НЕЩАТА, КОИТО НИ НОСЯТ РАДОСТ

Темата за 28 февруари е НЕЩАТА, КОИТО НИ НОСЯТ РАДОСТ

полски цветя цъфтят
на платното ми –
пропуснат залез

СЪБУДИХ СЕ В ЛЪЧИТЕ НА ЛУНАТА

 Събудих се, огряна от Луната,

с мечта за пясъчни пътеки

и следи от пръски

по плоската

повърхност 

на някакво измислено море,

в което всяка нощ се връщам,

в което се превръщам

и се разплисквам

по всички брегове,

които бе обгръщат,

загръщат,

задушават,

по всички нишки,

които ме предад 

и впридат,

вграждат,

в мрежата на някакво измислено

мистично същество…

Които ме изяждат.

Събудих се, огряна от Луната –

обгърна ме сребристата ѝ същност,

с която бе облякла синевата на Витоша,

на скритите ѝ сенки,

на мигащите светлинки, катерещи се

по плещите ѝ,

на мигащите светлинки 

в полите ѝ,

на плахите очи

на сградите срещу балкона ми

и на оцъклените високо

в небесата ѝ звезди…

Стоях в лъчите на Луната,

раздрипана 

и разпиляна,

белязана от нощна светлина –

оглеждам се –

под мен са всичките дървета,

извили се под тежките настръхнали бодли,

протегнали нагоре лицата си - наболи стволи;

дърветата – предатели на топлите сезони,

дървета – обитатели на зими и заслони

подслон, храна и топлина…

Мълча в лъчите на Луната

и само силуета ми над светналия град блести –

и вплитам си косите

в косите на реката,

която тихичко

в нощта ръми:

като капчук –

събуден от топящ се сняг;

или капчук –

улавящ летния порой;

не, оня, другият капчук,

във който мъглата утаява

едрите си капки,

преди да ги превърне във сълзи…

Умората не спи –

дълбоко 

издълбала е ума ми

и в тази нощ,

под лунните лъчи

разбирам

най-дълбоко същността си –

не съм частица от пейзажа,

не съм очи, 

уши

и цялост…

Отишла съм далеч отвъд:

Луната,

Светлината,

Града,

Духа,

Природата,

Света…

Отдавна впредена съм –

ах, кога ли?! –

в онази безтелесна безтегловна плът,

която съществува

в сънища наяве:

светеща,

мигаща, 

обсебваща,

обвиваща,

впиваща,

убиваща… мрежа…

Световното Общо Съзнание…

Луната залязва

в здрача на изгрева.

Аз заспивам съня на деня.

Съзнателно давам очите си на монитора;

ръцете ми – като корени впиват се в клавиатурата…

О, не –

не са корени – не аз пия жизнени сокове там…

Ръцете ми само изливат кръвта ми,

източват ума ми…

ръцете-тръби, през които изхвърлям ценността си,

подменям личността си…

Защо ли?

О, по-лесно е –

да се живее така,

безлично,

уморено,

примирено,

ограничено,

еднакво –

без личност…

СВЕЩ

Темата за 27 февруари е СВЕЩ

 

облаци в небето –

отражението на Луната

трепка като свещ

 

***

романтична вечеря –

в бурята без ток и нет

свещта догаря

 

ЛУНА

Темата за 26 февруари е ЛУНА

пълнолуние –

виждам дори

цвета на очите ти

*** 

лунен сърп – 

коситба

на звезди

КЪЛН

Темата за 25 февруари е КЪЛН

бобено зърно в буркан -

колко се бави

първото листенце

***

силуетът ѝ

в рамката на вратата –

кълн на раздяла

ПРОЛЕТНО СЛЪНЦЕ

Темата за 24 февруари е ПРОЛЕТНО СЛЪНЦЕ

вятърът гони

снежинки под слънцето...

не, цъфнали вишни

***

пролетно слънце -

кокичетата отдавна

прецъфтяха

РЪЧЕНИЦА

 Темата за 23 февруари е РЪЧЕНИЦА

 

ръченица -

вече всичко е казано,

„Ветрената мелница“

РЕЧНИК

 Темата за 22 февруари е РЕЧНИК

не ми трябва речник,

за да кажа

обичам те

ЗИМНИНА

Темата за 21 февруари е ЗИМНИНА

зимнината намаля –

пролет

иде

ИЗГРЕВ И ЗАЛЕЗ

Темата за 20 февруари е ИЗГРЕВ или ЗАЛЕЗ

между залеза

и изгрева –

убежището на нощта

СТЪПКИ

Темата за 19 февруари е СТЪПКИ

 

стъпки по плажа -

цяла вечност

до следващата вълна

* * *

затрупана пътека –

само стъпките

на горски зверове

* * *

завръщане –

стъпките ми върху пода

светят

ВРАБЧЕ НА ПЕРВАЗА

Темата за 18 февруари е ВРАБЧЕ НА ПЕРВАЗА

 

врабче върху антената -

надпява се

с Вселената

* * * 

врабчета на перваза –

няма я баба

да ги нахрани

СКРЕЖ И СНЯГ

Темата за 17 февруари е СКРЕЖ и СНЯГ

 

зимна утрин –

скреж и сняг по клоните,

над реката дим

ДИМ

Темата за 16 февруари е ДИМ

 

залез –

блести върхът на планината,

в подножието синкав дим

* * *

детска рисунка

най-трудното

димът над комина

МАРТЕНИЦА

Темата за 15 февруари е МАРТЕНИЦА

валентинка в снега –

тупти сърцето 

на мартеницата

ЛЮБОВ

Темата за 14 февруари е ЛЮБОВ

 

любов –

танцът на пчели

над цъфнал цвят

ЖИВОТ - РАВНИНА

Живот – равнина,

плосък – като дъска…

Оцеляваме…

Доживяваме –

без пикове и долове,

без пропасти и върхове –

еднакви дни,

еднакви часове…

Многоточие.

Вчера бе пролет –

пчели във въздуха,

мирис на мед и нектар.

Хора без маски ловяха 

слънцето –

без изчисления,

без разстояния.

Проста радост – 

природен дар.

Многоточие…

Днес пак сме смълчани.

Вчера, след бурята –

мраз тъче паяжини

по всички стъкла. 

Пак сме затворени –

самозаключени…

Пак –

замрели гърла.

Ден? Седмица?

Цял сезон?

Или вечност.

Часовете тежат

и душат –

торба с камъни

на врата на удавник…

Минутите мигат

с очи – незабравки.

Секундите тракат –

като забравен трамвай.

Неживяни дни

разкъсват телата ни.

Измълчани истории

дремят в гърлата ни,

с неказани чувства

наказват душата ни.

Плясък на гарванови крила

събужда нощта –

измислени рими

гърмят в ушите ми

болни стихове

горят ръцете ми…

Мъртви поеми

бавно повивам

с ленени бинтове

за вечен живот.

Ето я –

поезия-

мумия.

Четете я!

ГВОЗДЕЙ

 Темата за 13 февруари е ГВОЗДЕЙ

гвоздей – 

старо палто

на стената

* * *

гвоздей в петата –

по-добре ваксина

против тетанус

* * * 

два гвоздея

на релсата след влака –

дуел със саби

* * *

гвоздеи

на релсата след влака –

танц със саби

ПАЯЖИНА

Темата за 12 февруари е ПАЯЖИНА

нощен вихър –

мраз рисува

паяжини по стъклата

*** 

зимна буря –

на сутринта

паяжини по стъклата

ГОДИШНИНА

Темата за 11 февруари е ГОДИШНИНА

 

избеляла снимка –

отдавна не броя годините

от сватбата

ПЕСЕНТА НА ЖИВОТА В „ЦВИЛЯТ ГРИВЕСТИ КОНЕ“

 

Запознах се с Живка Танчева първо, чрез нейното творчество и проявите й на гражданска активност в Земеделския съюз, и едва по-късно се срещнахме в живота… Но, каква беше тази среща!

Вечерта на Благовещение, посветена на поезията… Бях поразена от нейната виталност, струяща от цялата й личност, от патоса и красноречието й и от декламаторското й изкуство. Всички присъстващи в залата, публика и поети, станахме свидетели на един незабравим, импровизиран дует в стихове, изпълнен от Живка Танчева и Иван Селановски.

Тогава получих като подарък стихосбирката „Цвилят гривести коне“ – едно чудесно издание на издателство „Biblios“, което грабва окото с изображение на буен кон върху наситенозелена корица.

Колко живо звучаха в съзнанието ми стиховете, докато ги четях, „чувайки“ ги с гласа на авторката!

И оня лиризъм на любовното чувство, и елегично-носталгичното усещане по детството и младостта, и патоса на вярата в земеделската идея, в победата на демокрацията и доброто, и гнева, и болката от пречупените криле на живота в оня, предишния, тоталитарния свят.

Ето защо бях много развълнувана, когато наскоро Живка Танчева се обърна към мен с молба да подготвя второто, преработено и допълнено издание на книгата. С радост приех идеята, както и предизвикателството да създадем нова корица, на която да има изображение на два гривести коня…

И това не е случайно хрумване на поетесата, нито някакво „заиграване“ със заглавието.

Образът на коня, като символ на волността и свободата – „Ех, да можех, вихрогоне, /да препускам без юзда, /волно вятъра да гоня, /да умра на свобода!“, или като символ на гордата и буйна човешка природа – „Кон изцвили и разтърси /буйно гривеста глава, /с крак заудря и затърси /момък буен за езда.“ е съществена част от стихосбирката и нейното послание. В стихотворението „Синове“ се достига кулминационното олицетворение, това на синовете на лирическия герой:

Две капки в дланта си събирам,

две капки на Бог от дъжда,

………..

Два коня в съня си сънувам,

два коня се гонят в степта,

и тръпна от обич, защото съзирам,

че са двата ми сина това.

Композиционно, поетичната книга е изградена от седем части, една от които е изцяло нова.

Структурирането не е хронологично, доколкото книгата няма характер на лирически дневник. По-скоро можем да търсим архитектурно стратифициране. Първата част, „С идеите твои живях“, посветена на Земеделския съюз и земеделската идеология, е основополагаща. Именно върху тази идеология е изграден характерът, личността, ценностната система и житейския път и на автора, и на лирическия „аз“. И, само доколкото по думите на поетесата, тя е вкусила тази идеология с майчиното мляко и майчината песен, първата част на стихосбирката може да се приеме и като хронологическо начало.

 Вярна на традицията в земеделската поезия, Живка Танчева посвещава две стихотворения на трагичните образи на земеделските водачи – Александър Стамболийски и Райко Даскалов. Те намират своето достойно място в галерията от произведения – апотеоз на героите. Силно е посланието и на други две стихотворения – „Пролетна тъга“ и „Изселник“, в които основна тема е връзката между човека и земята, между корена и духовността. Продължение на това търсене и взаимодействие са и трите нови творби – „Земеделска дружба“, „Към Славовица“ и „Славееви гори“, посветено на Цанко Церковски, в които любовта към природата и земеделската организация се вплитат и градят иносказателни образи.

 Втората част, „Една си ти, Родино“, е непроменена в двете издания. Тук са включени стихове, посветени на родната земя, на България, на родния език и завета на дедите. Тук отново намираме следите на дълбокия, вечножив корен на поетесата, нейната неразрушима връзка с древното племе, на което е плод. Не мога да не спомена стихотворенията „Бащин завет“ и „Майчино заклинание“, изградени в класическо стихосложение, в основата на които е вложена житейската народна мъдрост и морал. И нещо повече – тук е разковничето на жизнеността на идеологията на БЗНС – връзката с народопсихологията, с общочовешките ценности и разбирането за добро и справедливост.

„В памет на жертвите на комунизма“ е третата, нова за стихосбирката част, изградена само от три творби. Но тези три произведения са натоварени с може би най-важното послание на поетесата – да помним жертвите на комунизма. И тук не става дума за идеология, за противопоставяне, за отрицание и осъждане. Тук става дума за памет и познание, въздигнати до морални категории.

И, когато става дума за морал и мъдрост, за онова, което следва да бъде пренесено в бъдното, стигаме до следващата част, „Аз взирам се в бъдния век“ – едно предупреждение към човечеството, но и едно взиране в себе си. Тук лирическият „аз“ търси истината за себе си, за живота и смисъла на съществуването, за да се устреми към онази светлина, която остава след смъртта.

Петата част, „Цвилят гривести коне“, без съмнение, е сърцевината на стихосбирката. Много образни, красиви стихове, в които приказното начало често взема превес. Стихове, пълни с порив към свобода и магия, към красота и любов. Защото точно тази свобода е най-истинската свобода. Свободата на бликащия живот, а не свободата като алтернатива на смъртта. Защото този, втори вид свобода, е само пътят към желаната свобода на живота.

Темата за любовта е развита и в следващата част, „Интимно“. И тук любовта е многообразна – майчината любов в стихотворението „Синове“, съпружеската любов в „Един живот“, любовта към свободата /„Грях“/, любовта към земята /„Двете ми ръце“/, любовта като обич и човечност /„Животът безцелно отлита“/, любовта като любовно чувство, страдание и страст /„Ах, любов е, да!“, „Летят минути трепетни“, „Раздяла“/, за да се върнем отново към извора – любовта към земята, природата и живота – с всичките му лица.

Последната, седма част – „Тъжна песен“ – навява тъга не само със заглавието си и заглавията на стихотворенията. Тук стигаме до финалния цикъл от кръговрата – живот, където Слънцето догаря, но мелодията на песента не заглъхва:

Слънце на залез вече догаря.

Здрач в пущинака тъмней,

а нейде далече на Хадес лодкаря

ритмично с веслата мелодия пей.

 

Нека пожелаем на авторката да пази в душата си песента на живота и да я разнася надалеч!

 

д-р Габриела Цанева, редактор и издател

ШОСЕ

Темата за 10 февруари е ШОСЕ

прашно шосе през

ожънатите ниви –

птици пируват

*** 

в локвата 

скъсано мече –

първи стъпки по пътя

*** 

шосе –

нанизани по него

села и градове

ПЪРВИ МИНЗУХАР

Темата за 9 февруари е ПЪРВИ МИНЗУХАР

 

зимна мъгла –

край пътеката само

глави на минзухари

***

свещи в снега –

пролетни минзухари

нацъфтели в нощта

***

между хартии от закуски

и чашки от кафе –

първи минзухари

ЗРИТЕЛ

 Темата за 8 февруари е ЗРИТЕЛ

 

Помня точно кога осъзнах, че ставам зрител на живота си. Пътувахме с родителите ми с колата, аз гледах през прозореца, те спореха за нещо… Гласовете им се разтвориха в звука на мотора. Пейзажът се отмести встрани и аз потънах в него. Един съвсем обикновен крайпътен пейзаж… След миг всичко беше същото… Само дето аз бях останала някъде там, отместена встрани, а животът продължи по пътя си…

 

паралелни светове –

животът ми в единия,

аз го гледам от другия

***

мигът преди аплодисментите –

не искам да заглъхне

последният акорд

***

доволна примадона –

мишката гледа

как кучето гони котката

МЪГЛА

Темата за 7 февруари е МЪГЛА

 

през талазите на мъглата

слънце –

вместо луна

***

лятно утро –

платноходки

плуват в мъгла

***

зимен здрач –

над езерото

мъгла от водна пара

***

детски спомен

вървя в мъгла

сама в света

БРАДА

Темата за 6 февруари е БРАДА

Едно мое стихотворение, "Брада от водорасли"... не го помня, но откакто го написах, когато чуя думата "брада", сещам се за "брада от водорасли"... Но - не можах да напиша хайку за брада от водорасли...

влажна есен –

камъкът в двора

с брада от мъх

*** 

В края на юни ечемикът узрява и нивите заприличват на руси самодиви, заспали в полето. Обичам този рус цвят - напомнящ суша, жега и прах, избеляло пране и пустош...

краят на лятото –

брадата на скитника

изруся

*** 

Обичам да заравям лицето си в брадата ти - кестеняворуса и галеща, каквато беше, когато те срещнах след детството. Обичам лицето ти без брадата му - напомня ми онова, от детството. Обичам брадата ти и сега, и лицето, което криеш зад нея, но кога, кога стана това?

бели жички

в брадата ти –

кога проспах живота ни?

КРЪЧМА

Тема за 5 февруари: КРЪЧМА

Едно намигване към вчерашната тема:

тишина

в квартала –

кръчмата затворена

Вчера… Февруарска пролет.

Излязох, след цяла седмица между стените на апартамента. Сложих маската още в антрето /заради асансьора и зимата/. Но когато излязох от входа – махнах я. И усетих пролетта – мириса на влага от есенните листа, освободили се от снега, мириса на пръст, и кал, и набола трева, и оня забравен звън на муха, изгубила посоката си… Излязох, уж само по работа, но дълго скитах из квартала, между блоковете, по алеите, в градинката…

И някак, особено пусто кънтяха стъпките ми…

Някак особено пусто зееха кафенетата, и кръчмата до спирката, където можеше да се хапне „на крак“, и закусвалнята срещу входа на Спешното, и баничарницата, където патрулираха кварталните кучета… Няма ги вече кучетата, разпиляха се… И скитникът го няма – оня, дето просеше цигара и петаче за кафе…

Доплака ми се – за оня живот, когато…

И не мислете, че го обичах оня живот, когато…

Когато мечтаех за тишината, чистотата и уюта на четирите си стени.

КОКИЧЕ

Темата за 4 февруари е КОКИЧЕ

изпод стария варел

кокичета –

февруарска пролет

*** 

сини кокичета –

спомен

за първия експеримент

*** 

есенни минзухари –

защо не са

кокичета

ТИШИНА

 

Тема за 3 февруари: ТИШИНА

Тишина. Това не е липсата на думи, нито липсата на шум; най-тежката тишина е онази, която кънти в думите, зад които няма мисъл; зад крясъците, които искат да надвикат мисълта…

Тишината на нашето време – удавено в безочлива демагогия, удушено с подменени ценности и сменени роли, маскирано, много пред маските да станат задължителни…

Но не за тази тишина, натежала от липса на бъдеще искам да пиша хайку.

Хайку е чисто. Хайку е…

 

тишина –

само птичи стъпки

по снега

 

***

непоносимо –

тишината преди

следващото дихание

 

***

мъгла –

дори бълбукането

на реката е попила

СИНЕВА

 Тема за 2 февруари: СИНЕВА

Метличеният поглед на нечии очи… Често го свързваме със синевата на небето, а небето – с морето; морето – с лятото… Всъщност, зимното небе е някак по-наситеносиньо, по-дълбокоискящо – искащо слънце и светлина. Днес небето е скрито зад облаци, над града има мъгла – онази рехава утринна мъгла, едва докосваща върховете на тополите край реката под балкона, едва покриваща полите на Витоша…

мъгла зад прозореца –

мечта

за синьо лято

***

Бистро небе, отразило светлините на града, прозирно-прозрачно, а на него – залепнала Луната – нахално-ярка, като прожектор, който ни следва в съня…

пълнолуние –

нощна синева

над града

*** 

Метличеният поглед на нечии очи… Днес четох хайку, свързано с метличения поглед на непозната жена в инвалиден стол, на тераса във ваканционно селище… Плисък на вълни и лято… И лешниковият поглед на майка ми в инвалидния стол, под шатрата до басейна в двора ни… Само лято; няма дори спомен от мечта за море.

между сините стени

на басейна –

целият простор

БАЛКОН

Тема за 1 февруари: БАЛКОН

Открих предизвикателството „По хайку на ден през февруари“ през 2018 г. и оттогава, вече четвърта година, го очаквам с нетърпение.

„Балкон“, темата, посветена на паметта на Румен Сейреков… Спомних си неговата импресия, онази, която получих в самото начало на битието си като редактор... Болезнено, горчиво и… оня сантимент на съпреживяност, на докосване, чрез мигащите светлини на града, зад всяка от които започваш да виждаш очи…

Но не мога да напиша хайку по този спомен. Днес слънцето припича на балкона ми, горещо е. И просто следвам зимната мечта – взимам чашата с кафе, чинийката, и сядам на масичката на балкона…

пак с кафе на балкона –

по тревата сняг,

във въздуха пролет

*** 

мъртва муха

върху плочките –

денем лято, нощем зима

*** 

лунни лъчи –

сянката ми на стената

по-голяма от Витоша