на битието си
и няма кой 
да крепи равновесието й:
само нейната воля
и нашата обич.

*** 

Тя обича,
но любяща не е.
Тя е пещ,
тя е скреж,
тя е ручей,
порой
и лавина...
Не се чудя,
че нея избра -
за моя майка
и твой 
жребий.
Някога, 
тя написа, 
че не иска покой...
И не пожела да умира.

събота, 12 март 2016 г.

БЯЛАТА ЛУНА

Нощта е вън, зад завесите –
обляна от бялата луна.
Сгушила си е в шепите
цялата земя.
Мракът бавно се разкъсва –
като мираж,
като черен сняг,
като саждите
по вътрешното
на клепача.
Чакам утрото –
страж
на тишината.

понеделник, 29 февруари 2016 г.

ВИСОКОСНИЯТ ДЕН

Тихо изтича високосният ден –
подаръкът на календара,
дарът на природата.

Тиха тъга тъче примки
по бузите –
миглите ми
заприличаха на бесилки.

неделя, 24 януари 2016 г.

НЕДЕЛЯ

Неделя...
Крепост,
пост и бягство;
капсула
със тишина,
шина за счупена
душа
и самоличност...
отдалеченост,
безвремие,
без личност...
Затворени очи –
без памет и лъчи...
Зареян остров,
остър връх,
от който светът се
вижда отдалече –
вече
чезнещ и чужд.

Неделя...
Крепост.
Вплетени сме,
двете –
очи и пръсти и ръце...
Целебни мигове,
сърце,
което чупи капаните на телата...
Слети сме.
И пак сме същите –
слепи.
Слепени.

Неделя.
Крепост.
Крепи
се още вън оня свят,
от който бягам.
Посягам
към лицето ти...
Кожата ни
се влива,
попива миговете
на битието. 
Животът се раздвои,
потече по различни пътеки;
тъче различни съдби.
Бих ги изтръгнала –
и двете...
Вплетени сме,
двете.

И всички дни са Неделя...

събота, 16 януари 2016 г.

СВЕТЪТ Е ЦИРК

Светът е цирк... но –
ние сме актьорите –
и клоуни, и зверове...
Дресьорите размахват
кожи и кожите се късат –
от наште гърбове...
И зрителите ръкопляскат –
плесници лепнат по лицата ни.
Пестници свиваме
и се оглеждаме –
огради и стени
притискат ни отвсякъде
и стискат
оголелите ни вратове.
Не са стени, огледала –
във тях се блъскаме –
и клоуни, и зрители,
и зверове –
развяваме
разкъсаните си тела –
от тях не стават знамена,
а само мачти
с дрипави платна.
И зрители и клоуни сме –
в цирка,
който сами
си построихме
с руините на нашите мечти.

Архив на блога

Търсене в този блог

Популярни публикации